Питър Уот
Сянката на орела (20)

19.

Майкъл не разбра какво го извади от дълбокия сън, но инстинктът му на войник го накара да отвори очи. Дали беше поскърцване на дъска или внезапно затишие на жуженето на комарите, но имаше нещо, което го обезпокои. Нещо, което накара кожата му да настръхне. Беше убеден, че не е сам, че опасността го дебне от близкия ъгъл на стаята.

— Ако мислите за оръжието си, господин Дъфи — обади се един глас в тъмното, — забравете. Аз го намерих преди вас.

Майкъл отвори очи и примига няколко пъти, за да фокусира лицето, изплувало от тъмния ъгъл на стаята.

— Отново се срещаме, господин Браун — каза. Англичанинът беше заел стола, на който целия следобед бе седял хер Щрауб. — Надявам се да сте се сетили да вземете и някоя бутилка с вас. Алкохолът ще помогне по-лесно ще преглътна срама, че сте взели оръжието ми.

Той се опита да проясни мислите си. Имаше нещо в думите на англичанина, което силно го обезпокои. Нещо много важно… Изведнъж името гръмна в главата му като бомба и сънят избяга далеч от очите му. Браун го бе нарекъл Дъфи!

— Съжалявам, господин Дъфи, или да ви наричам просто Майкъл? — каза спокойно Браун, макар че беше под голямо напрежение.

Колкото повече научаваше за мъжа пред себе си, толкова повече се засилваше страхът му от него. Знаеше, че ако реши, господин Дъфи щеше да го застреля, без да му мигне окото. Подозираше, че пистолетът, който бе намерил, не е единственото оръжие на този опасен мъж, и излезе прав. Малкият револвер, който държеше винаги до тялото си, беше вече в ръката на Майкъл, който се чудеше дали да не го покаже на неканения си гост. Но беше любопитен да разбере кой се крие зад човека, с когото бе играл карти по време на пътуването си от Самоа.

— Не се безпокойте — продължи небрежно Хорас. — Само ние двамата знаем кой сте.

После най-неочаквано протегна ръка и му върна колта.

— Заповядайте! — каза приятелски. — Не мисля, че ще имате нужда от него. Не съм дошъл при вас с лоши намерения.

Майкъл прибра оръжието.

— Не знам защо сте дошли, но мисля, че сте в голяма беда, господине. — Извади ръката си изпод завивката. Малкият пистолет проблесна в ръката му.

Хорас се усмихна привидно спокоен:

— Ще ме убиете само защото знам истината за вас? Но аз не съм тръгнал да ви издавам. Просто ви осведомявам, че няма смисъл да отричате, че сте Майкъл Дъфи от Сидни, същият, който е бил в състава на военната бригада на Фон Темски, бивш член на армията на Съединените щати, и още, агент на служба при германците. Няма смисъл да отричате всичко това.

Хорас говореше тихо, с някаква интимна близост и увереност, което убеди Майкъл, че наистина е безсмислено да отрича самоличността си.

— Не бих искал да обиждам вашата интелигентност, като отричам очевидното — отвърна. — Но ми е интересно кой сте вие. Не е обичайно шляещи се аристократи като вас да ме следват от единия край на Тихия океан до другия. Съмнявам се, че сте само един обикновен емигрант, господин Браун, ако това е истинското ви име.

— Това е истинското ми име — въздъхна Хорас. — И аз наистина съм емигрант, който обикаля Пасифика, защото не може да се прибере у дома. Поне за роднините ми.

— А за останалата част на света?

— Нека кажем, че имам сериозни делови интереси в тази част на земното кълбо — бавно отговори Хорас. Той обмисляше всяка своя дума, внимаваше да разкрие точно толкова от своята самоличност, колкото би задоволило любопитството на събеседника му. — Мисля, че сам можете да се досетите за естеството на работата ми. Ние с вас имаме много обща съдба, господине, като изключим факта, че вие сте издирван за убийство… или по-добре — бяхте издирван за убийство, преди да ви обявят за умрял.

— И това ли знаете? — примирено изсумтя Майкъл.

Вече разбираше с какъв човек си има работа. Малко по малко завесата започна да се повдига и той видя, че пред него седи опитен шпионин, който работи за някое мощно разузнаване. Иначе откъде щеше да знае такива подробности за живота му? Въпросът беше чии интереси защитаваше.

