Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Under Crimson Sails, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 24 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Линда Лаутън. Пиратът лорд

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теофил Саев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonni

Глава 13

Райън хвърли забързано поглед на документите от последното пътуване на „Уейвърли“. Присви очи, преглеждайки графата за печалбата, която Уайлър бе попълнил върху пергамента с грижливо изписани букви. Сладките и белите картофи, оризът и индигото бяха продадени на сметка. Натовареният от Норфлок тютюн бе донесъл незначителна печалба. Кошовете с изгнили плодове бяха хвърлени през борда, преди навлизане в пристанището, увеличавайки загубите. Нямаше почти никакви данни за памука от островите. Той се забави, премествайки показалеца си по графата за кредитните баланси на сметките му в „Морски търговци“.

— Дяволите да те вземат! — изруга той, обвинявайки своя капитан за неуспешното пътуване.

В съревнованието между британските търговци от Чарлстън и колониалните комисионери, облагодетелствани бяха англичаните. Може би товарите трябваше да бъдат разменяни, преди да достигнат пристанището, правеше догадки Райън. След неотдавнашните му загуби в „Чели“, той много разчиташе на пътуванията на „Уейвърли“. Щяха да минат месеци, преди събраната реколта от земите на „Чели“ да бъде натоварена на „Уейвърли“.

Въпреки намусените предупреждения на Брендън, бе харчил безразсъдно в „Чели“, реконструирайки имението. Плащането на дълговете щеше да погълне останалото злато от сметката му в „Морски търговци“. Той с горчивина призна, че осъществяването на проекта му, бе станало причина да затъне в дългове.

Внимателно докосна ужасния белег върху челото си. Кракът все още го болеше през по-голямата част от деня, но той отказа да бъде зависим от пликчетата бял прах, които Ивън Рийд му носеше. „По-добре болка, отколкото замъглено съзнание!“ — реши той.

Райън се премести към дясната страна на леглото и мъчително отпусна крака си на пода.

— Ирен?! — изкрещя той и раздразнено зачака появяването й на прага.

— Да, сър, господар Райън — дотича задъхана Ирен и се наведе да събере от пода разпръснатите от Райън документи.

— Остави документите на мястото им! — изрева той. — Къде е Джениел?

— Тя още яздила — уплашено отвърна Ирен.

— Безпокои ме храната, а още по-силно съм обезпокоен от факта, че съм инвалид. Днес смятам да стана и да се разходя извън тази стая. Донеси ми дрехите! — изкрещя Райън.

Ирен започна нервно да мачка престилката си.

— Господар Рийд, той казва… — поде тя.

— Да вървят по дяволите всички! Те нямат право да ме съветват, докато лежа тук, зависим от силата на другите. Доведи Майки или Брендън! — беснееше Райън.

Ирен избяга от стаята с разширени от уплаха очи. Райън започна сам да се окуражава, за да изтърпи смазващата болка, появила се след като натисна зарасналия си след счупването крак. Ай Ту бе направил чифт дълги бастуни, дебели и достатъчно стабилни, за да издържат едрата му фигура. Кожени ремъци го подсигуряваха, като придържаха китките и предпазваха да не се изплъзнат бастуните от ръцете му. Опитите му да ги използва му донесоха само болка и разочарование. Ала днес той бе решен да изтърпи, без да отлага за в бъдеще. Ситни капчици пот бяха избили по челото му. Той избърса лицето си с ръка, като се опита да застане колкото може по-устойчиво. Гадеше му се от миризмата на билките, от които се изготвяха компресите на Ай Ту.

— Надявам се, за бога, че кракът ми няма да вони на тия дяволски билки чак до края на живота ми! — роптаеше той и отвори широко прозореца.

Утринното благоухание на мокра росна трева се смесваше с аромата на зюмбюлите, които Джениел бе посадила след Коледа. Вдъхна свежия ароматен въздух и денят му се стори обещаващ.

Издърпа ризата си от облегалката на стола и мушна дългите си ръце в ръкавите. Докато закопчаваше ризата отпред, разсеяно мислеше, че обикновено Джениел изпълняваше това всеки ден вместо него. Движенията й винаги започваха с една нежна ласка, продължаваха с едно много леко докосване по коляното, по широките му гърди и неизменно завършваха с целувката й.

Дойде му наум, че през последните няколко дни, Джениел като че се отдръпна. Тя изглеждаше по-слаба отпреди, а усмивката й бе пресилена. Само гърдите й оставаха пищни и зрели, и напираха от корсажа й. „Господи, та аз жадувам за женска утеха!“ — изпъшка Райън, а главата му пулсираше като барабан на галера. Той се наведе и закопча здраво кожените ремъци, обхващащи шината на крака му. Самоуспокояваше се с обяснението на Ивън Рийд за специалното лечение на счупени крайници от Ай Ту, добавяйки забележката, че костите бързо и сигурно зарастват по неговия метод.

