Питър Уот
Сянката на орела (34)

33.

Даниъл Дъфи се намираше в най-трудната ситуация, която бе имал през целия си живот. Трябваше да разкаже на племенника си за неговия произход.

Той седеше в кухнята, обясняваше на Патрик какви са родствените му връзки с хората, които бе срещнал в дома на госпожа Инид, и се опитваше да прочете в очите му чувствата, които го вълнуваха. Но Патрик стоеше с каменно изражение и слушаше мълчаливо. Единствено, когато разбра коя е истинската му майка, пребледня, отвори уста да попита нещо, но явно се отказа и остана безмълвен.

Даниъл се загледа с тревога в него. Страхуваше се, че вулканът от емоции, които Патрик сдържа в себе си, може да изригне всеки момент. „Същият е като баща си“ — мина му през ума.

— Това ли е всичко? — попита Патрик с равен тон, когато той свърши разказа си за преплетените съдби на двата рода Макинтош и Дъфи.

— Това е, ако нямаш някакви въпроси — отвърна Даниъл. — Можеш да бъдеш сигурен, че ние с Колийн ще продължим да те обичаме както досега. Ти ще си останеш наш син.

— Трябва ли да те наричам чичо Даниъл? — попита момчето отчуждено и Дан усети студ в сърцето си.

— Ако това ти харесва.

— Ще ми хареса — кимна Патрик и на Даниъл му се стори, че докато разговаряха, момчето бе пораснало с няколко години.

„Ще се справи — опитваше се да се утеши Даниъл. — Той е жилаво момче и ще се справи.“

— Ако нямаш да ми казваш друго, чичо Даниъл — решително изрече Пат, — бих желал да изляза навън.

Даниъл кимна и наведе глава. Може би имаше нужда да остане малко сам. Може би му трябваше време да се раздели с детството си.

 

 

Макс намери Патрик в задния двор на хотела. Той седеше на едно от буретата, захвърлени там от години, и се взираше в дървената ограда. Възрастният човек придърпа още едно буре и седна до него.

— Преди десетина години баща ти се би с бъдещия съпруг на леля ти Кейт, Кевин О’Кийф, точно тук, където седим сега. Много мъже биха дали добри пари, за да присъстват на този бой.

Патрик не отговори. Продължи да се взира в оградата, сякаш изследваше структурата на дървото. Макс заговори тихо:

— Чичо ти Кевин все се хвалеше, че е по-добър боксьор от баща ти, но тогава си го получи. Ти също си много добър и скоро ще го настигнеш, но сега ти предстои друг вид борба. Трябва да се пребориш с болката, че Мартин не е твой брат, Чармийн не ти е сестра, а Колийн не ти е майка. Само че трябва да ти кажа нещо за вас, ирландците. Това няма никакво значение. Ти си Дъфи и домът на Дъфи винаги ще бъде и твой дом. Колийн винаги ще те обича като истинска майка, а за Даниъл да не говорим.

Патрик се обърна към него, погледна го в очите и рязко попита:

— Защо моята майка ме е изоставила?

Макс видя сълзи в ъгълчетата на зелените му очи и въздъхна с облекчение. Мълчаливата враждебност на момчето най-сетне се пропука. Ако си поплачеше, щеше да му олекне.

— Не знам — честно отвърна той. — Сигурно е имала някаква причина…

Поколеба се, но после сграбчи момчето в мечешката си прегръдка и го притисна до гърдите си. Патрик се затресе в ридания. Той не плачеше, не! Плачеше сърцето му.

Макс го държа в прегръдките си, докато Патрик се успокои.

Двамата останаха дълго така — мълчаливи, загледани в оградата:

— Какъв беше баща ми? — тихо попита Патрик и Макс усети, че напрежението отслабна. Това беше въпрос, на който лесно можеше да отговори.

— Баща ти беше истински мъж. Всички го уважаваха и имаше много приятели. Беше верен на семейството и приятелите си. Щеше да стане велик художник, ако… — гласът на Макс замря.

