Питър Уот
Сянката на орела (17)

16.

Госпожица Гертруд Питчър не харесваше своя работодател господин Гренвил Уайт. Тя беше строга жена с вечно намусена физиономия и сивееща коса, имаше строги правила за възпитание на млади госпожици и за това беше търсена като бавачка. От известно време усещаше, че нещо не е наред между бащата и двете му дъщери. Когато той влезеше в стаята, след него се промъкваше някакво неуловимо зло и двете момичета заставаха като препарирани. Тя не смееше да сподели това усещане с госпожата, защото се боеше от гнева на съпруга й. Тревожеше се и се опитваше да защити момичетата, без да знае от какво.

В момента стоеше на вратата на гостната и гледаше подозрително господин Уайт и младото момиче с евтина рокля, което седеше на коляното му и я гледаше безсрамно право в очите.

— Доведох малката Мари да се запознае с Дороти — каза господарят някак прекалено любезно.

Момичето нямаше вид на лейди. Приличаше на парцаливка от бедните работнически квартали на Сидни. Дългата му коса падаше свободно на раменете и видът му беше по-скоро на недоразвита жена, отколкото на дете.

— Днес реших да прекарам известно време с дъщеря си и това невинно създание в библиотеката. Двете ще си поиграят малко. Бихте ли довели Дороти, госпожице Питчър?

Госпожица Питчър не можеше да си обясни защо чувства такъв смут в душата си. Госпожа Уайт беше на гости у приятели в Комдън с по-малката си дъщеря Хелън. Дороти бе настинала и остана на нейните грижи, докато майка й се завърне. Интуицията й подсказваше, че това запознанство не е в интерес на възпитаничката й.

— Не мислите ли, че госпожица Мари е малко възрастна за компанията на госпожица Дороти? — опита се да възрази.

— Госпожица Мари е на единайсет години, а дъщеря ми е на девет — ледено отбеляза Гренвил, като ясно показа кой диктува правилата в къщата. — Освен това мисля, че е моя грижа с кого ще се сприятелят децата ми. Не мислите ли и вие така, госпожице Питчър?

— Разбира се, господин Уайт — предаде се тя. — Ще доведа госпожица Дороти.

Обърна се и излезе от стаята с царствената походка на жена, която знаеше задълженията, но и правата си в тази къща.

Гренвил я изпрати намръщено. Трябваше да помисли за освобождаването на тази жена. Позволяваше си прекалено много.

 

 

Дороти пристъпи нерешително към вратата на библиотеката. Обикновено това място беше забранено за двете момичета и поканата на баща й я обърка. Но той й се усмихна окуражаващо и стана да я посрещне.

Гренвил огледа дъщеря си и за пореден път се изненада колко много прилича на Пенелопе, когато беше на нейните години. Дороти имаше същите златисти къдрици и същата изящна красота като сестра му.

— Нещо лошо ли съм сторила, папа — попита тя с треперещо гласче, докато баща й я настаняваше до себе си на дивана.

— Не, напротив, мила моя — каза той и прегърна нежните й раменца, за да я успокои. — Тук си, защото си много добро момиче.

На Дороти й се доплака от облекчение. Обичаше баща си с цялото си сърце. Виждаше го рядко, но знаеше, че именно той се грижи за тях. Мекият му глас и прегръдката я накараха да се почувства щастлива.

— Значи сте доволен от мен, папа — рече успокоена. — Знаете, че много ви обичам, нали?

— Знам, мила моя. И знам, че няма да кажеш на никого за игрите, на които ще си играем в тази стая. Независимо какво ще се случи, нали? Защото, ако кажеш на някого, ще трябва да те накажа и да те изпратя далеч от дома. Завинаги! Няма да можеш да видиш никога вече мама и сестра си. Разбираш ли какво ти казвам?

