Питър Уот
Сянката на орела (29)

28.

Мощният изстрел от колт привлече вниманието на всички в бара. Майкъл замръзна с картите в ръце, както и неговият партньор Джон Уонг. Но ирландецът бързо се окопити и внимателно плъзна ръка в джоба на сакото си, където беше пистолетът му.

— Приятели! — извика високият мъж, който застана на входа. — Казвам се Люк Трейси и съм един от вас.

Всички насочиха погледите си към него. Дали не беше поредният превъртял от липса на късмет миньор? Или някой, на когото слънцето бе изпържило мозъка?

— Помогнете ми да се разправя с един долен продажник, който е седнал сред нас и си пие, сякаш е наш приятел. Той не е копач, а шибан адвокат, от тези, дето ни мамят и ограбват парите ни, изкарани с пот на челото.

Отвсякъде се чуха одобрителни възгласи. Добре облечените господа, които живееха на гърба на отрудените миньори, не бяха сред любимците им и те се заоглеждаха, за да открият въпросния господин. Обвиняващи погледи се насочиха към шепа търговци и банкери, които бяха попаднали случайно в кръчмата. Те наведоха глави. Някои от тях започнаха да отричат, че са адвокати, но всичките побързаха да приготвят сметките си, за да са готови да изчезнат при първия удобен момент.

Хю Дарлингтън нищо не каза. Отчаяно потърси начин да избяга. Сбъдваше се най-лошият му кошмар. Мъжът, когото бе измамил преди шест години, се беше изправил насреща му. Нямаше начин Кейт О’Кийф да не стои зад тази работа.

Един едър миньор го позна по скъпите дрехи и гузния поглед.

— Ти си, свиня такава! — изрева и го повали на земята. Тълпата услужливо се отдръпна и образува кръг около тях.

— Той е! — изръмжа заплашително Люк.

Зад него се показа Хенри, закуцука напред и заговори:

— Казвам се Хенри Джеймс. Някои от вас ме познават още от времето, когато бях в конната полиция. От това, което знам за случая, този господин е измамил Люк Трейси и трябва да си понесе наказанието. Искам да ви помоля да го изслушате и да произнесете своята присъда.

Миньорите нададоха одобрителни възгласи и закимаха. Хю се разтрепери от страх. Оформяше се някаква пародия на съдебен процес, за която беше чувал из салоните в Рокхамптън. Наричаха я „директно прилагане на закона“.

Люк извади от джоба си една парцалива бележка и я вдигна така, че всички да я видят.

— Това е квитанция за парите, които дадох на господин Дарлингтън преди няколко години. Имам ги от продажбата на златото, което открих по тези места през шейсет и осма. Този червей си ги присвои и ме издаде на полицията за незаконна продажба на злато. Поне така направи да изглежда, но аз не можех да знам дали наистина ме е предал в полицията, или блъфира и трябваше да избягам от колонията. Сержант… съжалявам, господин Джеймс ще потвърди, че това, което казвам, е самата истина. Аз съм готов да се закълна в Библията, ако някой има в себе си.

Недоволството сред клиентите на бара започна да набира скорост и скоро се чуха гневни подвиквания. Нямаше нужда Люк да се кълне, за да му повярват. Подобни случаи бяха ежедневие по тези земи. Едрият миньор, който държеше Дарлингтън прикован към пода, се озъби насреща му:

— Е, господинчо, ше ка’еш ли нещо в своя защита?

Дарлингтън беше изплашен до смърт, но опитът му да преговаря с клиенти, му помогна да запази самообладание. Трябваше да бъде изключително внимателен при избора на думи. Тези съдебни заседатели нямаше да се впечатлят от красноречието му. Те се интересуваха само от голите факти.

— Ако господин Трейси има някакви претенции към мен — каза, — готов съм да го приема в кантората си по всяко удобно за него време.

— А-а! Не така! — развикаха се от тълпата. — Въпросът трябва да се реши сега. Това момче е чакало достатъчно дълго.

— Господа — извика Дарлингтън с добре премерен ентусиазъм, както правеше в съда. — Господин Трейси може да си върне парите, като ги поиска от Кейт О’Кийф, на която ги предадох по негово настояване.

