Питър Уот
Сянката на орела (13)

12.

Срещата на детектив Кингсли с лейди Инид Макинтош обещаваше да бъде интересна и ползотворна. Настаниха го на огромната тераса с изглед към пристанището и му поднесоха сандвич с краставица.

Госпожа Макинтош беше всичко, което според него трябваше да означава думата „лейди“. Въпреки своите петдесет години тя беше изключително хубава жена. Кожата на лицето й беше гладка като на момиче, а белите нишки в черната лъскава коса правеха красотата й по-зряла и достойна за уважение. Но това, което наистина го покори, бяха ярките смарагдови очи, които подчертаваха аристократичните й черти с блясъка си.

Инид беше сдържана, но за радост на детектива, любезна. Докато й предаваше последните думи на Хортън, които доказваха, че зет й Гренвил Уайт стои зад убийството на нейния син Дейвид Макинтош, той със задоволство забеляза как неприкритото презрение към класата, към която принадлежаха и полицейските служители, постепенно се стопи.

Преди да умре, онзи нещастник Хортън бе успял да му каже как Морт е зарязал Дейвид на острова, за да бъде съсечен от местните. Разказа още, че Гренвил Уайт отишъл на кораба преди отпътуването и намекнал, че не би се ровил около обстоятелствата около смъртта на зет си, ако по пътя се случи някакъв инцидент.

Хортън си беше казал всичко като на изповед. Спомена, че господин Уайт го наел да убие един ирландец на име Майкъл Дъфи, но при нападението той успял да се защити и убил брата на Хортън, който бил с него.

Инид прекъсна разказа на Кингсли. Майкъл беше мъртъв, убит във войната с маорите в Нова Зеландия, така че информацията, която доказваше неговата невинност, не беше от значение. Освен това детективът нямаше свидетели на изповедта на умиращия и обвиненията нямаха никаква стойност. Кингсли кимна, изостави случая с Майкъл Дъфи и продължи с останалите подробности.

Значи така беше станало, мислеше си тя, докато слушаше разказа на детектива. Той само потвърждаваше това, което майчиното й сърце знаеше отдавна. Гренвил наистина бе уредил убийството на Дейвид и щеше да си плати скъпо и прескъпо за това. Тя вече беше задвижила машината на отмъщението. То щеше да дойде бавно, но неизбежно и щеше да унищожи убиеца на сина й, както и нейната дъщеря, която посмя да застане на негова страна.

— Съзнавам, че думите на Джак Хортън биха могли да създадат неприятности на вас и на семейството ви, госпожо Макинтош — каза Кингсли, като се мъчеше да не разлее чая върху коленете си, докато се протягаше, за да вземе нов сандвич. — Затова реших да споделя всичко първо с вас.

Инид го изгледа студено. Поведението му беше обидно, а сервилниченето му я отврати. Тя много добре разбираше защо детективът беше дотичал при нея, вместо да докладва на началниците си.

— Разбирам, господин Кингсли, и оценявам вашата загриженост към фамилия Макинтош — каза любезно тя. — Надявам се, че една подобаваща сума ще изрази най-добре нашето признание към вашата дискретност.

Въпреки безупречното й държание Кингсли усети презрението в гласа й. Отдавна се беше научил да прави разлика между думите на човек и начина, по който са изречени. Но това ни най-малко не го притесни.

— Вие ще я определите, мадам — отвърна той и на устните му се разля сладникава усмивка. — Сигурен съм, че вие най-добре ще прецените колко може да струва дискретността ми. Но ще ви помоля, без чекове. Предпочитам да ми платите на ръка.

Тя кимна разбиращо. Полицаят беше хитър и това й даде надежда, че ще се окаже достатъчно досетлив, за да съобрази, че сделката е от взаимен интерес. Ако си отвореше устата, щеше да пострада толкова, колкото и фамилия Макинтош.

— Мисля, че ще мога да ви платя веднага. Ако ме изчакате за момент, ще уредим нещата още сега — отвърна тя и влезе в къщата.

Скоро се върна с пачка банкноти, които детективът скри в джоба на панталона си и посегна към последния сандвич в сребърния поднос.

— Има още нещо — обади се Инид, докато детективът ставаше от удобния стол. — Мога ли да разчитам на вас, ако се наложи да изпълните полицейските си задължения в бъдеще?

