Питър Уот
Сянката на орела (38)

37.

Джо Уонг влезе в магазина на Су Йън и веднага му прилоша от миризмата на сушена риба. Знаеше, че морската храна се смята за деликатес в Китай, но самият той бе отгледан с говеждо и зеле и не можа да свикне с техните деликатеси.

Джо влезе в магазина със свито сърце. Дали беше от острата миризма, която винаги усещаше, когато идваше тук, или от опасната мисия, която предстоеше да обсъдят, но фактът беше налице.

Един от охраната на Су Йън го пресрещна и му направи знак да го последва. Той трябваше да наведе глава, за да влезе през ниската врата на кабинета. Тук се носеше друга миризма, не по-малко неприятна за него. В ъгъла пушеше пръчица от евкалипт, чийто аромат се смесваше с този от опиум.

Мъжът от охраната се оттегли в ъгъла на стаята и загледа пред себе си с отсъстващ поглед. Джон обаче не беше толкова глупав да повярва в разсеяността му. Познаваше този човек. Той бе известен като един от най-добрите убийци на тонгите „Лотос“.

Сред облак от дим Су Йън се надигна от леглото и впи злите си очички в него. Той не обичаше евроазиатеца заради смесената му кръв. Обвиняваше го в липса на уважение към великия учител Конфуций, когото Джон бе отказал да изучава още докато беше дете. Освен това ненавиждаше очите му, в които през годините нито веднъж не прочете страх, а Су Йън обичаше да плаши хората си.

Джон огледа стаята и спря поглед на една торба, която стоеше на средата на пода.

— Разбра ли добре задачата си? — попита го Су.

— Да, шефе.

— Трябва да доведеш момичето тук на всяка цена. Не забравяй, че си абсолютно сам. Няма на кого да разчиташ. Хорас Браун ми каза, че ирландецът е отказал да вземе наши хора в експедицията. — Джон кимна и той продължи със своя измамно мек и тих глас: — Варварите ще гледат на теб като на чужд… те никога няма да те приемат за един от тях, нали знаеш това?

— Ти си моят шеф — отвърна през зъби Джон. — Единственият, на когото дължа вярност.

Су не отговори. Направи жест към бодигарда, който бе потънал в сянката на ъгъла. Той моментално се приближи, вдигна торбата и я подаде на Джон с подигравателна усмивка. Той я пое неохотно. Инстинктът му подсказа какво има в нея. Едва успя да се пребори с желанието отново да я хвърли на земята.

— Освободи ме от това — ехидно се усмихна Су. — Сега тръгвай и не забравяй на кого служиш.

Джон се обърна и тръгна към вратата, доволен, че успя да запази спокойствие пред водача на тонгите.

Су Йън кимна към мъжа в ъгъла и той тръгна след Джон. Когато се върна, му разказа подробно как Джон отвързал торбата, погледнал в нея и после я изхвърлил в реката.

Лицето на Су Йън се изкриви в усмивка. Евроазиатецът бе видял ръцете, езика и гениталиите на един нещастник, който се беше опитал да предаде организацията. Знаеше, че Джон ще разгадае правилно посланието му и няма да го забрави лесно. Страхът щеше да му помогне да изпълни задачата си. От това, което знаеше за капитан Морт, Су Йън се съмняваше, че Джон ще се върне жив и здрав, но не трябваше да се забравя, че той притежаваше упоритостта на ирландците. Ако успееше да доведе момичето — добре, ако не — Су нямаше да съжалява за него.

Той остана доволен от свършената работа и кимна към една полупрозрачна завеса, която отделяше част от стаята. Оттам излезе едно прилично на кукла китайско момиче, свали копринената си роба и се надвеси над тлъстото тяло на Су.

