Питър Уот
Сянката на орела (4)

3.

Кейт О’Кийф благодари на бог, дето се е сетил да създаде такова ценно животно като вола. Дългият камшик се плъзна по гърбовете на животните и изплющя като куршум в жужащата обедна тишина.

На пръв поглед Кейт не се отличаваше от другите търговци, които пътуваха от Куктаун към златните мини, макар да беше по-дребна от тях. И нейното лице беше опръскано с кал, и очите й гледаха сурово, като на мъжете, които срещаха по пътя си. Трябваше да се загледаш, за да забележиш извивките на женското тяло под грубите работни дрехи.

Тя водеше със себе си осемнайсет вола, които теглеха с мъка огромен осемтонен фургон. Зад нея скърцаше още един, който беше поверен на Бен Розенбаум.

Бен не беше вече малкият бандит, който дойде преди шест години при леля си Джуди. Тежката работа го бе превърнала във висок, широкоплещест двайсет и една годишен мъж, който привличаше погледите на дамите в танцувалните зали и салоните на Куктаун, където Кейт го водеше от време на време.

Бен беше син на бедна вдовица от Сидни. Разтревожена, че синът й се забърква с бандите, които владееха бедните квартали на града, тя бе потърсила помощ от сестра си Джудит. Джудит от своя страна се обърна към Кейт, която го взе на работа в „Юрика къмпани“, като отплата за добрината на Джудит и Соломон Коен към нея. Бен бе прикрепен към опитния водач на товарни волове Джо Ханрън и издържа успешно теста за издръжливост, макар че изяде много бой заради лошата си дисциплина.

Джо умря преди две години. Докато изкачваха планински път за Таунсвил, фургонът се изтъркаля обратно надолу и го затисна в едно дърво. Бен го погреба и произнесе молитва на гроба му. Не му дойде на ума, че Господ можеше да се разгневи, дето един евреин чете молитва от протестантската Библия на един католик. По-важно беше да се справи с натоварените до пръсване фургони при изкачването към града.

И Бен се справи. Сега крачеше уверено след Кейт. Бледото, сърдито хлапе от Сидни беше изчезнало и на негово място се бе появил жилав и сърцат бушмен от северните австралийски колонии. Обикаляше без страх из пътищата и доставяше стоки от жизнено значение за хората, които се бъхтеха из тези изоставени от бога земи.

През нощта двамата с господарката му се редуваха да пазят кервана от нападенията на местните племена. Кейт бдеше с пушка „Мартини Хенри“ в едната си ръка и малък пистолет в другата, същият, който някога й подари Джудит. Бен не се разделяше с колта, който беше получил от Кейт като подарък за първия си курс.

Дългият преход от Куктаун до златния район при река Палмър беше отнел силите и на двамата. Залятата от дъждовете земя правеше пътя труден дори и за най-яките волове, освен това разтоварването и товаренето на всяка от спирките ги бе изтощило. Те се препъваха като слепци край фургоните, докато флегматичните волове теглеха безучастно товара си все по-напред, километър след километър.

И настъпи момент, в който Кейт беше готова да закрещи от умора. Имаше чувството, че не би могла да направи и една крачка повече. Изведнъж пътят изчезна и пред нея се появи грамаден ирландец с дълга брада до кръста. Той й заговори за други пътища, по други земи, из които имаше много повече безнадеждност, отколкото по нейния път.

Бен чу, че Кейт си говори сама, но нищо не каза. Когато за пръв път я видя такава, се изплаши да не би шефката му да губи ума си, но скоро разбра, че тя често говори с мъртвия си баща, който нежно, а понякога и по-строго даваше сили на своята дъщеря да продължи напред.

По време на преходите, когато тя отказваше да спрат за почивка дори и за ден, Бен имаше усещането, че духът на Патрик Дъфи се вселява в дъщерята и говори чрез нейната уста. И те продължаваха да вървят ден след ден, седмица след седмица. Единственият звук, който чуваха, беше тракането на колелата на фургоните и единствената компания — безкрайните полусухи храсти.

— Чу ли това, Кейт? — провикна се той. — Този звук, който идва от юг?

Кейт също чу далечни гласове и ехо от удар на метал в камък, сякаш някой се опитваше да разбие скалата с кирка. Нямаше грешка. Най-сетне бяха стигнали лагера „Палмър“.