Кингсли я погледна изненадано и тя продължи:

— Въпреки че и двамата прекрасно осъзнаваме деликатната природа на това, което ви е признал господин Хортън, може да се наложи да прибегнем до услугите ви като свидетел, ако съдът повдигне обвинение срещу капитан Морт за поредицата от убийства на туземни момичета.

— Разбира се, госпожо Макинтош! — отвърна той. — Мое задължение е да свидетелствам при криминално злодеяние.

— Тогава ще ви помоля да наминете към адвокатската кантора на Съливан и Леви и да говорите с господин Даниъл Дъфи. Той работи там.

— Познавам господин Дъфи — кимна Кингсли. — Сблъсквали сме се няколко пъти в мировия съд.

— Тогава сте наясно, че той има изключително добра репутация и е много талантлив адвокат — каза Инид с неприкрито задоволство. — Бих искала да повторите пред него всичко, което споделихте с мен, като изключим заговора за убийството на Майкъл Дъфи.

Кингсли учудено повдигна вежди и тя обясни:

— Майкъл е братовчед на Даниъл Дъфи. Имам лични основания да ви моля да запазите този случай в тайна.

Той кимна с готовност и излезе. Инид се надвеси от терасата и проследи пътя му. Информацията за невинността на Майкъл беше дошла твърде късно за нещастния младеж, разсеяно помисли тя, докато оглеждаше още веднъж детектива, който тъкмо минаваше през портата от ковано желязо. Но дори и да беше жив, тя не бе сигурна, че щеше да позволи да се разбере, че е невинен. Не беше в природата й да прави мъченик от човек, който бе откраднал собствената й дъщеря и й бе направил дете, сякаш беше някаква уличница, а не наследница на една от най-почтените фамилии в Австралия. Тя се отдръпна и седна на плетения стол, от който Кингсли току-що бе станал. На устните й се появи усмивка. Каква ирония, помисли си тя. Именно синът на мъжа, когото бе ненавиждала с цялото си същество, щеше да стане нейно оръжие срещу сегашните й врагове — Фиона и нейния съпруг. Много скоро договорът, който сключи с Даниъл Дъфи преди години, щеше да влезе в сила.

 

 

Привечер каретата на Фиона спря пред дома на семейство Уайт. Кочияшът й помогна да слезе и й пожела лека нощ. Тя и съпругът й все още живееха в къщата, която Доналд Макинтош им подари за сватбата преди десет години. Двуетажната каменна сграда с широк вход за коли беше миниатюрна проекция на огромното семейно имение, в което живееше майка й. Но младата жена не бе стъпвала в родния си дом от години. Майката и дъщерята се бяха отчуждили напълно и поддържаха формални отношения само когато се наложеше да се появят заедно в обществото. Фиона не обичаше нито една от двете къщи. За нея те бяха места за спане. И в двете липсваше онази атмосфера на любов и уют, която кара човек да нарича една купчина от камъни свой дом.

Тя изкачи бавно и с нежелание широката външна стълба на имението. Прислужницата изтича, отвори вратата и я въведе във всекидневната. Двете й дъщери Дороти и Хелън седяха на големия кожен диван и си играеха с куклите. Фиона спря на вратата, за да им се полюбува.

Дороти беше по-голямата. Съвсем скоро бе навършила девет години. Приличаше на леля си Пенелопе и също като нея беше общителна и приказлива. Хелън беше на осем и имаше големите зелени очи и тъмната коса на майка си.

Децата усетиха присъствието й и я поздравиха чинно. Спонтанната радост не се насърчаваше от гувернантката им. Изисканите госпожици трябваше да се научат да сдържат чувствата си и те се стараеха с всички сили да устоят на порива да се хвърлят в прегръдките й.

Фиона се поинтересува как са прекарали деня и бавачката отговори, че двете „девойки“ са били истински ангелчета. Майка им погледна сериозните им лица и не издържа. Спусна се към тях и импулсивно ги притисна към гърдите си, но те побързаха да се освободят и хукнаха нагоре по стълбите под неодобрителния поглед на бавачката, която тепърва щеше да им иска сметка за непристойното чувство на радост, което си позволиха да покажат пред майка си.

