Питър Уот
Сянката на орела (10)

9.

Бен се промъкваше през песъчливите участъци на свилата се след края на сухия сезон река. Краката му бяха силни от дългото ходене из пътищата на колонията, но той знаеше, че майолите са по-издръжливи от него. Дано да са насочили вниманието си към китайците на пътя и да не го забележат, замоли се той.

Ножът в ръката му беше остър, но напълно безполезен срещу копията на аборигените. Не можеше да им попречи да ги забият в тялото му или още по-лошо, да го заловят жив и с месото му да си устроят едно от техните канибалски пиршества. Страхът го завладя. Единствената му защита беше високата трева, която го покриваше напълно. Или поне така си мислеше той.

Най-накрая Бен наближи пътя и до ушите му достигна неразбираемият напевен говор на китайците. Надигна глава над тревата и видя дълга колона от мъже в типичните китайски униформи — сини панталони и ризи и широки конусообразни шапки. Бяха двайсетина, може би трийсет. Те се движеха почти тичешком в стройни редици. През раменете им бяха преметнати бамбукови пръчки, на които висяха канчета и кошници с храна. Някои от тях имаха пушки — някакъв стар, да го наречем направо древен модел мускети. Най-отпред крачеше огромен бушмен в кожени панталони и червена риза. На главата си бе нахлупил една от онези американски филцови шапки с обърнати надолу ръбове, които все още се срещаха в Австралия, а в ръцете си държеше истински снайдер. Амунициите бяха запасани около кръста му.

— Хей! — извика Бен и замаха с ръка.

Колоната се залюля и спря. По лицата на хората се изписа страх, а тези, които носеха пушки, ги насочиха към него.

— Говорите ли английски? — попита Бен.

— Да, и то доста добре, господине — отвърна водачът им с характерен австралийски акцент.

Бен излезе от прикритието си и закрачи към групата. Бушменът се обърна и заговори нещо на мъжете, които гледаха с нарастваща тревога как непознатият се приближава към тях. Из китайския квартал в Куктаун се разказваха истории за бял мъж, който убивал китайци заради златото, което носели. Говореше се, че поставял копия на чернокожи в дупките от куршумите, за да заблуди властите, че това е работа на дивак. Затова настръхнаха и се приготвиха за отбрана.

Когато наближи, Бен с изненада забеляза, че бушменът с европейските дрехи беше наполовина китаец. Отдалече това не личеше. Беше на неговите години, гладко избръснат и видимо спокоен. Гледаше го, както змия хипнотизира жертвата си. В огромните му ръце пушката приличаше на детска играчка.

— Казвам се Бен Розенбаум — каза той и спря на известно разстояние от колоната. — Искам да ви предупредя за засада на майоли малко по-нагоре по пътя.

Евроазиатецът го погледна с недоверие. Дулото на снайдера сочеше право в гърдите му.

— Майоли? — попита.

— Да — отвърна Бен, като се опитваше да не гледа в насочената към него пушка. — Около сто-двеста бойци.

Водачът се обърна към колоната, излая нещо на неразбираемия си език и хората с пушките бързо се приближиха. Другите клекнаха на пътя и послушно зачакаха следващи заповеди. Страхът в очите им беше прераснал в тих ужас. Сега в главите им нахлуха други истории, чути из къщите за опиум и бордеите в техния квартал. Там разправяха, че северните племена предпочитали крехкото китайско месо пред жилавите европейци. Някои се кълняха, че по пътя за мините по клоните на дърветата висели китайци, завързани за опашките на косите си, и чакали ред за трапезата на майолите-канибали.

— Казвам се Джон Уонг — каза едрият мъж. Той не му подаде ръка, но свали пушката и я прибра до тялото си. Бен разбра, че е решил да му се довери. — Какво всъщност става?