Дороти слушаше жестоките думи, изречени с нежен глас, и единственото, което разбираше, беше, че всъщност нищо не беше наред. Беше се провинила с нещо, щом баща й я заплашваше с такива ужасни наказания. Не знаеше каква е простъпката й, но имаше ли значение? Нейният татко знаеше всичко и бе преценил, че тя е лошо момиче. Крехкото й телце се разтрепери. Искаше й се да се разплаче, но нещо й подсказа, че това ще го ядоса още повече. Госпожица Питчър казваше, че младите госпожици не бива да показват емоциите си. И тя остана с наведена глава.

Чу изскърцване на стол и погледна към странното момиче до баща й. То застана в средата на стаята и започна да сваля дрехите от себе си. Когато свали всичко, застана пред нея чисто гола и я погледна с похотлива усмивка. Дороти се ужаси. Искаше да избяга от стаята и никога да не стъпва тук. Погледна умолително към баща си, с надеждата той да й позволи да напусне, но когато очите им се срещнаха, тя видя изцъкления поглед на мъж, когото не познаваше. Сякаш дяволът беше влязъл в кожата на баща й. Циничният му поглед й беше толкова чужд, колкото и този на голото момиче.

Мари пристъпи към нея, коленичи и плъзна ръцете си под роклята й.

— Стой спокойно, скъпа. Мари ще направи нещо с теб, което ще ти хареса — прегракнало каза баща й. Видът на коленичилата Мари го бе възбудила. — Ще те накара да се почувстваш добре. Папа също ще се постарае да ти достави удоволствие.

Дороти усети, че ръцете на Мари разтварят бедрата й и докосват онова място. Почувства се мъничка и изоставена. Искаше да извика, но нямаше глас. Ах, ако баща й успееше да си вземе тялото от дявола, който се беше вмъкнал на негово място! Само да успееше, щеше да й помогне!

Гренвил изгрухтя от удоволствие, докато наблюдаваше играта на Мари с дъщеря му. Окуражаваше малкото момиче да не се бои и да се остави на удоволствието. Колко лесно беше всичко, помисли самодоволно. Като някога със сестра му в Англия. Сега си имаше втора Пенелопе, която щеше да подслажда живота му. И то без никакви усложнения. С жестоко безразличие към тресящото се от ужас телце на дъщеря си той започна да разкопчава панталона си.

 

 

Госпожица Гертруд Питчър се гордееше със своя самоконтрол, но в момента бе изгубила всякаква способност да мисли. Това, което видя в спалнята на Дороти, малко след като момичето се върна от библиотеката, я хвърли в ужас.

Обзета от ярост, тя се втурна в библиотеката и се изправи пред Гренвил, който я гледаше право в очите като някой хищник:

— Госпожица Дороти е била… била… — Задави се от усилието да намери подходящи думи за състоянието, в което бе намерила детето. То гледаше в тавана с широко отворени очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. После се сви на леглото, без да каже нищо. И изглежда, че никога повече няма да проговори.

— Никой не е наранил дъщеря ми, госпожице Питчър — отвърна нападателно Гренвил. — Просто се уплаши, когато направи беля и се наложи да я накажа. Това е всичко. Надявам се да разберете правилно ситуацията; ако искате да продължите да работите в дома ми.

Гертруд зяпна невярващо. Как можеше това чудовище да лъже така безсрамно? Белезите явно показваха, че той е злоупотребил със собствената си дъщеря. Този мъж, който трябваше да бъде пример за останалите като важна личност във висшето колониално общество и като бъдещ член на ордена на рицарите, бе отнел невинността на този малък ангел!

Гренвил спокойно отвори чекмеджето на бюрото си и извади кутия с хавански пури. Запали една с видимо удоволствие.

— Има ли още нещо, госпожице Питчър? — запита официално. — Ако не, бих използвал възможността да ви дам един съвет, които ще ви е от полза занапред. Запазете за себе си всички неоснователни подозрения, които се раждат в мръсното ви съзнание.

Той се подпря на бюрото със свободната си ръка и се наведе напред. Тонът му се смени и думите му изплющяха като шрапнел:

— Дороти не ви е казала нищо, защото няма нищо за казване. И няма защо да споменавате вашите безумни теории на жена ми. Ако занапред Дороти отново се държи странно, ще очаквам от вас да намерите задоволителни обяснения пред майка й.

