Лина Лаутън
Пиратът лорд (21)

Глава 20

Ивън Рийд си пробиваше път през многолюдното пристанище, освободен от компанията на заобления Херлсън Мейлън. Ивън бе пристигнал по пладне в Ла Пуеблита пор ла Байя, за да лекува подаграта на богатия търговец. Намазването на възпаления крак с една жълта смес бе предизвикало оскърбителните крясъци на Еурора Мейлън.

Ивън добродушно се усмихна. Особените методи на лечение на Ай Ту бяха примитивни, но ефикасни. Той си спомни за вонящата лапа, която Ай Ту седмици наред бе държал върху счупения крак на Райън Диверъл. Ивън с въодушевление си помисли, че назначаването му като лекар на кораба „Девъншир“ щеше да му осигури по-цивилизована медицинска практика, въпреки че бе благодарен на познанството си с лековете на племето йемаси.

Бе приел да посрещне Джонатан Чепмън при завръщането му от Лондон и бе вбесен от факта, че това налагаше да се откаже от любимото си занимание да язди. Херлсън Мейлън се оплакваше от подаграта си, Морис Чепмън бе в Колумбия с един от вашингтонските управници, занимаващ се с проблемите на кредитирането.

Те настояваха за „подходящо официално“ посрещане на известния адвокатски син, който трябваше да пътува на борда на „Девъншир“. Задължението за това се бе паднало на Ивън.

Очите му внимателно, огледаха пристанището, забелязвайки внушителните родни платна на бригантината „Девъншир“. Нямаше време за глътка ром. Бригантината пореше вълните и се носеше по течението с издути от вятъра платна. Тя напредваше, като постепенно свиваше платната си.

Видът на британския военен кораб предизвика силна възбуда в гърдите му и той си припомни как се бе гордял някога, че служи на борда на „специален кораб“. Екипажът на кораба се събра край брашпила^[1] и се зае с размотаването на тежкото въже, обръщайки плавателния съд срещу вятъра. Барабанчикът от борда на „Девъншир“ започна неуморно да бие барабана, докато гигантската котва не потъна във водите на пристанището.

Внушителната бригантина се насочи към мястото на акостиране. Екипажът, който бе от редовете на могъщия британски морски флот, се строи в редица и се приготви за слизане на сушата. Мълчаливо отдавайки чест, Ивън наблюдаваше как бяха подавани обичайните заповеди. Накрая пристанищния мост бе спуснат и ехтенето на барабана заглъхна. Пътниците бяха излезли и се суетяха по палубата, докато широкият мост бе здраво закрепен към палубата на „Девъншир“.

Ивън се отправи към началото на моста, претърсвайки с очи тълпата от палубата. Той позна Джонатан Чепмън още щом го видя. Красивият русокос джентълмен носеше предизвикателно алено наметало. Белият му брич и лъскавите високи ботуши ясно показваха общественото му положение. Белите му зъби блестяха в усмивка на загорялото му от слънцето лице.

„На ръст той е почти колкото Райън“ — помисли разсеяно Ивън, докато Джонатан изминаваше разстоянието до сушата.

Ивън пристъпи напред.

— Джонатан Чепмън? — решително каза той.

— Имате право. А вашето име? — официално попита Джонатан.

— Ивън Рийд, сър. Баща ви се задържа в Колумбия, а Херлсън Мейлън не е в състояние да ви посрещне. Така че, на мен се падна честта да го направя — саркастично отвърна Ивън.

Джонатан Чепмън подозрително огледа рошавия колониалист. Мъжът вонеше на пот и долнокачествен ром. Джонатан Чепмън с отвращение сбърчи нос.

— Имате ли карета? — запита той.

— Херлсън Мейлън е спрял червената си карета близо до пристанището и ви очаква. Намерението му бе да ви откара до Ла Пуеблита пор ла Байя, за да изчакате, там завръщането на баща си.

Джонатан сви рамене, огорчен от посрещането, което му бе устроено след едногодишното му отсъствие.

— Той дали знае нещо за майка ми? — спокойно попита Джонатан.