Спомените му го пренесоха в друго време, когато той седеше тук с едно друго момче и двамата обсъждаха света, момичетата и всичко останало. Старият моряк извърна глава, за да скрие мъката си от Патрик, който все още се притискаше в него. За пръв път си даде сметка колко много означаваха за него Майкъл и неговият син.

Въздъхна тежко, погледна Патрик и продължи:

— Ако баща ти беше жив, щеше да се гордее с теб, момчето ми. Никога не забравяй, че носиш неговата кръв. Помни кой си, когато отидеш в Англия и се запознаеш с богатите си съученици. Помни, че си наследник не само на Макинтош, но и на смелите Дъфи. Твоят дядо се е бил на барикадите в Юрика и спаси живота ми от червените мундири, още в Ирландия…

Патрик притихна, заслушан в гласа му. За миг се върна към онзи миг в горичката, когато се обърна и видя мъжът да се свлича на земята с пречупен врат. Не бе видял защитника си, но сърцето му подсказваше, че това е бил Макс. Погледна стария германец и му се прииска да го прегърне и да го целуне. Но такива неща правеха само жените и малките деца. Отдръпна се от приятеля си и стана:

— Време е да се прибирам, чичо Макс. Вечерята сигурно вече е сервирана.

Макс не погледна към момчето. Кимна и каза:

— Я, време ти е. Сигурно се безпокоят за теб.

Патрик влезе в хотела, а той остана да поседи още малко. Слънцето вече се скриваше зад покривите на околните сгради. Патрик беше млад, щеше да замине за Англия и постепенно щеше да забрави болката си. Но Макс? Какво щеше да прави той без него? За какво щеше да живее, когато момчето ги напусне? Нямаше отговор на въпроси си. Усети вечерния хлад и стана. Може пък един ден да държи децата на Патрик в ръцете си, помисли си той на влизане в хотела, кой знае?

 

 

На следващия ден Патрик не отиде на училище. Не се върна и в „Ерин“. Когато не се прибра и през нощта, Даниъл уведоми полицията и предприеха издирване. Разпитаха Мартин, но той смънка, че нищо не знае, и побърза да влезе в стаята си. Чармийн уплашено обикаляше из хотела. Никой не се бе сетил да й обясни истинската им роднинска връзка и тя все още го смяташе за свой брат. Но дори и да знаеше, пак щеше да го обича колкото и преди два дни. Бриджит се затвори в спалнята си и се отдаде на молитви. Отправяше молби ту към господа, ту към старите ирландски богове, и се надяваше всички те да закрилят нейното момче.

 

 

Патрик се лута безцелно из града цяла нощ. Изпълнен с тревожни въпроси, на сутринта той тръгна към голямото имение на Макинтош, за да потърси отговор от жената, която вече бе приел за своя баба. Очите му бяха зачервени от безсъние, а челото му беше свъсено като на възрастен. Скоро се намери пред портата от ковано желязо, но нещо го накара да спре и да обмисли още веднъж нещата. Правилно ли постъпваше, като идваше да я тревожи? И можеше ли тя да му отговори на въпроса, който не му даваше мира от снощи — защо майка му го бе изоставила?

Бетси, прислужницата на лейди Инид, го забеляза и изтича да предупреди господарката. Наредиха й веднага да го въведе в дома. Един слуга изтича през градината и се усмихна на госта, но Патрик го изгледа с подозрение и не отвърна на поздрава. След всичко, което се бе случило през изминалите дни, той подозираше всички в нечестни намерения и интриги.

— Госпожа Макинтош ви очаква, господине — каза слугата и Патрик тръгна след него, като се оглеждаше предпазливо.

Инид го прие в библиотеката. На бюрото вече бяха сервирани сладкиши и мляко. За себе си тя поиска чай. Патрик влезе и приседна на един голям кожен стол. Тя му наля мляко и му подаде чашата с мила усмивка:

— Очаквах те, Патрик. Предполагам, че чичо ти Даниъл ти е обяснил кой си.

Той не отговори. Отпи от млякото, но не посегна към сладкишите. През последните двайсетина часа не бе ял почти нищо. Бе загубил апетит.