Гертруд имаше чувството, че ще се взриви отвътре. Такава арогантност беше нечувана. Той допускаше, че тя ще се съгласи да прикрива такъв непростим грях спрямо малката Дороти?

— Ще кажа на госпожа Уайт веднага щом се прибере у дома — изрече твърдо тя. — Сигурна съм, че тя ще знае как да постъпи.

— Уверявам ви, че нищо лошо не се е случило, госпожице Питчър — каза Гренвил. Синьото було от цигарения дим около главата му ставаше все по-плътно. — Ако посмеете да ме обвините, без да можете да докажете долните си твърдения, ще използвам цялата си власт, за да ви унищожа! Може да претърпите някаква катастрофа или фатален инцидент, както се е случвало с много хора около мен!

— Заплашвате ли ме, господин Уайт?

— Не, това не е заплаха, госпожице Питчър! — повиши тон той. — Това е вашето бъдеще!

Гертруд се ужаси. Припомни си всичко, което бе чула от по-старата прислуга за странната и трагична съдба на роднини и познати на господаря й, които бяха дръзнали да излязат насреща му. Страхът за живота й измести яростта към насилника.

Гренвил дръпна от пурата и се наслади на изражението, което доби лицето на гувернантката. Богатството и растящото влияние в „Макинтош къмпани“ му даваше безгранична власт над съдбите на такива като нея. Но той не беше елементарен убиец. Знаеше, че страхът върши работа, но има и друг, по-ефикасен начин да й запуши устата.

Бръкна отново в чекмеджето и извади пачка банкноти. Сумата надвишаваше многократно годишната заплата на дамата пред него. Алчността и страхът бяха най-добрите му съюзници и той знаеше как да ги използва. Посочи пачката с върха на пурата си и каза:

— Тези пари са ваши, госпожице Питчър. Можете да ги вземете и да ги използвате, както намерите за добре. Но имам няколко условия.

Гертруд отвори уста, за да каже нещо, но Гренвил вдигна ръка и я спря:

— Не съм свършил! Първото условие е, че вие оставате на работа, докато аз не реша нещо друго. И оставайки тук, вие — как да се изразя — ще защитавате моята любов към Дороти, независимо че намирате израза на чувствата ми за неприемлив. Уверявам ви, че с времето тя ще започне да оценява моята изключителна привързаност към нея. Няма нужда да споменавам, че очаквам вашата подкрепа веднага, още от този миг. Това е всичко, което имам да ви кажа. Сега ще ви оставя сама, за да обмислите предложението ми.

Той стана и мина покрай нея, като я отстрани грубо от пътя си. Тръгна към стаята на дъщеря си. Дороти се нуждаеше от още малко убеждение, че това, което се бе случило между нея, Мари Бийзли и баща й, е било само игра. Тайна игра.

Когато се върна в библиотеката, Гертруд я нямаше. Нямаше я и пачката върху бюрото.

 

 

Кедровата ламперия, с която бяха облицовани офисите на „Макинтош къмпани“, бе просмукана с миризма на скъпи пури. Само преди минути заседателната зала беше пълна с мъже в скъпи костюми и мрачни физиономии, и всички до един пушеха. Заседанието свърши, но димът от пурите им остана. Около голямата маса от тиково дърво останаха само двама души.

Лейди Инид Макинтош седеше от единия край и гледаше втренчено мъжа срещу нея. Той се свиваше пред острия й поглед и проклинаше борда на директорите, който избра именно той да разговаря с нея. Двамата бяха на едни години, но господин Макхю изглеждаше два пъти по-възрастен.

— Разбрах, че сте имали разговор със зет ми, господин Макхю — наруши мълчанието тя. — Предполагам, че е успял да ви убеди, че аз съм една слаба жена, която е неспособна да се грижи за интересите на компанията.