Хорас свали очилата си и внимателно почисти стъклата им в ръкава на ризата си. После отново ги постави на върха на тумбестия си нос.

— Един ден ще трябва да ми разкажете как убедихте Темски да инсценира смъртта ви. Чух, че маорите го убили през шейсет и осма. За съжаление нямах подходящ случай да се запозная с този колоритен командващ на рейнджъри, но съм чувал много за него от колегата му капитан Джаксън. Бил е наистина забележителен човек, също като вас. Бихме могли и него да наречем войник на съдбата. Бивш офицер от пруската армия, после воюва срещу испанците в Никарагуа и накрая го виждаме начело на горските рейнджъри в Нова Зеландия. И също като вас е мечтал да стане художник. Има и още нещо, което ви сближава. И той е бил харесван от жените като ваша милост. Не е било трудно да станете приятели с човек, който прилича толкова много на вас.

Майкъл бе потресен от подробностите, които знаеше този човек, особено детайлите по военните операции на рейнджърите на Фон Темски. Не би могъл да получи тази информация без достъп до военните архиви.

— За кого работите, господин Браун? — запита го направо. — За британското външно разузнаване?

Хорас не се стресна от въпроса, нито от заплашителния му поглед:

— Да кажем, че защитавам интересите на кралица Виктория, да я благослови господ, нея и всичките й поданици. Нека да се върнем към вас. — Гласът му стана твърд и делови. — Във ваш интерес е, господин Дъфи, да поемете ръката, която ви подавам. Ако се съгласите, между нас би могло да се установи дълго и щастливо сътрудничество като при един сполучлив брак, ако мога така да се изразя. Но ако откажете, боя се, че раздялата ще бъде по-лоша и от най-скандалния развод.

Майкъл разбра алегорията му. Ако не се съгласеше да сътрудничи, много скоро щеше да се озове в някоя тясна килия и да чака да го екстрадират за Нов Южен Уелс, където бесилката го чакаше вече шест години. Този човек беше умен и опасен. Трябваше да запази спокойствие и да не отказва нищо директно.

— Нека чуем какво предлагате — отвърна. — Нещо ми подсказва, че нямам друг избор, освен да ви изслушам.

Хорас се усмихна и видимо облекчен, се отпусна назад.

— Мисля, че нашият брак трябва да започне с уточняване на отношенията в бъдещата ни връзка. Съпругът ще бъда аз. Ще приема за чест, ако ме наричате с малкото ми име — Хорас. Запомнете — Хорас, не Хори, както ме наричаше бавачката ми. И, разбира се, ще трябва да минем на ти.

— Хорас — повтори Майкъл и се усмихна невесело. — Днес бях приветстван от един германец, заплашван от представител на правителството на Нейно величество, а в момента ми предлагат брак, който не мога да откажа. Всичко това ми идва малко в повече.

Хорас се засмя. Американецът имаше чувство за хумор и, това, както и твърдият му характер определено му харесваха. Почувства се добре в компанията на равностоен… още не можеше да определи дали ще бъде враг или приятел. Беше освежаващо разнообразие тук, на границата между цивилизацията и дивия свят.

— Трябва да призная, че те излъгах, Майкъл — казах, че не съм донесъл нищо за пиене… — Извади от вътрешния джоб на сакото си една сребърна плоска бутилка. — Надявам се, че ще се присъединиш към мен. Нека вдигнем тост за общото ни бъдеще. Мога да те уверя, че съвместната ни работа ще ти донесе заплата, отговаряща на високите професионални умения, които притежаваш. После бих искал да ти задам няколко въпроса. Отговорите са от изключителна важност и за Англия, и за Куинсланд.

Наля една чаша с бренди и я подаде на Майкъл. Той самият реши, че ще пие направо от бутилката.

— За Нейно величество, господ да я поживи! — каза.

— За Сейнт Патрик! — вдигна чашата си Майкъл. — А англичаните да вървят по дяволите!

Те отпиха и пристъпиха към работа. Хорас зададе въпросите си и уговориха следваща среща.

Когато излезе от стаята на Майкъл, вече просветляваше. Забърза към хотела си. Стъпките му изплашиха един тлъст розов гущер геко, който пълзеше по стената на хотела, и животинчето изпищя пронизително.

