Питър Уот
Сянката на орела (16)

15.

Жената, която седеше в просторния офис на банка „Нов Южен Уелс“ в Куктаун, нямаше нищо общо с приличащата на бушмен Кейт, която крачеше до воловете преди седмица. Сега тя бе с кремавожълта рокля от твърда коприна, която шумолеше приятно около стройното й тяло. Дългата й черна коса беше прибрана на тила и подчертаваше изящната й шия. Единствено финият загар на лицето издаваше, че животът й не преминава в уютния сумрак на гостните в богаташките къщи.

Мъжът зад бюрото се ровеше вече цяла вечност в счетоводните книги пред себе си, така поне й се струваше. Той беше счетоводител и колоните от цифри бяха извлечение за финансовото състояние на Кейт. Облечен в строг костюм, който очевидно го притесняваше, той не вдигаше глава от документите, само от време на време оправяше очилата, които неизменно отново падаха на носа му. Казваше се Диксън, солиден мъж около четирийсетте, с буйни мустаци, прошарени тук-там, сякаш да подчертаят тежката отговорност, която той носеше на плещите си.

Кейт очакваше с нетърпение заключението му и се вълнуваше като ученичка. Най-сетне мъжът вдигна глава и изобрази на лицето си нещо, което би могло да мине за усмивка.

— Добри новини за вас, госпожо О’Кийф! — каза и се облегна удобно на стола. — Ще приемем златото ви. Освен това имам удоволствието да ви съобщя, че ви остава много малко до освобождаването от ипотека на фермата в Балаклава.

Кейт си отдъхна. Увереността й се възвърна.

— Но — предупреди я — все още сте на ръба, ако мога така да се изразя. Някои от инвестициите ви не вървят много добре. Според мен трябва да помислите за пренасочване на известни суми, за да покриете загубите. Това може да означава дори продажба на Балаклава.

Радостта на Кейт се изпари. Самюел Коен я беше предупредил, че прави прекалено много инвестиции, но тя бе пренебрегнала съветите му. Толкова й се искаше да откъсне бизнеса си от златните полета, че се впускаше в най-различни начинания с надеждата някое от тях да проработи така добре, както разносната търговия! Но да продаде Балаклава! Това нямаше да стане. Границите на фермата се допираха до тези на Глен Вю, която още беше собственост на семейство Макинтош. Тя беше вярна на клетвата, която даде преди години — един ден земята, в която бе погребан баща й, да бъде нейна, и Балаклава беше поредната стъпка в тази посока.

— Хайде да караме направо, господин Диксън — решително изрече тя. — Какво точно е финансовото ми положение?

На лицето на чиновника цъфна угодническа усмивка:

— Много добро, госпожо! До момента, в който не решите да теглите пари в брой. Съветвам ви също да се ограничите в благотворителните си акции.

Той мразеше графата „благотворителност“ в нейното счетоводство. Кейт О’Кийф харчеше цяло състояние за бедстващите семейства на миньорите. Лекарствата и храната струваха луди пари, но тя плащаше всичко, без да оспорва нито една сума.

Диксън беше чувал историята за изпълнената с мечти шестнайсетгодишна бременна Кейт, която пристигнала в Куинсланд през шейсетте. Но вместо да намери щастие, загубила бебето и съпруга си и започнала работа като сервитьорка, докато един пътуващ търговец не й завещал парите си, които сложили началото на огромната търговска компания, която в момента оглавяваше. Повечето момичета в нейното положение щяха да хукнат презглава обратно при семействата си или щяха да потърсят закрилата на някой мъж. Но не и легендарната Кейт О’Кийф. Тя печелеше с пот на челото всяко пени от богатството си. Освен това беше много красива, неслучайно я наричаха „Кралицата на севера“. Беше невъзможно да не се възхищаваш на такава жена.

— Независимо от всичко, господин Диксън — отвърна Кейт, — няма да намаля парите за миньорските семейства.

— Очаквах да го кажете, госпожо О’Кийф — въздъхна той, — и съм подготвил документи за подпис, за да можем да прехвърлим средства от вашата лична годишна издръжка към сметката за благотворителност.

— Добре — кимна тя. — Бих искала още да прехвърлите известна сума за изследване на Желязната планина.

