Лина Лаутън
Пиратът лорд (16)

Глава 15

Чарлстън бързо се приспособи към новата си важна роля в преуспяващия живот на независимата нация. Укрепнали след конституционната ратификация на решението за защита на държавата от чужденци и длъжници, дошли предимно от Севера, градовете вече се радваха на богатство, съответстващо на техния престиж. Десетилетието постави началото на най-заможната класа от търговци, на най-доходните търговски пътища и успоредно с това — на най-голямото количество майстори занаятчии.

Морис Чепмън се бе излегнал в коженото си кресло и се забавляваше с Райън, който яростно ровеше в купчината документи за корабния товар, подредени върху масивното му писалище. Облицованият с дърво офис се намираше на Бей стрийт, в близост до пристанището, и бе затрупан с работа покрай новата вълна от закони за митата и конфискацията на британската собственост и предаването й в ръцете на местните земевладелци.

— Щях да предложа първата ви неприятна задача за деня да бъде уреждането на изчерпаните ми банкови сметки — ядосваше се Райън и започна да рови в другата купчина.

— Аз ти бях казал, че преди закупуването на товара Уайлър Макгий трябваше да открие сметки на твое име — сухо обясни Морис Чепмън.

— Шотландски негодник! Ако той не беше достатъчно добър капитан, аз щях…

Морис Чепмън си протегна в креслото си.

— Изпратих Бенджамин да го доведе.

— Браво на вас, господин адвокат! — изръмжа Райън. — Тоя огромен товар трябваше да бъде пресметнат и натоварен. Корабът стои в очакване от петък. И защо, за бога, ме убеждавате да не отплавам с „Уейвърли“?

— Зарасналият ти крак е най-доброто убеждение — важно каза Морис. — Ти едва успяваш да се движиш на сушата, а какво остава за палубата?

Райън се отпусна обратно в креслото, прокарвайки широката си длан по наскоро подстриганата си тъмна коса. Той бе силно изтощен след последните няколко дни, преминали в подбиране на товар за рейса на „Уейвърли“. Морис му бе уредил работно място в борсата на гилдията на „Морски търговци“. Предлаганата щедра заплата можеше да го обезпечи до получаване на печалбата от плаването.

Райън бе доста объркан след изтощителното си речно пътуване от „Чели“. В Чарлстън той се бе консултирал с един германски лекар, който каза, че счупеният му крак е зараснал невероятно добре и му предложи един по-съвременен модел бастуни за ходене. Въпреки, че широката рана през челото му не бе напълно зараснала, черната му коса покриваше тая част от нея, която бе върху черепа и той намираше, че отражението му в огледалото е по-въздействащо от всякога.

Кери, младата му любовница от Лайндън, представляваше друг проблем. Тя бе настоявала да го забавлява в квартирата, която Морис Чепмън му бе осигурил в Си Хоук близо до пристанището, но той отказа. В този критичен момент от живота си, не се нуждаеше от допълнителни усложнения. Много скоро нарастващите разходи по наетата къщичка в Лайндън, щяха да го принудят да я напусне. Всеки шилинг трябваше да бъде разумно изразходван.

Бенджамин се втурна в канцеларията и се сепна, виждайки Райън да седи на адвокатското бюро. Той бе задъхан.

— Намерих капитан Макгий, сър, но… — Той се поколеба.

Морис с любопитство изчака Бенджамин да довърши обърканото си обяснение — с времето момъкът щеше да придобие увереност.

— Каза ли му за неотложността на моето повикване? — търпеливо попита той.

— Да, сър, но капитан Уайлър каза да ви уведомя, че е тръгнал за риба — глупаво отвърна Бенджамин.

— За риба?!

Двамата мъже недоверчиво се спогледаха и избухнаха в див смях. Непредсказуемият шотландец не можеше да се откъсне през останалата част от деня от любимото си развлечение. Райън се възхищаваше от независимостта на Уайлър, отдавайки я на дългогодишното му ергенуване. Любовта на Уайлър към морето бе заменила необходимостта от ограничения, женитба и деца.