Двете момичета растяха бързо като гъби и Фиона почувства вина, че прекарва толкова малко време с тях. Когато се раждаха, тя се бе зарекла да им даде цялата любов и грижа, които нейната майка й бе отказала в детството. Но все не се получаваше. Винаги имаше официални вечери, приеми и обществени визити, които бяха от изключителна важност за кариерата на Гренвил. На практика бавачката виждаше дъщерите й много по-често от нея, също като Моли О’Рурк, която заместваше майка й, когато Фиона беше дете. Как стана така, че се превърна в същата студена и коравосърдечна майка, каквато беше Инид, след като цял живот бягаше именно от този пример, зачуди се тя. Ах, ако Моли беше тук да я научи, да я посъветва…

Добрата и обичлива нани беше изчезнала. Фиона бе страдала за нея, както за никого другиго. И продължаваше да усеща липсата й. Понякога се улавяше, че обикаля безцелно с каретата си из районите, където се събираха ирландци, и се взира в непознатите женски лица, но Моли я нямаше никъде, сякаш се беше изпарила. Дори и да знаеше нещо, Инид никога не пророни и дума за съдбата на бавачката, а Фиона нямаше представа какво да направи, за да предприеме издирване.

Инид отказваше да разбере нуждата й от жената, която единствена й бе дала любов и топлина, и Фиона намрази майка си още по-силно. Вече десет години я измъчваше един въпрос и само Моли можеше да й отговори. Искаше да попита старата жена — защо? Защо я предаде? Защо застана на страната на майка й, след като години наред твърдеше, че Фиона е най-скъпото същество в живота й? Защо отнесе детето й в един от онези ужасни приюти, в които оставяха децата нарочно да умрат от глад?

Фиона въздъхна дълбоко и отиде да пожелае лека нощ на децата, но бавачката вече ги бе сложила да спят. Тя освободи прислужницата за през нощта и се прибра в стаята си. С Гренвил спяха в различни спални от онази нощ, в която той разбра, че жена му е любовница на Пенелопе. Тук, в покоите си, тя се чувстваше относително спокойна и защитена от враждебността му.

Фиона свали дрехите си и застана гола пред огледалото. Обичаше тялото си и знаеше, че и Пенелопе го обича. Когато двете се намираха в своето любовно гнездо — леглото на братовчедка й — тя често се любуваше на нежните извивки на бедрата и ханша й и обсипваше с целувки всяка част от нея. Единствената промяна след раждането на двете й дъщери бе, че малките й гърди се наляха и станаха още по-примамливи. Но сега, докато ги държеше в шепите си, тя с тревога забеляза, че с всяка година провисваха все повече. Какво от това, завъртя глава тя, Пенелопе я намираше за прекрасна, а това беше най-важното.

Фиона седна на леглото и тъжно въздъхна. Сърцето й копнееше за братовчедка й. Представи си влажните й устни върху гърдите си, горещия й дъх, който караше тялото й да трепери от възбуда. Но наред с Пенелопе в съзнанието й изникна и образът на Майкъл Дъфи, провокиран от приликата му с онзи американец с превръзка на окото. Кой от двамата бе запалил огъня на желанието й тази вечер? Пенелопе или Майкъл?

В главата й нахлуха спомени от кратката й любов с младия ирландец. Винаги, когато се замислеше за него, я обземаше тъга. Споменът неизменно завършваше с мисли за сина, който беше родила и който й отнеха минути след раждането.

Колко различни щяха да са нещата, ако Майкъл бе останал при нея, размечта се тя и очите й се напълниха със сълзи. Ако беше останало живо, момченцето й сега щеше да бъде на единайсет години. Как ли щеше да изглежда? Дали щеше да прилича на баща си, или щеше да носи чертите на Макинтош?

Но ужасяващата реалност я върна в настоящето. Майкъл никога нямаше да й прости това, което позволи да направят с детето му. Нямаше да разбере нейното безсилие пред интригите на Инид, която й го открадна и го уби.

Сълзите на Фиона намокриха възглавницата й. Тя често си представяше как някое добро семейство взима сина й от онзи ужасен приют и го отглежда с любов. Той става голям и силен, случайно разбира, че е осиновен, и тръгва да търси майка си…

Тя изтри сълзите и затръшна вратата на спомените и фантазиите. Този път нямаше да позволи на мъката да я задуши. В края на краищата не беше сама! Имаше Пенелопе. Все още можеше да бъде щастлива.

Любовта й към Пенелопе беше друга болезнена тема за нея. Тя често се чудеше какво щеше да стане с нея, ако братовчедка й не й бе признала любовта си. Дали някога щеше да осъзнае страстта си към друго женско тяло? Фиона не можеше да се примири с мисълта, че нежните й чувства към Пенелопе са нещо долно в очите на християнския бог и на обществото. От незапомнени времена жени от други култури и други времена са споделяли този специален вид любов, с който само жена може да дари друга жена. Защо съвременният свят ги презираше? Защо обществото си позволяваше да налага правилата си върху нещо толкова лично като любовта?

