Лина Лаутън
Пиратът лорд (32)

Глава 31

Ивън Рийд изпъна широките си рамене, опитвайки се да докара офицерската стойка, подобаваща на морски офицер. Стоманеносивите му очи бяха нащрек, тъй като бе застанал пред контраадмирала на континенталната флота на Южна Каролина.

Адмиралът изглеждаше строг и елегантен, а гласът и маниерите му — изискани.

— Разберете, Рийд — заяви Канингъм, — обикновените военни правила не ще позволят това. Вашият британски произход ви кара да подценявате патриотизма към страната, към която ние сега изявяваме претенции. Ако не беше парафът на Джон Петерсън върху вашата молба и острата нужда от лекар, аз нямаше да мога да гарантирам вашата аудиенция!

— Разбирам, сър! — дрезгаво отвърна Ивън.

— Единствено заради мисията, в която ще се закълнете. След приключването й, ще бъдете изместен! — навъсено продължи адмиралът.

— Това ми бе обяснено, сър. А и само заради тази мисия аз се чувствам задължен да се присъединя.

Адмиралът повдигна побелелите си вежди към Ивън.

— Шестте кораба ще обхождат и претърсват пиратските морски пътища, докато не бъде намерена сенаторската дъщеря. Междувременно пиратът Райън Диверъл ще бъде преследван и пленен. Това е двойна мисия!

Ивън успя да задържи погледа си спокоен, но ръцете му трепереха. За щастие, той щеше да бъде на борда, когато Джениел бъде намерена, а Райън — заловен. Какво ли бе тласнало Райън към скандалното пиратство през последната година — умът му не го побираше. За федералните власти бе загадка и къде бе укривана Джениел през това време.

— Имахме една унция късмет през тази седмица — иронично продължи контраадмирал Канингъм. — Един бивш член от екипажа на кораба на Диверъл — „Уейвърли“, едно момче на име Карлсън, бе изтеглен на борда на федералния кораб „Сейнт Огъстийн“. Човекът е бил измъчван и захвърлен да се носи по течението. Преди да умре той бълнуваше за пират на име Бенджамин или нещо подобно и каза името на Петерсън. Когато го разпитвах за неговия кораб, човекът само промълви „отмъщавам“. Така че това бе първата достоверна дума, която сме получили по въпроса за една година.

Ивън усети как сърцето бумтеше в ушите му.

— Как бе определено, че мъжът е плавал с Диверъл? — попита той.

— Несретникът носеше моряшките си документи, вързани към гърдите. Странно произшествие. Сякаш някой се бе опитал да предаде съобщение.

Адмиралът се намръщи, ровейки из документите си.

— Записан сте в списъка на екипажа на флагманския кораб „Тринити“. Положихте ли лекарска клетва пред американските власти?

— Направих го, сър — отвърна Ивън.

— Флотата е снабдена с провизии и има нареждане да отплава във вторник. Вицеадмиралът ще подпише временното ви назначение. Ще ви бъде дадена офицерска значка.

Едно внезапно разочарование обхвана Ивън и той трепна от думите на адмирала. Като британски сержант на борда на „Довър“ неговият ранг бе уважаван и почитан. Въпреки това, той бе водил тежки битки и бе тропал на много врати, за да постигне това назначение. Хората от американския морски флот не бяха сантиментални и гледаха с неодобрение на бившия британски морски офицер, който търсеше тяхната благосклонност.

— Джон Петерсън изпраща чрез мен своята признателност — лаконично каза Ивън. — Безопасното завръщане на дъщеря му ще се отрази добре на разклатеното му здраве.

Лицето на контраадмирал Канингъм омекна.

— Джон Петерсън направи доста, за да подпомогне нашия флот и е почитан от командването. Аз се зарекох да потърся отговорност за нанесеното оскърбление на дъщеря му. Човекът, който е извършил това безчинство, да бъде окован във вериги на входа на пристанището ни!

Лицето на Ивън бе непроницаемо.

— Според морското право ли, сър?

— Според всяко право! — изкрещя адмиралът.

Ивън набързо се сбогува и си тръгна.

 

 

Холандската шхуна „Рен Хорн“, прекръстена на „Авенджър“, заобиколи залива Дериън и доближи Барнакуила. Югоизточният вятър издуваше платната й.

Стройното мускулесто тяло на Райън бе почерняло от слънцето. От два дни той преследваше френския корвет „Портобелло“, който бе претъпкан с товар и едва се движеше, въпреки внезапния вятър.

Снажният холандски боцман Орт дер Беер се бе съгласил да плава под пиратски флаг, но да не напуска кораба си. В екипажа на Райън имаше шейсет и осем мъже, в това число и Драш. Една част от тях бяха от „Уейвърли“, а друга — от размъкнатите негодници на Бенингтън, които бяха доказали своята благонадеждност при изпълнение на суровите задължения в морето. С Орт дер Беер на борда като първи помощник-капитан, Инди стана излишен. Това бе облекчение. Райън почти бе пребил от бой Инди, когато португалецът поиска да получи командването. Имаше и още нещо — бяха прерязани последните пътища за влияние на Бенингтън върху екипажа.