Лицето на мъжа придоби болезнено изражение, сякаш го мъчеше зъбобол:

— Държа да ви информирам, че моето мнение се различава от това на другите, госпожо Макинтош! — бързо заговори той. — Но повечето от акционерите мислят, че един мъж като зет ви би гарантирал в по-голяма степен бъдещото развитие на предприятията ни. Господин Уайт успя да увеличи печалбите, нещо, което не можете да отречете. Само един мъж може да изгради щит пред многобройните опасности, които крие съвременната австралийска икономика. Вие не сте първа младост, госпожо, сигурно задълженията в компанията ви уморяват.

Суровото лице на желязната дама неочаквано омекна. Дали нямаше да се съгласи с него?

— Наистина, господин Макхю — усмихна се тя, — не съм първа младост. Но не съм съгласна моят зет да поеме управлението на „Макинтош къмпани“.

— Но във вашата фамилия няма други мъже, които биха могли да застанат начело, когато вие… ъ… решите да се отдадете на почивка — каза той и гласът му прозвуча почти умоляващо. — Господин Уайт е единственият близък роднина. Наистина, той не носи вашата кръв, но е съпруг на дъщеря ви…

— Ами ако ви кажа, че грешите? — погледна го Инид и се усмихна загадъчно. — Ако има още някой, за когото мога да докажа, че носи моята кръв? Ще промени ли това мнението ви, че господин Уайт е единственият, който може да поеме абсолютната власт над бизнеса на съпруга ми? Вече имам избраник от нашия род, когото лично ще подготвя за отговорността, която му предстои да поеме.

— Страхувам се, че не ви разбирам, мадам — отвърна Макхю с надежда, че недоверието, което изказва, няма да я разсърди много. — Доколкото знам, нито един от синовете ви не е оставил наследник. Освен ако…

Възможността за незаконен наследник не бе много за предпочитане, затова той не се доизказа.

— Бих искала разговорът ни да спре дотук, господине — каза тихо Инид. — И предвид обстоятелствата ще ви помоля това, което разкрих пред вас, да си остане между тези четири стени. Върнете се при останалите акционери и предайте, че аз няма да застана зад моя зет. И им кажете, че има друг Макинтош, който един ден ще заеме моето място. На него се пада честта да наследи нашата империя.

Макхю се намръщи и сви устни. Всичко беше направо мистериозно. Но госпожа Инид не беше жена, която си губи времето с празни приказки.

— Госпожо Макинтош, трябва да призная, че думите ви променят нещата. Не знам за какво или за кого говорите, но ще уважа искането ви и ще настоявам за продължаване на вашите правомощия, докато настъпи времето, в което ще можете да ни разкриете всичко за този мистериозен човек.

— Много добре, господин Макхю! — кимна Инид. После го погледна право в очите и добави: — Уверявам ви, че докато съм жива, няма да позволя господин Уайт да поеме контрола над „Макинтош къмпани“, а дори и след това. Той е зъл човек и повярвайте ми, имам сериозни основания да не му вярвам.

Господин Макхю изсумтя притеснено. Той беше старомоден шотландец със силно чувство за доблест и морал и не харесваше Гренвил Уайт. Беше чул, че държи бардак в града, и това му се виждаше отвратително. Доколкото се бе сблъсквал в своята работа с господин Уайт, той не харесваше надутите му маниери и високомерния тон. Така че за него да се върне при акционерите с молба за отсрочка на официалното им искане госпожа Макинтош да се оттегли от управлението беше приятна задача.

— Пожелавам ви приятен ден, госпожо — каза той и стана от масата. — Ако за вас представлява интерес моето лично мнение, искам да ви уверя, че човекът, който най-добре е управлявал „Макинтош къмпани“, сте вие и предполагам, че и за в бъдеще ще е така.

Инид го погледна:

— Бъдете сигурен, че няма да ви разочаровам, господин Макхю. Надявам се, че двамата с вас ще продължим да работим добре и за в бъдеще.

Той кимна с уважение и я остави. Инид остана сама, за да помисли върху всичко, което се бе случило на съвещанието.