При споменаването на името на сестра му Майкъл се надигна от стола, но Джон го натисна обратно.

— Това не е наша работа.

— Да — обади се Люк, — само дето господин Дарлингтън й ги е дал от свое име. Освен това не е предал всичките пари. Една част е сложил в собствения си джоб. Но това не му стига. Сега е дошъл да заплашва госпожа О’Кийф да му върне и останалите, които открадна от мен.

— Господа! Господа! — отчаяно се опита да надвика врявата Хю. — Господин Трейси лъже! Тя започна своя бизнес с моя помощ. Бяхме се уговорили да ми върне парите, когато ми потрябват. Попитайте я!

— Парите, които й дадохте, не са ваши, господине! — провикна се Люк. Ревът на тълпата се усилваше с всяка минута, но той успя да я надвика. — Не аз, а вие сте лъжец, Дарлингтън! Долен, мръсен лъжец!

Хю пребледня. Беше ясно какво целеше американецът. Предизвикваше го към дуел и щеше да бъде много трудно да откаже предизвикателството. Клиентите на бара също разбраха накъде върви работата и утихнаха.

— Вие ме нарекохте лъжец, господин Дарлингтън, и аз ви отвръщам със същото. — Люк се ухили зловещо. — Какво ще кажете да решим спора си като истински мъже? Да отидем в задния двор. Ще бъдем само вие, аз и господин Самюъл Колт — каза и вдигна револвера си.

Ръцете на Хю се изпотиха. Той се вгледа с ужас в Хенри Джеймс, който се приближи към него с револвер в ръка. Показа на публиката шестте патрона в ръката си, зареди оръжието и го подаде на Хю, който го пое, сякаш му бяха подали отровна змия.

Люк показа само един куршум и също зареди револвера си. Демонстрацията на превъзходство не бе отмината без внимание от събралите се хора. Те шумно одобриха жеста на американеца.

Люк се обърна и излезе от заведението.

Миньорите забързаха към относително тихата задна уличка, за да проследят представлението. Тълпата избута Хю пред себе си и го подкара към определеното за дуела място. Такива неща не бяха обичайни за пограничните райони и всички бяха любопитни да видят как ще се развие двубоят между двамата.

Минувачите побързаха да се отдалечат, за да избегнат мелето, което обикновено наставаше сред наблюдаващите, но имаше и такива, които останаха, след като разбраха, че дуелът ще бъде на живот и смърт. Организираха си залагане. Пари и злато бързо преминаха от едни ръце в други. Повечето заложиха на адвоката, като разбраха, че той разполага с шест куршума, а златотърсачът — само с един.

Джон Уонг се хвана на бас с един миньор, че американецът ще победи въпреки шестте куршума в пистолета на богаташчето. Нямаше начин да не спечели. През цялото време внимателно бе наблюдавал движенията му и одобри това, което видя. Мъжът притежаваше грацията на пума, тръгнала на лов, и точно като пума бе лишен от всякакъв страх. А само този, който не се страхува от смъртта, владее волята и чувствата си.

Намесата на името на Кейт накара Майкъл да проследи дуела с внимание. Какви отношения можеше да има този янки със сестра му? Ако се случеше така, че адвокатът го застреля, можеше никога да не разбере.

Люк изглеждаше спокоен, но Дарлингтън трепереше като лист. През целия си живот беше стрелял с пистолет само веднъж и това беше на едно мъжко следобедно парти, където за забавление решиха да се целят в наредени празни бутилки. Вдигна поглед към спокойните сини очи на американеца и за пръв път разбра какво означава да гледаш смъртта в очите. Нямаше нищо общо с неговите бурни атаки в съдебните зали, където можеше да срази противника си с думи. Боже мой, той участваше в някакво дивашко средновековно правораздаване, в което човекът, останал жив, се признаваше за невинен, и нямаше как да го избегне. Всяко разумно предложение да решат спора по цивилизован начин щеше да се възприеме като признание за вината му.

— Предлагам да не се впускаме в подробности и церемонии по изясняване на правилата, Дарлингтън — каза Люк. — Ето едно просто правило, което ще ти хареса. Ти стреляш пръв. Ако не успееш да ме улучиш, стрелям аз. Ясно ли е?