Бен разказа накратко какво беше забелязал до реката. Мъжът слушаше внимателно и оглеждаше високата трева край пътя. С типичното за китайците хладнокръвие той не издаде мислите си, но разбра, че белият ги предупреждава само за да спаси собствената си кожа. Беше наясно с презрението на европейците към азиатците и знаеше, че никой бял няма да жертва живота си, за да ги предпази от майолите, ако няма някаква скрита цел.

Когато Бен свърши разказа си, Уонг се обърна и каза нещо на мъжете с мускетите. Те го погледнаха уплашено, но не посмяха да зададат въпроси. После се обърна отново към Бен:

— Казах им какво ни чака. Ако тръгнем с насочени към тях пушки, майолите може да се уплашат и да се разбягат. Но ако не стане така, ще им предоставим богат избор за вечеря — бяло и жълто месо — изкиска се той и вдигна петлето на пушката си. После издаде някаква заповед на китайски и хората му разтегнаха редицата. Макар и неохотно, приготвиха пушките за стрелба.

Колоната тръгна бавно през тревистата равнина към храсталака, който изглеждаше посипан със златен прашец от лъчите на залязващото слънце. Мъжете с мускетите бяха най-отпред, а Бен вървеше до Джон. Първите стотина метра не се случи нищо. Чуваше се единствено звукът от прекършената трева под краката им и гълчавата на птиците из шубраците.

Изведнъж зловещ писък на черно какаду разцепи тишината и в същия миг от тревата пред тях изникнаха боядисаните в бяло и жълто лица на чернокожите — една спираща дъха гледка на стотици кръвожадни воини, въоръжени със смъртоносните си оръжия и готови да убиват.

Редицата на китайците се начупи, самите те бяха ужасени. Никой от тях не се сети да използва пушката си. Джон изкрещя нещо, опитвайки се да надвие бойните викове на диваците, и стреля срещу напредващите към тях аборигени. Един воин се преви и заскимтя от болка. Беше улучен в гърдите. Но това не спря воините. Дъжд от тръстикови копия заля редиците на уплашените китайци. Едно от тях профуча край Бен и се заби в нечии гърди. Китаецът падна на земята и се опита да изтръгне копието, но не му достигнаха сили.

Равнината се затресе от бойните викове на диваците. Те напредваха към целта си с тояги и дървени мечове в ръце. Зад тях друга група, въоръжена с копия, осигуряваше пътя им, като засипваше противника със смъртоносните си оръжия.

Бен се добра до пушката на прободения китаец и бързо се прицели в един чернокож, който тичаше към него с вдигнат меч. Мускетът гръмна и оловото се заби в корема на нападателя.

Китайците най-сетне се окопитиха. Джон бе успял да ги убеди, че неговият гняв е по-страшен от боядисаните воини пред тях. Изстрелът на Бен бе последван от масова стрелба. Трима от предните редици на чернокожите загинаха на място. Останалите се уплашиха. Бойните крясъци на черно какаду се смесиха с отчаяни вопли на ранени и умиращи. След кратко колебание те хукнаха назад и стъпкаха телата на своите бойни другари. Някои от ранените се опитваха да спрат кръвта, като натикат в дупките трева, но не успяха да направят нищо, освен да подлютят допълнително раните.

Джон стреляше ловко със своя снайдер. Нямаше нужда да се прицелва. Чернокожите пред тях бяха толкова нагъсто, че нямаше начин да не улучи.

Китайците заровиха из кошниците си за барут и хартия, за да заредят повторно неудобните си оръжия. Предимството отново беше на страната на аборигените. Бен стисна мускета за дългата дръжка. Ако не за друго, можеше да го използва поне за тояга.

В този миг зад редиците на изрисуваните воини се чу стрелба. Под прикритието на фургоните Кейт и Джени се притекоха на помощ. Кръстосаният огън разколеба воините и даде кураж на китайците, които най-после решиха, че ако ще мрат, по-добре да е достойно.

