Питър Уот
Сянката на орела (6)

5.

Имението на семейство Фон Фелман недвусмислено доказваше богатството и аристократичния произход на собственика си. Градината пред къщата стигаше чак до пристанището и откриваше прекрасна гледка към спокойните води на реката. Под сянката на огромна тента в ярки цветове бяха наредени планини от шампанско в кофи с лед, който се поръчваше чак от Америка. Закуските и ордьоврите бяха възхитителна гледка, но най-впечатляващи бяха стридите, набрани тази сутрин от брега около пристанището. От екзотичната рецепта, по която бяха приготвени, Майкъл прецени, че немският аристократ притежава изтънчен вкус.

Елегантно облечените гости опитваха деликатесите в сребърни подноси и бъбреха лениво под сянката на тентата. Майкъл се чувстваше неловко в ярките дрехи, които издаваха, че идва от Америка, макар че натруфеният стил вече не беше приоритет единствено на американците. На поляната можеха да се видят униформи в най-различни цветове — на британски военни и местните им събратя от току-що сформираните военни части на Нов Южен Уелс, и на още пет-шест приятелски държави.

Млади дами се въртяха пред възхитените погледи на младите офицери и обсъждаха зад ветрилата си изгодните партии. Много от тях хвърляха любопитни погледи към високия американец с черна превръзка на окото. Щом минеше близо до представителки на нежния пол, ветрилата се вдигаха и зад тях се чуваха шепот и приглушени възгласи на одобрение, но той продължаваше да стои настрана от гостите. Беше тук по работа и не искаше да се набива в очи. Един светски разговор неминуемо би довел до неудобни въпроси за миналото и настоящето му.

Въпреки желанието му Майкъл не остана за дълго сам. Един майор от британската армия се присъедини към него и го заговори:

— Господин О’Флин, ако не се лъжа? — любезно попита той. — С вас не сме се срещали, но съм чувал за вас. Имаме общ приятел.

Той протегна ръка и продължи, без да даде възможност на Майкъл да отговори:

— Аз съм майор Годфри. В момента съм прикрепен към доброволческия стрелкови корпус на херцога на Единбург. Чух от наш общ приятел, че сте служили под командването на Фил Шеридан по време на гражданската война в Щатите. Случи се така, че аз бях един от военните наблюдатели на Нейно величество в битката, в която вие загубихте окото си.

Майкъл пое протегнатата ръка и го измери с поглед:

— Общ приятел, казвате. Кой би могъл да бъде?

— Приятел ли казах? Всъщност с господин Хорас Браун се познаваме бегло. Чух, че сте пътували заедно на парахода „Бостън“ от Самоа за Сидни — каза майорът, загледан в пристанището. — Преди години с него служихме заедно в Крим. Вчера имах щастието да се натъкна на него в поделението „Виктория“. Той често се отбива там, когато е в града. Разказа ми за странстванията си, които може да си позволи благодарение на семейните пари, изпращани редовно в посоченото от него пристанище.

— Ах, господин Браун! Спомням си го — сдържано изрече Майкъл. — Никак не му вървеше на покер, ако говорим за един и същи човек.

Въпреки че английският офицер беше овладял маниерите на богатите господа, той беше със зле ушит раиран костюм и евтини обувки и Майкъл прецени, че си има работа с не особено изискан господин. Но медалите от Кримската война, Индия и Втората война с Китай показваха, че е храбър боец. На гърдите му имаше и синя панделка с кафеникава ивица от битката за Нова Зеландия, в която бе участвал и Майкъл под ръководството на граф Фон Темски.

— Виждам, че сте участвали в боевете при Нова Зеландия, майоре — подхвана той.

Английският офицер го изгледа с любопитство:

— Лаская се от факта, че един американец може да разпознае този медал, господин О’Флин. Откъде познавате цвета на лентата?

Майкъл отпи бавно от шампанското. Беше направил грешен ход. Помъчи се да се измъкне от положението:

— Преди време се запознах с един англичанин, който имаше същия медал — отговори.

Майорът каза само:

— Предполагам, че и вие сте награден с медал за храброст от президента Линкълн?