Значи, зет й бе успял да убеди акционерите, че тя трябва да напусне. Опитваше се да я измести изцяло, подронваше авторитета й. „Почакай, господинчо — стисна юмруци тя, — не бързай да се радваш.“

Тя все още не бе извадила най-силния си коз. Гренвил не знаеше за Патрик, както и никой друг. Но времето наближаваше и скоро всички щяха да узнаят какво им готви госпожа Инид Макинтош.

Тя стана от масата. Беше време да се свърже с адвокатската къща „Съливан & Леви“.

 

 

През последните пет години Даниъл Дъфи често посещаваше Ботаническата градина. Тук беше тайното място за срещи с госпожа Инид Макинтош. С течение на времето между тях се породи уважение и дори нещо като приятелство, което беше странно за представители на две фамилии, които бяха заклети врагове.

При всяка среща те обикаляха между цветята и внимателно оглеждаха различните видове, като се преструваха, че са случайни познати. Даниъл й разказваше всичко за нейния внук Патрик Дъфи, а тя слушаше внимателно, от време на време се спираше пред някое цвете и се наслаждаваше на красотата му.

Но тази среща беше по-различна. Докато обикаляха по алеите, между високия, леко прегърбен адвокат и дребната жена с царствена осанка за пръв път се появи напрежение. Договорът, който бяха сключили преди години, изтичаше и той скоро трябваше да предаде незаконородения син на Фиона и Майкъл в лоното на протестантската църква, където щеше да учи заедно със синовете на богатите и силните на деня. Според споразумението им неговият племенник щеше да получи най-доброто образование в британската империя, за да може да поеме управлението на „Макинтош къмпани“. Даниъл имаше непоколебима вяра в силите на Пат да устои на съблазните на протестантската църква и да си остане Дъфи. Според него лейди Макинтош силно подценяваше келтските корени на момчето. В много отношения то беше копие на баща си.

— Как е Патрик в училище? — запита Инид, загледана в една прекрасна орхидея. — Надявам се, че дисциплината му е по-добра от миналата година.

Даниъл се усмихна. И двамата знаеха колко буен и непокорен е Патрик.

— Изглежда, че му дойде умът — отвърна. — Училищното настоятелство реши да не го гони.

Инид го погледна и в очите й се прокрадна добродушна усмивка:

— От това, което ми казахте миналия път, разбрах, че се е сбил с по-големите момчета?

— Справи се с трима наведнъж — с гордост заяви Даниъл. — Но не е нападнал пръв. Искал е да защити Мартин. Проблемът дойде от това, че битите момчета са синове на известни и влиятелни личности. Наложи се Патрик да се извини и да се разкае за греховете си. Освен това отците го накараха да обещае, че ще завърши годината с пълен отличен. И той се справи. Патрик е много умно момче, но понякога юмруците се оказват по-бързи.

— Как да разбирам гордостта в тона ви? Вие май одобрявате варварските методи на разправа, господин Дъфи — укори го леко Инид.

Даниъл спря и се обърна към нея:

— Той е Дъфи, госпожо! Като баща си. И като неговия баща. И като неговия. Той е боксьор по душа. Наследил го е от нас.

— Патрик ще има възможност да се сражава, но с други методи — каза тя. — Сигурна съм, че ще успее да покаже най-доброто от шотландското и ирландското си наследство.

Патрик не повярва на ушите си. Ако някой му беше казал, че матриархът на протестантската фамилия Макинтош е признала, че ирландската кръв има някакви качества, щеше да си помисли, че си правят шега с него.

— Думите ви биха изправили на нокти вашия зет, мадам.

— Както и съпругата му — изрече тя с горчивина. — А също и онзи капитан Морт. Не забравяйте за нашите общи врагове, господин Дъфи.

— Ах, този капитан Морт! — изпъшка Даниъл и се загледа пред себе си. — Не човек, а истински дявол!