Хорас подскочи от неочаквания писък. Нервите му бяха опънати и дори и такова невинно същество можеше да го изкара от релси. Успокои се едва когато затвори зад себе си вратата на хотелската си стая. Мислеше за информацията, която получи от Майкъл. Ирландецът сподели с него всичко, което знаеше, проследи цялата верига от събития, която го беше довела до Куктаун. Немците замисляха нещо, което в никакъв случай нямаше да е в интерес на Британия. Но какво?

Обединена Германия на Бисмарк се бе превърнала в сериозна икономическа и военна сила в Европа, а Хорас знаеше от историята, че такава сила рано или късно започва да мечтае да се превърне в империя. Досега нищо не показваше намерението на Бисмарк да завладее територии от Пасифика. Той търсеше нови пазари из региона, също като Франция, Холандия и дори Съединените щати, но никога не бе имало и намек за политически и военни интереси. След конфликта между германци, американци и британци в Самоа нещата се успокоиха и тръгнаха постарому, макар че Хорас очакваше сблъсък между Короната и Бисмарк на стария континент. Германия трупаше оръжие и военна мощ и това неминуемо щеше да има своите последствия. Но в Министерството на външните работи не искаха и да чуят. Смееха му се. За тях Франция си оставаше традиционният враг не Германия. И ето сега за него беше ясно, че Бисмарк оглежда местата на картата, където червените мундири^[1] все още не бяха стъпвали.

Хорас трябваше спешно да изпрати докладна в Лондон. Седна на бюрото и започна да пише: „Германия има намерение да разшири политическото си влияние в Пасифика. Очаквам бъдещи проблеми…“

Спря и премисли още веднъж всичко, което бе научил от Майкъл. Ирландецът имаше задача да наеме шестима мъже със сходни на неговите умения. Ако някой се интересуваше за целта, трябваше да отговаря, че сформира проучвателна експедиция. Къде? Какво щеше да проучва тази експедиция? Дъфи не знаеше. Баронът щеше да пристигне с „Морски орел“, чийто капитан беше Морисън Морт. От майор Годфри знаеше, че този тип има лоша слава и няма никакви задръжки, стига да му се плати добре.

Хорас съпостави всички факти и отговорът дойде сам. Тежковъоръжен отряд от мъже с военен или полицейски опит, Майкъл Дъфи с неговия опит да води война в джунглата и капитан Морт, който бе вилнял из тихоокеанските острови и познаваше района като петте си пръста. Имаше само едно място, което предлагаше работа за мъже с такива умения. И само едно място, което би могло да има стратегическо значение за политиката на разширяване на немското влияние в областта.

Нова Гвинея.

Огромният тайнствен остров на север от Източна Австралия беше все още неизследван. Смяташе се, че на него живеят ловци на глави и канибали. На острова имаше непроходими гори и високи планински вериги, чиито върхове се криеха в облаците. Нима немците замисляха да завладеят острова с шепа хора? Такъв стратегически ход би бил сериозна заплаха за сигурността на британските владения.

Той съзнаваше, че това са само предположения. Нуждаеше се от доказателства и от още информация и единственият човек, който би могъл да му свърши работа, бе Майкъл Дъфи, макар че ирландецът не гореше от желание да сътрудничи на Короната. Той беше просто един наемник, а наемниците работеха за този, който плаща по-добре. Не се измъчваха от чувство на патриотизъм.

Трябваше да го убеди да застане на негова страна. Да намери нещо, което щеше да го накара да заработи срещу домогванията на немците да анексират острова, ако, разбира се, подозренията му се потвърдяха.

Хорас се зае да описва всичко, което бе научил, както и изводите, до които бе достигнал. Докато стигнеше до Лондон, докато прочетяха доклада и докато „умните глави“ в международния отдел вземеха решение какво да предприемат, немците сигурно щяха да са завършили мисията си. Изведнъж отговорът на въпроса проряза съзнанието му като мълния. Капитанът на „Морски орел“ беше ключът, който щеше да му осигури лоялността на Майкъл. Още в Сидни английският агент се бе разровил в миналото на семейството на Майкъл. Името на Морисън Морт бе изникнало като смъртоносно семе в градината на Дъфи. Острият му като бръснач ум веднага състави план как да спре барона и малката му армия. И това не бе включено в доклада му.