— Тя остана в Макклийлънвил, тъй като не понася мъглата — каза Ивън.

— Надявах се, че една млада дама ще ме очаква на пристанището — каза Джонатан и хвърли поглед към суматохата на кея.

— Джениел е в „Петерсън Ууд“. Не е много сигурно, дали тя е узнала за пристигането ви — разсеяно каза Ивън.

— Откъде сте осведомен за Джениел? — настоятелно попита Джонатан.

— Това е дълга история, сър! — засмя се Ивън. — Желаете ли сега да придружите сър Мейлън?

— Мисля, че не. Нося със себе си документи, които веднага след пристигането си трябва да предам в „Морски търговци“. Бих искал да остана в Чарлстън за един ден. Както и да е. Предайте на мистър Мейлън, че ще го посетя по-късно. Желая ви приятен ден! — каза рязко накрая Джонатан, давайки на Ивън да разбере, че задължението му по посрещането е приключило.

Ивън се наежи. Джонатан не бе му се понравил още от самото начало.

— Аз няма да се върна с Херлсън Мейлън. Медицинската ми доставка все още не е стоварена от борда на „Девъншир“. Вие сам можете да уредите личните си ангажименти с господин Мейлън! — сопна се Ивън и се обърна да си върви.

Джонатан го улови за ръката.

— Не мога да устоя на любопитството. Изглежда, че знаете твърде много за семейството и приятелите ми. Откъде познавате Херлсън Мейлън?!

— Лекувам го! — надменно отвърна Ивън.

— Споменахте за медицински доставки. Да не би да сте лекар, или нещо подобно? — недоверчиво запита Джонатан.

— Аз съм британски хирург — каза Ивън и леко се прегърби.

— А понастоящем — колониален лекар, предполагам — засмя се Джонатан, разглеждайки облеклото на Ивън.

Ивън повика един пристанищен работник с мръсни ръце, който дремеше на ъгъла и го отпрати да предаде съобщение на Херлсън Мейлън.

— Кажи на джентълмена в червеното ландо, че няма да има пътници, които да се върнат с него днес следобед.

Той погледна към Джонатан.

— Желаете ли да добавите нещо към съобщението?

Джонатан поклати глава, заинтригуван от маниерите на язвителния англичанин. Те се загледаха в докера, който си проправяше път в тълпата, насочвайки се към крайбрежния булевард.

— Имам нужда от добра храна и някаква силна американска бира! — запалено каза Джонатан.

— Ще ми правите ли компания, докато изчаквате разтоварването?

Ивън не желаеше. Силната му антипатия към този човек нарастваше. Той понечи да си тръгне, но спря.

— Аз често посещавам гостилницата „Си Хоук“. Цените им са прилични, а имам и приятел, който живее там. Бих се присъединил към вас, стига да се заемете с плащането — подигравателно каза Ивън.

— Дадено! — съгласи се Джонатан и пристъпи към него.

Известно време те вървяха мълчаливо.

— Забелязах, че „Уейвърли“ е на пристанището. Корабът принадлежеше на един мой съученик — започна да обяснява Джонатан, хвърляйки поглед назад към пристанището.

— Изглежда, че ние с вас имаме едни и същи приятели — сухо каза Ивън. — „Уейвърли“ принадлежи на Райън Диверъл.

Джонатан учудено повдигна едната си вежда.

— Откъде познавате Райън?

— Аз закърпих крака и главата му, след като „Чели“ изгоря! — изкрещя Ивън, надвиквайки врявата на кея.

Джонатан се обърна кръгом и застана с лице към Ивън.

— Добре ли ви разбрах, че „Чели“ е изгоряло?

— Да. Вие бяхте в чужбина месеци наред. Тук има много нови неща, за които ще научите — отвърна Ивън и отмести Джонатан встрани.

Джонатан изумено го последва. Те влязоха през широката груба врата на „Си Хоук“ и се запровираха между недодяланите маси на мрачната кръчма. Ивън се провикна да донесат канички със светла бира.