— Съжалявам, че вашата фирма не успя да го предаде в ръцете на правосъдието въпреки дългогодишните ви усилия — погледна го със съчувствие Инид. — Двамата с вас знаем, че той е пряко отговорен за убийството на сина ми. Молех се с цялата си душа възмездието да го застигне с ваша помощ и да увисне на бесилката.

— Изгубихме главния си свидетел, преподобния Макалистър по времето, когато вие изгубихте сина си. А малко след това усилията ни да заведем дело бе осуетено от служители на вашата фирма, както се разбра впоследствие.

— Бъдете сигурен, че аз нямам нищо общо с това — бързо каза тя и го погледна прямо в очите. — Действията бяха предприети от зет ми без моето знание. Ако знаех, щях да възпра нашите адвокати от всякакви правни ходове. Господин Дъфи, аз искам да видя този звяр на бесилото не по-малко от вас.

Тя се спря пред един красив декоративен храст с прилични на мрамор листа, огледа го внимателно и изрече:

— Между другото, скоро ще ви посети детектив Кингсли. Той има важна информация за вас, която може би ще помогне на справедливостта да възтържествува. Но бих искала вашата фирма да подходи дискретно към въпроса.

— Сигурен съм, че бихте желали името Макинтош да не бъде замесвано — сви устни Даниъл.

Инид се сконфузи и отклони поглед.

— Не че в момента има такава възможност — мрачно каза той. — Вероятно истината за кървавите престъпления на капитана никога няма да бъдат разкрити и той ще избегне наказанието.

— Бог ще намери начин да го накаже, ако вие не успеете — тихо каза Инид. — Иначе вярата ми в него ще бъде разколебана.

— Дано сте права — поклати глава Даниъл, — но се страхувам, че докато му дойде редът, Морт ще остарее и може би ще дочака възмездието в следващия си живот. Засега ние с вас, госпожо Макинтош, сме в сянката на орела. Никой не знае какво ще стане, когато той полети.

Той замълча за миг, сякаш повече нямаше какво да каже. Но след секунда се обърна отново към събеседничката си:

— Има един лъч на надежда. Тези дни в „Скалите“ бе извършено зловещо убийство и наш човек от полицията ни подшушна, че Морт е свързан с него.

Лицето на Инид изрази жив интерес:

— Има ли начин да се докаже участието му?

— За жалост трудно можем да убедим съседите да ни съдействат. В този квартал хората знаят с точност какво става във всеки миг, но не обичат да говорят. И нищо не е в състояние да ги накара.

— Алчността ще им развърже езиците, господин Дъфи — решително заяви Инид. — Кажете на вашия информатор, че съм готова да дам петдесет гвинеи на всеки, който се съгласи да даде сведения, уличаващи Морт в престъпление. Разбира се, трябва да се подходи много внимателно.

Даниъл се усмихна невесело и поклати глава:

— Вашето предложение е много щедро, госпожо Макинтош, но не е съвсем етично.

— А смятате ли, че е етично убийството на сина ми да остане ненаказано? — изсъска тя. — Гарантирам ви, че сумата ще бъде изплатена на свидетеля лично от мен.

— Ще предам предложението ви, госпожо.

Инид пое по алеята и Даниъл я последва.

— Добре е, че имаме Патрик — каза тя, докато оглеждаше бавно красивите английски рози. — Той е нашето бъдеще.

Даниъл кимна и прошепна:

— Време е да се срещнете с внука си, мадам. Съгласно споразумението ни моментът настъпи.

— Така е, господин Дъфи — отвърна тя. — Очаквам с нетърпение този момент.

 

 

Гренвил чу гласовете на съпругата си и гувернантката от коридора и се скова от напрежение. Реши да остане в библиотеката и зачака със свито сърце резултата от срещата между двете жени. Вслушваше се в гласовете на госпожица Питчър и Фиона. Секундите му се сториха часове. Напрежението растеше и той усети, че ръцете му треперят като на стар пияница. Скоро нямаше повече сили да стои тук в неизвестност. Излезе от библиотеката и отиде в гостната. Намери Фиона с двете им дъщери. Зад тях стоеше госпожица Питчър.

