Питър Уот
Сянката на орела (5)

4.

„И така, нарекли са го Куктаун — мърмореше си Люк Трейси, докато оглеждаше прашните шумни улици на града. — Можеше да бъде и Трейситаун, ако бях стигнал пръв до Палмър.“ Усмихна се накриво, намести торбата на рамото си и закрачи по Шарлот Стрийт.

Това, което виждаше, му напомни за друга златна одисея, преди двайсет години в Баларат. Улиците бяха пълни с магазини от дървесна кора и ламарина, които никнеха всеки ден като гъби след дъжд. В тях се продаваше всичко — от лауданум до барут, а наблизо винаги се намираше и някой бар за утоляване на жаждата и повдигане на духа. Картината се допълваше от неизбежните бардаци, където мъжете можеха да облекчат плътските си нужди. И всичко това сред непрекъснатия поток новопристигащи, които наелектризираха атмосферата с нетърпението си да се впуснат в надпреварата за богатство и щастие.

След шест години Люк най-сетне се връщаше в страната, която чувстваше по-близка от тази, в която бе роден. Тук беше получил белега на лицето си. Тук беше възмъжал и години наред бе тичал след своята златна мина.

Вгледа се в лицата на хората, които бързаха покрай него, и забеляза трескавия поглед и нервността им. Разбираше ги напълно. И ги съжаляваше. Повечето от тях щяха да изпитат същото разочарование, което той самият бе преживял. Това тук не беше Баларат — мината, която предизвика първата златна треска в Австралия. Тук бе дивият север със своята гъста джунгла, планини и мусонни дъждове, които щяха да хванат в капаните си напористите златотърсачи още преди да се доберат до Палмър. През шейсет и осма той също се опита да достигне реката и се провали. Едва не загуби живота си.

Ако онзи подъл адвокат Хю Дарлингтън не го беше предал, вероятно щеше да се върне в долината на златната река и името му щеше да остане в историята като първия, достигнал до Палмър. Щеше да открие това, за което му беше разказал умиращият златотърсач — „Златни късове, големи колкото кокоше яйце. Седят си в плитчините и чакат някой да ги открие“.

Люк въздъхна тежко и си припомни събитията, които се развиха след това. Той погреба златотърсача някъде из тези негостолюбиви земи и продаде златния къс, който умиращият му подари. Получи солидна сума и ги предаде на адвоката на Кейт О’Кийф. Но този подлец го издаде на полицията. За незаконна търговия със злато се предвиждаха сериозни санкции и Люк трябваше да бяга от колонията към родната Калифорния.

Сега отново крачеше из червената австралийска земя. Беше поостарял и помъдрял — наближаваше четирийсетте. Лицето му имаше постоянен загар от целогодишното излагане на слънце. Старият белег, който прорязваше бузата му от окото до брадичката, изпъкваше по-ясно отпреди, но сините очи все още гледаха замечтано към хоризонта и въпреки че не притежаваше изтънчените черти на джентълмен, лицето му издаваше едновременно нежност и свирепа сила, които привличаха погледа. Лесно беше да обичаш такъв човек.

— Господин Трейси?

Люк замръзна. Кой го беше разпознал — приятел или враг? Полицаите? Бавно се обърна и щом видя мъжа, усети, че му прилошава.

Един едър като мечок мъж закуцука към него.

— Сержант Джеймс — отвърна Люк с нотка на отчаяние, — мина много време от последната ни среща.

Хенри Джеймс му подаде ръка:

— Веднага ви познах, въпреки че сте обръснали брадата си. — Люк пое ръката му и той продължи: — Вече не съм действащ сержант. Пенсионирах се преди две години. Сега с Ема, съпругата ми, работим за Кейт О’Кийф.

При споменаването на Кейт му стана още по-зле. Хенри забеляза, че кръвта се отдръпна от лицето му, и попита загрижено:

— Да не би да не ви е добре, господин Трейси?

— Да… не… просто краката… пътуването беше много дълго… — промърмори той. — Как е Кейт?

— Много добре, поне до последния път, в който я видях.

— Кога беше това? — попита, като се постара да скрие вълнението си.

