Лина Лаутън
Пиратът лорд (36)

Глава 35

Ако затвореше очи и силно се съсредоточеше, Джениел можеше да върне назад рояка от бликащи видения. Можеше да спре някое от тях и да продължи да живее в него известно време. Беше се свила в любимото кресло на баща си, с чаша бордо. Запаленият наскоро огън в камината доволно пращеше и тя можеше да се огледа в бледото огледало на спомените.

… Широкият мускулест гръб на Райън, опрян върху такелажа, снежнобялата му набрана риза, милваща извивката на раменете му, сиво-сините му пронизващи очи, натежалите буреносни небеса над морето — тя бе възкресила всичко това, тя наистина бе го сторила. Високите ботуши на Ивън изтрополяха по излъскания под на официалната гостна с обичайния му навик да заобикаля ориенталските персийски килими, постлани в средата. След съдебния процес срещу Райън и завръщането им от Чарлстън, Ивън й бе признал, че се чувствува неудобно в имението „Петерсън“.

Джениел вече не се занимаваше със собствеността си. Ивън и тя… с тях бе по-различно. Ивън не изискваше нищо от нея, а сега — дори и женитба. Сега тя особено много се нуждаеше от него и той знаеше причината за това.

Ивън се усмихна и се наведе над нея, за да докосне леко с устни косата й.

— Късно е, Джениел. Ела да си легнеш.

— След малко — промърмори тя и повдигана към него замечтаните си теменужени очи.

— Не, Джениел, остави спомените на мира! — строго каза Ивън и притисна ръцете й в своите. — Аз няма да допусна да…

Неочаквано Джеда се появи на вратата. Върху абаносовото му лице бе изписана тревога.

— Един конник, мис Джениел! Той сега дошъл и казва…

— Джениел!

Джениел запази самообладание и са обърна към твърдия, изпълнен с горчивина глас на Райън. Ивън се вледени и остави ръцете й да се изплъзнат от неговите.

— Един от нас трябва да му каже, Джениел — рязко каза Ивън, — или аз ще…

Райън гордо закрачи към библиотеката и изникна на вратата. Мургавото му лице бе стихнало в червеникавата ръкавица на огъня от камината. Около него все още имаше здраво навита пружина от високомерие. Той поспря на прага, запазвайки равновесие, сякаш палубата на „Уейвърли“ все още се люлееше под краката му.

— Да ми каже какво? — настойчиво попита Райън.

Ивън мрачно погледна Джениел, а след това срещна непреклонните очи на Райън. Между тях легна мълчание, готово всеки момент да се разбие на малки ледени парченца.

— Остави ни, Ивън! — твърдо заповяда Райън.

С преднамерено високомерно изражение Ивън благосклонно целуна Джениел по челото, взе чашата й и я остави настрана.

— Недей! — опита се да каже Джениел, но чу решителното хлопване на вратата, която Ивън затръшна след себе си.

— Дойдох да чуя причината за поведението ви, мадам! — изръмжа Райън.

— Всичките ми подбуди останаха в Рам Кей, доколкото мога да си спомня — уморено каза Джениел и сведе очи към блестящата материя на атлазената си рокля.

— Аз насила те отведох и също така те задържах като моя любовница, след като убих Бенингтън. Чувството за вина ме задушава, мадам.

— Един пират, бил той и лорд, не може да изпитва никакво чувство на вина — спокойно отвърна Джениел.

Райън се наведе над нея и подпря двете си ръце върху облегалката на креслото, затваряйки я в клетка.

— Пиратът лорд, за когото говориш, е мъртъв! Той умря на борда на „Уейвърли“, защитавайки кораба си.

Платиненорусата коса на Джениел погали ръката му, когато тя повдигна блестящите си теменужени очи към него. Той долови, излъчващия се от нея лек, деликатен аромат и невероятната й нежност, която го съкрушаваше. Наведе се да я целуне. Устните му пламенно се устремиха към нейните.