Майки се появи на прага и като видя, че Райън възнамерява да ходи, зяпна от удивление.

— О, господар Райън, аз не знае — нададе вой Майки, — мистър Рийд казва…

— Помогни ми, де! — озъби се Райън и направи болезнена гримаса, когато режещата болка го разтърси.

— Трябва пусне тежест ваше тяло на хубав крак и сгъне другия — каза Майки, нагласявайки патериците под мишниците на Райън.

— Тия проклети пръти са слаби като пръчки за шишчета — промърмори Райън, щом кракът му пое тежестта. Той направи няколко крачки. След това спря да почине. Пот течеше от лицето му.

— Ви’ добре прави, господар Райън — говореше на пресекулки Майки.

Ирен стоеше срещу вратата и притискаше с ръка голямата си уста.

— Добър ден, Ирен! — извика безразсъдно Райън и се препъна между стъпалата.

Отчаяните му усилия да се добере до външната врата, предизвикваха неописуема болка.

Прекрачвайки прага, той видя Джениел и Брендън бавно да вървят по пътя откъм навеса за фургони. Ръцете им се бяха вплели. Очите им светеха от щастие. Когато завиха по пътеката към къщичката, Брендън целуна леко Джениел по бузата. Тя му се усмихна. Ярката слънчева светлина се отразяваше в платиненорусата й коса.

Райън замръзна. Няколко минути бяха необходими, за да бъде напълно пометен от удара на сцената, разиграла се пред очите му.

— Кучи син! — изруга той, докато Брендън и Джениел наближаваха стъпалата, водещи нагоре към къщичката.

Бе обхванат от хладнокръвна решителност.

Майки отново изникна, носейки един стол. Райън махна с ръка.

— Ще стоя. Твърде трудно ще ми бъде после отново да се надигна — изръмжа той.

Джениел рязко спря, изумена от изправената до входа висока фигура на Райън. Разтревожи я искрящата ярост в очите му.

— Райън! За бога! — извика Брендън.

— Днес закъсняхте с идването си, Джениел — отпаднало каза Райън. — Бях принуден да се облека сам.

— Татко замина за Чарлстън тази сутрин и аз чаках с него на пристана — предпазливо отвърна Джениел, усещайки промяна в настроението му от миналия ден.

Брендън неуверено наблюдаваше как тя се наведе и подаде стола на Райън.

— Въпреки това аз повиках Майки — озъби се Райън — и реших да се изправя.

— Ще донеса кафе и ще можем да го изпием отвън на верандата — предложи Джениел, уплашена от напрегнатото изражение на лицето му.

— Брендън трябва да отиде и да върши работата, за която му се плаща — студено каза Райън.

— Прасковите скоро ще разцъфнат — обясни Брендън. — Кога ще бъдете в състояние да обиколим овощните градини? Ивън каза, че няма да… — Поколеба се дали да продължи Брендън, срещайки безизразния поглед на леденосините очи.

Той се обърна и тръгна.

— Ще се върнеш ли за обяд? — извика след него Джениел.

— Днес Брендън ще се храни със земеделските работници — каза саркастично Райън, докато Брендън се отдалечаваше.

Джениел се обърна с лице към него.

— Това е жестоко, Райън!

— Много неща в този живот са жестоки, мадам! — отвърна той.

Брендън хвърли бърз поглед назад към Джениел, стояща слабичка и крехка в сянката на извисяващата се едра фигура на Райън.

„Скоро — помисли си той — ще кажа на Райън за намерението си да се оженя за Джениел — с или без позволението на баща й. Да върви по дяволите Джонатан Чепмън! Тя не го обича.“

Така разсъждаваше той, припомняйки си нощта, която двамата с Джениел бяха прекарали в колибата край залива. Той все още чувстваше известна несигурност в нейните чувства, въпреки че тя продължаваше да търси присъствието му и да се нуждае от него.

„Ще изчакам, докато състоянието на Райън се подобри — реши той и възседна дорестия си кон. — Ако това изобщо стане някога!“

Райън се отпусна на входа, позволявайки на Майки да му помогне и го върне обратно в къщичката. Лицето му показваше дълбоки следи от умора.

— Има време, господар Райън — тихо каза Майки, когато Райън се подпря на него.

— Ще си почина в леглото — каза Райън, чувствайки се неспособен да измине обратното разстояние до стаята си.

Той нададе пронизителен вик, когато Майки го постави на леглото. Легна и затвори очи, докато болката утихне.

— Аз отиде до фургон сега. Ако нуждае от мен, дръпнете звънец в пролетна къща — каза Майки и нахлупи парцаливата червена шапка върху главата си.

