Лина Лаутън
Пиратът лорд (13)

Глава 12

Морис Чепмън стоеше изправен и мълчаливо наблюдаваше овъглените отломъци пред себе си. Опушените пиластри и почернелите гранитни стъпала на „Чели“ се простираха мрачни опустели, и на оскъдната светлина на зората те напомняха гръцки руини. Борейки се със смразяващото треперене, което го разтресе, той стисна яката на балтона и я придърпа по-близо до врата си.

— Лорена си замина, а сега и „Чели“ — промълви той и ритна буците пръст от входната алея. Наведе глава, обмисляйки един по-ефективен метод за изпълнение на днешната си мисия в „Чели“.

Вчерашната му среща с Джон Петерсън дълбоко го обезпокои. И ако това, което приятелят му каза, бе истина, той нямаше време за губене. Преценката на Джон Петерсън за същността на маниакалната привързаност на Джениел към „Чели“ бе поразителна.

Джон Петерсън бе привлякъл вниманието на Морис към проблема, докато седяха в библиотеката му в „Петерсън Ууд“.

— Бях избран в Комисията на държавните служители, упълномощени да преговарят за едно по-подходящо място за новата ни столица, премествайки я в Колумбия — небрежно отбеляза Петерсън.

Морис се сви от неприятната новина.

— Това ли било?

— Безспорно, точно навреме. Решението единодушно бе прието с гласуване — примирено каза Джон Петерсън. — Смяташ ли, че до една година ще приключи работата по канала на река Сейнти?

— Ще се наложи да преместя офиса си в Колумбия, или да оборудвам два офиса — разсеяно каза Морис, отклонявайки се от темата и претегляйки влиянието на изтъкнатия държавник.

— Тия дни има много поводи за тревога, Морис. Вярвах, че щом веднъж тоя гаден бизнес с британците приключи, ще дойде края на неприятностите.

Джон Петерсън се настани в люлеещия се стол срещу Морис и напълни чашата си с шотландско уиски.

— Успя ли да направиш нещо по време на престоя си в Чарлстън? — важно попита Морис.

— Доведох в „Петерсън“ новия управител на плантацията и семейството му. Той е специалист по тютюна от Вирджиния и има претенции да познава светлолистните сортове, които смята да отглежда по тия земи. Той предлага и нов метод за лечение на главнята^[1] по тютюна.

— Нали знаеш, че сме много близо до морския бряг и не можем да отглеждаме доброкачествен тютюн? Чудя се дали може да му се вярва! — сподави прозявката си Морис.

— Мейлън го намери, но той самият е така дяволски затънал в проблемите на корабостроителницата си, че не ще може да се възползва от него.

— Херлсън трябва да продължи да се занимава с плантацията си — каза Морис, припомняйки си приказката за корабостроителницата на Мейлън, която от доста време се разказваше като шега сред членовете на „Морски търговци“.

Оживеният разговор бе последван от тягостна тишина. Морис очакваше да чуе истинската причина за спешното си повикване. Той доста добре познаваше Джон Петерсън, за да повярва, че посещението му е продиктувано от необходимостта да размени няколко добродушни шеги с приятеля си.

Джон Петерсън сипа още малко уиски в чашата си и мрачно го изпи.

— Има един проблем, за чието решаване ще ми е необходима твоята помощ — поде неохотно.

— Служебен, или семеен? — осведоми се Морис, измествайки се към ръба на стола, в който бе седнал.

— Научи ли, че сградата на „Чели“ бе опустошена от пожар?

Джон Петерсън изчака и видя, че Морис утвърдително кимна с глава.

— Джениел пострада от отровата на димните изпарения и остана в къщата на Брендън Орд, а Ивън Рийд се грижеше за нея. Преди няколко седмици аз я взех у дома и настоях Райън Диверъл да бъде доведен и остане тук, докато се възстанови. Ивън Рийд, обаче реши, че това няма да му се отрази добре и го посъветва да остане там. Ужасяващо е наистина, че оня дивак, който върви по петите на Рийд, прави някакви непоносимо вонящи превръзки на Райън — с отвращение сви рамене Петерсън.

— Не успявам да схвана какво всъщност те е разтревожило, Джон?