 

 

Докато педантичният господин Браун оглеждаше още веднъж всяка дреболия от багажа на експедицията, Майкъл реши да се позабавлява из града. Искаше да си пробва късмета на покер. Като всеки истински ирландец той беше фаталист и реши, че ако победи тази вечер, това ще е добър знак за изхода на предстоящата мисия. Затова се зарадва, когато влезе в „Златното кюлче“ и съзря Люк Трейси и Джон Уонг. Третият мъж на масата беше Хенри Джеймс.

 

 

Хенри не познаваше правилата на американския покер и отказа да участва в играта. Заведението беше препълнено и никой не обърна внимание на разговора, който се водеше на масата на четиримата мъже.

— Искам да ме включите в похода, господин О’Флин — настоя Хенри и стисна здраво чашата си с ром. — Не изтъквайте болния ми крак като извинение, защото вече знам — ще тръгнете след Морт на коне, а аз съм работил в конната полиция, помните нали?

Майкъл погледна сърдито към Люк, но той вдигна картите пред лицето си и се престори, че не вижда раздразнението му.

— Можеш да поговориш със своя шеф да включи и Хенри — обади се той зад картите. — Баронът ме познава и мисля, че ще се довери на преценката ми.

— Тц! Не става! — изръмжа Майкъл. — Имаме си нов шеф и той не те познава.

Макар да беше убеден в опита на Хенри Джеймс, не искаше да го намесва в акцията. Беше разбрал от Люк, че бившият полицай има жена и дете, и не искаше да рискува живота му. От друга страна, знаеше колко важно е приятелството за един мъж. Трябваше да помисли и за Люк. Погледна крадешком към Хенри и разпозна в очите му същия огън, който гореше и в неговите.

— Каква работа имаш с капитан Морт? — попита той.

Хенри допи чашата с ром, избърса устата в ръкава си и се загледа мрачно в масата.

— Уби един мой приятел. Той беше тъмнокож, но по-добър полицай от много бели мъже. Аз оставих Морт да се измъкне от отговорност. Ако бях рапортувал за случая, може би твоите бушмени щяха все още да са живи. Това достатъчно основателна причина ли е? — погледна го с надежда.

Ирландецът се вгледа в очите му. Опита се да проникне навътре, в душата му и това, което видя, му хареса.

— Обяснението ти ме задоволява, господин Джеймс — каза и протегна ръка. — Добре дошъл сред нас!

Хенри прие подадената ръка и се усмихна:

— Наричай ме Хенри.

Майкъл кимна. Люк най-сетне свали картите и го потупа приятелски по гърба:

— Добър избор, шефе! Хенри е като у дома си в буша и е много добър ездач.

Хенри въздъхна с облекчение. Сега обаче предстоеше по-трудната част. Трябваше да обясни на Ема с каква работа се е захванал. Но как да й обясни, като самият той не беше съвсем наясно защо искаше да замине? Тя щеше да се разстрои… Реши, че най-безболезнено ще бъде да я излъже. Щеше да й каже, че с Люк ще обиколят наоколо, за да потърсят злато. Обяснението беше съшито с бели конци, но се надяваше да мине.

Той отиде до бара да почерпи по едно питие за включването му в експедицията и Майкъл използва момента да попита сякаш между другото:

— Люк, откакто се върнахме, виждал ли си се с Кейт О’Кийф?

Той трепна при произнасянето на името на Кейт и очите му потъмняха:

— Не. Хенри ми каза, че щом разбрала, че съм оцелял от корабокрушението, заявила, че не иска да ме вижда никога повече.

— Ако бях на твое място, нямаше да го приема буквално — посъветва го Майкъл и свали картите си. Люк спечели ръката.

— Не се бъркай в нашите работи! — каза Трейси раздразнено. Залогът за спечелената игра беше слаб, нямаше на какво да се радва. — Не познаваш Кейт О’Кийф.

Майкъл нищо не каза.

 

 

Този, който забърка кашата, беше Бен. Когато Кейт го намери в стопанския двор, за да се посъветва за покупката на още един впряг волове, той необмислено й съобщи, че Хенри и Люк имат среща с американеца. Щом видя буреносните облаци в очите й, веднага съжали за голямата си уста. Беше насадил Хенри на пачи яйца.