— Преди няколко седмици, малко преди да замине за Палмър с младия Бен Розенбаум. Отидоха да закарат стока при мините. Кейт държеше да са там веднага след края на дъждовния период. Ако всичко е минало добре, трябва вече да е поела по обратния път. — Хенри се усмихна широко и пусна ръката му. — Бях на пристанището, за да проверя дали има пратка за нашата фирма, и ви видях да слизате от парахода, който пристигна от Сан Франциско. Не можах да повярвам на очите си. Колко време мина оттогава?

— Много! — въздъхна Люк. — Твърде много време бях далеч от Куинсланд!

— Искате ли да отидем у нас? — попита Хенри и го потупа приятелски по гърба. — Ема ще ви се зарадва. Винаги е мислела, че вие с Кейт си подхождате, и още се чуди защо навремето не се събрахте.

Люк се остави в ръцете на любезния бивш полицай, който го поведе през улицата, задръстена от коли и хора. Двамата ловко си запробиваха път сред навалицата и Хенри продължи да бъбри за всичко, което се беше случило в колонията, след като Люк беше заминал.

— Сигурно сте напуснали точно в годината, когато онзи ирландец Фениън стреля по принц Алфред — каза той.

Люк кимна. Смътно си спомни, че се говореше нещо такова из Бризбейн, докато чакаше параходът да отплава за Сан Франциско. Някой беше споменал, че се опитали да убият сина на кралица Виктория, който бил на обиколка из английските колонии. Едни казваха, че убиецът бил луд. Други коментираха, че замислял въстание срещу англичаните. Каквато и да беше истината, престъпникът беше обесен.

— Нещата много се промениха — продължи Хенри. — Правителството на Куинсланд прокара закон за защита на туземците. Мисля, че стана след онзи случай през шейсет и осма, дето изклаха шейсет от тях на парахода, който ги превозваше насам от един остров. А и каторжници вече не ни изпращат. Изглежда, че англичаните са решили да ни оставят да се грижим сами за себе си. И то точно сега, когато имаме нужда някой да даде урок по добро държание на тези диваци в северната част на колонията. Правителството се опитва да ги заобиколи, но тези не са като ония, които познаваме от юга. Бият се, както се биха испанските партизани срещу Наполеон — нападат изневиделица и бягат в планината. Нашите миньори са пропищели от тях.

Люк слушаше с интерес за промените в Куинсланд и не можеше да се начуди на това, което виждаше. За шест години местата, които тогава бяха извън цивилизацията, се бяха превърнали в процъфтяващи градове. Магазините бяха един до друг. В дъното на улицата, по която вървяха, се виждаха голям магазин и складови помещения, над които висеше табела: „“Юрика къмпани" — главен търговски доставчик за Палмър и Куктаун". Името „Юрика“ го накара да се усмихне. Дъфи все още предизвикваха враговете си. Скоро се озоваха пред входа и Хенри любезно го въведе в магазина. Първото нещо, което видя, бяха купища най-различни стоки, сред които сновяха десетки клиенти. Бизнесът на Кейт явно преуспяваше, помисли си той. В дъното, зад тезгяха, стоеше синеока жена с червена коса, прибрана в стегнат кок, и броеше пари. Тя вдигна поглед към Хенри, после към Люк и отново към Хенри.

— Ема, запознай се с легендарния Люк Трейси — отвърна на немия й въпрос Хенри и насочи госта си към нея. — Люк, това е съпругата ми Ема.

Люк свали широкополата си шапка и любезно изрече:

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо!

— Господин Трейси! — възкликна Ема и излезе пред тезгяха. — Семейство Коен и Кейт са ми разказвали много за вас, но нямах късмет да ви срещна, докато бяхме в Рокхамптън.

— Аз не съм имал късмет, госпожо! — настоя той, почувствал се неудобно от специалното внимание, което му оказваха семейство Джеймс.

— Според думите им вие сте изключителен мъж — продължи тя. — Кейт ще бъде много доволна да ви види отново. Бих казала, повече от доволна.