Хю се огледа за подкрепа, но не намери поддръжници. Беше очевидно, че всички симпатизираха на този проклет янки по морални, а тези, които бяха заложили на него, и по финансови причини.

— Искам да знаете, че правя това под натиск — обърна се към зрителите той. — При тези обстоятелства смъртта на господин Трейси трябва да се възприеме като акт на самозащита от моя страна.

Той се обърна към Люк и вдигна оръжието си. Настъпи гробна тишина. Всички се втренчиха в мъжа, който стоеше пред дулото на пистолета и спокойно очакваше смъртта си. Майкъл се възхити на куража на Люк. Каквато и роля да играеше в живота на Кейт, човекът заслужаваше уважение.

Хю се опита да се прицели, но потта от челото му влезе в очите и той наведе тежкия револвер, извади кърпичка и попи мокрото си лице. Това предизвика презрението на зрителите към страхливия адвокат. Чуха се дюдюкания и обидни думи по негов адрес. Той прибра кърпата и отново вдигна револвера.

Още веднъж тълпата притаи дъх. Изнервен, Хю натисна спусъка. Въпреки че всички очакваха изстрела, силният трясък ги накара да подскочат.

Люк се изви и падна на една страна. От месестата част на ухото му рукна кръв, напои яката на ризата му и за част от секундата той си помисли, че умира. Дарлингтън бе по-добър, отколкото бе очаквал, а имаше на разположение още пет куршума. Но сега беше негов ред.

Обаче Хю бе забравил правилата. Вдигна оръжието и се прицели наново. Беше въпрос на оцеляване. Достойнството не означаваше нищо, ако си мъртъв. Стреля втори път. Куршумът уцели земята, на която противникът му бе лежал само преди секунда.

Люк побесня и светкавично изстреля своя куршум. Хю усети силен удар в челото си. Свлече се на колене. Кръвта бликна от раната и замъгли погледа му. Вдигна ръце към челото си и изстена:

— Мъртъв съм!

Но смъртта не дойде толкова бързо. Кръвта напои пръстите му и видът й засили болката в главата му. „Мъртъв ли съм“ — запита се объркано той. Смътно дочу, че тълпата, която мълчеше допреди малко, сега се смееше облекчено. „Как могат да са толкова жестоки“ — помисли печално.

— Излъгах те, Дарлингтън — изсмя се Люк и се надвеси над него. — Имах два патрона, не един. Първият беше специален. От него не се умира, само боли глава. Никой не е умрял от восъчен куршум, примесен с малко доматена паста. Но виж, вторият си е истински. Не се съмнявай, че ще го забия до доматения, ако веднага не преведеш на Кейт О’Кийф остатъка от парите, които ти дадох преди шест години. Давам ти два дни срок.

Миньорите посрещнаха подигравката над адвоката с бурни аплодисменти. Те се спуснаха към Люк, вдигнаха го на раменете си и го понесоха обратно към бара. Алкохолът потече като река, чашите затракаха и възбудените клиенти се надпреварваха да коментират забавната история. Само мъж с железни нерви можеше да си позволи такава шега. Те пиха за Люк, за смелите мъже, за миньорите и после вече всеки пиеше за каквото се сети.

Хю остана сам в задната уличка. Не знаеше какво го боли повече — главата или нараненото му достойнство. Беше изгубил всичко. Мъж, претърпял такова унижение на публично място, не можеше повече да се надява на политическа кариера, нито на сериозни клиенти. Той изтри доматеното пюре от челото си, стана и се запъти към близкия полицейски участък.

Майкъл последва Джон, който влезе в кръчмата да си вземе печалбата. Изгубилият миньор се опита да оспори облога, понеже адвокатът бил още жив. Евроазиатецът заяви, че Дарлингтън бил изгубил дуела още с втория изстрел, с който нарушил правилата, но онзи не се съгласяваше. Едва когато Джон го хвана за врата и го запрати в плетената ограда, той обмисли наново нещата, осъзна, че е изгубил, и послушно си плати дълга.