— Аха, сър! Но лакеят на госпожа Чепмън ми извести, че тя е на път за тук — забързано обясни Бенджамин.

Лицето на Морис помрачня. Думите на Бенджамин му напомниха поканата за вечеря в новия дом на семейство Мейлън. Едита непрестанно го обсипваше с въпроси за обновената Ла Пуеблита пор ла Байя, която Херлсън Мейлън бе купил.

Много скоро той чу познатото потропване на чехлите й по дъските на пристана.

„Ще гледам някоя друга вечер да намина в пивницата!“ — помисли си нещастно той, когато Едита влезе в канцеларията.

— Морис! — заговори с писклив глас тя.

— Бях се приготвил да излизам, скъпа. Бенджамин току-що донесе новината, че днес не ще можем да приключим отчетите си — уморено каза Морис и се надигна от креслото си.

Той кимна към Райън.

— Ти навярно си спомняш за Райън Диверъл от „Чели“? — предположи той.

Райън елегантно се поклони на един крак, навеждайки се над топчестата ръка на Едита Чепмън.

— Разбира се — раздразнено промърмори Едита и очите й критично стрелнаха Райън. — Надявам се, че сте се възстановили, капитан Диверъл?

— Донякъде, мадам — лицемерно отвърна Райън, притеснен от сприхавия й тон.

Лека червенина премина по бузестото лице на Едита Чепмън, когато срещна студените сини очи на Райън. Този млад мъж бе дал повод на много езици от Чарлстън да се раздвижат. Виждайки го по-отблизо, тя разбра защо. Едита моментално отхвърли съблазнителните помисли, които я бяха нападнали, докато ги представяха един на друг.

Тя никога не бе го одобрявала, дори и като момче, а сега безпощадната му мъжественост я безпокоеше. Тя остро се обърна към Морис.

— Защо трябва винаги да закъсняваш?! До един час трябва да бъдем у семейство Мейлън!

Морис примирително погледна към Райън, който му се усмихна с разбиране и съчувствие.

„Дяволите да ме вземат, ако момъкът не е перспективен“ — мерна се в съзнанието му и неочаквано му дойде наум една идея за разнообразяване на скучната вечер.

— Един момент, скъпа! — мило каза той, вземайки ръката на Едита. — Капитан Диверъл е отскоро в града и за него ще бъде удоволствие да ни придружи на соарето у Мейлънови. Еурора винаги се ласкае от възможността да нагости младежите. Какво ще кажеш, мила? — запалено попита Морис.

Едита Чепмън бе слисана. Морис бе избрал най-неудобния момент да направи това предложение. Немислимо бе Мейлънови да пожелаят да включат в списъка на гостите си някой, който не принадлежи към постоянния им кръг. Репутацията на Райън Диверъл, неизясненият му произход, отсъствието му от летописите на търговската крайбрежна олигархия, едва ли щяха да го направят желан гост у семейство Мейлън. Все пак тя си припомни, че Джон Петерсън го бе включил в празненството си по случай Деня на благодарността. Тя се бореше с решението, което Морис желаеше да изтръгне от нея.

— Вероятно, капитан Диверъл има други планове за вечерта — наблегна тя.

— Нищо, което не би могло да бъде променено — лаконично отвърна Райън, мислейки виновно за Кери, която го очакваше в Лайндън.

— Добре, добре! — добродушно се усмихна Морис. — Каретата ни ще те вземе от Си Хоук в седем часа — прибързано каза той, преди Едита да направи някакви възражения.

Морис подаде на Райън бастуните с дръжки от слонова кост, а Едита Чепмън изфуча през вратата и пълните й бедра оставиха звука от свистенето на коприна след нея.

Морис се ухили към Райън, който го погледна с известно съмнение и го последва навън.