 

 

Скоро пред тях изникна градчето, ако можеха да се нарекат така накацалите около реката платнени палатки и колиби от кори на дървета. Двамата се погледнаха победоносно, а Бен дори затанцува от радост. Въпреки че нямаше по-мръсни и по-раздърпани от тях, те носеха със себе си стока, която струваше горе-долу колкото теглото си в злато, тъй като бяха първите пристигнали търговци за сезона. Техните конкуренти използваха коне, които се справяха много по-трудно с пълноводните притоци, и изостанаха още по средата на прехода.

Да бъдеш пръв си имаше своите предимства. Щом се разчу за пристигането им, миньорите от двата бряга на реката се спуснаха към фургоните и буквално ги нападнаха. Започна истинска битка за захар, брашно, чай и месо, но най-скъпата стока беше тютюнът. Някои плащаха с пари, но повечето предлагаха злато.

За няколко часа шестнайсет тона стока беше продадена на цената, която поиска Кейт. Уморените миньори със зачервени от прахта очи грабеха продуктите и плащаха без пазарлъци. Ех, да беше жив Патрик Дъфи! Колко много щеше да се радва на дъщеря си!

Двамата с Бен не пътуваха за пръв път до Палмър. Идваха тук и преди дъждовния сезон. Тогава земята беше толкова напечена, че пътуването през равнината приличаше на пътуване из коридорите на ада, но намислеше ли си нещо Кейт, нищо не можеше да я спре.

Тогава тя съобрази, че за обратния път не са й нужни толкова много волове. Реши да продаде част от тях на месарите, които хранеха хората тук. Макар че продажбата им й осигури двойна печалба, тя изпита съжаление към клетите добичета и се зарече да не хапне говеждо, докато не се прибере в Куктаун.

Тя носеше и някои лични поръчки на миньорите. А тези, които нямаха сили за повече — изгубени души, които жадуваха за относителния комфорт на Таунсвил, се върнаха с нея. Работата из златните мини беше нещо като изкупуване на греховете, но цената беше твърде висока и малцина издържаха.

С парите и златото, което спечели, тя се върна в града и купи два по-големи фургона и нов впряг. Сезонът на мусоните наближаваше. Решиха да изчакат края му и тогава да се върнат с новата стока, иначе рискуваха да затънат из реките, които образуваха проливните дъждове и които потичаха на най-неочаквани места. Тя знаеше, че когато реките влязат отново в коритата си, тук щеше да се напълни с търговци и цените на стоките щяха да паднат драстично. Затова техният впряг трябваше да достигне пръв при умиращите от глад миньори.

Сега, доволна от добре свършената работа, тя прибра фините везни за злато в специална дървена кутия. Скъпият метал беше събран в кожени торби и поставен в дъното на един от фургоните. Последната торба с брашно бе продадена за двайсет паунда. Кейт я бе купила от борсата в Куктаун за три паунда.

Парите и златото напълниха джобовете й толкова бързо, че тя нямаше време да се спре и да изчисли печалбата си, но беше сигурна, че ще прибере в банковите си сметки в Куктаун и Таунсвил едно малко богатство.

Докато стоеше до фургона с камшик в ръка и преметната през рамо пушка, Кейт имаше повече вид на бушмен, отколкото на дама, която е желан гост на всички балове на висшето общество и една от най-изгодните партии за синовете на колониалните аристократи.

Бен се бе покачил върху един от фургоните и уморено дърпаше от лулата си. Пушката на Кейт се поклащаше на коленете му, а като прибавим и запасания на бедрото колт, можеше да се каже, че имаше внушителен вид. Като повечето мъже по границата носеше дълга тъмна брада и суровият му поглед би отказал и най-дръзките крадци от желанието им да приберат спечеленото от търговията злато.

— Бен, пази ги, докато се върна — обърна се към него Кейт и му подаде прибраните в една дървена кутия пари. — Няма да се бавя.

Тя тръгна през миньорския лагер, намери закътано място и се облекчи. По обратния път се огледа и забеляза, че в лагера са останали само няколко кучета. Явно животинките бяха изядени от собствениците си по време на дъждовете.