— След завръщането си Джениел не е в обичайното си състояние. Тя продължава всеки ден да язди до „Чели“ и да се връща по здрач съвсем изнемощяла. Бях й забранил да ходи там за известно време, но тя стана толкова апатична, че се смилих и отстъпих. Изглежда, че тя чувства отговорност за „Чели“ и хората там. Искрено казано, не мога да я разбера!

— Измисли ли нещо да промениш положението? — попита Морис.

— Предлагам напълно да я откъснем от „Чели“. Джениел е млада и докато очаква Джонатан, тя трябва да се потопи в обществения живот на Чарлстън. След смъртта на майка си, тя винаги е била загадка за мен. Моля те да поговориш с нея.

Морис подпря с ръка брадичката си, преценявайки сериозността на проблема, който Петерсън току-що му изложи.

— Възстанови ли се Джениел от димното отравяне?

— Ивън Рийд е обезпокоен най-вече от нейната слабост.

— Джонатан е в Париж. Навярно бихме могли да я убедим да се присъедини към него. Еурора и Кейли Мейлън биха могли да я придружат и всичко може да се уреди до една седмица. Но първо тя трябва да се съгласи да тръгне — напрегнато говореше Морис.

— Това би ме задоволило. Убеден съм, че промяната ще изличи слабостта й. Между нас се появи студенина, която не може да не ме тревожи. Джениел е единствената ми наследница и ще бъде богата до края на живота си. Съжалявам за годината, която прекара с Лорена Диверъл в „Чели“. Струва ми се, че за това време у нея се породи силна привързаност към имението. Много ми се иска тя да започне да изпитва същите чувства към собствената ни земя.

Морис се намръщи и наведе глава към чашата с уиски. Той прикри неприятната възбуда, която усещаше, и сякаш между другото запита:

— Как е младият Диверъл?

— Настроението му е потиснато, но кракът му бавно се възстановява. По време на пожара е получил и една ужасна рана на главата си. Аз харесвам момъка и се възхищавам на духа му. Един Бог знае колко горчивини е понесло през живота си това момче — отбеляза тържествено Джон Петерсън.

Мислите на Морис се понесоха назад в миналото и в съзнанието му изникна образът на малкия Райън — застанал окаян върху широките стъпала на „Чели“ в очакване на спасение от пияния си баща, канещ се да го пребие до смърт с камшика си. От спомена го побиха тръпки.

— Ще отпътувам за „Чели“ на разсъмване и ще се срещна с Райън и Брендън Орд. Мисля, че най-добре ще бъде да поговоря с Джениел извън „Петерсън Ууд“ — заключи Морис.

Джон Петерсън бавно се надигна, стискайки за опора страничната облегалка на стола. Той с благодарност се усмихна на Морис.

— Истински ще бъда облекчен, когато Джонатан и Джениел се оженят.

— Аз също. Както и да е. Проблемът трябва да бъде разрешен. Джениел ми е скъпа и аз уважавам чувството й на привързаност към „Чели“, но ще трябва да положим всички усилия да й припомним за твоята любов, както и тази на Джонатан.

Погледът му се насочи към часовника над камината. Искаше му се по-скоро да настъпи утрото.

 

 

Морис напусна мястото, където се бе издигала чудесната къща и поведе коня си надолу по пътеката към земите зад овощната градина, където бе къщичката на Брендън Орд. Опита се да сдържи обзелото го радостно настроение, което рядко го навестяваше. Трябваше да се противопостави на Джениел и да се опита да я убеди да следва бащините си планове по отношение на нея.

Къщурката на надзирателя бе станала почти неузнаваема, в сравнение с преди. Нова мазилка от вар покриваше старата дървена ламперия. Чемшировите храсти отпред бяха добре подредени. На верандата имаше редица от саксии с цъфнали зюмбюли и здравец. От тухления комин лениво се издигаше дим и се смесваше с носещата се откъм реката синкава мъгла. Въздухът бе напоен с аромат на кария^[2]. Всичко това му напомни за спретната английска фермерска къщурка близо до Инс ъф Коурт, където Морис ходеше на училище. Споменът за вдъхновените планове от миналото внезапно предизвика у него остра болка. Когато потропа на вратата на Брендън Орд, очите му се бяха замъглили от вълнение.