Люк усети как лицето му пламна. Ако знаеха, колко много означаваше за него Кейт! Нямаше ден през тези шест години, в който да не си припомни големите й сиви очи и нежната усмивка. Нямаше нощ, в която да не си представя как я държи в прегръдките си, как споделя чувствата си към нея. Обикна я от първия миг, в който я видя на палубата на парахода, който плаваше по река Фитцрой към Рокхамптън, от момента, в който усети аромата на лавандула, които се носеше от косата й. Този аромат го преследваше и по заснежените планински пътеки на Монтана, и по склоновете на Скалистите планини. Вечер, щом запалеше огъня, я виждаше до себе си, разказваше й как е минал денят му, а тя се смееше, както беше при вечерите на съвместното им пътуване до Свещените планини, когато търсеха гроба на баща й и на брат й. Не, той не се връщаше заради златната треска в Северен Куинсланд. Истинската причина беше несподелената му любов към единствената, неповторимата Кейт О’Кийф. Мисълта, че тази любов няма бъдеще, го измъчваше. Дори и да се срещнеха, не вярваше, че това, което иска да й каже, има някакво значение за нея. Беше наясно, че един беден скитник, вечно тичащ след безумните си мечти, не заслужава нейното внимание. Дори и думите на Ема за нейната привързаност към него, не бяха нищо друго освен приятелско чувство. Какво трябваше да направи, когато я види отново? Щяха ли да му стигнат силите да признае любовта си? Тази мисъл го плашеше много повече от всички опасности, които беше преживял през тези години.

— Имате ли къде да спите? — попита го Ема, опитвайки се да скрие истинските си планове зад небесносините очи. — Ако Кейт беше тук, със сигурност щеше да настои да се настаните при нас. В магазина има стая, можете да останете, колкото си поискате. Поне докато решите какво ще правите по-нататък.

— Чудесна идея! — избоботи Хенри. — Кейт никога няма да ни прости, ако ви пуснем да търсите подслон по хотелите.

— Благодаря ви, сержанте! — усмихна се Люк. Помнеше какъв проблем беше да си намериш прилична квартира по тези места. — Ще се възползвам от поканата ви.

— Казвайте ми просто Хенри — ухили се бившият полицай. — Всеки скъп за Кейт човек е и наш приятел.

— Благодаря, Хенри — каза Люк. — За вас съм Люк, така ми викат всички приятели.

Хенри му показа стаята, която в момента служеше за склад на дрехи. Американецът свали багажа си — две одеяла и малко лични вещи, и се огледа. Остана доволен от видяното. Въпреки че тропическата жега едва се понасяше, между дъските на стената имаше пролуки, които позволяваха на вечерния бриз да освежава въздуха в стаята, но достатъчно тесни, за да не допускат любопитни очи да надничат вътре. Беше чисто и относително удобно, балите с дрехи щяха да му служат за легло.

— Ние не живеем тук — обясни Хенри. — Имаме къща горе, на хълма, с изглед към реката. Довечера ще бъдете наш гост. Ема е превъзходна готвачка. Обещавам ви, че ще си оближете пръстите.

— Няма да пропусна такава възможност! — отвърна Люк. Съдбата го беше пратила в добри ръце.

— Сега ще ви оставя — извини се Хенри. — Трябва да се върна на пристанището. Очаквам продукти от Бризбейн със следващия курс. Вие се настанявайте, скоро ще се видим.

Люк кимна, изчака Хенри да излезе и седна на балите. В главата му нахлуха призраци от миналото. Не беше предполагал, че още със стъпването си в Австралия ще се окаже толкова близко до Кейт. Първоначалният му план беше да пробва късмета си в мините и после да отиде в Рокхамптън, където я беше видял за последен път. Но съдбата пожела друго. Доведе го тук, възможно най-близко до любимата жена. Всичко, което трябваше да направи, беше да хване пътя за Палмър и ако късметът продължаваше да е с него, скоро щеше да зърне красивите сиви очи.

Отвори торбата и извади кожена кесия. Там държеше документите си, един голям колт и несесери за шиене и за бръснене. Извади чиста риза и отиде да потърси баня. Лазурното тропическо небе на Северен Куинсланд го изпълни с очакване за нещо приятно. Сърцето му биеше като в младежките му години. Чувстваше, че си е у дома.

Вечерта Люк отиде на гости на семейство Джеймс и се запозна с наследниците на Том Дъфи и Мондо от племето дарамбал — Питър, Тимоти и Сара. Впечатли се от успеха, който бе постигнала Кейт с тях. Пред него стояха три цивилизовани деца въпреки печалната за Ема констатация, че понякога били доста непослушни.