Гостилничарят навъсено ги постави пред тях и мушна мазните си ръце под кожената си престилка. Ивън се разсмя от обърканото изражение върху лицето на стария човек.

— Овнешкото миналата седмица беше гранясало! — извика подире му Ивън, без да обърне внимание на ядосания поглед, с който го стрелна гостилничарят.

Ивън отпи една голяма глътка от каничката си.

— Когато живееше тук, Райън донесе няколко парчета месо от старата коза и възрастният човек го обикна — каза той, като наблюдаваше Джонатан, който извади една златна кутия за емфие от вътрешния джоб на редингота си.

Джонатан изискано постави сместа в ноздрите си.

Изпълнен с отвращение, Ивън изчака да премине ритуалът с кихавиците. Златокосият джентълмен — син на добродушния трудолюбив адвокат, спечелил уважението както на британците, така и на колониалистите в Каролина, не притежаваше нито едно от качествата на баща си. Джонатан решително отпи от бирата си.

— Разкажете ми за „Чели“! — предложи той, когато яденето бе сервирано.

— Когато пристигнах, аз видях само обгорели отломъци и рани. Райън бе уловен в клопка от пламъците на горния етаж. Джениел бе изтощена от дима и изпаренията. Брендън Орд и аз се погрижихме за тях — каза Ивън Рийд и погледна към Джонатан.

Джонатан зяпна от удивление.

— А Джениел добре ли е? — съкрушено попита той.

— Тя танцува доста добре с мен на губернаторския бал — отговори Ивън Рийд, като сливаше думите под въздействието на алкохола.

Той усети, че се забавлява от притеснението на Джонатан.

— Аз и Джениел се сгодихме преди година и възнамеряваме да се оженим! — високомерно отбеляза Джонатан.

Ивън отметна назад главата си и се разсмя.

— Малко сте закъснели за сватбата! — възрази той, наслаждавайки се на изуменото изражение върху лицето на Джонатан.

— Моля да обясните — настоя Джонатан и се изправи на крака.

— Трябваше да се ожените за Джениел, преди да отплавате и преди тя да загуби детето, което носеше в утробата си.

Джонатан пребледня и отмалял се отпусна върху гравираната дървена пейка. Когато повдигна каничката към устата си, ръката му се тресеше и той на един дъх изпи бирата си. След дълго мълчание очите му срещнаха погледа на Ивън.

— Вие ли се грижехте за нея? — тихо запита.

— Да, аз — отвърна Ивън.

— Тя заяви ли, че детето е от мен? — спокойно попита Джонатан.

— Тя помоли само да не казвам на никого. Аз видях как страдаше от загубата на бебето си, докато вие пътешествахте в открито море, без да ви е грижа, че е останала без закрила. Вие сте знаели значението и важността на вашия съюз! — изръмжа Ивън, правейки знак на гостилничаря за друга поръчка бира.

— Аз се привързах към Джениел — продължи Ивън, — и ако тя ме приеме, бих се оженил за нея още в този момент.

Джонатан се умълча, събирайки обърканите си мисли. Ивън Рийд бе пийнал. Възможно бе тази история да бе измислена, но в нея имаше нещо, което не му даваше покой.

— Прекарваше ли Джениел по-голямата част от времето си в „Чели“ след смъртта на Лорена Диверъл? — тихо попита Джонатан.

— Как разбрахте, по дяволите?! — изръмжа Ивън, след като успокояващият ефект на бирата даде път на гнева.

Джонатан поглади брадата си, наблюдавайки как Ивън Рийд отново напълни каничката си. Очите му се присвиха.

— А надзирателят Брендън Орд все още ли е в „Чели“? — продължи да пита Джонатан.

Ивън се олюля и постави лактите си върху грубата маса.

— Брендън е добър човек и добър приятел на Райън — провлечено отвърна той. — Грижеше за Джениел и се отнасяше към нея като към глезено дете. Тя се тревожеше единствено дали Райън ще оздравее. Когато го видя за пръв път след пожара, припадна. След това укрепна и идваше в „Чели“ всеки ден, за да се грижи за него. Лошото настроение на Райън изчезваше и той добиваше ангелски вид — продължи да фъфли Ивън.