— Ще го превземем ли? — попита Орт дер Беер, наблюдавайки изражението на Райън.

— Придържа се много близо до брега — отвърна Райън и свали далекогледа от очите си. — Нека покаже намеренията си. Ако промени посоката и тръгне на североизток, тогава най-вероятно пътува за Кингстън.

Той сви рамене и се намръщи от яркото слънце. „Авенджър“ щеше да дебне и да продължи да го следва, а след това да промени курса и да се обърне, с цел да заблуди тарана^[1] — една неочаквана маневра, от тези, които Уайлър умееше и за които казваше, че е заел от службата си на римски кораб.

Преди да пристъпи към действие, Райън вземаше под внимание необходимостта от промяна в маневрите в зависимост от ветровете, интелигентността на неприятелския капитан и собствената си съдба. Но основната му стратегия в повечето сражения бе надеждата.

Бенингтън вероятно бе преценил пригодността и възможностите на шхуната. „Авенджър“ бе силен, бърз и маневрен и откликваше на ускорените движения като едномачтов кораб. Той напълно отговаряше на потребностите на един мародерстващ пиратски кораб, плячкосващ по-големи и по-тромави „кораби на висота“.

Бързоходни параходи, натоварени с китайски чай, китоловни кораби и дори рибарски лодки бяха сред жертвите на Райън, след като той започна да дебне във водите на Големите Антили и постепенно разширяваше гамата с испански, британски и френски търговски кораби. Първоначалната борба със собствената му съвест не му позволяваше да се измъкнат. Той бе превзел извън Ню Орлеан само един — „Суалоу“, натоварен с ром и захар, и бе позволил на екипажа да избяга. А след това се бе напил до безсъзнание.

— Той се насочва на север, капитане! — каза Орт дер Беер на заваления си английски.

— Остави я да води! — нареди Райън, настанявайки се върху родана^[2].

Нямаше защо да бърза. С опънати платна можеха да го заловят преди здрач. Той предпочиташе пленяването по здрач и често преди започване на атаката, притискаше жертвата до плитчините край бреговата линия. Като че ли това бе най-подходящото време, което до голяма степен хармонираше с мрака в душата му.

— Те имат девет оръдия, сър — отбеляза Орт.

— При нейното наклоняване сачмите от изстрелите ни ще отидат на вятъра — каза с безразличие Райън и мургавият му пръст се плъзна по плетеницата на въжето, навито около родана.

Няколко месеца преди това — зелен и вилнеещ в ролята на агресивен пиратски крал, той не можеше да прецени величината и да проумее богатството, което бе натрупал от грабежите си. Дори по време на войната с британците, с благословията на Уошингтън той бе спечелил от нападенията на своя американски капер богатство, по-малко от една частица от сумата, която сега притежаваше. Клетвата, която бе дал в Шотландия цяла вечност преди това, бе дала плодове. Милостта загина в битките заедно със съвестта му.

Пиратската колония на Мийд Бенингтън в Рам Кей процъфтяваше, но рисковете в морето бяха нараснали, след като той и Диверъл все по-често бяха разпознавани в сраженията. Райън бе предложил да променят мястото на операциите им, но Бенингтън отказа.

— С кораб в другия край на рифа бягството е сигурно, дори ако ни издирват. Нали това бе предназначението на земния мост, който ти построи през лагуната — мотивира се Бенингтън.

— Бягството никога не е сигурно! — противопостави се Райън. — Коридорът през лагуната е коварен и труден за излизане. Боен кораб може да блокира входа и да залови единия от нас.

— Дразниш ме с предпазливостта си, Райън!

Спорът с Бенингтън бе безполезен. Той мислеше и действаше фанатично, увлечен от плячката, която Райън можеше да не подели с него.

Орт дер Беер побутна Райън. Дълбокият му глас бе напрегнат.

— Най-добре е да легнем на левия борд и да потеглим, капитане!

— Така е — съгласи се Райън.

Корветът ги бе поставил в затруднено положение, променяйки курса си на изток към сушата. Въжетата от нерви в стомаха на Райън се бяха омотали, както винаги преди бой.

Райън сви дланите си на фуния и ги вдигна към устата си.

— Готови всички! Заеми бойна позиция!

Битката започна.

 

 

С мрачна и уморена физиономия Морис Чепмън се отпусна в омачканото си кожено кресло все още потресен. Красноречивият държавник, чийто приятен глас бе убеждавал хиляди хора, Джон Петерсън, бе умрял. Последният от семейство Петерсън щеше да бъде погребан в имението „Петерсън Ууд“. Оставаше само Джениел, но бе доста съмнително дали бе оцеляла в морето.

Морис премигна към прилежно подредените документи на писалището си, опитвайки се да отвлече мислите си от обхваналата го депресия. Ако бездната от грижи все така го поглъщаше, той отново щеше да посегне към пиенето. Но това не трябваше да се случва, за бога! Все още имаше надежда. С помощта на невидимия закон на справедливостта, те все някак си трябваше да достигнат до отговора. Адвокатската му интуиция му подсказваше това.