Майкъл кимна и избегна погледа на събеседника си. Настъпи кратка пауза, преди майорът отново да възобнови разговора:

— Трябва някой път да си поговорим за вашата война, господин О’Флин. Аз например съм силно впечатлен от „момчето генерал“, както вестниците обичат да наричат генерал Джордж Къстър. Атаката му срещу конфедератите направи силно впечатление на всички офицери в Европа. Четох, че сега гонел червенокожите из Дакота. Дано се справи по-бързо с тях. Те са истинска напаст за колониите.

Майкъл познаваше Джордж Къстър и не го харесваше. Според него той беше опасен маниак, който преследваше слава за сметка на своите войници.

— Предполагам, че полковник Къстър още дълго ще ги гони — измърмори, като наблегна на по-ниския чин „полковник“, наместо почетния ранг „генерал“, който му беше даден през Гражданската война.

— Ако има човек, който може да се справи с местното население и да реши проблемите ви, това несъмнено е Къстър! — заяви с нотка на възхищение офицерът. — Ние също имаме нужда от такива мъже, за да се справим с диваците на север. Тези мерзавци предпочитат да водят партизанска война, понеже нямат смелост да излязат в честна битка с нашата армия.

— Не се знае дали един ден Къстър няма да отхапе по-голямо парче от това, което може да сдъвче, майоре — отбеляза язвително Майкъл. — От собствен опит знам, а и вашите офицери го признават, че тези червенокожи, както ги наричате, са едни от най-добрите ездачи в света. Докато Къстър има по-голяма численост, добре, но ако местните се обединят, работата му е спукана.

— Само че е малко вероятно, господин О’Флин — сви устни Годфри. — Индианците за щастие са на същия етап на развитие като нашите туземци. Те нямат понятие от военна тактика. Не, казвам ви, Къстър много скоро ще прочисти района.

Той, изглежда, разбра, че Къстър не е любимец на Майкъл, и тактично смени темата:

— Силно съм заинтригуван от присъствието ви тук, господин О’Флин. Откъде познавате нашата очарователна и несъмнено красива домакиня баронесата?

— Не съм имал удоволствието да се запозная с нея и съпруга й — отвърна Майкъл, — но бях поканен тук от наш общ приятел в Сидни.

Това отчасти беше вярно, въпреки че Майкъл не беше сигурен дали Джордж Хилъри познава барона.

— Разбирам — каза майорът и се обърна към двете дами, които излязоха изпод тентата и се запътиха към тях през моравата. — Ето, нашата домакиня идва насам и аз с удоволствие ще ви представя на тази красива и благородна дама — каза той и се изчерви.

Заинтригуван от причината, която накара новия му познат да смени цвета си, Майкъл се обърна и се загледа в двете дами. Изведнъж кръвта му изстина.

„Пенелопе Уайт! И Фиона!“

Пенелопе засия, докато слушаше ласкателните комплименти на майора, който вече беше до тях и целуваше почтително ръката й. После се обърна към Майкъл. Пламъчетата в очите й му показаха, че го е познала. Фиона също не сваляше поглед от него. Лицето й пребледня толкова силно, че той се уплаши да не припадне. Погледите между него и двете жени, слава богу, не бяха забелязани от майора. Той се обърна към Майкъл и тържествено каза:

— Господин О’Флин, представям ви баронеса Фон Фелман и нейната прекрасна братовчедка, госпожа Фиона Уайт.

Майкъл се насили да изрече:

— Вие бяхте прав, майоре! Баронесата наистина е много красива жена. Бих казал дори, че думата красива не е достатъчна, за да предаде удивителната прелест на дамата, която стои пред мен — и се наведе да целуне ръката й — жест, който се смяташе за много изтънчен. — Не споменахте и за красотата на останалите дами от обществото в Нов Южен Уелс — продължи и погледна към Фиона.

— Вие сте много галантен мъж, господин О’Флин — закачливо отвърна Пенелопе и неохотно отдръпна ръката си от неговата. — Чувала съм, че вие, американците, можете да бъдете по-очарователни дори и от моите френски гости. Нали господин О’Флин е много очарователен, Фиона?