Майкъл следеше неотлъчно американеца. „Ето мъж, на когото можеш да се опреш в беда“ — помисли си. Реши да го държи близо до себе си по време на общата им експедиция. Само дето още не знаеше дали е приятел или враг на сестра му.

Внезапно един миньор се провикна и накара всички да замлъкнат:

— Полицията идва да арестува нашето момче.

Настъпи кратка тишина, след което барът зажужа като разбунен кошер.

— Няма да го дадем! — чуха се гласове.

— Само да посмеят!

Майкъл дръпна Джон за ръката и прошепна:

— Трябва да го изведем, преди да дойдат полицаите!

Той кимна и двамата си запробиваха път през скупчените около Люк хора, които се готвеха да защитават новия си герой.

— Господин Трейси — викна Майкъл към Люк, който стоеше до бара и държеше един парцал върху раната на ухото си. — Трябва да се махаме оттук, преди да те окошарят.

Люк успя някак си да го чуе сред всеобщата врява и погледна през прозореца. Трима полицаи вървяха към входа с решителна крачка.

— Добра идея — каза той, — но преди да отпътуваме трябва да се срещна с Кейт О’Кийф и да й обясня някои неща.

— Не става — заяви Майкъл, като се опитваше да се задържи на мястото си. Тълпата около Люк ставаше все по-гъста и заплашваше да го отнесе нанякъде. — Нали не искаш да я замесиш в случая?

— Ако не й обясня какво се случи, тя ще си помисли лоши неща за мен — запротестира той.

— Няма време за това — отсече Дъфи и го поведе към задната врата. — Ченгетата могат да те намерят. Ще те скрием, докато дойде корабът от Сидни.

— По дяволите! — изруга Люк. — Вие не познавате Кейт О’Кийф, господине. Ако не й обясня, тя ще си помисли, че съм я изоставил.

„Няма значение дали ще й обясниш или не, приятелю — подсмихна се Майкъл. — Познавам сестра си отлично, и в двата случая си загубен. Не, при мен ще бъдеш на сигурно място.“

Секунди след като напуснаха бара, полицаите бяха вътре. Те потърсиха Люк, но ги посрещнаха със смях и подигравки. Адвокатът бе успял да се свърже бързо с тях и да обвини американеца в опит за убийство, но се намериха хора, които разказаха съвсем различна история от тази, която им бе представил той. Полицаите усетиха смешната страна на ситуацията и изгубиха желание да търсят нарушителя. В пограничните райони един полицай имаше толкова много работа, че нямаше време да се занимава с накърненото достойнство на някакъв си адвокат.

 

 

Няколко часа по-късно един миньор изтича при Кейт и й разказа за дуела. Тя затвори магазина и хукна към бара, но Люк не беше там. Един от клиентите й каза, че е излязъл с Майкъл О’Флин, за когото щял да работи. Кейт си тръгна със сълзи на очи. Докато вървеше към къщи, кълнеше и двамата — Люк и Майкъл О’Флин. Който и да беше този американски търговец, заслужаваше да му откъсне главата.

Сърцето й подсказваше, че Люк е на път да извърши нещо, което ще изложи на риск живота му. Тя вървеше и клатеше глава. „Само да се върне жив и здрав — мърмореше си и подсмърчаше, — ще приключа с него веднъж завинаги.“ Нямаше да пролива повече сълзи за мъж, особено за Люк Трейси, реши Кейт. Тя беше от рода Дъфи, носеше гордия и независим дух на клана си. Нямаше нужда от мъж, за да се справя с живота.

 

 

На другия ден Люк стоеше на брега на река Индевър и следеше множеството от кораби и лодки, които се носеха по течението й. До него бяха Майкъл и още петима мъже, готови да поемат на път за тайнствената експедиция. Малко по-встрани Щрауб стоеше сам сред купчина торби, сандъци и кашони, в които бяха провизиите.

Майкъл пушеше вечната си лула и не откъсваше поглед от приближаващия се кораб, на който пишеше „Морски орел“.

— Голямо шоу направи, господин Трейси — обърна се към Люк. — Но ако те бях оставил на полицията, щеше да изпуснеш тази екскурзия.

— Може би — измърмори той и замълча.

Майкъл видя, че човекът няма настроение за разговори, и се зачуди дали причината не е Кейт. Предположенията му бяха верни.

