Питър Уот
Сянката на орела (22)

21.

— Тук няма нищо освен камъни и мухи, Хари — обърна се Франк към приятеля си, който клечеше до една скала и я чоплеше с миньорската си кирка. — Камъни, мухи и чернилки.

Хари изсумтя и стана, за да раздвижи схванатия си врат. Изглежда, че експедицията им щеше да завърши безславно. Освен туземеца, когото бяха застреляли вчера, нищо извънредно не се беше случило. Той се огледа. Навсякъде се виждаше едно и също — камъни и ниски храсти. И безмилостното слънце, което сипеше жар над главите им.

— Този черньо, дето го застреля вчера, говореше английски — обърна се към приятеля си. — Напълно излишно за един майол, не мислиш ли?

Франк се опита да се изплюе, но устата му беше прекалено суха, за да събере достатъчно слюнка.

— Нали не мислиш, че сбъркахме? Видиш ли черен, стреляй, без да мислиш. Така знам аз.

Замери един гущер с парче кварц от скалата, която бе проверил за злато, но животинчето успя да се шмугне между камъните и да избегна удара.

— Как си с водата? — попита той и избърса потта от челото си.

Хари извади манерката си и я разклати:

— Намалява. Ще стигне за един ден, и край.

— И мойта е толкова. Май ще трябва да се върнем при рекичката, през която минахме вчера. Да напълним манерките и да се връщаме в Палмър.

Хари кимна спокойно. Нито един от тях не показа тревогата си за положението, в което се намираха. Бяха толкова развълнувани от възможността да намерят своя собствена златна мина, че се впуснаха в тази експедиция, без да помислят за безопасността си. Храната не беше проблем. Носеха големи количества брашно, чай, захар и консервирано месо. Но водата беше от жизнена важност в този полупустинен район.

Двамата мъже качиха торбите на гърба си и поеха по обратния път. Не бяха изминали и десетина крачки, когато Хари спря, засенчи с ръка очите си и се втренчи в хоризонта.

— Франк — каза тихо. — Мисля, че виждам черния. Ей там, на високото.

Приятелят му също спря и се вгледа в посоката, която му показа Хенри.

— Май си прав. Този е същият, когото прострелях. Мамка му, мислех, че вече е нахранил гарваните със смрадливото си месо.

Той вдигна пушката си и се прицели в дребната неподвижна фигура пред него.

Уолъри видя димното облаче и секунда по-късно чу изстрела. Оголи зъби в жестока усмивка. Глупаци! Не виждаха ли, че е извън обсега на снайдерите им? Може би трябва да им предаде някой урок по стрелба, помисли със задоволство той.

— Дори не помръдна — прошепна Хари с нотка на страх в гласа. — Изглежда, не се бои от нас.

— Трябва да се приближим. — Франк презареди. — Тогава ще видиш как ще заподскача от куршумите.

Но Хари не бе толкова сигурен. Имаше нещо в този майол, което го объркваше и караше сърцето му да се свива в страх. Сякаш стояха пред някаква древна сила, която не се боеше от тях.

— Може би трябва да го оставим на мира. Да си върви по пътя, а ние по нашия — прошепна. — Не ми харесва тази работа, Франк. Имам усещането, че може да не е сам.

— Спокойно, Хари! — с чувство на превъзходство каза Франк. — Имаме си нов ле мат, който ще ги държи далеч от нас.

Ле мат беше новият вид голям револвер, който беше получил славата си на добро оръжие в гражданската война в Америка. Единственият недостатък беше, че обсегът му на действие беше малък.

— Имаме си, Франк, но въпреки това не съм спокоен — сви се зиморничаво Хари.

Франк го изгледа с презрение.

— Аз тръгвам след дивака! Ще приключа с него веднъж завинаги! — решително каза. — И ако все още имам до себе си партньор, той ще тръгне с мен.

Уолъри следеше внимателно всяко действие на белите мъже в ниското. Изглежда, спореха за нещо. Появяването му ги бе провокирало, както го бе планирал. Щом видя, че тръгнаха към него, кимна удовлетворено. Надяваше се да стане точно така.