— Защо Хенри е с тях? — попита тихо тя, сигурен знак за бурята, която щеше да последва.

— Н-не знам — смънка той. — Сигурно са решили да пийнат заедно.

Кейт го изгледа и на Бен му се дощя да се превърне в дух и да се изпари във въздуха. Не можеше да й каже истината, беше обещал да си затваря устата. Самият той съжаляваше, че няма да тръгне с тях, но не искаше да оставя Джени сама. Говореше се, че този О’Флин плащал добре на хората си.

Тя усети, че момчето крие нещо, но предположи, че всички по-нататъшни въпроси щяха да са удар по чувството му за мъжка солидарност.

— Искам да говоря с Хенри — каза. — Къде мога да го намеря?

— Срещата им е в „Златното кюлче“, но не си го чула от мен.

— Бъди спокоен — кимна му тя.

Когато го остави сам, той се хвана за главата и тихичко се завайка.

Тя щеше да ги помете и Бен щеше да бъде виновен за това. Познаваше я много добре. Стана му мъчно за тримата мъже в бара и още по-мъчно, че той беше причината за скандала, който щеше да се разрази в „Златното кюлче“.

 

 

Кейт знаеше точно на кого да излее яда си и защо. Този проклет Майкъл О’Флин! Как смееше да въвлича Хенри в своите съмнителни експедиции? Не я интересуваше, че може би самият полицай настоява за тази работа. Този американец въвличаше хората, които тя обичаше, в опасни мисии и заплашваше живота им.

Забави крачка. Не смееше да си признае, че се безпокои повече за Люк, отколкото за Хенри? Мислеше непрекъснато за него, но не можеше да му прости. Трябваше да сложи край на това безкрайно влизане и излизане от живота й, сякаш сърцето й беше някакъв хан, в който можеш да си отпочинеш за малко и да продължиш. Не, не, нямаше да мисли сега за Люк. Голямата й грижа беше Хенри. Не можеше да позволи Ема и Гордън да останат сами на този свят.

 

 

Тя стигна до хотела на смрачаване. Успя да отклони задявките на пияните миньори и се спря пред вратата. Опита се да овладее гнева си. Тъкмо понечи да влезе, когато Хенри отвори вратата и се озова пред нея.

— Кейт! Какво правиш тук?

— Идвам при теб — каза тя и пристъпи към него. — И при този Майкъл О’Флин, за когото съм слушала толкова много.

Хенри я хвана за лакътя и я поведе към изхода.

— Бен ли ти каза? — попита той, като побърза да я отдалечи от хотела.

— Не нарочно — опита се да защити работника си. — Просто му се изплъзна от устата, че сте тук да се видите с О’Флин.

— Няма да те лъжа, Кейт! — спря се той и я погледна извинително. — Дойдох да помоля О’Флин за работа. Повече не мога да ти кажа. Моля те, не ме питай!

— И на Ема ли ще кажеш „Моля те, не ме питай“? — сопна му се тя.

Хенри замълча.

— Е? — подкани го. — Как ще й обясниш, че тръгваш с човека, чиято първа мисия изпрати на дъното на океана всичките му хора?

— Ще я излъжа — простичко отвърна той. — И настоявам да ми обещаеш, че няма да й кажеш за срещата ми с американеца.

Тя също спря и се обърна към него:

— Искаш от мен прекалено много, Хенри! Този човек сее смърт след себе си. Не мога да си мълча, когато виждам, че и ти може да бъдеш поредната му жертва.

— Кейт, аз яздих рамо до рамо със смъртта толкова години — тъжно се усмихна той. — Не мога да ти обясня защо трябва да отида. Не става дума за пари, а за нещо, което ме измъчва още от времето, когато работех в Националната конна полиция в Рокхамптън. Повече не мога да ти кажа. Обещай ми, че няма да се връщаш в бара и да се опитваш да промениш решението на господин О’Флин!