— Разбирам нежеланието ти да говориш — каза баба му и седна до него. — Предполагам, че си дошъл да ме питаш за неща, които са важни за теб. Не се страхувай, моето момче! Можеш да ме попиташ всичко!

Патрик се загледа в очите й. Какви хубави зелени очи имаше тя! Този факт внесе спокойствие в душата му. Тя го гледаше ласкаво и не можеше да му навреди, защото във вените им течеше еднаква кръв.

— Защо моята майка…

Не можеше да сдържа повече този най-важен за него въпрос. Но не знаеше и как да попита така, че да не звучи обидно и за него, и за жената със зелените очи.

— Защо твоята майка те е изоставила? — насърчи го Инид. Въздъхна тъжно и продължи: — Знам, че ще ти прозвучи ужасно, Патрик, но истината е, че тя не те искаше. Колкото и да ми е неприятно, трябва да ти го кажа, защото искам да съм честна с теб.

Тя го погледна и сърцето й се сви от жал. Видя мъката в очите му и й се прииска да му каже истината. Но да му каже истината означаваше да го загуби завинаги. Тя бързо прогони неканените си угризения. Инид Макинтош живееше в свят, в който чувствата се смятаха за слабост, а тя беше всичко друго, но не и слаба. Беше подчинила целия си живот на отмъщението за убийството на сина си и нямаше да се размекне дори пред мъката на единственото същество, което бе способно все още да стопли сърцето й. А и трябваше ли да го загуби заради Фиона, която не мислеше за нищо друго, освен за пагубната си любов към Пенелопе? Не, истината трябваше да бъде погребана завинаги. Момчето щеше да приеме лъжата. Така беше по-добре за всички.

— Преди да се родиш, твоята майка срещна един мъж… — започна историята си тя.

— Баща ми — прекъсна я Патрик и по тона му разбра, че разказът на Даниъл е успял да породи у него любов към Майкъл. Тези паписти! Тя ядосано поклати глава. Защо дърпаха момчето към жалкия си клан? На него му предстоеше бляскаво бъдеще като наследник на Макинтош, не на някакви си ирландски боклуци! Но тя разбра, че засега не бива да помрачава паметта на Майкъл.

— Да, твоя баща — продължи тя. — Но майка ти осъзна, че обича братовчед си Гренвил. За да се ожени за него, трябваше да се освободи от теб. Когато ти се роди, тя нареди да те отведат далеч от нея. Искаше да те прати в едно зловещо място, където убиват нежеланите бебета. Но аз тайно се споразумях с бавачката на майка ти да те отведе при роднините на баща ти.

Тя хвърли поглед към момчето и това, което видя, я изплаши. В зелените му очи прочете мъка, ярост, безсилие… На границата между детството и мъжеството Патрик беше един врящ казан от чувства. А може би не беше от възрастта? Може би това беше наследство от баща му, неделима част от характера на нейния внук? Какво можеха да предизвикат тези чувства, ако момчето разбереше истината, запита се Инид и се изплаши не на шега. Не! Той нямаше откъде да разбере истината, нямаше кой да му каже. Ах, веднъж да напуснат Нов Южен Уелс! Колкото по-бързо стъпят на британските острови, толкова по-добре за всички.

— Съжалявам, че трябва да научиш тези подробности на твоята възраст — съчувствено каза Инид. — Когато пораснеш, може би ще простиш на майка си, която тогава беше младо момиче, оглупяло от любов по братовчед си.

— Мразя я! — извика Патрик. Очите му горяха със зелен пламък и това й напомни за нейната собствена дъщеря. Същите красиви, но безпощадни зелени очи. — Искам да й го кажа лично.

— Ако й го кажеш — побърза да го възпре Инид, — тя ще отрече всичко. Ще ти каже, че през всичките тези години не е спирала да мисли за теб. Дори ще каже, че и сега те обича. Не, Патрик, не го прави. Ще се почувстваш още по-нещастен. Попитай чичо си. Той ще потвърди, че единственият човек, който се е интересувал от теб през това време, съм била аз. Майка ти не те потърси нито веднъж. Действията говорят много повече от всякакви думи, Патрик.