Неочаквано Джонатан намери отговора на загадката. Той познаваше Райън Диверъл много, много добре. Знаеше за неизброимите му успехи сред жените. Спомни си безпокойството, което почувства вечерта по време на тържеството в „Петерсън Ууд“. Вероятно Райън я бе спечелил преди тая нощ.

— По дяволите! Колко глупав съм бил! — тихо изруга той.

Странно чувство на успокоение го обгърна, когато се надигна да си върви. Съперничеството и надпреварата, които винаги проявяваше в отношенията си с Райън, бяха преминали напоследък в конфронтация.

Джонатан погледна към Ивън Рийд и се изпълни с отвращение и погнуса към британския глупак. Може би имаше някаква истина в това, което разказваше. Той реши да излезе навън.

— Сега ще трябва да отида до службата си, мистър Рийд — каза Джонатан и подхвърли една златна монета към него.

Ивън тъпо се загледа във въртящата се монета. Думите на Джонатан не достигнаха до него.

Джонатан затръшна вътрешната врата на канцеларията и спусна резето, за да не го безпокоят. Канцелариите на „Морски търговци“ бръмчаха като кошер, когато пристигаха товари на „Девъншир“. Джонатан откачи колана с парите от кръста си и разряза дебелата кожена обвивка. Банкнотите бяха грижливо подредени в кадифени кесии. Той преброи банкнотите от Търговската банка в Лондон и ги заключи в железните стенни сейфове.

Вратата към бащиния му офис на горния етаж бе леко открехната. Бенджамин бе вътре и бе зает с регистрирането на счетоводните книги и подреждането им в един чамов сандък. Той повдигна очи и видя влизащия Джонатан.

— О, мистър Джонатан, сър! Добре дошли у дома! — промълви той. — Пътуването ви… беше ли успешно?

— Докато трае разтоварването — озъби се Джонатан, — искам да разбера местонахождението на Райън Диверъл!

Бенджамин се усмихна. Райън бе станал известна фигура на пристанището, след като Херлсън Мейлън бе открил нова кантора там.

— Мистър Диверъл се задържа в новата сграда на корабостроителницата на Мейлън — заекна той.

— Къде е тя? — ядосано попита Джонатан.

— В другия край, на северния кей. Мога да ви повикам карета — отвърна с разтреперан глас Бенджамин.

Джонатан се отправи към кабинета с орехова ламперия, където баща му държеше запасите си от уиски. Мислите му лудо препускаха. Лека усмивка премина по лицето му, когато погледът му спря на тайника в чекмеджето на писалището. Той взе чаша и наля в нея голямо количество уиски. След това бавно отпи, наслаждавайки се на приятния вкус.

Най-после се обърна към Бенджамин.

— Кога очаквате да пристигне баща ми?

— Дилижансът от планините пристига, преди да мръкне — неспокойно отвърна Бенджамин.

— Сега ще трябва да попиша. Свободен си, Бенджамин! — лаконично каза Джонатан, обръщайки гръб на объркания момък.

Джонатан тежко въздъхна, когато чу външната врата да хлопва. Той издърпа корковата запушалка от втората бутилка. Не си направи труда да сипе уискито в чаша.

Бушуването в корема му се успокои. Той закрачи из кабинета. След това пръстите му пипнешком потърсиха мъничката пружинка над чекмеджето. Намери я. Чекмеджето леко се плъзна и се отвори.

Очите му светнаха. Малката кадифена кутия, в която стоеше кремъчният пистолет от Кентъки, все още бе там. Той отвори капака и повдигна гладкото оръжие от покритата с кадифе вдлъбнатина на дъното на кутията. Преброи три оловни куршума в него.

С премрежени очи заопипва сакото си, търсейки френския си часовник. Пъхна пистолета в пояса си и олюлявайки се, тръгна към вратата. С неуверени крачки заслиза по тесните скърцащи стъпала от външната страна на сградата. Гореше от нетърпение да намери Райън Диверъл.