Случайно се обърна назад и видя едно момиче, което я следваше по петите, макар да се опитваше да не изглежда нахално. То водеше за ръка момченце с хлътнали очи и окъсана риза. Кейт ги забеляза още докато разпродаваше стоката и се стъписа от жалкия им вид. Дожаля й, но си наложи да не мисли за тях. Те бяха само част от огромната армия гладни и бедни по река Палмър, които оцеляха след дъждовния период.

Тя стигна до фургоните и се обърна още веднъж. Нямаше как да не види, че момичето е болезнено слабо. Русата му коса падаше на мазни, сплъстени кичури върху опърпаните дрехи. Можеше да е хубаво, ако не беше огромният белег, приличен на ягода, който обезобразяваше лявата половина на лицето му и засенчваше красивите, умни очи. Кейт прецени, че момичето е на не повече от осемнайсет. Момченцето имаше същия окаян вид. Беше на около шест години. Дрехите и лицето му бяха мръсни, а изражението му беше мрачно и напрегнато. То не сваляше изпълнения си с недоверие поглед от Кейт. Приликата между двамата беше очевидна и тя си помисли, че сигурно са брат и сестра.

— Да не искате да говорите с мен? — попита ги тя.

— Да, госпожице О’Кийф, аз… — Затрепери момичето и едва сдържа напиращите сълзи. Това разстрои Кейт и тя ненадейно си припомни собствената си трагедия преди години, когато лежеше в задната стаичка на магазина на семейство Коен и се мяташе в треска и родилни мъки.

— Ела насам — каза мило. — Както виждам, май и двамата имате нужда от нещо за ядене.

Очите на момичето плувнаха в сълзи от благодарност. Кейт се приближи до него и импулсивно обгърна мършавите му рамене. Момичето се сви като ударено и избухна в ридания. През целия си живот не бе получило капка съчувствие от никого и топлите думи на тази жена го трогнаха силно.

Кейт ги поведе към фургоните под любопитния поглед на Бен.

— Бен! Направи чай и приготви нещо за вечеря. За четирима — нареди тя и той моментално се спусна да изпълни поръчката.

За разлика от много бушмени Бен не се срамуваше да изпълнява заповеди на жена. Кейт О’Кийф не беше само негов шеф. Тя отдавна беше доказала, че е равна с много от мъжете, които срещаха по пътищата. Той се възхищаваше от нея. Когато не бяха на път, тя приличаше на истинска принцеса от приказките, много по-красива от дамите, които бе виждал да влизат и да излизат от публичния дом на Палмър Кейт в Куктаун.

Палмър Кейт беше другата Кейт, от която Бен беше запленен, но нейният бизнес беше много по-различен от този на Кейт О’Кийф. Тя беше истинска мадам. Говореше се, че причаквала неомъжени жени, които пристигали в града, за да търсят богатство наравно с мъжете, запознавала се с тях още на пристанището и им предлагала работа. Тези, които имали глупостта да откажат, ставали храна на крокодилите в реката.

И двете Кейт обслужваха бушмените, всяка по различен начин, и бяха уважавани от тях.

Кейт О’Кийф настани младото момиче на един дънер близо до техния бивак. Момчето приклекна до огъня и прикова гладни очи в тънките парчета говеждо, които Бен отряза за задушено. Приличаше на куче, което дебне да получи огризките от господарската трапеза.

— Ти знаеш името ми — каза приятелски Кейт, докато момичето се опитваше да изтрие сълзите от лицето си, — но аз не познавам нито теб, нито момчето.

— Казвам се Дженифър Харис. Дойдох в Палмър със сина си — отговори тихо момичето. — Използвах последните пари, за да търся богатство тук. За Уили и за мен.

Кейт се обърка. Кой беше Уили? Сигурно не момчето, което не откъсваше поглед от Бен. Иначе излизаше, че момичето е било на дванайсет-тринайсет години, когато е родило.

— Това ли е Уили? — попита тя и посочи към хлапето. Момичето кимна утвърдително с глава и очите му потъмняха. Кейт разбра, че темата е болезнена за нея, и реши да не разпитва повече. Можеше да си представи с какво е търгувало това момиче, за да осигури храна за себе си и за сина си тук през дъждовния период. Гладът те кара да забравиш всякакви морални норми и правила.

— Къде беше, преди да дойдеш в Палмър? — попита тя.