Мислите на Люк наистина бяха заети с Кейт. През последните дванайсет часа не бе имал време и възможност да говори с нея. Какво щеше да си помисли тя, когато историята за дуела с бившия й любовник достигнеше до нея? Щеше да реши, че е от ревност. И щеше да прати по дяволите такъв мъж, който в един момент горещо я уверява, че я обича, а в следващия тича да брани наранената си чест. „Съжалявам, Кейт! Трябваше да ти кажа, защо постъпвам така.“ Но вятърът понесе извинението навътре в морето.

Може би щеше да го изслуша, когато се завърне от експедицията, опита се да си вдъхне надежда той. Може би щеше да има късмет. Но надеждата угасна бързо. Кейт О’Кийф не се впечатляваше от думи. Тя беше жена на действието, а неговите действия през тези два дни не бяха нещо, с което можеше да се гордее.

 

 

Корабът заби нос в мангровата растителност до брега. От борда пуснаха малка товарна лодка и двама от моряците помогнаха на групата да се качи на борда. Наетите от Майкъл хора носеха малко личен багаж: по едно-две одеяла и лично оръжие. Двама от тях останаха с провизиите за втория курс.

Лодката се отправи към „Морски орел“ и Майкъл огледа внимателно кораба. Той не беше голям, но имаше вид на стар, жилав боец, на когото можеше да се разчита. На палубата стояха двама мъже и гледаха с интерес приближаването им.

Единият от тях му напомни на Карл Щрауб, но беше доста по-възрастен. Веднага позна, че това е барон Фон Фелман. Дрехите и осанката му отговаряха точно на пруски аристократ. Мъжът до него трябваше да е капитан Морисън Морт. Майкъл усети студ в сърцето си. Най-сетне можеше да погледне в очите мъжа, когото му предстоеше да убие.

Докато лодката се приближаваше към тях, той имаше възможност да огледа врага си по-отблизо. Капитанът беше впечатляващ мъж. Личеше си, че има желязна закалка в множество битки и е свикнал да живее опасно. Погледите им се срещнаха и Майкъл отклони очи. Не искаше да издаде неприязънта си още отсега. Но защо му се стори, че в погледа на Морт зърна нездрав блясък?

Той стъпи пръв на борда и човекът, който му напомняше за Щрауб, се приближи, за да го посрещне.

— Радвам се да се запозная с вас, господин О’Флин — приветства го и стисна здраво ръката му. — Аз съм Манфред фон Фелман.

— За мен е удоволствие! — Майкъл разтърси ръката на барона. — Имах честта да се запозная със съпругата ви, докато бях в Сидни.

— Да, тя ми каза — кимна баронът. — Сподели, че притежавате забележителни умения. Точният човек за тази мисия — така се изрази.

Ирландецът се почувства неудобно от коментара за неговите умения. Дали с извратеното си съзнание Пенелопе не бе разказала на барона за кратката им, но бурна връзка?

В този момент към тях се присъединиха Морт и Карл Щрауб и прекратиха неудобния за Майкъл разговор. Фон Фелман посрещна топло своя съотечественик:

— Хер Щрауб, виждам, че добре се справяте с поставените ви задачи. — Усмихна се той и му подаде ръка.

Щрауб я пое и отвърна:

— Имахме късмет с господин О’Флин, бароне. Той свърши цялата работа и както виждам, мъжете приемат командите му без възражения.

Баронът пусна ръката на Щрауб и отново се обърна към Майкъл:

— Предполагам, че още не сте се запознали с капитан Морт, господине.

— Нямах тази възможност — отвърна той и погледна право в очите на Морт. Безумният блясък бе изчезнал и сега те изглеждаха мъртви.

Не му подаде ръка, а и Морт не направи никакво усилие за това.

— Сигурен ли сте, че не сме се срещали някога, господин О’Флин? — замислено попита Морт.

„Значи разпознаваш чертите на баща ми, куче — с омраза, но и със задоволство си помисли Майкъл. — Не си забравил жертвата си!“

— Няма как, господин Морт — привидно спокойно отвърна той. — Прекарал съм целия си живот в Щатите.