Ивън Рийд отвори със замах вратата и сърдито погледна към Морис. Той заплашително препречи входа.

Морис прие със спокойствие недружелюбното му поведение.

— Аз съм Морис Чепмън от Чарлстън — представи се той.

В следващия момент Ивън бе отстъпил встрани.

— Влезте, сър — твърдо каза той.

Морис разпозна нежния глас на Джениел, звучащ в съседната стая.

— Кой е там, Ивън? — извика тя.

След миг се появи на входа и съглеждайки Морис, от лицето й изчезна изражението на изненада. Джениел бързо се насочи към него, прекосявайки стаята.

— Скъпа моя! — възкликна Морис и я целуна.

С крехката си фигура тя изглеждаше като дете. Теменужените й очи изпълваха дребното й личице, а фините китки на ръцете й изглеждаха твърде нежни да държат тежката подвързана книга, която носеше. Морис с горчивина се вживя в ситуацията, разбирайки много добре загрижеността на Джон Петерсън за единствената му дъщеря.

Един дълбок плътен глас отекна от вътрешната стая.

— Джениел! Кой е там, по дяволите?!

Морис се задъха от възмущение, когато Джениел спокойно го поведе към съседната стая.

— Райън е в ужасно настроение тази сутрин. Това се случва често преди закуска.

Джениел смирено се усмихна. Тя открехна дъсчената врата и отстъпи на Морис да влезе пред нея.

— Милостиви Боже! Морис, помислих те за Ай Ту, връщащ се с някой от вонящите си мехлеми — каза Райън.

Яростта на Морис утихна и той се вгледа в Райън Диверъл. Красивото му лице бе мрачно и изтощено. Бе седнал, подпрян на лакти, а широките му гърди и рамене бяха ужасно измършавели. Червеният белег от дяволската му рана започваше от челото и достигаше до средата на черепа. Равните му бели зъби проблеснаха в уморена усмивка, когато Морис му протегна ръката си.

Морис мъчително преглътна.

— Радвам се да те намеря в по-добро състояние, Райън! — усмихна се нерешително той.

— Труден пациент — студено коментира Ивън Рийд от отворената врата.

— Говори в качеството на мой любезен хирург — отбеляза Райън, мръщейки се при помръдването на крака си.

Джениел мигновено се озова край него.

Морис не пропусна да забележи нежната й отзивчивост.

„Е, значи така стоят нещата“ — мълчаливо обмисляше той, виждайки изпълнения с благоговение поглед на Джениел към Райън, докато му помагаше да се настани отново.

Брендън затръшна вратата и шумно закрачи по голия под. Той се отправи към мъничката стая на Райън с широка усмивка на суровото си лице.

— Чудех се на кого е жребецът, вързан за оградата отвън! — каза той и разтърси протегната ръка на Морис. — Добре дошъл в скромния ни дом! Благодарение на Джениел сега той е почти годен за обитаване.

Той се засмя и погледът му жадно се спря на Джениел.

Морис долови и размяната на прикрити погледи между Джениел и Брендън.

„О, значи тук има още нещо! Най-добре ще е веднага да повикам Джонатан у дома“ — разтревожено мислеше той.

Ирен забързано влезе в стаята, носейки поднос със закуската на Райън. В стаята се разнесе аромат на консервирана шунка и кафе от цикория. Мъжете се затътриха навън към масата за закуска, на която Ирен бе подредила примамливата храна. Морис си блъскаше ума откъде бяха дошли провизиите. Той погледна назад към Райън и го видя да улавя ръката на Джениел.

— Остани да закусваш с мен! — арогантно заповяда той.

Джениел покорно кимна и погледна към мъжете, които се настаняваха около масата.

Ивън бе нетърпелив да узнае новините от Чарлстън. Без да обръща внимание на презрението му, Морис разказа интересни случки за остатъка от торите в Чарлстън, които били насила завлечени до водните помпи и окъпани. След това беседата им се насочи към новите методи за борба с пъплещите рояци пуйки, които вадеха душата на хората с движението си и врявата, която вдигаха на пазарите по пристанището на Чарлстън.