Люк се запозна и със сина на Хенри и Ема, Гордън, който приличаше изцяло на баща си. Питър и Гордън бяха почти на дванайсет, Тимоти — на десет, а Сара — на девет. Питър беше с тъмна кожа като майка си, но беше висок и едър като баща си. Носеше сивите очи на рода Дъфи и беше красив като тях. Беше очевидно, че двамата с Гордън са много близки. Тимоти беше по-светъл и особняк. Странеше от останалите. Но тази, която му направи най-силно впечатление, беше Сара. Кожата й блестеше като залязващ слънчев лъч и всичко в нея говореше, че когато порасне, ще се превърне в изключителна красавица. Беше нежна, мила и интелигентна. Тя веднага хареса Люк и двамата скоро станаха приятели.

По-късно Ема предаде децата на жената, която идваше да й помага вечер — добра християнка, която бе изгубила съпруга си при едно срутване на камъни в мината. Кейт я наемаше да помага на Ема, когато самата тя беше на път. Беше закръглена жена на средна възраст с прошарена коса и единствената с изключение на Кейт, която успяваше да сложи децата да си легнат, без да разрушат половината къща — постижение, достойно за уважение.

Вечерята се състоеше от овнешки бут със зеленчуци. След като хапнаха, Люк сподели плановете си да тръгне за Палмър веднага щом си набави нужната екипировка и кон.

Хенри повдигна вежди, озадачен от нетърпението му, но Ема веднага разбра защо бърза гостът им и се усмихна на себе си. Беше забелязала промяната в погледа му всеки път, щом се споменеше името на Кейт. Беше ясно, че е отчаяно влюбен в красивата й приятелка.

Спомни си мъжа, който дойде да търси Кейт преди няколко дни, и смръщи чело. Трябваше ли да сподели с Кейт за него? Ако й кажеше, щеше да отключи спомени, които приятелката й искаше да забрави и които щяха да й донесат само мъка.

Тогава тя беше сама в магазина. Хенри беше извън Куктаун, ограждаше пасище за воловете. Един висок, красив мъж влезе в магазина, заяви, че се нарича Кевин О’Кийф и търси съпругата си. Шокирана, Ема му обясни, че Кейт е на път за Палмър. Той не каза нищо, огледа с преценяващ поглед претъпкания със стоки магазин и си излезе.

Ема се поколеба да каже на съпруга си за неочакваното появяване на блудния съпруг, който беше зарязал Кейт преди десетилетие. Тя знаеше за него от Джудит, която й бе разказала всичко, когато живееха в Рокхамптън.

Беше ужасна история за едно бременно седемнайсетгодишно момиче, което лежало само в нощта, докато съпругът й се подвизавал из местните бардаци да търси удоволствия. Джудит и нейният съпруг Соломон се грижели за изгарящата от треска жена. Кевин О’Кийф избягал с жената на един съдържател на бар и няколко часа след това Кейт родила момченце, което живяло само няколко часа. Люк Трейси го погребал и ако не бил той и нежните грижи на семейство Коен, Кейт надали щяла да преживее загубата.

Ема реши да не казва на Хенри за посещението. Тя познаваше предаността на мъжа си към Кейт и се страхуваше, че щом разбере за Кевин, ще хукне да го търси, за да го накаже за всички нещастия, които бе причинил на съпругата си. А тя беше усетила, че Кевин О’Кийф е жесток и безскрупулен човек, и се тревожеше за мъжа си.

Но сега започна да се притеснява още повече. Знаеше за сблъсъка между Люк и О’Кийф. Преди време един златотърсач, който минаваше през Рокхамптън, й беше разказал как двамата се хванали гуша за гуша в една кръчма. Люк бил извадил пушка и заплашил Кевин, че следващия път, когато го срещне, ще го убие.

Тя се загледа в димящата пура на госта, която Хенри беше предложил след вечеря. Изглеждаше спокоен, но знаеше, че е смел и решителен човек. Какво щеше да стане, ако двамата мъже се срещнеха отново? Ема се молеше това никога да не стане.