Той се обърна и се взря в очите й. Беше твърде млад, за да усети притворството в тях. Това, което виждаше, беше само съпричастие към неговата мъка.

— Ако искаш, остани при мен, докато дойде време да заминем — предложи му тя. — Бих могла да изпратя каретата в хотел „Ерин“. Кочияшът ще предупреди чичо то, че си тук, и ще прибере багажа ти.

— По-добре да се прибера вкъщи — замислено каза той. — Там ще се тревожат за мен. Може да загазя. Е, може и да ми се размине…

Инид се усмихна. Внукът й бе достатъчно интелигентен, за да разбере характера на тези, които го обичаха. Вроденият му чар явно успяваше да ги обезоръжи.

Да, момчето притежаваше мъжки чар. Когато се усмихнеше, цялото му лице светваше. Като баща си, мина й през ума и внезапно я побиха тръпки. Спомни си, че Майкъл е жив. Ако научеше, че има син… Това не биваше да се случва! Патрик трябваше да напусне Австралия час по-скоро!

— Каретата ми ще те върне в „Ерин“, но преди това искам двамата с теб да хапнем нещо и да си поговорим за предстоящото ни пътуване. Ще имаме възможност да видим всички забележителности на Лондон. Да знаеш само какви музеи има там. Ти обичаш музеите, нали? Освен това ще имаш честта да учиш в едно от най-престижните училища в света…

Патрик даваше вид, че слуша с интерес старата дама. Но нищо от това, което каза тя, не задържа вниманието му. Той мислеше за майка си. Ненавиждаше я и един ден щеше да се изправи пред нея, и да я накаже за най-долното предателство, на което бе способна една жена.

 

 

Един час след това каретата на Макинтош отведе Патрик в хотел „Ерин“. Инид остана още дълго в библиотеката. Интуицията й подсказваше, че сега момчето беше изцяло под нейната власт. Свързваше ги общото желание да отмъстят за предателството на жената, която беше негова майка и нейна дъщеря.

Тя плъзна погледа си по копията и бумерангите, с които бе украсена стаята. Дейвид го бе нарекъл суеверие, но всеки път, когато ги видеше, изпитваше необясним страх. И този път отново в главата й се зароди една лишена от логика мисъл — мисълта, че тя и семейство Дъфи бяха безпомощни жертви на старо туземно проклятие.

 

 

Най-сетне Пенелопе остана насаме с Дороти. Беше предложила на Фиона да остави двете момичета при нея, докато обикаля магазините. Когато свършеше с покупките, майка им щеше да се присъедини към тях за следобедния чай.

Фиона веднага прие идеята. Тя винаги се чувстваше прекрасно, когато Гренвил беше на едно от пътуванията си извън Сидни, а когато беше в добро настроение, обичаше да пазарува. Предложението на братовчедка й я зареди с допълнителна енергия поради предстоящия приятен завършек на деня — на чаша чай с любимата си в прекрасната цветна градина на барона.

Дороти стоеше пред леля си и смутено триеше длани една в друга. Пенелопе й бе казала, че иска да поговорят като възрастни.

— Седни до мен — каза мило тя и потупа мястото до себе си на големия диван, разположен в средата на гостната. — Искам да си поговорим за някои неща.

— Да извикам ли и Хелън? — попита детето.

— Няма нужда, скъпа. — Пенелопе протегна ръка да погали русите къдрици на племенницата си. — Нека си поиграе. После ще дойде при нас.

Дороти я погледна с големите си тъжни очи и въздъхна. Искаше й се и сестра й да бъде тук. Не желаеше да остава с възрастните насаме. Но Пенелопе се бе погрижила и бе ангажирала Хелън с приготвянето на кифличките за следобедния чай. Обзета от ужасни подозрения, бе решила да поговори с Дороти откровено.

Погледна посърналото момиче и сърцето й се сви. Признаците на съзряване вече личаха съвсем ясно. Затвори очи и се опита да се успокои. Нямаше начин Гренвил да извърши такава низост.