— В Бризбейн. Пристигнахме там от Сидни с татко. Той беше градинар, но се разболя от туберкулоза и почина в Бризбейн. Остави ни малко пари, но не стигнаха. Преди да изхарчим и последния петак, купих билети за себе си и за Уили и през декември дойдохме тук. Тогава те видях за пръв път. Помислих си, че имаш добри очи. И сега, когато те зърнах отново… — Момичето не довърши. Закри лицето си с ръце и отново зарида. Сигурно си припомняше ужасните изпитания, които се е наложило да изживее през последните месеци. — Това място е по-лошо и от ад! — изхлипа. — Единственият начин, по който можех да осигуря храна за мен и Уили, беше…

— Не е нужно да ми разказваш — нежно я спря Кейт и погали сплъстената й коса, сякаш беше малко дете.

Тази ласка отвори сърцето на момичето и то плака, докато не му останаха сили. Плака за всички унижения и обиди, които беше понесло, за ударите и ритниците на пияните мъже, които го използваха колкото и както си искаха срещу къшей хляб. Плака за отнетото детство и за перверзната жестокост на господин Гренвил Уайт. Жената до нея я гледаше със съчувствие и разбиране, сякаш можеше да усети болката й, и това беше най-хубавото нещо, което някога й се бе случвало.

— Искаш ли да пътуваш с нас до Куктаун? — попита я Кейт. Дженифър кимна припряно и тя продължи: — Пътуването е трудно и изтощително. Очаквам да си платиш превоза със здрава работа.

— Ако трябва, ще заема мястото на воловете ти, госпожице О’Кийф, и ще тегля товара вместо тях — каза момичето и я погледна право в очите. — Мога да правя всичко!

— Какво ще правиш, когато стигнеш до Куктаун? — заинтересува се Кейт. — Както виждам, нямаш пукната пара.

Дженифър въздъхна тежко. Кейт О’Кийф беше добра жена и щеше да я закара до Куктаун. Но от приказките на миньорите тя бе останала с убеждението, че този град е нещо средно между Содом и Гомор. Дали съдбата не я водеше още по-навътре в ада? Новопристигналите разказваха, че хотелите там са нелегални публични домове и били повече от шейсет на брой.

— Не знам какво ще правя — сви рамене, — но предполагам, че на всяко друго място е по-добре от Палмър.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

Дженифър се смути:

— Не, госпожо О’Кийф. — После вдигна глава и я погледна твърдо. — Но един ден Уили ще може!

Гласът й звучеше толкова уверено, че Кейт разбра — тя щеше да направи всичко, за да даде шанс на сина си.

— Тогава се разбрахме — усмихна се Кейт. — Наемам те, докато стигнем до Куктаун.

Момичето отвори уста, за да благодари, но тя я спря с жест:

— Имам нещо предвид и за след това, но не знам дали ще те удовлетвори. Трябва ми детегледачка. Почакай! — опита се да уталожи буйната радост, която накара Дженифър да скочи от мястото си. — Става дума за три деца — две момчета и едно момиче, което значи да се грижиш за четири деца, като включим и Уили. Ще можеш ли да се справиш?

— Да, госпожо! С най-голямо удоволствие — отвърна тя без колебание. — Обичам децата!

— Почакай да видиш хлапетата. Може да си промениш мнението — усмихна се Кейт. — Те са просто три диви зверчета. Нито една гледачки не се задържа. Но си мисля, че жена, която е оцеляла в Палмър през дъждовния период, ще успее да се справи с тях.

Скоро задушеното беше готово. Бен свали тенджерата и сложи чайника на още горещите въглища, за да запари чая. Дженифър беше изгладняла, но се притесняваше да не направи лошо впечатление и си налагаше да яде по-малко. Синът й обаче беше ненаситен и след като всичко беше изядено, придърпа съда до себе си и го излъска с един залък хляб.

Докато вечеряха, Бен огледа крадешком момичето. Беше хубаво, много хубаво. Дори и белегът не загрозяваше лицето му, което носеше следите на постоянни лишения. Той забеляза, че тя се срамува от белега си. Пускаше нарочно косата си пред лицето. Но вместо да го отврати, белегът го изпълни със съчувствие и симпатия.