Фиона въздъхна още веднъж и се плъзна между копринените чаршафи. Да се замисля за тези неща беше празно губене на нерви и време. Не можеше да промени нищо. Това беше последната й мисъл, преди да потъне в неспокоен сън.

 

 

Чиракът на Джордж Хилъри вдигна ръце и реши да извика шефа си на помощ. Клиентът оглеждаше изложените пушки и го притесняваше с въпроси за техническите им показатели, които бяха извън компетенцията му.

Хилъри се появи с усмивка, изработвана с години специално за клиентите. Господинът беше добре облечен и обещаваше да бъде щедър в покупките си. Дрехите и бастунът със сребърна дръжка будеха надежда и доверие.

— Добър ден, господине? С какво мога да ви бъда полезен? — любезно попита той.

Солидният господин се наведе над витрината със скъпите английски пистолети от марката „Трентър“.

— Вие сте господин Джордж Хилъри, ако не се лъжа. Собственикът на магазина? — попита той.

— Точно така, сър — отвърна Хилъри.

— Отлично! Винаги предпочитам да правя бизнес със собственика — каза Хорас и му подаде ръка.

Хилъри изтри в панталона изцапаната си със смазка длан и му подаде ръка.

— Казвам се Хорас Браун. Обикалям из тази част на света.

Хм, значи, нечий храненик, сви устни Хилъри, но се опита да запази въодушевлението си. Случваше се някои от тях да имат пари и да си купят от тези играчки, за да запълнят свободното си време.

— Виждам, че се загледахте в револверите. — Той извади от витрината един. — Добър избор за защита.

Вдигна револвера и се прицели в забързаните минувачи, които се виждаха през стъклото на магазина.

— Пет патрона с автоматично зареждане. Отлично за всеки мъж, който се грижи за своята сигурност.

— Всъщност — усмихна се Хорас и погледна към снайдерите, — аз се интересувах от пушки. Например от тези нови модели „Уинчестър“, които толкова нашумяха в Америка.

Хилъри свали пистолета и го върна сред другите по-малки модели.

— Съжалявам, господин Браун, не продаваме от тях. Но мога да ви покажа „Спенсър“ в отлично състояние. Любимата карабина на янките по време на гражданската война.

— Имах щастието да пътувам от Самоа с един джентълмен от Америка, който търгуваше с уинчестър. Надявах се да ги намеря из оръжейните магазини в Сидни. — Хорас цъкна разочаровано с език. — Съжалявам, че не купих една от него, докато бяхме на борда на „Бостън“.

— Ако говорим за господин О’Флин, боя се, че ще ви разочаровам. Стоката му вече е продадена — намръщи се Хилъри.

— О, значи познавате мъжа, за когото говоря! — Хорас се усмихна обезоръжаващо. — Истински джентълмен!

Търговецът огледа подозрително непознатия и измърмори:

— Познавам го само по работа.

— Колко жалко, че господин О’Флин вече е продал пушките си. Не очаквам вашата любезност да стигне дотам, че да ми кажете името на купувача, за да се помъча да го убедя да ми продаде едно от тези прекрасни оръжия.

— Снайдерът е много по-ефективен срещу копията на майолите, ако това е целта на покупката ви — отвърна свадливо Хилъри, който усети, че е на път да изгуби клиента. — Прехваленият уинчестър е само малко повече от револвер. Абсурд е да спреш диваците с това.

— Може и така да е — отвърна Хорас, — но е многозарядна.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна — хладно каза Хилъри. — Не знам на кого е продал стоката си господин О’Флин. Ако няма друго, с което да ви помогна, бих желал да се върна към работата си, сър. Довиждане.

— Довиждане, господине — въздъхна Хорас, за да изтъкне разочарованието си. — Съжалявам, че не успяхме да си бъдем полезни един на друг.

Хорас излезе от магазина и се спря, за да обмисли какво е научил за първата среща на Майкъл О’Флин на австралийска земя. Не беше много, но не беше и нищо. Някъде в колонията имаше складирано оръжие, което беше достатъчно да въоръжи една малка рота по най-модерния начин. Каква задача щеше да бъде възложена на тези хора?