— Мила, кажи ми — запъна се Пенелопе, — татко правил ли е с теб неща, които те плашат?

Внезапно на лицето на Дороти се изписа страх и тя заприлича на подгонено зайче. Пенелопе усети внезапна болка, сякаш някой заби нож в корема й.

— Не, лельо — с разтреперано гласче каза тя. — Това не е игра…

Дороти замлъкна и затвори очи от ужас. Едва не издаде тайната, а това щеше да бъде краят…

— Кое не е игра? — попита Пенелопе. — Това, дето те плаши, не е ли игра?

Дороти я погледна отчаяно. Долната й устна затрепери и очите й се напълниха със сълзи. Някой сякаш завъртя ножа в корема на Пенелопе и болката раздра цялото й същество. Брат й беше намерил друга жертва за порочните си игри.

— Не мога да ти кажа повече, лельо Пени — с изтънял гласец се обади Дороти. — Татко казва, че ще понеса жестоко наказание, ако кажа на някого. — Тялото й се разтресе и сълзите закапаха в скута й. — Каза, че… ще ме изгони от къщи… и никога повече няма да видя мама и Хелън…

Пенелопе грабна момичето в обятията си и го притисна до гърдите си.

— Спокойно, миличка, спокойно! — взе да нарежда тя с напевен глас. Дороти заплака с глас. — Шшшт! — залюля я леля й като бебе. — Леля няма да каже на никого, мила моя. Познавам много добре болката ти и ти обещавам, че баща ти няма да прави никога повече такива неща! Обещавам ти!

Дороти се заслуша в гласа на леля си. Тя не би издала за нищо на света общата тайна между нея и баща й — нито пред мама, нито пред бавачката — но леля Пени беше нещо друго. Тя бе добра и внимателна, и… я обичаше.

Останаха прегърнати дълго време. Колкото повече се успокояваше Дороти, толкова повече кръвта на Пенелопе кипваше. Ако някой потопеше желязна пръчка в нея, тя щеше да се стопи. О, той щеше да си плати, кимна уверено с глава тя. Щеше да си плати не само за това, което бе причинил на дъщеря си, но и за нестихващата болка в нейното собствено сърце, която я връхлиташе всеки път, щом се замислеше за своето изгубено детство. Тя му отне Фиона, но това не беше достатъчно. Искаше да го наказва още и още. Искаше той да умре!

 

 

Дороти плака дълго и дори когато сълзите й свършиха, продължи да хлипа. Пенелопе я качи в стаята си и я сложи да си легне. Остана до нея и не спря да милва косата й, докато детето потъна в обятията на съня. Тя излезе на пръсти от стаята и отиде в кухнята да потърси бавачката. Нямаше начин тя да не знае за гнусните похождения на брат й, но не бе казала нищо. Брат й знаеше как да затвори устата на една слугиня, помисли си с отвращение.

В кухнята бяха Хелън, собствената й готвачка и госпожица Питчър. С брашнени до лактите ръце те се смееха весело около кухненския плот и оформяха малките сладки.

— Госпожице Питчър — студено прекъсна заниманията им тя. — Бих искала да поговоря с вас насаме.

Гертруд погледна разтревожено към баронесата и послушно я последва в гостната.

Пенелопе затвори вратата след тях и прониза с поглед строгата госпожица. Щом видя потъмнелите й очи, Гертруд се уплаши.

— Има сериозна и ужасна причина, която налага да си поговорим. — В очите на Пенелопе проблесна зло пламъче. — Става дума за Дороти.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна отбранително бавачката. Дали проклетото момиче не си бе отворило устата въпреки заплахите на баща си?

— Дороти ми каза всичко, включително и това, че вие знаете и прикривате бащата — стреля напосоки Пенелопе и се вгледа в очите й.

Гертруд се сви като ударена и наведе глава. „Знаела е всичко от самото начало и си е мълчала, мръсницата“ — скръцна със зъби русокосата красавица.

— Колко ви плати, госпожице Питчър? За колко продавате съвестта си?

— Не беше заради парите — прегракнало каза Гертруд.

— Тогава е страх. С какво те заплаши брат ми?