Вождът на племето, изглежда, осъзна, че е глупаво да продължава да изпраща хората си на сигурна смърт. Той беше смел мъж, но знаеше каква мощ крият в себе си пушките на белите. Познаваше и ограничените възможности на собствените си оръжия. Нямаше как да противостои на огнените езици на нашествениците и даде команда за оттегляне. Щеше да съхрани воините си за битки, които можеха да спечелят — удари из храсталаците, изненадващи бързи атаки и нападения на самотни пътници.

Джон видя, че аборигените се оттеглят, и отпусна снайдера си. Тънките струйки дим се размиха в чистия въздух над тях. Китайците не можеха да повярват на очите си. Те забъбриха развълнувано, като сочеха с пръст към Джон Уонг и го гледаха с нескрито възхищение. Сред врявата Бен с мъка различи гласовете на Кейт и Джени, които го търсеха. Гласовете им го върнаха в действителността и той за пръв път осъзна, че трепери. Смъртта бе минала на милиметри от него. Ако Джон не беше организирал хората си, сега той и двете жени щяха да са мъртви. Затърси с поглед и щом зърна тази, за която жадуваше сърцето му, страхът му изчезна. Ранените и убитите вече не го интересуваха. Единственото, което имаше значение сега, бе Джени, която тичаше през тревата към него. Памучната й рокля се виеше около стройните й крака и откриваше изваяните й колене. Бен се опита да изглежда спокоен като истински бушмен, но всички планове отпаднаха, когато тя го прегърна и покри прашното му лице с целувки. Той я притисна в обятията си сигурен, че никога няма да я пусне да си иде.

 

 

— Не знам как мога да ви се отблагодаря за помощта, господин Уонг — говореше Кейт, докато подаваше на мъжа едно голямо парче с хляб и конфитюр. Той беше не само голям мъж, но имаше и голям апетит.

— Това лакомство е достатъчно, госпожо О’Кийф — отвърна Джон и облиза покапалия по пръстите си конфитюр. — От цяла седмица съм на ориз и сушена риба. Храната на моите китайски братовчеди не ми е много по вкуса. Мъжете закопняват за нещо вкусно, мадам.

Кейт го огледа по-внимателно. Въпреки че говореше за своите „китайски братовчеди“, той нямаше много азиатски черти. Фамилията беше китайска, но осанката му напомняше по-скоро як ирландец.

— Доста се различавате от вашите роднини, господине — отбеляза тя.

— Аз съм наполовина китаец, наполовина ирландец — поясни Джон и Кейт се поздрави за проницателността. — Майка ми срещнала баща ми при златните мини в Баларат през петдесет и четвърта. Може да се каже, че съм рожба на два свята — каза той и загледа пламъците на набиращия сили вечерен огън. После се засмя. — Винаги празнувам по два пъти. От толкова много празници ще се пропия.

Кейт се усмихна и се сети за трите деца на брат си, които също имаха смесена кръв и също живееха между два свята.

Джон свърши с вечерята и засърба горещия силно подсладен чай. Дървата в огъня пращяха, пламъците ставаха все по-буйни и голото място, на което бяха разположили лагера, стана уютно като задния двор на собствен дом. Пълният стомах и компанията на легендарната Кейт О’Кийф караха едрия евроазиатец да се чувства прекрасно. Славата и щедростта на тази жена бяха познати дори и в китайския квартал. Китайските момичета, които работеха в града, често получаваха дрехи и храна по време на нейните благотворителни акции. Така че той не бързаше да се връща в лагера на своите хора.

В същото време Бен и Джени решиха да се разходят, за да се усамотят под осеяното със звезди тропическо небе. Малкият Уили остана при огъня. Той беше силно привлечен от едрия засмян евроазиатец. Джон също го хареса и го покани в лагера на китайците, разположен на стотина метра от техния. Остави момчето на грижовните китайци и се върна при Кейт. В другия лагер се зарадваха на госта си и веднага го настаниха на трапезата. Уили беше вечерял, но опита от храната им, за да не ги обиди. За десерт го почерпиха със захаросан джинджифил и той остана очарован.