— Желязната планина? — озадачи се Диксън.

— Това е нов район близо до Рокхамптън. Чух за нея, когато работех там.

— Какъв интерес можете да имате вие към това място?

— Това е планински район. А аз обичам планината, господин Диксън.

Тя не знаеше какво я бе привлякло към този единствен хълм, който беше относително близо до Рокхамптън. Може би мечтата на Люк да намери метала, който ценеше толкова високо. Той често казваше, че наоколо има още много златни залежи, които чакат да бъдат открити. Може би това беше възможност да му покаже любовта си.

— Имам човек, който е в състояние да изследва и да разработи планината — продължи тя. — Може пък да изскочи нещо.

Диксън свъси гъстите си вежди. Кейт забеляза реакцията му и съжали за импулсивната си постъпка. Но това не беше първото рисковано начинание в живота й, нямаше да бъде и последното.

— Ще се погрижа — неохотно обеща Диксън и измърмори: — Надявам се само да останат някакви пари и за вас.

— Благодаря ви, господин Диксън. Знам, че парите ми са в добри ръце. — Тя се изправи.

Поласкан от комплимента й, той я изпрати с усмивка.

Кейт излезе от банката и се запъти към Люк, който я чакаше на отсрещния тротоар и гледаше разсеяно хората по улицата. От ъгъла на устата му висеше една от неговите смрадливи пури, но щом я зърна, бързо я захвърли.

— Наред ли е всичко? — попита я загрижено.

— Всичко е идеално — топло му се усмихна тя. — Засега няма да се местя в приют за бедни.

Люк й се усмихна и двамата тръгнаха по Шарлот Стрийт.

Кейт се поколеба дали да сподели с него финансовите си проблеми. Погледна го крадешком и се замисли. Откакто се бяха завърнали в Куктаун, той не бе споменал и дума за връщане в Палмър. Работеше, каквото намери, а вечер лагеруваше в покрайнините на града със случайно преминаващи оттам миньори. Как ли щеше да реагира на предложението й за Желязната планина? Той бе горд човек и ако го възприемеше като подаяние, щеше да се почувства дълбоко наранен. Докато пътуваха с фургоните, бе споменал да се захване с отглеждане на добитък, подходящ за тропиците, но си призна, че опитал в Монтана и не излязло нищо. „Но — беше продължил да разсъждава, — ако имаш собствено стадо, ще е по-различно.“ Кейт го бе изслушала с усмивка. Отдавна бе разбрала, че Люк е роден да търси нови хоризонти, и за да го обичаш, трябва да обикнеш и номадската му душа. За съжаление тя не бе готова да обикне душата, както обичаше тялото му. Това означаваше да върне отново болката в живота си.

— Имам предложение за теб — обади се тя малко преди да стигнат до магазина. — Говорих с господин Диксън да ти осигури средства да организираш експедиция до Желязната планина.

Люк се закова на място.

— Познавам тази планина — изненадано каза. — Точно до Рокхамптън, нали?

— Бил ли си някога там?

— Мисля, че да. — Той хвана ръцете й. — Наистина ли си решила да вложиш пари в търсене на злато, Кейт?

— Защо не? — отвърна с усмивка тя. — След като изпуснахме Палмър?

Лицето на Люк се озари от сияйна усмивка и той съжали, че не са сами, за да я целуне. Позволи си да стисне ръката й и отново продължи напред. Кейт усети вълнението му и сърцето й се изпълни с щастие. „Постъпих правилно“ — доволно си каза.

— Знаеш ли — отново се спря той. — И аз съм мислил да разгледам по-обстойно старата планина. Трябвало е да го направя. — Погледна я в очите. Синьото в тях можеше да се сравни единствено с утринно небе в безоблачен ден: — Имам добро предчувствие за това място, Кейт. Сигурен съм, че инвестицията ти ще се изплати.

Изведнъж лицето му се помрачи:

— Но това означава да съм далеч от теб. Не бих могъл да издържа още една раздяла.

Тя нежно помилва бузата му:

— Познавам те, Люк. Ти си роден да търсиш това, което земята крие от нас. Докато сме разделени, всяка нощ ще поглеждам към небето и ще знам, че гледаме едни и същи звезди. Знам, че ще се почувстваш удовлетворен само когато откриеш своето Елдорадо. И когато това стане, аз ще съм тук и ще те чакам.