Фиона продължаваше да го гледа с широко отворени очи. Пенелопе погледна към Майкъл и улови напрежението в погледа му.

— Да не би да се познавате с братовчедка ми, господине? — попита.

Той се намръщи и поклати глава:

— Щях да бъда щастлив, ако е така, баронесо, но това е първото ми пътуване до Австралия. Може би й напомням за някого — изрече спокойно, макар сърцето му да биеше като барабан.

— Наистина, господин О’Флин — кокетно изви устни тя, — намирам невероятна прилика с един мъж, когото госпожа Уайт и аз познавахме преди години. Но като ви разгледах по-отблизо, виждам, че сме сбъркали. Разликата е очевидна.

Майкъл си отдъхна и крадешком огледа двете жени. Изминалите години ги бяха направили по-зрели и по-красиви. Все още бяха зашеметяваща комбинация със силния контраст между двата вида красота, която притежаваха — тъмнокосата хубост на Фиона и русокосата арогантна привлекателност на баронесата.

Смарагдовозелените очи на Фиона го привличаха като магнит. Бледа по природа, сега кожата й беше бяла като тебешир, сякаш едва се държеше на краката си.

Майкъл беше силно развълнуван, но годините на война и опасности го бяха научили да се владее. Външно изглеждаше суров и незаинтересован човек, свикнал да живее на ръба. Нямаше нищо общо с нежния, романтичен мъж, по чието лице някога можеше да се прочете всичко, което му беше на сърцето.

— Предполагам, че сте онзи джентълмен, за когото ми писа моят съпруг — продължи Пенелопе. Тонът й стана делови. — Ще е удоволствие за мен да обсъдим някои общи страни от бизнеса ни. Но днес ви моля да ме извините, трябва да се погрижа за гостите си. Майор Годфри умее да забавлява и аз съм сигурна, че ще успеете да намерите общи теми. Можем да поговорим утре към шест, ако това време е удобно за вас.

— Разбира се, баронесо! — отвърна Майкъл.

— Чудесно! Моля, разходете се и се запознайте с някои от другите ми гости — усмихна се пленително тя. — Мисля, че ви очакват с нетърпение. Чух една от дамите да споменава колко иска да се запознае с мистериозния американец. Изглежда, излъчвате някакъв магнетизъм за жените, господин О’Флин — каза тя и плъзна ръка под лакътя на Фиона.

— Няма нищо мистериозно в мен, баронесо — скромно отговори той, — но все пак ви благодаря. Ще се възползвам от поканата ви утре.

Пенелопе се обърна и двете жени тръгнаха под ръка. Когато се отдалечиха достатъчно, братовчедка й най-сетне промълви:

— Откъде се взе този мъж, Пени? Сякаш Майкъл беше излязъл от гроба и стоеше пред мен.

Пенелопе хвърли мимоходом обещаваща усмивка на един френски морски офицер, който явно бе погълнал малко повечко алкохол и безсрамно я оглеждаше. Той измърмори нещо на френски, тя му отвърна и отново насочи вниманието си към Фиона:

— И аз се учудих от приликата между господин О’Флин и Майкъл Дъфи — каза тя и я поведе отново към тентата при останалите гости. — Но после видях, че нямат нищо общо.

Фиона продължаваше да се чувства зле. Американецът събуди в нея сладко-горчиви спомени, сякаш от някакъв друг живот. Живот, в който тя беше млада и невинна. И щастлива.

Пенелопе забеляза състоянието на братовчедка си и се наведе към ухото й:

— Забрави господин О’Флин, любов моя! — прошепна. — Като мислиш за него, си спомняш за Майкъл. Но Майкъл го няма вече на този свят. Само се терзаеш.

Фиона знаеше, че Пени е права. Майкъл беше само един далечен и тъжен спомен. Братовчедка й беше казала, че приликата между господин О’Флин и Майкъл Дъфи е случайно съвпадение, а тя не притежаваше нейната проницателност, за да може да прецени правилно.