Джордж Хилъри надникна през прозореца на магазина, за да огледа още веднъж странния клиент, и сбърчи чело. Нещо в разговора го беше смутило. Дали не трябваше да уведоми господин О’Флин за този любопитен господин?

Той размисли върху тази възможност, но бързо се отказа. Не вярваше, че незабележителен човек като господин Браун би могъл да заплаши с нещо такъв мъж като американеца.

 

 

Същата вечер Майкъл седеше на масата срещу Пенелопе фон Фелман в трапезарията на нейния дом. Сенките от горящите свещи танцуваха по него и придаваха на лицето му зловещ и порочен вид. Но вместо да я смути, това по-скоро възбуди Пенелопе. Превръзката на окото му й напомни за старите английски пирати, известни с разгулния си живот. Също като тях нейният любовник имаше загоряло лице и белези по цялото тяло, които доказваха смелостта му. Тя ги забеляза още първата вечер в хотелската стая и докосна неравните ръбове на този, който прорязваше гърдите му. Кожата му настръхна под острите й нокти.

— Този е от байонет — проследи той погледа й.

— А този?

— От брадва на маор.

— А как загуби окото си?

— Шрапнел. Не съм сигурен дали беше наш или вражески — отвърна и се остави на усещането от ръцете й, които нежно замилваха зарасналите рани.

Пенелопе се приведе и проследи с език дългия, причинен от нож на команчи белег по гърдите му. Представи си, че е в древен Рим и пие от кръвта на поваления на арената гладиатор. Нима не беше и Майкъл мистичен гладиатор от съвременния свят? А гладиаторът живееше от болката на другите или умираше. Изведнъж в нея се надигна неистово желание да му причини страдание и тя захапа белега от раната. Майкъл не показа, че го боли. Завъртя я под себе си и грубо я облада.

Докато си спомняше онази първа страстна нощ, желанието й отново се разбуди, но тя си наложи целомъдрие. Двамата трябваше да говорят за предстоящата му работа.

— Е, баронесо, мисля, че е време да ми обясниш защо съм тук — каза Майкъл и срещна погледа й през пламъка на свещите.

Пенелопе излезе от унеса си и сведе поглед към голямата кръгла маса от тиково дърво. Полираната повърхност отрази лицето на ирландеца като огледало. Тя се вгледа в отразения образ и после рязко вдигна поглед към реалния. Видя двама различни мъже: единият — опасен воин на съдбата, другият — нежен и изобретателен любовник.

— Харесва ми да ме наричаш баронеса — каза тя и се усмихна. Титлата й носеше радост и чувство за собствена значимост. — Кара ме да си представям, че съм твоя господарка, която може да прави с теб каквото си поиска. И ти откликваш на всичките ми капризи.

— В момента се чувствам точно така. Като твой роб — изръмжа той. — Нямам избор. Държиш ме в ръцете си с това, което знаеш за мен.

— Точно така, Майкъл! — рече надменно тя. — Да ти напомня ли колко доволна ще бъде полицията в Сидни да разбере, че си жив и може да те изправи пред съда с обвинение за убийство?

Думите й предизвикаха заплашителната промяна в настроението му и тя се поколеба за миг. Майкъл си играеше с кристалната чаша, пълна с бургундско вино, и не сваляше поглед от нея.

— Но аз не мисля да им разкривам твоята самоличност — добави припряно.

Двамата бяха съвсем сами в огромната като замък къща на барона. След вечеря Пенелопе освободи прислугата и се качи в стаята си, за да се преоблече в една от онези домашни роби, които така добре подчертаваха гърдите, тънката талия и привлекателните форми на бедрата й. Но гостът й като че ли не се впечатли много. Продължаваше да върти в ръцете си чашата и погледът му говореше, че умът му е далеч от прелъстителните форми на тялото й.

— За какво мислиш, Майкъл? — попита разочаровано тя. — Може би за Фиона?

Той я погледна изненадано. Дали не четеше мисли тази дяволска жена?

— Може би — измърмори.

— Тя дори не те позна — свъси вежди Пенелопе. — Реши, че е видяла призрак, а призраците я плашат. Освен това трябва да си наясно, че всеки опит за ново сближаване с братовчедка ми е напразен. Ти никога няма да бъдеш социално приемлив за семейство Макинтош, Майкъл.

— Но съм социално приемлив за леглото на баронесата? — изкриви устни той.