Кейт погледна в очите му и видя там огромна мъка и решителност. Отклони погледа си и въздъхна тежко. Нямаше сили да промени нещата. Хенри щеше да направи това, което иска, и единственото, с което можеше да помогне на Ема, бе да си мълчи.

— Ще уважа решението ти, Хенри — каза тихо. — Но една част от мен копнее да се върна в бара и да натрия носа на този коравосърдечен човек, който разделя съпруг от съпругата му и баща от син.

Лицето на Хенри грейна в лъчезарна усмивка.

— Господин О’Флин не иска да навреди на никого, Кейт — побърза да защити новия си шеф. — Просто си изкарва хляба с това, което може да прави най-добре. Като всички нас.

— Жалко! — усмихна се тя. — Искаше ми се да се запозная с мъжа, за когото говори целият град. Но Ема ни чака за вечеря, а ти имаш да й обясняваш разни неща. Само ти си знаеш как.

Хенри я погледна с благодарност и двамата тръгнаха към магазина. Обичайната вечерна суетня по улиците на града погълна шума от стъпките им.

 

 

Хорас приключи с вечерната среща при Су Йън. Плати за конете, оръжието и боеприпасите, които китаецът беше осигурил, и се запъти към „При Чарли“, където го очакваше капитан Дюма. Хорас го бе поканил като знак на добро разположение на британското външно министерство към Франция. Любезно обясни, че макар любимите му теми за разговор да са политиката и международните взаимоотношения, няма да засяга въпроси, които се отнасят за сигурността на неговата страна.

Френският капитан беше силно впечатлен от ресторанта на своя сънародник и обяви, че това е най-хубавото място, на което е вечерял, откакто е тръгнал от Франция. Освен от храната и прекрасните вина той бе привлечен от прекрасните момичета, които работеха там. Те също хвърляха възхитени погледи към красивата бяла униформа на чужденеца, убедени, че такъв елегантен мъж сигурно има някой излишен долар, за да се повеселят заедно.

Капитан Дюма беше разказал вече от какво огромното значение за френското разузнаване е кошинското момиче. Бунтовниците от района я боготворяха и я бяха обявили за патриотичен символ, нещо като тяхната Жана д’Арк. Нейните предци се бяха съпротивлявали яростно на френските войски, дошли да колонизират страната й. Когато Кошин капитулирал, те предпочели самоубийството пред робството.

Френското разузнаване се надяваше по някакъв начин да пречупи волята й и да разбере имената на тези хора от китайския императорски двор, които заговорничеха срещу Франция и поддържаха със средства кошинските бунтовници. Но капитанът беше истински морски офицер и не се интересуваше от политика. Всичко, което трябваше да направи, бе да върне Ху в Кошин.

— Трябва да ви поздравя за добрия английски — каза Хорас. — Аз например изпитвам трудности с чуждите езици и само мога да мечтая за екзотичните места, които сте посещавали.

Хорас искаше да предразположи френския капитан, но човекът, който се появи на входа на ресторанта с една изключително красива брюнетка, го накара да забрави намеренията си за момента. Беше Манфред фон Фелман.

Капитанът също го забеляза и стана на крака, за да приветства мъжа, когото бе извадил от морето след потъването на „Морски орел“.

— Барон Фон Фелман — провикна се той. — Заповядайте при нас!

Баронът махна с ръка, прошепна нещо на красавицата, която нацупи устни, и се приближи.

— Бароне, приятно ми е да ви видя — искрено зарадван каза Дюма. — Позволете да ви представя господин Браун.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Браун — събра токове Манфред като истински пруски войник. — Никога не съм имал честта да застана пред човек с такава репутация като вашата.

Тази ласкателна забележка учуди французина и той изгледа двамата мъже с интерес.

— За мен също е удоволствие барон Фон Фелман — кимна Браун. — Ще се присъедините ли към нас?