— Здравей, Гренвил — хладно го поздрави Фиона. Тя винаги се държеше хладно с него. — Не изглеждаш добре. Дали не си се разболял от същата болест, която е пипнала и Дороти?

Гренвил пребледня. Подиграваха ли се с него? Спасението дойде от госпожица Питчър:

— Господин Уайт също не беше добре, мадам. Той и Дороти развиха същите симптоми едновременно.

Фиона се вгледа в Дороти, която изглеждаше бледа и унила. Момичето не сваляше очи от баща си.

— Не се ли чувстваш добре, мила моя? — загрижено я попита тя.

— Добре съм, мамо — измънка момичето. Един слънчев лъч се прокрадна през прозореца и златистите й къдрици светнаха като ореол над главата й.

Фиона не забеляза бързата размяна на погледи между Гренвил и бавачката, но лицето на съпруга й изведнъж светна, а Гертруд се сгърчи под бремето на омразата и вината, която чувстваше заради сделката, сключена с този дявол.

Напрежението напусна Гренвил и той безгрижно се усмихна на по-малката си дъщеря Хелън.

— Мъчно ли ти беше за папа? — попита я и се втренчи в зелените й очи, които толкова много му напомняха за тези на майка й.

Момиченцето зарадвано изтича към него. Да получиш такава топла усмивка от папа не се случваше често.

— Да, папа — изчурулика тя и обви ръцете си около бедрата му.

Дороти започна да трепери. Гертруд забеляза това и бързо измисли някакво извинение, за да изведе децата от стаята. Заедно с тях си отиде и задушевната семейна атмосфера. В стаята се настани обичайната неприязън между двамата съпрузи.

— Надявам се да сте прекарали добре — наруши Гренвил ледената тишина.

— Беше чудесно — отвърна Фиона, без да навлиза в подробности. — Майка ми съгласи ли се да се откаже от поста си в твоя полза?

Той се намръщи и пъхна ръце в джобовете си. Новините, които дойдоха от господин Макхю след разговора му с Инид, не бяха обещаващи. Той си спомни нелепиците, които беше наговорил онзи човек пред акционерите.

— Ти как мислиш? — отвърна на въпроса с въпрос. — Майка ти мисли, че ще живее вечно. Заявила на онзи глупак Макхю, че след време ще им представи някой, който щял да ми вземе компанията под носа. Пълни глупости! Ако беше жив баща ти, нямаше да й позволи да съсипва така фирмата. Ако някой може да ме измести, това трябва да е само наш син. Но ние нямаме такъв — каза тъжно той и се замисли за техния провален брак.

Фиона не се трогна от огорчението му. За нея Гренвил не беше нищо друго освен управител на семейното богатство и баща на децата й, така че отвърна пренебрежително:

— Сигурна съм, че един ден всичко ще бъде твое. Колкото до майка ми, тя блъфира, както винаги. Единственият наследник от мъжки пол беше детето, което аз родих, но тя се погрижи то да изчезне завинаги. Друг внук няма да има!

Фиона видя, че съпругът й отново пребледня, и попита:

— Какво има?

По-скоро бе любопитна да разбере причината за тревогата му, отколкото загрижена за здравето му.

— Сигурна ли си, че майка ти наистина е дала копелето на Дъфи в приют? — попита той.

Зелените очи на Фиона станаха почти черни.

— Ще ми се да не е така — отвърна тихо. — Но когато Моли изчезна, разбрах всичко. Тя не би ме изоставила, ако не е помагала на майка ми да премахнат детето. Да, сигурна съм!

Но Гренвил не беше сигурен. Спомни си какво му каза Инид преди няколко години. Нещо за нейната кръв, дето щяла да се завърне и да го унищожи. Той поклати глава. Не, това беше невъзможно! Дори и детето да бе живо, старата вещица не би допуснала някой от рода Дъфи да бъде част от нейната империя.

— Права си — измърмори той. — Няма как да е иначе.

Но пред очите му се появи образът на млад мъж, който нагло му се присмя. Майкъл Дъфи?!