Джениел се бореше с трепетната болка, стягаща гърлото й. Думите се изплъзваха от устните й пряко волята й.

— Моля те, върви си, Райън! Желая да си вървиш.

После й се прииска да изтрие по някакъв начин безсмислените думи.

Райън се изправи в цял ръст пред нея. За миг видя Инди разголен и изпотен, а камшикът му изсвистя над Джениел, чу перверзния смях на Бенингтън, докато Джениел лежеше дрогирана в краката му. Ако би могъл отново да ги убие, той щеше да е благодарен за възможността.

— Кажи ми, Джениел — бавно изрече Райън, — щеше ли да легнеш с Бенингтън, ако беше моя жена?

Лицето на Джениел се изкриви от мъчителна болка. Прозрачните й теменужени очи затрептяха от ярост.

— Не! Не, за бога! Не бих му се подчинила, дори ако трябваше отново да спасявам живота ти!

Моментна изненада проблесна върху лицето на Райън. След това то отново стана непроницаемо.

— Нима загатваш, че това е била цената за спасяването на моя живот?

— Да, Райън, така беше — простичко отвърна Джениел. — Бенингтън обеща да те освободи, след като доковете и мостът бъдеха завършени.

Райън вбесен удари юмрук в дланта си.

— Бенингтън излъга и двама ни! — кипна той.

Джениел видя как дръпна ръцете си от креслото й и уморено се изправи. Дали някога Райън щеше да спре да я измъчва? Тя почувства, че силите й бяха изчерпани от вълнение. Същите думи, същите безкрайно повтарящи се обвинения…

— Питах се, Джениел — каза накрая той, — защо животът и на двама ни бе така труден и мъчителен. Когато те отвлякох от „Ел Робле“ не го сторих, за да станеш моя любовница. Уайлър ми казваше, че греша в обноските си към теб. Ураганът… и… последвалите събития ми попречиха. Дали съм те молил…

— Бременна съм, Райън! — неочаквано каза Джениел, чувствайки, че не може да понесе мъчителната нежност на думите му.

Райън сграбчи крехките й рамене и я задържа в прегръдките си. Ледените искри в уплашените му очи я разпъваха. Тя имаше усещането, че е превърната в леден мраморен къс.

— Господи, Райън, не прави това!

Шибна я жестокия звук от неизбежните думи.

— Мое ли е детето?

Джениел мъчително поклати глава. От устните й се изтръгна продължителен вледеняващ стон.

— Твое? Или на Бенингтън, или на Инди, или може би на Ивън?! — задушаваше се от плач тя, борейки се за въздух, готова всеки миг да изпадне в истерия. — Ще ти кажа, Райън! Нито Инди… той никога не е харесвал… той предпочиташе… — Гласът й се запъваше и колебаеше. — А Бенингтън отплува от рифа и аз прекарвах времето си в забрава. Ивън…

Райън я издърпа към себе си и яростно я разклати, преди да я вземе в прегръдките си.

— За бога, Джениел… аз знаех, но… Прости ми! — шепнеше той, целувайки нежно, усещайки соления вкус на сълзите й.

Устните му опариха лицето й.

— Синът ни бе заченат през оная нощ край лагуната! Той се появи от нашата любов, Джениел!

Джениел усети, че силните му ръце я вдигнаха и понесоха из стаята. Сега тя можеше да сгуши глава на широкото му рамо и да почувства силата му. Дори само в този миг, през тази нощ…

Тя неочаквано трепна. Теменужените й очи се разшириха.

— Къде си?

— Преди всичко бих искал да ти доставя удоволствие, мила! Свещеникът, който дойде с мен от Сейнти Пойнт, ще благослови първата ни брачна нощ с молитвата си!

— Р-Райън — недоверчиво заекна тя. — Трябва да се подготвя. Аз нямах…

— Тази нощ няма да ти е нужна рокля, любима! Утре, когато се отправим за „Чели“, вероятно… — немирно се усмихна Райън, целувайки я отново.