Майкъл продължи да разговаря с майор Годфри, но мислите му бяха при Фиона и Пенелопе. Той отговаряше разсеяно на въпросите на новия си познат и разговорът им скоро замря. Затова остана много доволен, когато майорът видя свой приятел и се извини с обещанието, че ще си поговорят още за войната. Майкъл кимна, но нито един от двамата не пое конкретен ангажимент.

Щом остана сам, тръгна към изхода. Тук беше по-опасно и от бойно поле. Ако някой от тези, които го бяха разпознали, го издадеше на полицията, щеше да увисне на въжето без право на обжалване. Убийството на бял човек, в което беше обвинен, беше най-сериозното престъпление в колонията.

Майор Годфри проследи с поглед новия си познат. Напускането му го ядоса. По дяволите, Хорас Браун! Да върви по дяволите и задачата, която му възложи — да следи американеца. Трябваше ли да напусне това прекрасно парти, което му предлагаше толкова възможности за нови полезни запознанства, и да тръгне след него?

Майорът прие на шега тайната мисия, за която му спомена Хорас, негов стар приятел от Крим, който знаеше за това събиране и му напомни, че като офицер на Нейно величество, е длъжен да следи за връзките и действията на тайнствения американец. Не му даде никакви обяснения, но намекна, че това нямало да остане незабелязано от началниците му. Но тук имаше шампанско, размекнати от алкохола богаташки дъщери и, по дяволите, тук бяха и неговите началници. Ако имаше късмет, можеше да изпие по чашка в тяхната компания.

Той въздъхна дълбоко и пое след едноокия търговец.

Майкъл не забеляза майора, който беше взел следващото такси, за да не го изгуби от поглед. Беше потънал в мисли за двете жени, които явно го бяха познали. Пенелопе не беше глупава. Освен това многократно му беше показвала, че не го харесва. Последния път, когато се видяха, тя се държа грубо, дори жестоко. Щеше ли да го издаде на полицията? Обзет от дълбоко безпокойство, той се сви на седалката на файтона и се замоли да е успял да заблуди двете жени. Трябваше да остане Майкъл О’Флин, американски търговец на оръжие.

 

 

Вечерта Майкъл слезе в бара на хотела с намерението да пийне нещо преди лягане. Седна на една маса и за негово учудване цялата вечер никой не пожела да го доближи. Явно нямаше вид на човек, който търси компания.

След няколко чашки се качи в стаята си и с раздразнение забеляза, че вратата не е заключена. Добре си спомняше, че превъртя ключа, преди да слезе.

Внимателно открехна вратата и пристъпи в стаята. Отне му секунди да свикне с мъждивата светлина, която се процеждаше от коридора зад него. Една гола фигура се надигна от леглото и дъхът му спря.

Пенелопе слезе от леглото и се приближи към него. Видя добре оформените й бедра и тънката талия и мъжът в него не можа да устои, когато тя доближи лицето си до неговото. В началото целувката им беше нежна, но после стана свирепа — зъбите й се забиха в устната му. Устата му се напълни с кръв.

— Здравейте, господин О’Флин! Или по-точно Майкъл Дъфи?

— Как разбра?

— Може да ти е останало едно око, но душата ти си е същата, скъпи мой — предизвикателно го погледна тя и прокара крайчеца на пръстите си по устните му. Докосването на разраненото от зъбите й място го накара да потръпне. — Познах те в момента, в който погледнах в окото ти и видях мъжа, който беше някога и който винаги ще бъдеш. Същият, който преди много време ме накара да си обещая, че един ден ще го накарам да пълзи в краката ми и да ме моли за милост. И ето, сега наистина зависиш от моята милост.

— Фиона знае ли? — попита Майкъл и бавно облиза кръвта от пръстите й.

— Не мисля — прошепна тя и измърка от удоволствие. — Моята братовчедка е непоправима романтичка. Предпочита да си мечтае, че любимият й е умрял с нейното име на уста, вместо да го притисне в прегръдките си. Така ли беше, Майкъл? За Фиона ли мислеше в последните мигове?