Райън бе станал пират и се бе присъединил към оная омразна пасмина от хора, която си навличаше чистата омраза на обикновените умове. Какво ли го бе накарало да се върне към тоя начин на живот, от който веднъж вече с горчивина се бе отказал? Дори в дните, когато се занимаваше с каперство, той виждаше разликата между тези, които плаваха под флага на свободната им страна и онези, които опустошаваха моретата с обикновено обирничество, поддържайки се взаимно, за да спечелят. Имаше една съществена разлика и Райън я бе разбрал.

Преди два месеца Ивън Рийд беше плавал с военната континентална флота. Стремежът му бе да открие Джениел, преди баща й да умре. Морис и Ивън бяха обсъждали и възможността да я намерят с Райън.

— Райън трябва да знае местонахождението й. Сигурен съм! — каза Ивън. — Ако тя е жива, то сигурно ще е близо до мястото, където е и той.

— Грабежите на Райън са обхванали целия район на Карибско море. Той не е показал предпочитание към корабите или страната, под чийто флаг плават — огорчено бе отвърнал Морис. — Трябва да живее доста далеч от местата на нападенията.

— Континенталната флота е объркана от необичайното му поведение, но ще го залови — замислено отбеляза Ивън.

— Ще бъде обесен! — бе казал Морис, борейки се с нахлулите чувства.

— Но преди това ще бъде разпитан — бе добавил Ивън и в сивите му очи бе проблеснала надежда.

Внезапно Морис бе изтръгнат от мислите си от необичаен шум на пристанището, намиращо се по-надолу. Една голяма тълпа се бе събрала и развълнуваното й множество се увеличаваше. Той се изправи на прозореца и срещна погледа на помощника си, Бенджамин, който с лакти си пробиваше път към кантората. Морис забързано излезе да го посрещне.

— Кораб с призраци, сър! — задъхваше се Бенджамин. — Само че тя не е там!

Морис хвърли поглед към бреговата линия.

— Лоцманът се качи на борда му и го доведе до тук! — развълнувано говореше Бенджамин.

— Какво представлява той? — попита Морис.

— Френски кораб, сър. Един докер каза, че е корвет. Той няма име и е натоварен със злато!

Морис се втренчи в разрошения си помощник и се опита да вникне в смисъла на думите му.

— Нямаше ли някакви други отличителни знаци?

— Чух да казват, че това е подарък за града от пирата Диверъл!

Морис тежко се отпусна и седна на обветрените стъпала. Дишането му бе секнало. Той успя само да зяпне към Бенджамин, който се обърна и отново се завтече към пристанището.

По-късно през деня Морис бе повикан от канцеларията на Адмиралтейството, която искаше неговия съвет във връзка с решението, което трябваше да вземе относно законността на откраднатия товар и преразпределението му в държавната хазна, обедняла покрай дейността на чарлстънското пристанище. Такъв инцидент не се бе случвал в града от 1741 година.

Морис се улови, че несъзнателно е погледнал към дръзкия калиграфски почерк на Райън.

Награда от морето за жителите на Чарлстън.

„Едно дарение, джентълмени, което не търси прошка.“

Райън Диверъл

Морис объркано продължи да чете и препрочита същите думи, не вярвайки на очите си. Бележката рязко бе издърпана от ръката му и бе заместена с азбучния списък на товара.

„800 сандъка с какао;

68 сандъка със сребърни монети, съдържащи 310 000 кесии с по осем монети;

Инкрустирана златна чиния, църковен сервиз от златни и сребърни прибори;

Сребърна двуколка;

Перли и диаманти с тежина над 600 грама;

Злато, старинни златни токи и кутии за емфие.

Първи преброител.

Помощник преброител.

Собственик на пристанището.“

— К… как пристигна френският кораб и откъде? — успя да запита Морис.

Чиновниците от пристанището неодобрително поклатиха глави.

— Бе забелязан да се носи от приливните и отливни течения недалеч от Идайсто. Зигзагообразното му движение привлякло вниманието на боцмана. Той се уплашил, че корабът може да се блъсне в пристанището — обясни един от тях.

— Но все някой е плавал на него от толкова далеч! — предположи Морис.

Младият лейтенант кисело каза:

— Лудория, сър! Една чисто налудничава шега!

Морис отегчено изгледа бледия младеж.

— Дарение на един кораб, натоварен със злато, едва ли би могло да се смятат за лудория! — иронично каза той. — Като че ли това е някакъв благороден жест.

— От мошеника пират ли, сър? Едва ли! Пиратите са известни с тоя род шеги. Често това им печели достъп до пристанището.

Морис се надигна от стола, обхванат от внезапна умора от всичките тези събития. А и тук не му бе мястото да обяснява характера на Райън. Ръката му се отпусна върху дръжката на вратата, а погледът му се насочи към униформените мъже.

— Принуден съм да заключа, че инцидентът най-вероятно е ход на опитен морски капитан, принасящ своя щедър дар на града — сдържано каза Морис и се обърна да си върви.