Въпреки че лявата му ръка беше подута и изтръпнала, той не се безпокоеше. Дясната бе достатъчно силна, за да може да изпрати в целта своите дълги копия. Най-трудното беше да накара двамата мъже да го последват. Но ето че глупаците се хванаха на въдицата.

— Кучи задници! — изруга и се изкиска. — Уолъри ви чака!

Цял ден дивият майол ту се показваше, ту се губеше. Неговият призрак трептеше сред адската следобедна мараня и винаги се оказваше една крачка зад пределната линия, до която достигаха куршумите им. И те продължаваха да се препъват нагоре из камъните, по лицата им се стичаха вадички от жегата и от умората, а очите им смъдяха от солта.

— Франк, отдалечаваме се от реката — размърда напуканите си устни Хари, отпусна се на колене за кратка почивка и се огледа тревожно наоколо. — Кучият му син, играе си с нас като котка с мишка.

Приятелят му се свлече до него и се подпря на пушката си. И той бе започнал да осъзнава ситуацията. Черното копеле ги бе подвело. Изменяше едва забележимо посоката, така че да ги отдалечи от жизненоважната за тях вода.

— Знаеш ли, Хари — неохотно призна. — Мисля, че си беше прав. Време е да зарежем черньото и да продължим пътя си.

Уолъри видя, че преследвачите му са готови да го изоставят, и изпита огромно разочарование. Надяваше се да продължи играта до тъмно, но сега трябваше да промени плановете си и той бързо намери решение. Като всички живи същества те щяха да се отправят към реката и копието му щеше да ги посрещне на брега.

Движенията на преследвачите му показваха, че са изтощени. Силите им отслабваха от жаждата и уморителното изкачване по напечените от слънцето каменисти хълмове. Той знаеше много добре, че жадният човек става невнимателен, защото жаждата го разсейва, кара го да се оглежда за вода, да говори за вода и да мисли за вода.

Въпреки кървящата рана той се промъкна като котка през храстите и след половин час зае позиция между реката и двамата бели мъже. Кучите задници не знаеха, че през този период реката пресъхва и манерките им щяха да останат празни. Уолъри се изкиска доволно. Майката земя си отмъщаваше на натрапниците. Той се скри между камъните и притихна. Сега оставаше само да чака и да се моли загубата на кръв да не го довърши, преди той да довърши белите.

Не след дълго двамата златотърсачи достигнаха до реката. Дълго се взираха в червеникавия пясък на дъното на сухото корито. Погледите им бяха лишени от всякаква мисъл, сякаш бяха достигнали края на света. Пред тях беше пустиня, зад тях — дивият майол, който дебнеше всяка тяхна стъпка. И те разбраха — намираха се в безвремието между живота и смъртта. Оттук нататък съдбата им беше в ръцете на бог.

Уолъри видя жертвите си и моментално забрави за болката и глада. Ловецът в него се събуди и той се превърна в слух и зрение. Хвана здраво копието и зачака своя миг.

Двамата златотърсачи тръгнаха към Палмър. Никой от тях не смееше да мисли как и кога и дали щяха да стигнат дотам, но знаеха, че не бива да замръкват в тази пустош. Револверът в ръката на Хари тежеше като камък. Той се тътреше уморено след Франк и нямаше сили дори да го обвини за положението, в което се намираха. Пред тях беше хоризонтът — бледоморава мъглявина зад оранжевата топка на слънцето, което вече целуваше тъмните каменисти хребети в далечината. Издължената сянка на приятеля му попадаше в центъра на оранжевия слънчев диск и изглеждаше черна като на онзи майол, който беше останал някъде зад тях. Падналите ниско слънчеви лъчи го заслепиха. Той наведе очи към краката на партньора си и се постара да не изостава от него. Продължи механично да крачи като сомнамбул и да мечтае за вода. Хубава, прясна, студена вода, която щеше да върне живота в тялото му. Жаждата беше прогонила всяка друга мисъл. Туземецът беше напълно забравен.

Изплашеният вик на Франк го извади от унеса.

— Хари, убиха ме! — простена приятелят му, задави се и се свлече на колене в подножието на оранжевия диск.