Малки светли кръгчета трепкаха над пристанището, когато корабните фенери проблясваха от върха на високите мачти в настъпилия мрак.

Амбулантните търговци бяха прибрали сергиите си. Тежката миризма на риба, пържени зеленчуци и димящи факли, се смесваше със соления аромат на морето.

Райън се показа навън през отворения си прозорец. Вдишвайки соления нощен бриз, той разсеяно наблюдаваше тълпите от моряци, които се движеха по кея и търсеха място за утеха през нощта. Погледът му се плъзна към източния кей, където „Уейвърли“ бе привързан за сушата. Навитите платна на брамстенга ясно се очертаваха на фона на огнената жарава на залязващото слънце.

Кейли щеше да го очаква облечена в красива рокля и изгаряща от желание за дълга нощна забава сред морето от непознати лица, тъй като предсватбените тържества продължаваха. Външно той сякаш бе искрен в изпълнението на ролята си — внимателен и верен на бъдещата си невеста, но насаме с нея между тях оставаха единствено студът и безразличието. Съществуваше мълчаливо споразумение.

Райън сви рамене и се зае да подрежда писалището си, навеждайки се внимателно над шумолящите пергаменти. Той се спря на един от тях и внимателно разгледа начертаната скица. Корабостроенето бе новост за него, но той щеше да го изучи.

Посегна към новия си жакет и мушна дългите си ръце в ръкавите му. Вталеният жакет бе избран за него от Кейли и досега той бе отказвал да го облича. Задушаваше го усещането, че е издържан от жена. Да вървят по дяволите тя, и парите й! Ако всичко това не бе заради „Чели“…

Райън се извъртя, тъй като вратата бе отворена с ритник и широките й дъски се блъснаха в стената. Джонатан Чепмън заплашително изникна на прага. Той вкопчи ръце в касата на вратата, опитвайки се да запази равновесие.

— Мръсно копеле! — изсъска Джонатан.

Райън отстъпи.

— Струва ми се, че последното ти пътуване е било бедствено — каза той и отметна с ръка косата си.

Джонатан пристъпи напред с потъмняло от ярост лице.

— Не ти бе достатъчно да изнасилваш всяка проклета кучка в Каролина, та е трябвало да легнеш и с нея!

Райън го стрелна с очи.

— Изглежда, приятелю Джонатан, че си изгубил разсъдъка си!

— Преди малко аз взех та подредих парчетата от мозайката на оня пиян глупак Ивън Рийд, който ме подтикна — каза прегракнало Джонатан.

Райън хладнокръвно издържа убийствения му поглед.

— Почакай, Джонатан! Напразно се опитваш да ме опетниш с пиянското си бръщолевене!

— Опетнен? — повтори подигравателно Джонатан. — Ти си тоя, който опетни Джениел. Тя е изгубила заченатото си дете! Незаконно дете на блудница, заченато от незаконороден негодник! — изсъска Джонатан.

Райън го блъсна и сграбчи яката на сакото му. Лицата им се доближиха.

— Пияно конте! — изръмжа Райън, притискайки Джонатан. — Обясни!

— Ивън Рийд може да ти обясни — стига да си жив, за да го чуеш!

Джонатан се задъхваше и се извъртя настрани, бутайки Райън към писалището.

Когато Райън се изправи, лицето му бе мъртвешки бледо.

— Не знам нищо за дете, на което да съм предполагаем баща!

Джонатан се подпря на стената и размаха револвера в ръката си. След това бавно превъртя барабана на кремъчното оръжие и се опита да успокои ръката си.

— Оръжието е заредено, Райън! — каза той и се опита да застане, без да се подпира на стената.

— Пийнал си, Джонатан, и благодарение на Джениел щеше за малко да увиснеш на въжето.

— След твоята намеса, Джениел е обезчестена! — изръмжа Джонатан. — Всеки честен мъж в Каролина ще ми благодари за това, което ще направя.

Райън протегна ръка и сграбчи револвера на Джонатан. При нападението бе натиснал спусъка и оръжието гръмна.