— Нямаш и най-малка представа за причината, поради която искам да те имам, Майкъл! — наведе поглед тя. — Не съм сигурна, че постъпих правилно. В началото мислех…

Опита се да изясни собствените си чувства: желание да докаже на Майкъл (или по-скоро на себе си), че той не е нещо повече от една случайна връзка. Или неосъзнат стремеж да нарани Фиона?

— Исках те, това е всичко — троснато каза тя, като изхвърли от главата си всички други колебания. — Интересно ми е ти защо го направи?

— Дълга история, няма да те отегчавам с нея. Нека кажем, че реших да избера такъв начин на отношения с теб.

— Как стана така, че вестникът писа за твоята смърт? — смени тя темата.

Усмивката му угасна. Той се втренчи в кристалната чаша. Виното и кръвта имаха еднакъв цвят.

— Когато си мъртъв, хората скоро забравят за теб. Дори и полицаите.

— Какво стана с теб, когато напусна Нова Зеландия?

Тайнственият мъж я привличаше по-силно, отколкото й се искаше да признае. Колко от себе си щеше да разкрие той?

Въпросът на Пенелопе го накара да се намръщи. Той въздъхна дълбоко:

— Скоро след това се озовах в Америка, във вихъра на друга война. Но оттогава мина много време. Безсмислено да се връщам назад — заяви, като даде да се разбере, че темата е приключена. — Може би един ден ще ти разкажа. А може би не…

Докато го слушаше, тя усети как желанието да го има я завладява. Проклет ирландец, винаги й действаше така! Кой всъщност беше господар на положението в тази ситуация, раздразнено се запита.

Но първо трябваше да поговорят за работа. Другите удоволствия щяха да почакат.

— Време е да те осветля защо си тук, Майкъл — каза тя и тонът й стана делови.

— Това означава ли, че не желаеш да продължиш огледа на белезите по тялото ми довечера? — попита той и в гласа му се долови ирония.

Тя не отговори. Разговорът на тази тема щеше да разгорещи плътските й желания, а сега не беше време за това.

— Моят съпруг има задача за мъж, който притежава твоя опит — изрече студено.

— Моят опит? Какво имаш предвид?

— Манфред е информиран за твоите подвизи в Южна Америка, а също и за качествата, които си показал във войната между щатите — обясни тя. — Смята, че ти си човекът, който ще му помогне да изпълни задача, която е от изключителна важност.

— Той знае за моята дейност в Южна Америка? — възкликна Майкъл, впечатлен от уменията на пруското разузнаване да се добере до такава строго секретната информация.

— Мъжът ми има много контакти с Южна Америка и знае почти всичко за теб. Мисля, че ще бъде още по-силно впечатлен, ако знае всичко и за Майкъл Дъфи.

Той придърпа една от свещите, за да запали пурата си. Издуха дима нагоре и лицето му се обви в синкав облак.

— Мисля, че ще е от взаимна полза, баронесо, ако съпругът ви остане в неведение за Майкъл Дъфи. Както знаем, той умря преди много години.

— Щом това е твоето желание, ще го уважа. — Тя се загледа в сивкавия ореол около главата му. „Да, Майкъл наистина не е ангел“ — помисли си и прикри ехидната си усмивка. Дяволският ореол отговаряше идеално на дяволското му око.

— Каква е моята роля в мисията? — попита той.

— На този етап не съм упълномощена да ти кажа всичко — отвърна Пенелопе. — От мен се иска само да ти предложа работата и парите. Ще те удовлетворят ли две хиляди долара за, да кажем, два месеца работа?

Ирландецът повдигна вежди. Две хиляди долара за два месеца работа бяха много пари. Той се беше научил да не задава предварително въпроси за естеството на работата, но сумата говореше, че сигурно е опасна и не съвсем законна.

— Предполагам, че няма да отговориш на нито един от въпросите ми — отбеляза той и изпусна нов облак от синкав дим.

Пенелопе си помисли, че целувката му щеше да ухае на пура и бургундско, и притвори очи в предвкусване на удоволствието.

— И аз бих искала да ти кажа повече, но Манфред фон Фелман не споделя всичките си тайни с мен и аз се научих да не питам. Но знам, че мисията му е от огромно значение за Германия. Може да промени нещата в световен план, макар да не знам точно кои са тези неща — смутено призна тя и озадаченото изражение на красивото й лице го увери, че казва истината. — Притеснява ли те фактът, че парите идват от Германия? — Майкъл поклати глава и тя продължи облекчено: — Манфред има много високо мнение за теб и затова те избра.

