Лина Лаутън
Пиратът лорд (5)

Глава 4

Имението „Петерсън Ууд“ се издигаше величествено над отвесната скала, издадена над северозападната извивка на река Сейнти. Гръцкият му покрив и проблясващите, изваяни от мрамор йонийски колони, внушително доминираха над червеникавожълтите води на реката. Индианците от племето йемаси бяха направили на това място колония с процъфтяваща разменна търговия, посещавана от френски и английски трапери, които разменяха еленови кожи и кожени облекла. Предприемчивите йемаси бяха построили внушителна, повдигната върху насип пътека, спускаща се по отвесната скала и достигаща до площадката на пристана.

Опияняващият аромат на яркочервените лоницерии^[1] и уханието на жасминовите храсти от подножието на пътеката се смесваха и атакуваха сетивата. Гъсто засадените палми се разделяха на върха на повдигнатата пътека и разбулваха потъналия в зеленина път към имението. Огромна магнолия грандифлорис растеше край пътя и моравите конуси на цветовете й и висящите й филизи лениво кимаха, поклащани от лекия ветрец.

От ъгловия прозорец на стаята си Джениел съзерцаваше натежалите дъждовни облаци кротнали се над реката, задрямали в стихналия здрач. Светлината придаваше бледолилав оттенък на проблясъците на спокойните води. Слънцето се оттегляше нагоре по реката, привличайки след себе си отразената светлина от надиплените речни води.

Джениел се настани върху тапицираната с кадифе скамейка и се взря в тъмносивите локви встрани от нея, които пречупваха светлината. Халатът й бе отметнат и разкриваше изящните й гърди — най-чувствителната част от тялото й, която Райън бе опознал, милвал, вкусвал. Слабите мургави пръсти бяха…

Не! Джениел вътрешно се задъхваше, борейки се с бликналата топлина, която я завладя. През целия ден, след като Райън се бе отдалечил от нея, изоставяйки нейната топлота и нежност, тя се бореше с яростните чувства в себе си, припомняйки си всеки миг с него, неговите думи, нежността и жестокостта му.

Колко глупава е била да се остави да бъде водена от момичешкото си любопитство! Тя се бе скрила в стаята с фронтона, надявайки се да го наблюдава от разстояние и след това, като срамежлива ученичка, да избяга и да се скрие на безопасно място вкъщи. Тя разбра, че той бе просто мъж, отдал се на прелъстяването на прислужницата, която бе открил в къщата. Той бе успял. Той бе спечелил, а тя бе изгубила всичко.

Бързайки надолу по стълбите, след като той напусна стаята, с разрошена коса и измачкана рокля, тя се сблъска с Джордж Сайлъс — възрастния домашен прислужник на „Чели“. Абаносовото му лице изрази само лека изненада и той повдигна очи към нея.

— Добър ден, мис Джениел — безучастно каза той и оправи униформата си.

Джениел с усилие успокои дишането си. Роб от „Чели“. Неговите мисли все още бяха в градините с рози и едва ли би си спомнил някога, че тя не се бе върнала в „Петерсън Ууд“, както възнамеряваше.

— Мистър Орд дошъл да каже свое съчувствие и той, и господар излезли към полята. Върнат около час — изрече сдържано Джордж Сайлъс и тежкият му поглед се прикова в нея.

Джениел се помъчи да се успокои.

— Кажи на Майки да докара фургона и да свали куфара ми от горния етаж. Нещата, които мисис Лорена ми подари изискват специално подреждане, а аз нямам време сега. И побързай — нямам търпение да се прибера у дома!

Джордж Сайлъс покорно кимна и се затътри към вратата на библиотеката. На прага той се поспря и хвърли жалостив поглед към Джениел.

— Мисис Лорена никога вече няма тук? — тихо каза той.

Джениел тежко преглътна.

— Да, Джордж, няма я.

Фургонът скърцаше към величествените фенери, отбелязващи границите на „Чели“. Ролан Диверо бе построил впечатляващия вход на имението. Говореше се, че съществува голяма прилика с къщата му близо до Немур. Най-възрастният Диверо бе пристигнал в английските колонии след потулен скандал — причината той да напусне любимата си Франция. Дъхът на позора, свързан с неговото име, бе изчезнал след присъединяването му към семейство Пикни. Дълго време Ролан Диверо бе останал ерген и времето му бе посветено на изграждането на имението „Чели“. Носеха се слухове, че е ексцентричен човек, предпочитащ компанията на робите и на френската си крепостна робиня — Адел, пред посещенията на останалите плантатори по поречието на Сейнти. „Чели“ продължи да поддържа славата на мистично място, дори и след като Ролан Диверо се ожени за Елис Хокинс — дъщеря на кожар от Чарлстън. Елис умря при раждане, оставяйки само един наследник — Чарлз Ролан Диверо. Чарлз отиде да живее при семейство Пикни, след като Ролан Диверо внезапно взе решение да се завърне във Франция. „Чели“ бе оставено в ръцете на един надзирател — един млад посредник от Чарлстън, наречен Морис Чепмън.

Джениел добре помнеше коментарите на баща си за това колко щастлив бил Чарлз Диверо (който бе променил фамилното си име на Диверъл), вземайки Лорена Саймънс за съпруга. Лорена била невероятно красива и амбициозна жена, която донесла топлота и очарование в „Чели“. Тя обичала да бъде изрядна във всичко. И за известно време било така.