Хари видя, че нещо дълго и тънко стърчи от тялото на Франк. Умиращият го държеше с две ръце и се опитваше да го извади от гърдите си. Замръзна на мястото си и примигна безпомощно към слънцето. За част от секундата му се стори, че зад борещия се с копието Франк се мерна огромна черна сянка на нещо, което можеше да определи само като призрак, но всичко изчезна, преди да може да реагира.

— Исусе! — чу той собствените си думи и не можа да познае гласа си. — Копелето те е промушило!

Франк се опита да се задържи на колене, но не успя и падна по очи. Предсмъртните му стонове постепенно преминаха в зловещо хъркане. Изведнъж ужасяващият звук спря и той се килна на една страна. Хенри разбра, че вече е сам.

С трепереща ръка вдигна пистолета и трескаво затърси целта си. Наоколо цареше мъртва тишина. Виждаха се само хилави дървета, камъни и червеникавата земя. Знаеше, че трябва да си плюе на петите и да бяга, но нямаше сили да помръдне. Страхът го прикова към земята, сякаш беше едно от дърветата наоколо. Единственото, което успя да направи, бе да вдигне пистолета и да стреля напосоки, докато изпразни пълнителя. Познатият звук го извади от вцепенението и когато пистолетът изщрака на празно, той го пусна на земята и хукна обратно по пътя, от който бе дошъл.

Уолъри проследи паническия му бяг и промърмори:

— Тъпо копеле!

Поклати доволно глава. Това беше друг любим израз на Том и си залагаше главата, че го използва на място. Надигна се от прикритието си и предпазливо се приближи до проснатия на земята златотърсач. Той не помръдваше и все още стискаше с две ръце забитото в корема му копие. Очите му бяха обърнати и гледаха към прашната земя до босите крака на туземеца.

Майолът се наведе и свали торбата от гърба на мъртвия. Отвърза я и впи гладен поглед в съдържанието й. Въздъхна дълбоко. Вътре имаше цяло съкровище — чай, захар, брашно и месо. И още нещо, по-хубаво и от храната. Стиска ароматен тъмен тютюн, който щеше да подслади живота му, след като напълни корема си.

Извади ножа на златотърсача от колана му и с треперещи пръсти отвори кутия с месо. Изгълта съдържанието й набързо и отвори още една. Когато задоволи глада си, събра останалите провизии в одеялото, преметнато през рамото на убития, и се изправи. Пренебрегна пушката. Пътят му минаваше през земи, които белите смятаха за своя собственост. Един майол с пушка би привлякъл вниманието на полицията в района и той скоро щеше да се окаже арестуван или застрелян на място. Не, предпочиташе да пътува като смирен туземец, който не представлява заплаха за никого.

Обърна се и потъна в нощта. Може би някой бял скоро щеше да намери тялото на златотърсача и забитото в гърдите му копие. По тези земи нямаше кой да разпознае острието на Уолъри, последният от клана нирамбура, дето живееше на юг от Таунсвил. За съжаление вината щеше да падне върху местните племена и никой нямаше да оцени неговата лична война с европейските кучета, които завладяха земята му. Но това нямаше да го спре. Докато беше жив и кожата му усещаше огнените лъчи на слънцето, щеше да продължава да отмъщава за изгубения си свят.

Тази нощ Хари се мяташе неспокойно в съня си. От време на време рязко отваряше очи и забиваше безсмислен поглед в звездите над себе си. После осъзнаваше, че лежи на голата земя, сам и безпомощен, и започваше да се тресе от страх. Ужасите на севера го дебнеха от всички страни.

С Франк бяха добри приятели. Заедно напуснаха родния Мелбърн, за да дойдат тук и да търсят късмета си из северните златни полета. За съжаление бяха закъснели при разпределяне на баницата, но наивно вярваха, че земята, заради която бяха напуснали домовете си, им дължи някаква отплата. Но те не бяха бушмени по душа. Безграничните сухи равнини бяха толкова чужди на природата им, колкото шумните градски улици за Уолъри. Граничните райони криеха жестоки опасности и най-голямата от тях беше самотата. Кошмарът на Хари беше мисълта, че ще умре тук самичък, без да има кой да го погребе и да го оплаче.