Майкъл замълча. Опита се да прецени това, което беше научил от нея. Всъщност не бе научил почти нищо. Две хиляди обаче не бяха сума за изпускане.

— Какво следва оттук нататък? — попита той.

— Следващата седмица ще се качиш на „Мери-Ан“ и ще слезеш в Бризбейн. Там ще смениш параходите и ще отплаваш за Куктаун. Един човек на име хер Щрауб ще те посрещне и ще ти помогне. Двамата ще наемете шест мъже, готови да се оправят и в най-тежки условия. Мъже по твой образ и подобие, макар че се съмнявам да намериш опитни колкото теб. Ти ще се разплащаш с тях. Ще ти бъде осигурен достъп до банкова сметка в Куктаун — обясняваше тя. Приведе се към него, за да може Майкъл да оцени гърдите й, и продължи: — Групата ще бъде оборудвана с всичко необходимо, когато дойде Манфред, но ти ще осигуриш пушките, които трябва да си донесъл от Америка. Те вече са платени. Можеш да си получиш чека при господин Хилъри на Джордж Стрийт. Останалото ще научиш от Манфред фон Фелман, когато се срещнете в Куктаун.

— Куктаун — промърмори Майкъл. — Да не би съпругът ти да има някакви претенции към онзи район?

— Доколкото го познавам — отвърна тя, — залогът в играта ще е много по-голям от няколкото златни мини наоколо.

Тя подозираше къде се цели съпругът й, но предпочиташе да не се забърква в конфликт с империята и местната власт. Беше благодарна на Майкъл, че не зададе излишни въпроси.

— Има още нещо от изключителна важност — продължи тя. — Предполагам, че не си се отказал от мисълта да отмъстиш на брат ми за това, което ти стори?

Той впи поглед в нея. Сивото му око доби метален блясък:

— Ти какво очакваш от мен? — остро запита.

— Не го наранявай, Майкъл! — тихо помоли тя. — Въпреки всичко той си остава мой брат и баща на дъщерите на Фиона. И за да те утеша, ще споделя, че призракът ти все още спохожда сънищата му. Обещай ми, че няма да вдигнеш ръка срещу Гренвил!

Пенелопе видя борбата, която се разрази в душата му. Но личната омраза трябваше да отстъпи пред хладната логика.

— Обещавам, че няма да го преследвам, докато съм на служба при мъжа ти — неохотно изрече той и добави през зъби: — Но когато всичко приключи, уговорката отпада.

Пенелопе се успокои. Обещанието щеше да запази брат й от ръката на Майкъл поне за известно време. После щеше да му мисли. Сега беше време за по-приятни неща.

Тя стана от масата, взе ръката му и го поведе към спалнята с приканваща усмивка. С пура и чаша в ръка, той я последва. Пенелопе затвори вратата след себе си и каза с натежал от желание глас:

— Свали си ризата и легни!

Майкъл остави чашата на таблата на леглото и смачка пурата между пръстите си. Не откъсваше очи от нея. Докато сваляше дрехите и се настаняваше между копринените чаршафи, нещо в погледа й го разтревожи. Без да обърне внимание на тревогите му, тя се зае да го съблазнява.

Започна да сваля дрехите си една по една, като наблюдаваше Майкъл с енигматичните си очи. Пламъчетата на свещите хвърляха причудливи сенки по стените, които изпълниха атмосферата с тайнственост. Чувството за опасност у Майкъл се засили и мускулите му се напрегнаха без никакво логично обяснение.

— Обичаше ли да си играеш като малък, Майкъл? — попита тя и застана пред него гола, само по копринени гащи.

— Разбира се — дрезгаво отвърна той. Все още не можеше да разбере намеренията й, но опасността беше толкова осезаема, че можеше да я помирише. Инстинктът му за съхранение я надуши. Май, че беше по-добре да се маха оттук. Опасенията му се потвърдиха, когато между ръцете на Пенелопе проблесна острие на дълга кама. Тялото му се стегна, сякаш искаше да избяга от собствената си кожа. Тя се надвеси над него с похотлива усмивка.

— Виж какъв красив нож! — прошепна. — Даде ми го един италиански граф преди няколко години. Нарича се стилет — чудесно оръжие за убийство.

— Виждал съм такива ножове. — Майкъл се помъчи гласът му да звучи безгрижно и добави презрително: — Дамско оръжие.

Пенелопе не го чу. Тя издигна камата над главата си и остана така с отнесено изражение.