— В живота ми има много мигове, които съм смятал, че са последни, баронесо — отвърна той, — но в повечето от тях съм си мислел колко несправедлива е съдбата, че взима живота ми, преди да ми се удаде удобен случай да убия брат ти. В момента обаче ме вълнува друго. Мога ли да попитам какво правиш в леглото ми? Последния път, в който се видяхме, ти ми засвидетелства дълбока и непреодолима омраза. Как да разбирам всичко това? — попита и прокара опакото на дланта си по гърдите й.

— Искам те, Майкъл! Винаги съм те искала — изрече дрезгаво тя и плъзна ръката си под ризата му. — Искам те още от деня, в който те видях на кея в Манли, но тогава ти беше приковал поглед в братовчедка ми и не ме забеляза. Сега обаче си мой, оставен изцяло на моето благоволение. Мога да правя с теб, каквото си искам. Мога да те накарам да пълзиш в краката ми като куче! Да те направя играчка за мръсните си желания. Ти ми принадлежиш, защото единствено аз знам кой си всъщност.

Тя приближи лицето му към своето и го целуна страстно и настойчиво.

Майкъл отвърна на целувката. Даде си сметка, че наистина зависи от нейната милост, не само защото тя знаеше тайната му, но защото тялото му се предаде на желанието. Ароматът на жена, близостта й, страстните целувки — всичко това събуди в него отдавна заспали усещания. Ледът в сърцето му се стопи. Прииска му се да създава, вместо да руши, да дари удоволствие вместо болка. От дълго време не беше усещал женска ласка и зажадня за нея с цялата сила на младото си тяло.

Пенелопе усети промяната в настроението му и се усмихна на себе си. Най-сетне можеше да отмъсти за накърненото си преди години самочувствие и едновременно с това да утоли страстта си по този красив мъж. Страст, която бе крила дори и от себе си. Тя отдели устните си от неговите, бутна го на леглото и скочи върху него. Обви краката си около кръста му и впи поглед в мускулестото му тяло. Щеше ли да оправдае очакванията й? Щеше ли да бъде този любовник, за който си мечтаеше в нощите, когато се наслаждаваше на собствените си ласки? За нея Майкъл олицетворяваше дръзката, необуздана мъжественост на дивото животно с изяществото на човешкия ум. Не, тя не беше влюбена в този мъж, но винаги, когато мислеше за плътското удоволствие от чифтосването, си представяше именно него. Нейното сърце принадлежеше изцяло на тъмнокосата жена със смарагдовозелените очи — братовчедка, приятелка и любима. И така щеше да бъде винаги.

Тя легна по гръб и с победоносна усмивка насочи главата на Майкъл към мястото между краката си. Знаеше, че ще й се подчини. Знаеше силата си и знаеше как да я използва. Можеше да победи всеки мъж, дори и най-коравосърдечния, защото нямаше кой да устои на желанието да притежава тялото й.

Майкъл се отдаде изцяло на плътското удоволствие. Не изпита угризения на съвестта заради Фиона. Толкова дълго се бе въздържал от любов, че сърцето му се бе превърнало в камък, а той самият — в циничен мъж, който беше зачеркнал романтиката от живота си още когато разбра, че никога няма да се ожени за тъмнокосата красавица. Пенелопе беше точно за него — коравосърдечна, повърхностна и жадна за удоволствия. Докато я обладаваше, за пръв път си даде сметка колко силна може да бъде плътската страст. Той щеше да бъде достоен любовник на баронесата и се надяваше това да му гарантира свободата. Поне засега.

 

 

— Баронесата влезе в хотела малко преди той да пристигне — разказваше майор Годфри и в гласа му се усещаше завист за късмета, който беше имал американецът. Кой не мечтаеше да има в леглото си красивата съпруга на пруския аристократ. — В момента, така да се каже, е в ръцете на господин О’Флин в хотелската му стая.

Баронеса Фон Фелман имаше репутация на дискретна жена, що се отнася до малките й забежки, Годфри знаеше това. Да посети мъж в хотела му, и то сама, бе крайно неблагоразумно от нейна страна.