Бавачката отвори уста да каже, но не можа да изрече нито дума. Тя се загледа невиждащо в паркета на пода и потъна в молитви господ да й изпрати бърза и неочаквана смърт. Пенелопе разбра, че ще може да научи повече, ако прояви съчувствие. Приближи към нея и изрече малко по-мило:

— Седнете, госпожице Питчър.

Гертруд вдигна глава и я погледна объркано. Младата жена я настани на един от наскоро изписаните от Франция тапицирани столове и продължи:

— Нямам намерение да споменавам пред никого, че сте знаели за злодеянията на брат ми. Но в замяна на мълчанието ми искам да направите това, за което ще ви помоля.

— Страхувам се от господин Уайт, мадам — промълви Гертруд. — Той е… страшен човек.

— Така е — съгласи се Пенелопе. — Но в момента аз мога да бъда по-страшна от него, ако не ме послушате, повярвайте ми!

Тя прониза треперещата бавачка с леденостудените си сини очи.

— Какво ще поискате от мен, госпожо? — с готовност попита Гертруд.

Тя се съгласи да сътрудничи на Пенелопе по няколко причини. Братът и сестрата си бяха лика-прилика — и двамата я плашеха, но от опит знаеше, че една жена може да бъде много по-зла, от който и да било мъж. Освен това почти се зарадва, че каквото и да става, поне вече няма да се налага да бъде част от перверзните игрички на господаря си. Всеки път, когато господин Уайт се затваряше в библиотеката с Дороти, започваше да й се гади. Мъчеше се да се убеди сама, че това са си семейни работи, но щом видеше объркания поглед на детето, сърцето й се късаше. Едва издържаше и мислеше да напусне дома на семейство Уайт.

— Ще ми напишете всичко, което знаете за издевателствата над Дороти — обясни Пенелопе. — Показанията ви ще останат при мен и ще ги ползвам само в краен случай. Освен това ще напишете бележка на госпожа Уайт, в която ще обясните, че сте получили по-добро предложение за работа. Тя не бива да знае какво прави съпругът й с Дороти. Разбирате ли ме?

Госпожица Питчър кимна.

— Много добре — каза господарката. — След като направите това, ще си потърсите друга работа. Когато се устроите, ще ми се обадите, за да съм сигурна, че ще мога да ви открия при нужда. Не се плашете, госпожице! Вие ще бъдете в безопасност. Брат ми няма да разбере къде се намирате. Знаете ли, сега се сетих, че познавам семейство, което търси детегледачка. Мисля, че ако изключим тази грешка с Дороти, вие бяхте безупречна в изпълнението на задълженията си.

По лицето на Гертруд потекоха горещи сълзи. Тя се опита да ги скрие и Пенелопе изпита съжаление към тази нещастница, която беше поредната жертва на Гренвил.

— Благодаря ви, баронесо… — през сълзи каза жената.

Пенелопе й обърна гръб и отиде до прозореца, през който се откриваше прекрасна гледка към зелената морава. Дъждът не спираше. Щяха да поднесат чая тук, в гостната. Странно, помисли си тя, колко много и различни емоции можеше да поеме една стая. След малко тя щеше да е свидетел на една щастлива среща между двете братовчедки и Пени вече се настройваше за това. Фиона не биваше да разбере нищо от трагедията, която се бе разиграла тук през деня.

Тя се обърна към Гертруд, която сякаш се бе смалила през това време.

— Свободна сте, госпожице Питчър — безстрастно каза. — Ще очаквам вашите показания да бъдат в ръцете ми, преди да си тръгнете с госпожа Уайт. Можете да отидете в библиотеката на съпруга ми, за да работите на спокойствие. На бюрото ще намерите всичко, което ви е необходимо.

Гувернантката измънка някакви благодарности и излезе от стаята.

Пенелопе продължи да гледа през прозореца. Едва сега си позволи да се отдаде на собствените си чувства. Бе обещала на племенницата си, че баща й повече никога нямаше да й посегне. Щеше ли да успее да го спре? Трябваше, стисна зъби тя, дори и ако това означаваше да го убие.