Четиримата се разположиха около огъня и се заеха с чая. Отпиваха малки глътки от подсладената течност и се вслушваха в звуците на миньорския лагер. Някой подрънкваше на арфа, друг настройваше цигулката си. Мъже и жени подемаха нестройно тази или онази песен, после избухваха в смях. Дочуваха се и ругатни, както си беше редно при наличието на толкова много алкохол. Насядали около огъня под звездите на Южния кръст, повечето от миньорите надигаха бутилките с ром, пушеха с лулите си и редяха невероятни истории за златотърсачи. Лагерът празнуваше края на глада и жаждата. Мъчителният дъждовен период беше забравен. Надеждата се завръщаше.

Бен продължаваше да гледа към Дженифър, но тя беше резервирана. Когато погледите им се срещнаха, тя бързо се обърна към Кейт и подхвана разговор с нея.

Кейт забеляза интереса на Бен и прикри усмивката си. Какво ли щяха да кажат Соломон и Джудит за интереса му към едно момиче с незаконороден син. Но това беше проблем, който можеше да почака. Първо трябваше да се доберат до Куктаун, да намерят брод през реката и да се преборят с бързеите и блатата.

Бен реши да остави за малко жените насаме и се отдели, за да поговори с един миньор, когото познаваше още от пътуването си до Тамбо. След половин час се върна и личеше, че е разтревожен. Разрови огъня, за да запали лулата си, и измърмори:

— Говори се, че майолите нападнали инспектор Клоузи на пътя при Адската порта.

Кейт го чу, но нищо не каза. Отпи от чая си и погледна към спящата Дженифър, която бе положила глава в скута й. Уили спеше сгушен в майка си. Богатата вечеря и топлината на огъня ги бяха приспали рано. Дожаля й да събуди момичето. Остана така, като леко полюляваше главата й и я милваше по лицето.

— С него е имало седем полицаи на коне, но това не ги е спряло — продължи Бен и се загледа в припламващите цепеници.

„Щом са се изправили срещу тежковъоръжени полицаи, какво ще ги спре да атакуват фургони, пазени от две жени, едно дете и един-единствен мъж“ — помисли Кейт. Предстоеше им труден преход. Трябваше да се преборят не само с ужасния път, но да се крият и от изрисуваните в охра воини на северните племена. По ирония на съдбата тези туземци не се интересуваха от златото, което носеше със себе си, а от тяхната плът.

Кейт потръпна. Мисълта за това, което ги очакваше, ако диваците ги хванат, я ужаси. Беше чувала да разказват, че премазвали краката на пленниците си, за да не могат да избягат, после ги изпичали и си устройвали пиршества. Дженифър усети трепета й, размърда се и отвори очи.

— Съжалявам, госпожо О’Кийф — избъбри сънливо. — Унесла съм се.

Кейт я погали разсеяно по рамото. Погледна към пушката си — единственото оръжие, което би могло да спре свирепите майоли. За миг зажадува за сигурността и уюта на стаята си в хотела на чичо си в Сидни. Колко време беше минало оттогава? Колко години я деляха от възторженото девойче, което бързаше да осъществи мечтите си и наивно смяташе, че обичният й съпруг ще се грижи за нея?

Тя погледна към Дженифър и сина й. Изведнъж осъзна, че освен за себе си трябваше да мисли и за тях. Колко много се нуждаеше от закрила в този момент! Къде беше мъжът, който можеше да й помогне и на когото вярваше безрезервно? „Люк“ — прошепна тя и сълзите потекоха по бузите й. Бен я чу и се обърна към нея:

— Каза ли нещо, Кейт? — погледна я през гаснещите пламъци на огъня.

— Не, мислех си за нещо…

Той отново се загледа в жарта и тя крадешком изтри сълзите си. Винаги когато беше самотна или изплашена, образът на златотърсача Люк Трейси изникваше в съзнанието й. Той беше нейният силен и нежен ангел, който я водеше по опасните пътища в живота й. Тя дълго беше убеждавала себе си, че не е влюбена в него, че той е просто приятел, чиято компания й липсва много. Вече шест години откакто бе заминал, бог знае къде, без да се обади. Не знаеше дали е жив, дали и от него няма да й останат само тъжни спомени, както от другите мъже, които бе обичала: братята й Майкъл и Том, баща й Патрик Дъфи и той — американеца.

Понякога се случваше дрезгавият му глас да зазвучи в главата й. Или пък да види сините му очи на лицето на някой миньор в Палмър. И спомените се връщаха отново.