Брендън неспокойно поглеждаше към стаята на Райън. Най-накрая стана от масата, вземайки чинията със себе си.

— Отиди при другите, Джениел! — меко каза Брендън. — Трябва да говоря с Райън.

Джениел напусна стаята заинтригувана и учудена. Ивън Рийд погледна въпросително, когато тя се отправи към масата. Той стана от стола си и й помогна да седне близо до него. Тя грациозно му се усмихна, без да обърне внимание на строгия му поглед.

— Фъстъченият пай е превъзходен! — отбеляза Морис и отново напълни чинията си.

Ивън Рийд взе дебело парче фъстъчен пай, сипа черпак варени царевични зърна в една чиния и решително я постави пред Джениел. Строгият му поглед настояваше тя да се храни.

Борейки се с надигащото се гадене, Джениел вдигна вилицата си. Миризмите от димящата чиния я задушаваха. Промърморвайки някакво извинение, тя избяга навън.

Ивън Рийд стисна юмруци и се надигна да я последва, но Морис Чепмън го възпря.

— Аз също съм загрижен за крехкото здраве на Джениел. Нейният баща и аз търсим причината за това — важно каза той.

— Аз все още се безпокоя — неприветливо отбеляза Ивън. — Тя отблъсква всичките ми усилия да й помогна.

Брендън дойде и пресече острия разговор.

— Господа, аз трябва да отида при моите работници. За нас бе чест, че ни посетихте, мистър Чепмън. Райън би желал да обсъди някои неотложни неща с вас, преди да се е уморил.

Брендън отвори външната врата и погледна към заплашителните облаци.

— Обзалагам се, че денят ще бъде дъждовен — каза той, опитвайки се да представи излизането си за непреднамерено. Той бе видял Джениел да излиза от къщичката и бе нетърпелив да я намери.

— Спокоен съм, че Райън назначи добър надзирател — учтиво каза Морис. — Загубите му от имението са жестоки, но животът му бе пощаден. Той ще може отново да строи.

Брендън кимна утвърдително, мачкайки в ръце сламената си шапка. След това се спусна по пътеката, водеща към сградите на имението „Чели“, опитвайки се да определи коя посока бе избрала Джениел. Конят й все още бе вързан в конюшнята, следователно бе тръгнала пешком и не бе далеч.

Когато достигна пролетната къща, до ушите му достигнаха звуци от отчаяни напъвания, последвани от приглушени ридания. Той открехна тежката врата и съзря Джениел безутешно да ридае край една преобърната бухалка за разбиване на масло. Преди да я доближи, той изчака да отмине новият пристъп от гадене.

— Джениел, нека ти помогна — прошепна той, като я видя отново да се навежда встрани.

— Остави ме на мира, Брендън! — каза тя и повдигна лице към него.

— Нека доведа Ивън. Той има лекарства…

— Не! — отново зарида Джениел и протегна към него ръце.

Брендън свали шалчето от врата си и отиде да го потопи в близкия извор. Той избърса обляното й в сълзи лице, като я придържаше нежно към себе си. Изящните й ръце здраво се държаха за него.

— Ела, Джениел. Ще те заведа в къщата и ще можеш да си починеш.

— Не, Брендън, моля те не го прави! Не мога да се върна там. Морис и баща ми имат изисквания, които са против мен и които аз не мога да изпълня. Постоянно възникват все нови и нови въпроси.

Тя отново започна да плаче. Приглушен тътен от гръмотевица се понесе във въздуха. Джениел трепна.

— Но ти не можеш да останеш тук, в пролетната къща — отвърна Брендън.

— Помогни ми, Брендън! Отведи ме за известно време някъде далеч от любопитните им очи. След като си почина, ще постъпя както ти кажеш.

Брендън я наблюдаваше замислено, объркан, с набръчкано чело. Теменужените й очи го умоляваха.

— Бих използвал наблюдателната барака край залива. Тя е примитивна, но суха и топла. Мога да изпратя Майки напред с храна и одеяла. Ще можеш ли да яздиш, ако те държа? — загрижено попита Брендън.

Джениел признателно кимна с глава.