След няколко години черните железни порти при входа на „Чели“ били заключени, а Чарлз Диверъл започнал да прекарва времето си в чарлстънския Плантаторски клуб или в управлението на „Морски търговци“. Лорена не го придружавала. Родил им се син, но неговото местонахождение оставало в тайна. Райън! Този син бил Райън, ала Чарлз Диверъл не му бил баща.

Тръпки побиха Джениел и тя метна шал върху нежните си рамене. Фургонът се клатушкаше по пътя край Денсър Крийк. Безличното заливче бе издълбано от водите на река Сейнти и лежеше встрани от коритото й, а повърхността му бе набраздена от леки вълни. Легендата за заливчето винаги бе интригувала Джениел. Детските представи за Андре Данзие — френски трапер, който бе умрял в подвижните дълбини на залива, защитавайки се от двама индианци от племето чероки, хвърлили око на еленовите кожи, които носел — винаги възбуждаха въображението й. Данзие бе паднал върху острия си ловджийски нож, а вдървеният му показалец сочел към водите на река Сейнти. Робите на Петерсън го бяха намерили в това нелепо положение и дядо й нарече това място „Залив на Данзие“. В британската илюстрована карта на земите в този район от 1748 година мястото бе очертано и отбелязано под името „Залив на Денсър“ и то бе останало под това име.

Майки обърна към нея черните си очи.

— Вие изглежда ужасно нервна тая сутрин — тихо каза той.

Джениел го стрелна със замаян поглед.

— Изморена съм — това е всичко! — отвърна сопнато.

Шумът от трополенето на колелата по напуканата скала, накара Мина да излезе пред входната врата на имението на Петерсън. Дебелите й крака енергично се тресяха, докато слизаше по широките вити стъпала към входа. Една нарастваща усмивка озари черното й лице и тя сграбчи и започна да усуква дългата си колосана бяла престилка. Джениел с отегчение наблюдаваше как Мина бе завладяна от любимия си навик.

— Стои вкъщи, мис Джениел, за сигурно — викаше Мина и препускаше, останала без дъх, покрай фургона. — Новини, новини! Хора идва утре. Мистър Джонатан с цяло семейство. Семейство Мейлън от Макклийлънвил, даже мис Кейли довежда.

Джениел слезе от фургона.

— И всички те идват утре? — уморено попита тя.

— Вие изглежда отслабнала — каза загрижено Мина и се заизкачва тежко по стълбите след Джениел.

Ако денят не бе така съкрушителен, сега тя нямаше да изпитва страх да се срещне лице в лице с Джонатан и изтърпи изнурителната компания на Кейли. Джениел се упъти към комфорта на собствената си стая.

Тъмнината се бе спуснала над речните брегове. Намаляващите дни носеха усещането за безмълвен покой в плантацията.

Джениел равнодушно отиде към гардероба и разсеяно разбута роклите си. Накрая избра една бежова атлазена рокля, украсена с преливаща кафява дантела. Това бе любимата й рокля и тя трябваше да повдигне малко духа й довечера. Баща й си сипваше вече второ шотландско уиски, загрижен за това как ще протече обявената официална вечеря. Той щеше да я отрупа с безкрайни въпроси около дългия й престой в „Чели“ в компанията на Лорена Диверъл. А тя щеше да му даде добре обмислените отговори, които той очакваше: как се е грижила за Лорена, как й чела, докато заспи и т.н. Те щяха още да обсъдят положението на полетата в „Чели“ и възможността той да закупи земята. Джон Петерсън щеше да й разкаже за консултативната сесия и своите планове за бъдещето на Южна Каролина.

В „Петерсън Ууд“ отново щеше да започне живот без опасности и грижи. Джонатан щеше да я притеснява с настойчивостта си за обявяване на бъдещата им женитба. Тя щеше да присъства на зимните соарета в Чарлстън и да посети семейство Мейлън около Коледните празници. Дните щяха да се нижат монотонно и скучно, както бе и през изминалата година. А преживяното в „Чели“ щеше да остане в живота й като антракт между две действия.

Неочаквано по страните й се търкулнаха сълзи. Насмешливите сиво-сини очи проблеснаха пред нея. Тя отново почувства топлината, близостта на силното му тяло, докосването на ръцете му. Тя го бе пожелала и той бе разбрал това.

Джениел изтри сълзите си, когато Мина влетя в стаята.

— Ваш баща притеснява за официална вечеря! „Доведи Джениел, казва. Връщай бързо! Гости идват“, казва. Божичко, дете, а ти седнало тук и мечтае за оня красив мистър Джонатан.

Мина бърникаше с черната си ръка в дървената кутия за фуркети.

— Ваша коса дава вид, като слънце живее в нея. Вие ще иде без ваше боне.

— Мразя шапките без периферии! — погледна се в огледалото Джениел и събра платиненорусата си коса на върха на главата си. Тя нави около пръстите си две случайно избрани кичурчета и ги остави да паднат на вълни около ушите й.

— Вие само кожа и кости! — сгълча я Мина, забождайки фуркет в косата й. — Мъже харесва, когато жена има някакво месо на свои кости.

Джениел леко се усмихна, но причина за усмивката й не бе Райън Диверъл. Тя стрелна Мина:

— Откъде би могла да знаеш това?

— Защото аз знае какво мъже харесва — отвърна навъсено Мина. — И аз знае какво значи да липсва мъж. Както на вас липсва мистър Джонатан.

Джениел стана от стола пред тоалетката и се насочи към вратата.

— Предполагам, че е така — замислено каза тя и излезе от стаята.