— Знам защо правиш всичко това, Кейт. — Гласът му затрепери. — И искам да ти кажа, че никога не съм те обичал по-силно.

— Правя го, за да прибавя някой паунд към банковите си сметки — изрече през смях Кейт. — И мисля, че току-що наех най-добрия златотърсач в колонията, който ще ме направи безумно богата.

— Бъди сигурна! Няма да те разочаровам!

Тя сложи ръката си в неговата и двамата влязоха в магазина.

 

 

Дженифър усещаше чувствата на Бен. От завръщането им в Куктаун той непрекъснато си намираше извинения, за да е близо до нея, и това я смущаваше. Не че не го харесваше. При други обстоятелства би си признала, че е влюбена в него, но любовта беше нещо, което спохождаше добрите хора. Бен беше точно такъв. За себе си обаче не мислеше така.

След изблика на чувства, когато се срещнаха с аборигените, тя се затвори в себе си. Държеше се така, сякаш между тях не се бе случило нищо. Бен се чувстваше объркан, дори обиден, но продължи да се надява. Обичаше я повече от всяка друга жена на земята. Беше сигурен в това, въпреки че никога не бе обичал друга жена — и в прекия, и в библейския смисъл на думата.

Днес той пак си намери повод да влезе в малката кухня на Кейт. Дженифър переше в голям леген и не усети присъствието му. Вършеше работата си с усърдие. За нея да служи на Кейт не беше просто изпълнение на служебните й задължения. Беше истинско спасение. Нямаше вече насилие и унижения, нямаше страх за живота на сина й. За пръв път съзнаваше истинското значение на думата дом. Дори и Уили бе започнал да забравя кошмара на миналото и се бе сприятелил с осиновените деца на Кейт.

Уили предпочиташе да играе с Том. Отблъснати от Питър, Гордън и Сара, те бяха щастливи да се открият един друг. Джени се радваше на дружбата им, както и Кейт, която доскоро се тревожеше за самотния Том.

— Джени — тихо я повика Бен. Тя се сепна и едва не разля легена със сапунената вода. — Може ли да поговорим?

Дженифър го погледна изплашено, но, изглежда, взе решение. Изтри ръцете си в престилката и каза:

— Добре, Бен.

— Ако искаш, можем да се разходим до реката и да погледаме лодките — предложи с надежда той. — Много е красиво.

Джени отвърза престилката си, оправи гънките на старата, но чиста рокля и го последва.

Тръгнаха по брега, заслушани в трепета на собствените си сърца и слепи за красотата на следобедната тишина. И двамата знаеха какво иска да й каже Бен, и напрежението между тях нарастваше с всяка минута. Той откри едно пусто място близо до мангровата горичка и предложи да поседнат. Между дърветата се виждаха големите параходи в двете посоки на реката и по-малките лодки, които маневрираха между тях.

Дженифър грациозно разпростря роклята си върху жълтеникавата трева и се загледа в разноцветните корпуси на параходите.

Неопитният Бен започна изповедта си без предисловия:

— Обичам те, Джени! Обичам те още от мига, в който те видях в Палмър.

— Не можеш да ме обичаш! — неочаквано рязко се обърна към него тя. Гласът й бе натежал от болка. — Аз не заслужавам любовта на мъж като теб!

Той хвана ръцете й и се опита да задържи погледа й.

— Защо не мога да те обичам? Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал! Не мога да ти се нагледам.

— Как можеш да обичаш това!? — извика младата жена, отметна дългите руси къдрици и за пръв път разкри пред него цялото си лице, белязано от големия ягодоподобен червен белег. — Как може един мъж да хареса това?

Очите на Бен се изпълниха с отчаяние. Не знаеше как да я накара да му повярва, как да й обясни, че когато го погледне с големите си очи, сърцето му се разтапя и белегът сякаш изчезва от прекрасното й лице.

Дженифър не издържа на погледа му, наведе глава и златистите кичури отново закриха лицето й. Бен се пресегна и нежно отметна косата й назад. Тя не се възпротиви.