— Ще дам указания на Майки да съобщи на останалите, че си се върнала у дома. При настъпващата буря Морис Чепмън вероятно ще предпочете да остане в къщичката през цялата нощ. Баща ти знае, че тук си в безопасност. Майки ще знае, че ще пренощувам в колибата, така че у никого няма да има повод за притеснение. Искам от теб да останеш напълно спокойно тук, докато се върна с коня ми. Питам се дали е благоразумно всичко това, Джениел, но ако такова е желанието ти… — поколеба се Брендън, преди да излезе.

— Точно това искам — спокойно отвърна Джениел, позволявайки му да пъхне ръцете й в ръкавите на работното му сако и да я загърне с него.

— Няма да се бавя. Обещавам! — каза утешително той.

 

 

Брендън уверено държеше Джениел през кръста, докато конят се движеше към уединената колиба. Момичето се бе сгушило в него, а той така бе навел главата си, че бе заровил нос в благоуханните й коси. Буреносните облаци се спуснаха ниско над равнината, донасяйки светли пръски дъжд. Той съзря разтоварения близо до колибата фургон и прецени, че само миг преди това, Майки си бе тръгнал оттук. От комина на печката бавно се издигаше дим. Огънят щеше да сгрее Джениел и тя можеше да остане през целия ден.

Той не съжаляваше за непредвидената възможност да остане насаме с нея. Откакто в нощта на Бъдни вечер я бе намерил в горичката от вечнозелен дъб, те бяха оставали насаме само за няколко мига. След пожара в имението, негодуванието му от Райън нарастваше с всеки изминат ден. Разбираше безпомощността на Райън, но не можеше да прости отношението му към Джениел. Планът се бе оформил в съзнанието му след утрото на пожара и той се надяваше скоро да го приведе в изпълнение.

— Уморена съм, Брендън. Далеч ли е мястото? — попита Джениел, полагайки неимоверни усилия да задържи очите си отворени.

— Пристигнахме, милейди! — отвърна Брендън и скочи от коня.

Той протегна ръце към нея и внимателно й помогна да стъпи на земята. Тя залитна към него, неспособна да остане изправена. Той я взе на ръце и я понесе към колибата, като закриляше лицето й от дъждовните капки.

Майки набързо бе оставил всички неща в колибата, калъфът на дюшека върху хамака бе чист и върху него бе натрупана купчина топли одеяла. Брендън остана приятно изненадан, че Майки бе подменил стъклата на прозорците и бе наредил старите дъски на покрива. Колибата бе чиста и подредена.

Той остави Джениел близо до огнището. Тежък удар от гръм се стовари близо край колибата и разлюля основите й. Джениел моментално посегна към ръката на Брендън, която лежеше уморено отпусната върху стола.

— Остави ме да постеля одеялата и да те сложа да си легнеш. Имаш нужда от сън. Мислиш ли, че би могла да поемеш топъл бульон или мляко? — запита Брендън, ровейки из кошницата, която Майки бе оставил.

— Благодаря ти, че ме доведе тук, Брендън! Има толкова много проблеми, а аз съм така отпаднала! — промълви Джениел.

— Всички ние сме силно обезпокоени за здравето ти, Джениел. Ивън ми каза, че ти отказваш да говориш с него за болестта си. Когато му дойде времето, аз очаквам да бъдеш честна и откровена с мен.

— Да, Брендън, когато му дойде времето — разсеяно отвърна тя и затвори очи.

Ехо от гръм донесе свеж порой, който ожесточено се блъсна в прозорците на колибата.

Ручейчета вода се стичаха по стъклата. Джениел се помъчи да погледне иззад дебелия пласт одеяла, струпани отгоре й. Очите й обходиха стаята. Откри, че е сама. Един напън на вятъра с тласък отвори вратата, разлюлявайки я на ръждивите й панти.

— Ох — изстена Джениел, — защо ли Брендън ме остави сама тук?!

Влажният мъглив въздух нахлу в стаята. Джениел немощно се надигна от леглото и бавно се запъти към вратата. Стаята бе ужасно замъглена и тя разбра, че бе стигнала до гладките камъни около огнището. Напрегна очи и видя, че Брендън се приближава към нея.