Джениел се въртеше около печката и наливаше гореща вода в чайника. Ирен бе отишла до колибата на Хермън с препълнен кош с пране. На Джениел й бе леко на душата, въпреки мрачното настроение на Райън. Това, че Брендън я очакваше на пътя, повдигна самочувствието й. Те не бяха оставали насаме след буреносната нощ в колибата край заливчето. Тя се изчерви от спомена за пламенното желание на Брендън да прави любов с нея. Много скоро тя щеше да му признае за Райън, но преди това трябваше да подготви Райън за това, което трябваше да му бъде разказано.

През неспокойните нощи тя се бе измъчвала в търсенето на уместен начин да го доближи до себе си. Бе отлагала, докато той се възстанови, но не можеше повече. Джениел напълни чашите с чай, без да забравя за желанието на Райън за капка изцеден лимон и мед. Ръката й трепереше, докато прекосяваше стаята, за да му занесе чашата.

— Чаят ти, Райън — тихо каза тя.

Ръката му се провеси напред и той нарочно се извъртя и обърна чашата от ръката й. Джениел отстъпи изумена.

— Непостоянна кучка! — изговори през зъби той. — Тъпа повлекана, която се въргаля в затънтената гора с един надзирател!

— Нервите ти са изострени, Райън!

— За бога! Аз вярвах, че си по-различна — плаха девойка, лежаща в обятията ми, докато аз…

— Замълчи, Райън! — помоли Джениел и запуши ушите си.

— И какво ще стане с годеника ти — скъпия Джонатан? Кой ще го уведоми през първата брачна нощ, че непорочната му годеница е била обезчестена от един мъж в „Чели“? — подиграваше се с ожесточение Райън.

— Недей, Райън! Престани! Моля те! — открито зарида Джениел.

Той язвително се изсмя.

— Какво ли би казал изтъкнатият държавник, сър Джон Петерсън за блудната си дъщеря, която вече не се нуждае от закрила на своята добродетел?!

Джениел не можа да отговори. Тя скри лице в дланите си и се обърна да излезе, но Райън грубо улови ръката й. Ледените му сини очи се впиха в нея.

— Първо с мен — тук, в „Чели“. След това — в библиотеката на баща ти. Любопитен съм да узная къде си поиграхте с Брендън? Може би Ивън Рийд също е опитал аромата на твоя цвят по време на един от редките промеждутъци на трезвеност, или той все още е твърде влюбен в Кейли Мейлън, за да те приеме в постелята си?!

Райън изви крехката й ръка.

— Болката в крака те побърква — ридаейки, успя да изрече Джениел.

— Мога да се похваля, че бях първият и единствено в това съм сигурен! — изкрещя той. — Кучки! Всички жени са нечестни кучки!

Той се изправи сам на края на леглото и посегна за патериците си.

— Сълзите ви, молещи за прошка, са напразни, мадам! Не ме трогват женските сълзи!

Джениел се наведе, за да му помогне да вземе патериците си.

— Райън, аз се опитвах да…

— Да, скъпа моя. Ти се опита, но падна доста по-ниско от поставената цел. В леглото си ненужна — чисто водене на политика на отстъпки и едва ли си заслужава усилието. Правенето на любов с теб е неприятно задължение!

Джениел нямаше повече сили у себе си, за да устои на жестоките думи, изливащи се от устата на Райън. Той се изправи, олюлявайки се над нея. Лицето му бе пребледняло и удължено. Тя посегна да го докосне в един последен опит да го успокои.

— Махни се от очите ми! — изруга той и махна с ръка встрани.

Гласът й бе приглушен.

— Моля те, Райън, чуй ме за миг! Има нещо, което трябва да знаеш.

— Няма нещо, което би могла да ми кажеш и което да желая да науча — с огорчение отвърна той. — А сега — изчезвай!

Джениел отстъпи назад, но се препъна и се вкопчи в парапета на верандата. Тя се задъхваше и слепешком се втурна към дъбовия храсталак. Като насън падна, после сама се изправи и забърза, уплашена от въображаемото преследване на Райън.

Близо до горичката двама от робите на „Чели“ изсичаха оплетените храсталаци. Те учудено повдигнаха очи, когато Джениел улови и възседна един от разпрегнатите орни коне, пришпорвайки го в безумен галоп. Остарелият кон, отвикнал от усилено темпо на движение, се подплаши, а после се впусна напред, дълбаейки и отмятайки торф с копитата си.

Джениел не можеше да направлява кобилата без юзда, но това не бе задълго от значение, щом като животното продължаваше да галопира и да я отдалечава от „Чели“. Кобилата стремително се блъсна в непроходима млада гора. Гъстите бодливи храсти оставиха дълбоки драскотини по дланите и ръцете на Джениел, но тя почти не усещаше убожданията им. Единствената й мисъл бе да се избави от Райън.