Китайците бяха нови в северните златни полета в началото на 1874 година. Докато дъвчеше сладките пръчици, момчето удивено наблюдаваше странните дребни хора с коси, вързани на опашки като на жените, и нечуван досега, но приятен като музика език. Те се отнасяха с него като с възрастен и той се чувстваше добре сред тях, но емоциите от деня и умората си казаха думата. Не беше чудно, че щом се върна при Кейт, веднага се пъхна в постелята си под фургона и заспа. В съня си продължи да облизва лепнещата си от захарния джинджифил уста. За пръв път заспиваше без майка си.

Кейт се усмихна на спящото момче и наля още чай за себе си и за Джон.

— Знаете ли, госпожо — сподели замислено той, — понякога ми липсва компанията на белите. Не съм прекарвал така хубаво, откакто мама умря и аз избягах от баща си, който остана в Мелбърн. Оттогава живея с китайските си роднини. Научих се да живея и да мисля като тях.

— Какво правите с вашите хора по тези земи? — попита Кейт.

— Като човек между двата свята аз съм много ценен за моя шеф Су Йън. Той ме ползва като посредник с моряците, които прекарват нашите хора насам. Много скоро тук ще има хиляди от тях и аз съм човекът, който организира тяхната емиграция от Хонконг. Не мисля, че това ме прави много популярен сред белите миньори.

Кейт беше чувала за Су Йън, богат и влиятелен китайски търговец, който работеше в Куктаун. Той строеше казина и публични домове за пристигащите китайци, но там ходеха и много бели мъже, които искаха да се възползват от услугите на неговите служителки. Говореше се и за някаква тайна китайска организация в града, на която този Су Йън бил лидер. Членовете й наричали себе си тонги, но Кейт не знаеше подробности.

— Значи, вие сте нещо като преводач — уточни тя.

— Преводач, съветник, управител и още няколко служби. Су има нужда от познанията ми за европейците и техния начин на живот. В момента сме тръгнали за Палмър. Ще организираме база за дейността на Су Йън в района. Мъжете, които носят пушки, ще бъдат… нещо като шефове на банда, както бихте ги назовали вие.

— И какво ще правите, като ги оставите в Палмър?

— Ще се върна в Куктаун. Може би ще се наложи да пътувам за Хонконг, за да… — той се поколеба. Вече беше казал достатъчно за работата си в услуга на тонгите, въпреки че самият той не беше член на организацията. Китайските пуристи не допускаха хора със смесена кръв в своите тайни организации. Но въпреки това Су изискваше от него предаността, която изискваше от членовете на организацията си. — … за да сформирам друга група за Палмър.

Су оглавяваше тонгите „Лотос“ в Северен Куинсланд. Един ден бащата на Джон отиде при него и препоръча сина си като човек, който владее и двата езика и знае всичко за начина на живот на белите. Но Джон винаги се беше чувствал повече европеец, отколкото китаец. Предпочиташе миризмата на каучуковото дърво пред задушливите сандалови пръчици. Това не му пречеше да изпълнява съвестно задълженията си. Говореше свободно китайски, а огромната му снага предизвикваше уважение у тези, които трябваше да изпълняват неговите заповеди. От баща си бе наследил мъдростта на китайците, а от майка си — физическата сила на ирландците. Су беше постъпил мъдро, когато го бе взел на работа още съвсем млад.

— Госпожо О’Кийф — смутено потри ръце той. — Да не си помислите, че си вра носа, където не ми е работа, но ми се ще да попитам, имате ли съпруг в Куктаун?

Кейт го стрелна с поглед. Въпросът не й хареса, но прецени, че човекът няма никакви задни мисли, и отговори:

— Имах… Имам съпруг, но не съм го виждала от десет години. Защо ме питате за това, господин Уонг?