— Не ме е грижа за белега ти! — каза тихо той. — Всичко, което искам, е да прекарам живота си с теб. Дженифър, омъжи се за мен!

Сълзите бликнаха от очите й и тя закри лицето си с ръце.

— Не мога да се омъжа за теб, Бен! — отчаяно зарида. — Не мога да се омъжа за никого. Аз съм… използвана жена!

— Не ме интересува — прошепна той. — Не ме интересува нищо за теб, освен това, което виждам и чувствам!

Джени се опита да сдържи сълзите си и задъхано промълви:

— Бен, не знаеш за какво говоря. Ако знаеше, щеше да си вече на километри от мен…

Той наистина не разбираше за какво намеква тя. По пътя от Палмър Кейт също му бе споменала, че е по-добре да не говорят за миналото на младото момиче. Замисли се дали миналото наистина имаше някакво значение за съвместния им живот, но махна с ръка.

— Няма значение! — каза упорито. — Нищо няма значение, освен ти и аз.

— Ами Уили? Ако знаеше как е заченат…

— Няма значение! — настоя Бен. — Аз знам как се почувствах, когато ме целуна след битката с майолите. Ето това има значение, Джен!

Тя се разтрепери като лист и Бен сложи ръката на раменете й, за да я успокои. Двамата останаха така, докато се успокои. Погледът й улови една малка птичка, която кръжеше над мангровите дървета. Под косите слънчеви лъчи на залязващото слънце перата й искряха в черно и златно.

— Помисли още веднъж, Бен — каза тя. В тона й имаше примирение, но и плаха надежда. — Онова си беше за тогава. Сега е друго. Как ще се появиш в града с мен? Нали всички ще ти се подиграват, че си се оженил за пачавра.

Бен се приведе над ухото й и прошепна голямата си тайна:

— Нямам намерение да живея в града. От шест години спестявам. Искам да взема под аренда парче земя на юг, близо до река Флиндърс. Кейт обеща догодина да ми помогне. Смята, че идеята си струва.

Джени поглъщаше всяка негова дума и за пръв път през този следобед се усмихна.

— Ако наистина ме обичаш — каза нежно, — обещавам ти, че няма да съжаляваш за решението си, Бен. Ще работя наравно с теб.

— Дори съм измислил име за бъдещия ни дом — продължи ентусиазирано той. — Ще го нарека Йерусалим.

— Защо си избрал това библейско име? Не беше ли това градът, където е живял Исус?

Бен замълча за миг и наведе глава. После заговори сякаш на себе си:

— Аз съм евреин, Джен. Майка ми не ми е разказвала много за това. Знам само, че християните не ни обичат. Обвиняват ни, че сме убили техния Спасител. Много хора ме гледат накриво само защото дедите ми са от Йерусалим.

— Не ме интересува, че си евреин — стисна ръката му Дженифър. — Сигурна съм, че ти не би го убил, ако беше там.

Те се погледнаха и избухнаха в смях. Тя се наклони към него и го целуна по устните:

— И аз те обикнах от пръв поглед, Бен. Ти ме погледна през пламъците на огъня и веднага разбрах, че не си като другите мъже, които съм срещала. За пръв път се чувствам в безопасност с мъж.

— Не е нужно да ми казваш как си живяла, преди да се срещнем, Джен — нежно я помилва по косата той. — Ще се оженим, ще заминем за Флиндърс и ще започнем начисто.

Джени се притисна до него и замечтано изрече:

— Така ще направим, Бен!

Сърцето й се отвори и тя се остави на това сладко чувство — любовта.

 

 

Вечерта Дженифър изтича при Кейт и сподели радостта си с нея. Разказа й всичко дума по дума, после плака, смя се и пак плака. Кейт я гледаше и се радваше от сърце на щастието й. После я прегърна и с радост даде благословията си. Джени щеше да бъде чудесна съпруга. Щеше да бъде до Бен в добри и в лоши моменти. Защо и между тях с Люк нещата не бяха така лесни и прости? Дали нямаше известна вина за това? Един вътрешен глас й нашепна, че ако се осланяше повече на сърцето си, отколкото на разума, нещата щяха да бъдат различни. Но нищо не можеше да се направи. Засега животът й се управляваше от разума, а чувствата щяха да почакат.