— Мислите ли, че може да познава господин О’Флин отпреди? — попита Хорас.

Двамата стояха в дъното на офицерската столова в казармите на „Виктория“ и тихо разговаряха. Годфри поклати глава:

— Не мога да си представя как би могло. Доколкото знам, баронесата никога не е посещавала Самоа или Америка. Не, по-скоро бих казал, че американският ни приятел е успял да й замае главата на следобедното парти.

Хорас се намръщи. Той не споделяше мнението на майора. Макар че не беше запознат отблизо със сексуалните нужди на жените, все пак бе достатъчно умен, за да прецени, че нито една почтена жена няма да скочи в леглото на мъж след няколко разменени думи. Или този роман беше продължение на някаква стара история, или баронесата си беше изгубила ума. Само че тя не си беше загубила ума. Хорас замислено скръсти ръце. Ситуацията беше объркваща, трябваше му още информация, за да я проумее.

Излизаше, че господин О’Флин има по-интересно минало от това, което подозираше. Той се замисли за странния акцент, който се долавяше зад американо-ирландския английски на търговеца на оръжие. Да си лингвист и полиглот си имаше и добрите страни — можеш да четеш по акцента, както ловецът чете по следите на преследваното животно. И Хорас прочете, че Майкъл или е живял преди в Австралия, или поне се е отбивал и друг път. Посещението на баронесата в хотелската му стая доказваше неговата теория. За съжаление не можеше да открие никакви писмени доклади или доказателства за пребиваването му в Сидни. Така че кой беше Майкъл О’Флин? Отговорът на този въпрос можеше да даде отговорите и на другите въпроси, които го интересуваха, като например какво правеше тук този господин.

— О’Флин ми каза, че си бил много добър на покер — подкачи го майор Годфри. — Какво ще кажеш за две-три ръце? Нищо сериозно, само на няколко гвинеи.

— Скъпи майоре — отвърна замислено Хорас. — Ако не друго, поне едно нещо научих със сигурност в Крим — никога да не играя карти с офицер от пехотата. Жалко е, че не сте джентълмени като колегите ви от кавалерията. Ама изобщо не сте.

Годфри се ухили и театрално въздъхна:

— Бях длъжен да опитам.

Хорас се сбогува набързо и напусна столовата. Хвана първия файтон, който мина по пътя. Как ли щеше да реагира бившият пруски офицер Фон Фелман, ако разбереше, че неговата съпруга е в леглото с американеца, помисли си той. О’Флин си мислеше, че баронът не е в Австралия, но Хорас не беше сигурен и в това.

Манфред фон Фелман замисляше нещо, това беше сигурно. Той беше най-довереният агент в разузнавателната тихоокеанска мрежа на Бисмарк. Каквото и да крояха немците в това затънтено място, беше нещо от изключителна важност за техните стратегически интереси. Какво, по дяволите, можеше да накара баронът да обърне гръб на Самоа и да се насочи към Куинсланд? Хорас беше сигурен, че американският търговец е ключът към загадката, но всичко, което можеше да направи засега, беше да го следи и да се постарае да научи повече за миналото му. Инстинктът му на разузнавач говореше, че О’Флин не е този, за когото се представя.

 

 

Пенелопе се чувстваше прекрасно в ръцете на Майкъл. Мисълта, че два дни по-рано беше държала голото тяло на Фиона по подобен начин, я накара да се усмихне. Колко изкусително беше, че те двамата с Майкъл в различни периоди от живота на Фиона са притежавали тялото й!

Тя нямаше намерение да издава Майкъл на полицията. Той беше ключова фигура в международната интрига, която плетеше съпругът й. Освен това, мислеше си, докато се взираше в спящия мъж, той беше един от най-добрите любовници, които бе имала. Тя се надигна и огледа с възхищение нашареното му с белези тяло. Прокара пръст по дългата червена линия, която прорязваше гърдите му, и се усмихна похотливо: „Ох, Майкъл.“ Въздъхна леко, за да не го събуди. „Ако знаеше какви игри съм планирала за следващия път, щеше да предпочетеш бесилката.“