— Ще поиграем на една игра, Майкъл — бавно изрече и гласът й прозвуча сякаш от много далеч. — Изтънчена игра, която ще те накара да приветстваш живота и смъртта с възторжени писъци на радост.

„Тя ще ме убие — трескаво мислеше той. — Сигурно е планирала отдавна своето отмъщение.“ Но за какво трябваше да му отмъщава? Осъзна, че с ножа над главата му тя има предимство, и реши да продължи играта, докато му се удаде възможност да я обезоръжи.

— Каква е тази игра? — попита и се усмихна предразполагащо. Изглежда, че липсата на страх в очите му й хареса.

— Игра на абсолютно доверие — отвърна тя, обкрачи го и застана на колене над него.

Тялото й трепереше от възбуда. Въпреки страха за живота си той също се възбуди.

— Ще усетиш болка, но съм сигурна, че ще можеш да я понесеш. Ти не би се уплашил от болка.

Погледите им се срещнаха. Той се опита да достигне до душата й и да разбере какво е намислила. Потърси някакъв знак за злокобните й намерения, но не откри нищо подобно. Единственото, което се виждаше в сините й очи, бе ненаситна страст за удоволствия.

— Ще ти се доверя, въпреки че мога да се окажа най-големият глупак на земята — тихо каза той. — И двамата знаем, че държиш живота ми в ръцете си.

— Няма да те убия, Майкъл! Обещавам ти! — каза тя. — Но ти обещавам болка! И върховно удоволствие. Ще ти покажа.

Тя се премести над лицето му и го възседна. Той усети аромата на нейната възбуда и влажния вкус на страстта й. Изведнъж остра болка разтърси тялото му. Върхът на стилета проби кожата на гърдите му, но не продължи навътре.

— Опитай от сладостта ми! — заповяда тя и се наведе към гърдите му. Езикът й събра потеклата кръв от раната. — Пий от нея, както аз ще пия от твоята.

Майкъл прокара език по плътта й с влудяващо бавен ритъм. Пенелопе пламна от желание. Този дяволски мъж! Преднамерено й показваше надмощието си и я караше да се гърчи от страст. Но неговото изтънчено изтезание я потопи в море от удоволствия и тя се остави на милостта му. Кръвта от раната покри лицето й и напои крайчетата на русите й кичури. Потънала в собствените си усещания тя не осъзна, когато той я обърна по гръб и влезе в нея.

Взаимният екстаз продължи през цялата нощ. Когато най-после сънят ги застигна, Майкъл отново потъна в своите сънища, които го поведоха из ужасяващите коридори на спомените му. Този път му се присъни млад мъж, който държеше собствените си вътрешности в ръце и пищеше пронизително. Гледаше към Майкъл с отчаянието на умиращите. На колко години беше? Четиринайсет? Петнайсет? Като че ли годините имаха някакво значение на бойното поле. На колко години беше той самият, когато изгуби душата си? В коя битка? В горите на Нова Зеландия или в напоените с кръв царевични ниви на Америка? Червеното бе оцветило целия му живот. Синьото, основният цвят в картините, които рисуваше като младеж, се бе изгубило сред кръвта, напоила дрехите, тялото и душата му по време на неизброимите битки, в които бе участвал.

До него Пенелопе още преживяваше невероятната нощ. В съня си Майкъл стенеше и извиваше чаршафите до скъсване. Какво ли сънуваше, запита се тя. От време на време и нейният съпруг правеше същото. Сигурно беше някаква болест, от която страдаха войниците, преживели много битки. Отдръпна се от Майкъл и неусетно заспа.

 

 

Малко преди разсъмване тя се събуди и погледна към спящия до нея мъж. Тъжни и неканени мисли нахлуха в главата й и красивото й лице помръкна. Този красив и интелигентен любовник, който знаеше как да задоволи и най-скритите желания на една жена, можеше да умре до два месеца. Щеше да й липсва. Но смъртта му беше от интерес за всички, които познаваха истинската му самоличност. Особено за нейната Фиона.

Пенелопе погали нежно гърдите му и милувката й го разбуди. Имаше време за още малко удоволствие.

— Къде научи тези опасни игрички, баронесо? — попита Майкъл сънено.

— От един мъж, който не е много по-различен от теб — отвърна тя и пред очите й изникна онази незабравима нощ, в която Морисън Морт я бе обладал със сабята си. — И опасен колкото теб.