— Ако седна при вас, ще станем трима войници, които ще прекарат вечерта в спомени за различни славни битки, а аз не искам това — усмихна се обезоръжаващо баронът. — Вече не се занимавам с политика, приятелю. Интересувам се само от търговия.

Хорас свали очилата от носа си и внимателно изтри стъклата им.

— Жалко! — въздъхна. — Аз пък съм само един скромен служител на Нейно величество.

Смехът на Манфред се разнесе из цялото помещение. И двамата добре знаеха кой стоеше на среща им. И двамата бяха професионални разузнавачи — мъже, които участваха в една много опасна и невидима война.

— Размислих, господин Браун. Реших, че трябва да полеем срещата между англичанин, французин и германец в тази колония, толкова далече от нашите домове.

Капитанът наля шампанско и тримата вдигнаха чашите си за тост. Красивата брюнетка изникна от тълпата, застана до рамото на барона и с някакво жалко подобие на френски акцент изрази протеста си, че я е изоставил. Манфред я потупа по задните части, приведе се към французина и му намигна съучастнически:

— Красиво немско момиче, което мечтае да взима частни уроци по френски.

Преди момичето отново да се нацупи, капитанът стана, поклони се и галантно целуна ръката й. Жестът му я впечатли и тя се захласна по изисканите му маниери и красивата униформа.

— Джентълмени — обърна се той към мъжете. — Извинете ме, но трябва да предам няколко урока на езика на любовта.

Предложи ръката си на дамата и се впусна в обяснения какво точно е имал предвид под думата „l’amoir“.

Хорас ги изпрати с усмивка, после напълни чашите и каза:

— Да пием за хер Щрауб, който загина заради безумието на вашия капитан — предложи необичаен тост той. — Може би е по-добре да го нарека с истинското му име — Карл фон Фелман?

Манфред го изгледа, но когато заговори, гласът му беше спокоен:

— Не съм изненадан, че знаете за Карл. Но подозирам, че бомбата беше поставена на кораба от вас.

— Съжалявам за брат ви — каза Хорас, — но взривът нямаше за цел да убие никого от вас. Само да поохлади амбициите ви да стигнете до Нова Гвинея.

Германецът не отместваше тежкия си поглед от дребния мъж срещу себе си. Колкото и да му беше мъчно за Карл, нямаше повод да обяви война на Хорас Браун. При подобни обстоятелства и той би постъпил като английския си колега.

— Брат ми беше добър войник — отвърна тихо — и умря за своя кайзер, както войниците загиват в битка. Така че приемам предложението ви да пием за един смел патриот. — Те отпиха и баронът напълни отново чашите. — А сега аз ви предлагам да пием за човека, който изпратихте по петите на убиеца на моя брат. За господин Майкъл Дъфи.

Беше ред на Хорас да занемее от изненада. Откъде знаеше Манфред фон Фелман за истинската самоличност на Майкъл?

— Моята съпруга ми разказа всичко, господин Браун — отвърна баронът на неизказания въпрос. — Той е бил човекът, който е трябвало да взриви бомбата в подходящия момент.

Браун се вгледа напрегнато в него, но баронът побърза да го успокои:

— Не се тревожете за протежето си, господине. Господин Дъфи спаси живота ми, а сега поема след убиеца на брат ми и знам, че ще отмъсти и за мен. Така че засега му прощавам предателството, което извърши към работодателя си. Моята жена твърди, че той е отличен любовник. Ще ми е мъчно да убия такъв човек, в случай че продължи да работи за вас, когато се върне от тази мисия. Но ние с вас знаем колко ненадеждни наемници са ирландците.

Той вдигна чашата си и повтори:

— За изключителния господин Дъфи!

Хорас също вдигна своята чаша и измърмори:

— За господин Дъфи и за Нейно величество, господ да благослови дните и на двамата!

Нейно величество си беше в Англия и доколкото знаеше, беше в отлично здраве, но Майкъл? Щеше ли да го види отново?