— Бях излязъл за няколко минути. Жребецът се подплаши от гръмотевичната буря — спокойно каза той.

— Стори ми се, че си ме изоставил сама тук — изхленчи тя и той я взе в обятията си.

Брендън внимателно я постави на хамака и дръпна одеялата върху нея. Тя инстинктивно посегна към ръката му и целуна слабата му жилеста длан. Очите й се изпълниха със сълзи, когато Брендън се наведе над нея и доближи устните си до нейните. Усети забързаното му дишане, докато я целуваше. Тя изстена, когато той докосна мокрите й мигли с върха на пръстите си и затвори очите й.

Това бе миг на изключителна нежност, на безметежен копнеж. Джениел се отпусна, когато широките му длани се устремиха към копчетата на корсажа й. Влажните му устни докоснаха раменете и шията й, движейки се надолу към гърдите й. Разтрепераните му пръсти отпуснаха дрехите й и се пъхнаха под тях. Широките му гърди се притиснаха до нея, а ръцете му милваха тялото й. Тя бавно стана и му помогна да свали роклята й. Той забързано изхлузи дрехите през главата й, както бе направил и в деня на пожара. При докосване, дребничкото й тяло изглеждаше много деликатно и крехко.

Тя лежеше съвършено гола пред очите му. Дъхът секна в гърлото му. В този момент тя напълно откликваше на желанието му. Връхчетата на гърдите й бяха наедрели и очакваха устните му. Той копнееше да я обладае, но искаше да го направи внимателно и нежно. И двамата разбраха, че този момент неизбежно ще настъпи, но той реши да му се наслади докрай.

— Брендън — мърмореше Джениел, — помогни ми, обичай ме…

— Да, скъпа, ще го направя. Страхувам се да не ти причиня болка — задъхваше се Брендън.

— Обичай ме, Брендън, моля те! — устните на Джениел се устремиха към неговите.

Той насочи ръката й към себе си, желаейки тя да го опознае. Тя се дръпна, но той внимателно и настойчиво притегли гърба й към себе си, изпитвайки непреодолимо желание да облекчи напрежението си и усещайки нейната готовност, силно се притисна към нея.

Джениел почувства нахлуването на горещия устрем, който я смазваше. Тя неочаквано отвори очи и се сепна, виждайки тъмните очи на Брендън, които я гледаха изпитателно.

— Причинявам ли ти болка, Джениел? — дрезгаво прошепна той.

— Не, Брендън! — въздъхна тя и гласът й бе погълнат от тъмнината.

Те нежно се сляха, а движението постепенно се усилваше, давайки път на внезапния подем, преминаващ неочаквано в едно трогателно сливане на избухналата им страст. Брендън я задържа, докато силното й вълнение отмина и след това потърси своята собствена яростна пътека за избавление. Той развълнувано я притискаше към себе си, забравяйки обещанието си да бъде нежен.

— Боже, Джениел! — прошепна той в мига, когато й се отдаде изцяло.

Не след дълго се надвеси над нея и се вгледа в лицето й, за да се убеди, че не й бе навредил. Задъхано се отмести, притегляйки я в прегръдките си, и се засмя с разбиране при вида на греещото задоволство в очите й. След това те заедно се загледаха в дъждовните капки, които се събираха и разделяха като тях самите и после леко се плъзваха надолу по стъклото на прозореца.

— Брендън — прошепна тя, — би ли могъл завинаги да останеш тук, далеч от останалия свят?

— Само ако бяхме женени — леко се засмя той.

Тия думи я накараха да притихне, припомняйки усилията й да отблъсне мъчителните мисли, които я бяха обхванали след срещата с Морис Чепмън.

— Ти предизвикваш глад и изтощение у мъжете, Джениел — каза той и седна на ръба на леглото.

— Предлагам да няма оправдания! — нежно каза тя и пръстите й се плъзнаха по хребета на широките му рамене.

Брендън се обърна към нея. Нежността бе изчезнала от лицето му и бе заменена от свирепото желание, тлеещо в очите му. Ръката му се протегна и помилва изящните й гърди.

— Довечера, моя любов — прошепна той, — ще избягаме от всички!