— Да, няма как — повтори капитанът, но в гласа му се долови съмнение. — Напомняте ми за един ирландец, когото имах нещастието да срещна преди години. Тогава работех в Националната конна полиция. Е, предполагам, че не всички ирландци са престъпници.

Майкъл кипна от обидата към паметта на баща му. Как му се искаше още сега да разкрие истинската си самоличност! Но не беше време за лична разправа. Не още! Щеше да изчака удобния момент и преди да го убие, щеше да го накара да разбере кой седи пред него.

— Прав сте, господине! Не всички ирландци са престъпници — отвърна.

Изплашеното куче е опасно, разсъди той. Беше очевидно, че приликата с баща му бе уплашила убиеца.

— Извинете ме, господа — грубо каза Морт. — Трябва да се заема със задълженията си.

И забърза към екипажа, за да даде нареждания за новия курс.

Майкъл облекчено въздъхна, когато капитанът се отдалечи, и погледна към барона и Щрауб. Те разговаряха и не забелязаха напрежението между двамата.

— Ще отплаваме утре по обяд, господин О’Флин — обърна се баронът към него. — Никой да не слиза от кораба, ако няма специално разрешение от мен.

— Ясно! — отговори по войнишки той.

— Когато излезем в открито море, ще ви инструктирам за ролята ви в тази мисия — продължи Манфред. — Дотогава ще разпоредя да доставят на вас и на хората ви ром и бира. Сигурен съм, че ще се забавлявате добре, докато „Морски орел“ е в пристанището.

Майкъл се усмихна с благодарност.

— След час ще започне официалната вечеря при капитана. Вие и хер Щрауб също сте поканени.

Щрауб прие, но Майкъл се извини, като каза, че е негов дълг да се храни и да живее с хората, които му бяха поверени.

— Добрият войник винаги поставя на първо място своите хора — съгласи се Манфред. — Приемам избора ви и го приветствам.

Когато Майкъл се прибра при бушмените, ромът вече се лееше щедро и в отделението цареше отлично настроение от неочаквания подарък. Един от тях измъкна от навитото си на руло одеяло хармоника. Скоро корабът се огласи от пиянски хор. Мъжете изпяха всички популярни английски, американски и ирландски песни, за които се сетиха.

Майкъл не се включи във веселбата. Мислеше за сандъците с провизии, които бяха напъхани в трюмовете. В един от тях беше бомбата, която щеше да използва, когато му дойде времето.

 

 

На брега един дребен човечец с бастун със сребърна дръжка наблюдаваше внимателно товаренето на сандъците на втория курс на лодката. Търпеливо изчака да качат на борда и последния сандък и едва тогава си позволи да се усмихне. Бомбата скоро щеше да бъде на борда на „Морски орел“. Сега всичко беше в ръцете на ирландеца. Той трябваше да потопи кораба, преди да стигнат остров Нова Гвинея, който, Браун бе сигурен в това, беше тяхната крайна цел.

Когато лодката достигна „Морски орел“, той се обърна и се запъти към хотела си. Бе направил всичко, което зависеше от него.

„Ах, Майкъл Дъфи — замоли се той, — не оставяй ирландската кръв да те отклони от главната цел! Капитан Морисън Морт не е личност, която ще остане в историята. Но осуетяването на плановете на Кайзера да завладее света — виж, за това си заслужава да се умре.“ Кое щеше да надделее, запита се със свито сърце — желанието за мъст или дадената дума? И си призна, че не е сигурен в отговора на този въпрос.

 

 

Ден след като „Морски орел“ отплава, Кейт получи от Хю Дарлингтън банков чек за солидна сума. Той бе преведен в сметката й без никакви обяснения, а адвокатът беше заминал от Куктаун, кълнейки се, че никога повече няма да стъпи тук.

Тя бе дочула, че причината за дуела между Люк и Хю са били някакви пари и че нейното име също било намесено. Но когато попита банковия служител, който се занимаваше със сметките й, какво означава всичко това, той сви рамене, въпреки че не беше изненадан. Отдавна се бе научил да не се учудва на нищо в град, в който мъжете плащаха за пиене и жени в злато и се убиваха заради един недружелюбен поглед.