Кобилата изнемогваше от бързия ход. Копитата й натежаха от напрежение. Неочаквано тя се натъкна на обрасла с мъх скала, запращайки Джениел напред през главата си. Джениел се сви, обхвана с ръце коленете си, подготвяйки се хладнокръвно за удара с твърдата земя. Тя неясно чу как кобилата тежко се отдалечава и след това бе погълната от черно забвение.

Следобедните лъчи се процеждаха през клоните на високите дървета и изтъкаваха една зловеща паяжина от лъчи над тях, нанизвайки блестящите й нишки върху разлистените им клони. Замаяна, Джениел впери очи в движещите се лъчи, опитвайки се да събере в едно свободните им краища. Тя започна да номерира струящите лъчи.

— Първи, втори… не… не бяха пет. Къде е първият?

Съзнанието й се замъгли и тя затвори очи.

„Колко ли дълго съм лежала тук? — питаше се тя. — Трябва да се върна у дома. Къде е у дома? В «Чели»? Не, никога там, никога!“

Паметта й се върна назад към детството — седнала до баща си, официално облечена с неделна рокля от тафта. Той й бе обещал бонбони, ако стои мирно по време на проповедта.

— Не можеш да останеш тук — промърмори тя и се опита да се повдигне.

Успя да се изправи и седна, но след това падна обратно на земята. Главата ужасно я болеше. „Чудя се, дали съм умряла? Дали това, което усещам, е смъртта?“

Съзнанието, че бе сама и безпомощна я заля, и тя започна да плаче.

— Значи съм сама, винаги сама! — изплака на висок глас тя. — Татко обичаше Маргарет и мама, но не и мен. Никога мен. Господи, страх ме е да умра тук сама!

Не след дълго тя се успокои и изгубила всякакво чувство за посока, започна да пълзи по осветената земна повърхност. Режеща болка започна да тупти вътре в нея на ритмични вълни, карайки я да се задъхва. Тя прокара ръка по тялото си и с ужас разбра, че полата й бе просмукана с изтичаща от нея кръв.

Тя бавно се придвижваше през влажния торф, съзирайки неочаквано пред себе си обраслата със зеленина пътека към бараката за наблюдение. Проблясък на надежда премина през нея. От стичащата се по краката й кръв, полата й за езда бе подгизнала. Жестоката болка се надигна с още по-голяма сила. Най-после тя тихо легна, окончателно изгубила способността си да се движи.

Джениел затвори блажено очи. „Всичко свърши — спокойно помисли тя. — Най-после всичко свърши!“ Тя посрещна утешителната тъмнина, която сякаш й кимаше.

Майки и Брендън намериха Джениел в късния следобед, докато претърсваха пътя. Един от робите на „Чели“ бе повикал Брендън, след като бе станал свидетел на лудото препускане на Джениел. Грохналият впрегатен кон бе окуцял и полужив се бе залутал към Денсър Крийк. Брендън и Майки от часове претърсваха пътеката към залива. Сега Майки се бе отправил с пълна скорост да повика Ивън Рийд.

Уплашен от ужасната загуба на кръв, Брендън я бе пристегнал с кърпи. Дишането й бе отслабнало и затруднено.

— Джениел! — прошепна той, опитвайки се да я повдигне.

Той я отнесе вътре в бараката, питайки се какво ли би могло да я подтикне да язди полукуц земеделски кон и да го насочи към непроходимия гъсталак. Неспокойните му мисли, за това дали Ивън Рийд е в трезво състояние бяха изместени от колебанието му дали да се върне с Джениел в „Чели“. Препускането до там можеше да влоши състоянието й. Той реши да почака Ивън Рийд в бараката. Проклинаше се, че не бе пристъпил забраната на Райън и не се бе върнал в къщичката си за обяд. По-късно бе опитал да разбере от Райън къде се намира Джениел, но бе открил единствено, че Райън е погълнал пълно пакетче от белия прах, който Ивън Рийд му бе оставил. Сетивата му бяха притъпени, а отговорите — несвързани.

Джениел тихо простена. Нейната бледност се увеличаваше, а устните й посиняха. За миг Брендън бе обзет от паника.

— Джениел, опитай да се стегнеш! Ивън скоро ще бъде тук! — задъхано изрече той.

Очите й трепнаха и се отвориха.

— Райън? — промълви тя.

Брендън зашеметен седна обратно.

— Не, Джениел — тихо отвърна той.

Тя навлажни устните си и мъчително се раздвижи в леглото.

— Моля те, Райън, остави ме да ти кажа за нашето…

Гласът й секна и тя отново затвори очи. Брендън бе притихнал и слисано я съзерцаваше. Истината бавно го притисна. В отрязъка от време, граничещ с края на живота, истината бе излязла наяве. Нямаше никакво съмнение — Райън Диверъл бе спечелил отново. Той измъкна ръката си изпод нейната и се върна към мъничкия прозорец, за да поднови бдението си.