Райън се олюля, когато оловният куршум попадна в гърдите му. Първо бе обхванат от изумление, след това — от една изгаряща болка. Очите му се замъглиха. Стомахът му се сгърчи.

Джонатан се суетеше край димящия револвер. Той напълни горещата цев и отново се прицели в Райън.

Райън се бореше да запази съзнание, докато жестоката болка разкъсваше гърдите и сковаваше рамото му. Капки кръв се стичаха към пръстите на ръката му. Губейки съзнание, той неясно чу познатото щракане на ударника на огнестрелно оръжие.

Стегна се и се извъртя, улавяйки Джонатан през кръста и блъскайки го към стената. Кръвта му изцапа Джонатан, докато той го стискаше за гърлото.

Джонатан се съпротивляваше. Той сграбчи и изви окървавената ръка на Райън. Те паднаха и се търкулнаха по пода, боричкайки се за револвера, който бе на земята, близо до писалището. Юмрукът на Райън се заби в лицето на Джонатан и меките кости изхрущяха под силата на удара.

Райън се приведе и ритна Джонатан далеч от себе си. Джонатан стенеше и притискаше с ръце окървавеното си лице. След това направи едно внезапно движение и се вкопчи в глезена на Райън. Райън се сви и насочи тока на ботуша си към протегнатата ръка на Джонатан.

Сега поведението на Райън излезе от контрол. Болката го вбесяваше. Той се придърпа към писалището и се подпря на него, наблюдавайки усилията на Джонатан да се надигне.

— Глупако! — задъхваше се Райън. — Нито една жена не заслужава мъжа да жертва живота си за нея.

Очите на Джонатан бяха обезумели. Той пипнешком търсеше револвера си.

— Никога не съм преставал да те презирам! — изсъска той. — Намразих те в мига, в който баща ми те доведе в Макклийлънвил. Ще те видя мъртъв!

Той се хвърли към Райън.

Райън се отдръпна, сграбчи стола пред писалището и го повдигна над главата си. Навсякъде имаше кръв. Можеше да я помирише. Очите му бяха пълни с нея. Силуетът на Джонатан бе размазан и неясно се мержелееше пред него.

— Райън! За бога, Райън! Не! — извика от прага Морис Чепмън и гласът му бе пропит от ужас.

В краката на Джонатан имаше червена локва. Ръцете на Райън се отпуснаха и столът се плъзна на пода. Той изумено зяпна към Морис.

— Свети Боже! Та ти можеше да убиеш брат си, Райън! — изстена Морис Чепмън.

Райън се олюля и притисна кървящата си ръка. Някъде в червената мъгла на стаята, той видя Морис да се навежда над Джонатан.

— Какво, за бога, се опитваш да ми кажеш? — промълви Райън и се отпусна върху писалището.

Морис Чеимън улови лицето си в ръце. След това бавно повдигна очи към Райън.

— Какво ви тласна към това, та като братята Каин и Авел да се убиете един друг?

Райън посегна и дръпна Морис за яката.

— Какво искахте да кажете с братя? — прегракнало попита той.

Морис Чепмън изгледа Райън, без да мигне. Сълзи се стичаха по лицето му и се задушаваше от мъка.

— Аз съм твоят роден баща, Райън!

— Ти си какво? — изръмжа Райън.

Морис мъчително преглътна.

— Това е истина, Райън. Прости ми, но е истина! Лорена и аз преди…

— Стига! — изрева Райън, клатейки зашеметено глава. — Ти си направил от майка ми блудница!

— Не, Райън, не беше така. Между нас имаше любов. Тя…

Морис безпомощно докосна с ръка рамото на Райън. Райън го отблъсна.

— Върви по дяволите и ме остави на мира, кучи син! Чух достатъчно лъжи за един ден.

Морис отстъпи назад.

— Ти си тежко ранен, Райън. Остави ме да…

— Твоят истински син лежи там на пода. Погрижи се за него!

Райън изчака за миг, събирайки сили. След това сам се надигна, изправи се и бавно прекоси стаята.

На прага усети как студеният морски въздух се блъсна в лицето му. Препъвайки се, излезе навън в нощта.