Джон се загледа в жаравата, за да избегне погледа й. Не беше сигурен, че трябва да сподели с нея това, което знаеше.

— Кажете ми, господине! — настоя тя. — Да не би да знаете нещо за съпруга ми?

Той се реши и я погледна:

— Няколко дни преди да тръгнем на път, в Куктаун се яви един мъж. Разпитваше за вас из целия град. Каза, че бил ваш съпруг.

— Кевин! — ахна тя. След толкова години съпругът й се връщаше?

— Не знам малкото му име — сви рамене Джон. — Як мъж. И много го бива на карти.

— Още ли е в града? — попита Кейт и се опита да успокои обърканите си чувства. Тя ненавиждаше Кевин от момента, в който я изостави, когато най-много имаше нужда от него, но в същото време още се вълнуваше от спомена за онова шестнайсетгодишно момиче, което изгаряше от любов по красивия син на ирландски каторжник.

— Мисля, че той ще остане завинаги в Куктаун, госпожо — каза безучастно Джон. — Бил застрелян заради някаква омъжена жена. Изглежда, съпругът й му е видял сметката и после избягал.

Джон не вложи никаква емоция в думите си. Смъртта и убийствата бяха част от живота в пограничните райони и той не потърси начин да поднесе по-внимателно новината.

Кейт се свлече на земята. Джон понечи да й се притече на помощ, но тя му даде знак, че ще се оправи и сама.

— Съжалявам, че точно аз ви съобщавам тази новина, госпожо — притеснено каза той.

— Не се безпокойте, господин Уонг — промълви с отпаднал глас тя. — Мисля, че това е логичен завършек за човек като него. Винаги съм мислела, че един ден ще си получи заслуженото.

Тя се загледа към ясното небе. Една падаща звезда привлече погледа й. „Появяват се, когато духът на мъртвия иска да се върне на земята“, й беше казал веднъж един стар абориген от Таунсвил. Дали духът на Кевин не се опитваше да се върне при нея, ужасена помисли тя и произнесе наум молитва за успокоение на душата му. Със смъртта на Кевин обидата, която й беше нанесъл, загуби силата си, но я лишаваше и от мечтите, че един ден той ще се върне и тя ще му натрие носа, както само една ирландка може.

Между двамата събеседници настъпи неловка тишина. Джон допи набързо чая си, измърмори „лека нощ“ и се върна в своя лагер. Наистина ли бе видял тъга в очите на госпожа О’Кийф? Или облекчение, примесено с необяснимо за него раздразнение? Но кой можеше да разбере какво си мислят жените, независимо от каква националност са те?

 

 

Кейт остана до огъня и се замисли за бъдещето си. Кевин беше мъртъв. Тя беше свободна да избере друг партньор. Като че ли брачният договор я беше спрял да влезе в леглото на Хю Дарлингтън преди години. Не беше в природата й да живее като монахиня.

Но трите деца на Том бяха обсебили живота и сърцето й. Тя ги прие като свои и след време малките дивачета също й дариха сърцата си. Сара почти не помнеше майка си. Споменът беше примесен с толкова болка и ужас, че тя бе заключила завинаги тази страница от живота си и приемаше Кейт за своя майка. Но двете момчета помнеха всичко. Все още се стряскаха насън от изстрелите на полицаите, които нахлуха в мирния им свят и убиха родителите им.

Кейт обичаше децата, грижеше се за тях като истинска майка, но младото й сърце все още копнееше за ласката на мъж. А утробата й жадуваше да усети в себе си още веднъж плода на нейната любов.

Огънят догаряше. Тя разрови въглените за още малко топлинка. Жалните вопли на дъждосвирците, които се търсеха един друг в нощта, достигнаха до ушите й. Тя потръпна и наметна стария вълнен шал на раменете си. Остана на мястото си, докато угасна и последният въглен от жарта. До утрото оставаха два-три часа.