Ла Пуеблита пор ла Байя бе построена на земя, завладяна някога от Лукас Васкес де Айлон, който тук бе наел кораб до устието на река Пийди Ривър. Уникалният проект на къщата бе изцяло дело на потомците на Айлон. Дебелите й стени и подобният на крепост градеж следваха простотата и стабилността на нейния функционален испански архитектурен план. Широките порти бяха отворени и разкриваха една алея със симетрично разположени от двете й страни синкави керемиди, водеща към вътрешния двор, в центъра, на който се издигаше внушителен мраморен фонтан. Специално за тази вечер бяха запалени множество факли, чийто пламъци осветяваха сребристите потоци, които се изливаха от извитите краища на мраморната фигура и разпръскваха нежна мъгла в топлия нощен въздух.

Еурора Мейлън бе застанала близо до широките железни порти и грациозно поздравяваше пристигащите гости, които пристъпваха и спираха изумени пред великолепно осветения фонтан. Притежанието на тази къща й донесе славата, че живее в охолство и тя доста се гордееше с резултата от хитрите манипулации на Херлсън при придобиването на имота.

Чепмънови пристигнаха и бавно се насочиха към определените им места в скучното еднообразие на гостите. Когато те дойдоха по-близо до светлината, Еурора позна високия млад мъж с тях. Той изглеждаше различен и почти злокобен, въпреки че леденосините му очи и блестящата му усмивка отвличаха вниманието от незарасналата още рана на челото му. Той щеше да бъде новост сред аскетичните гости на соарето.

Тя забеляза безупречното му облекло — тъмночервено вечерно сако, надиплена риза с жабо и колосана яка, жилетка от Ню Маркет и модерни овални катарами на колената на белия му брич. Сините му обувки от марокен бяха украсени с правоъгълни токи с инкрустирани бристолски скъпоценни камъни. Еурора Мейлън се устреми към него. Появяването му бе най-голямата атракция тази вечер. Тя оживено поздрави Чепмънови и впери поглед в него.

— Морис! — промълви Еурора, целувайки го леко по бузата.

След това се наклони и прегърна Едита Чепмън.

— Добре дошли в Ла Пуеблита пор ла Байя! — каза тя, като заекваше при изговарянето на испанските думи.

— Виждам, че сте ми довели и друг гост — мило отбеляза тя и кокетно се усмихна на Райън.

— Райън е дошъл за известно време в Чарлстън и аз допуснах, че неговото присъствие тази вечер ще ви зарадва — авторитетно заяви Морис, докато Едита изчезна в познатия кръг на гостите.

— О, да! Разбира се! — неуверено каза Еурора. — Успяхте ли се възстановихте след злополуката, мистър Диверъл?

— Напълно, мадам! — предизвикателно отвърна Райън.

Морис посегна към един поднос и наля две чаши шампанско. Подаде едната на Райън и бързо гаврътна своята. След това се обърна и видя, че Херлсън Мейлън оживено се отправи към тях. Забелязвайки Райън, Херлсън се изуми.

— Прекрасно! — провлачено каза Мейлън. — Радвам се да ви видя тук, капитан Диверъл.

— За мене е чест, сър, да бъда поканен във вашия дом, въпреки че поканата дойде от семейство Чепмън — опита се да го поласкае Райън.

— Следващия път ще я получите направо от мен! — отвърна Херлсън Мейлън, впечатлен от находчивостта на Райън в деликатната ситуация.

— Ужасно съжалявам за загубата на имението „Чели“! — продължи Херлсън Мейлън. — Разбрах, че Джон Петерсън е засадил в земите покрай реката нов сорт тютюн със светли листа. Ако желаете да опитате, аз бих могъл да ви финансирам — предложи той.

— Ще уведомя надзирателя си — почтително каза Райън, въпреки че той и Брендън вече бяха обсъждали възможността за експериментиране на новия сорт тютюн върху няколко акра земя.

— В момента Райън е зает с проблемите на кораба си — намеси се Морис, мислейки за фикс идеята на Херлсън за строежа на новата корабостроителница на Мейлънови в северната част на града.

— Много добре! — отбеляза Херлсън Мейлън. — Присъстващите тук тази вечер господа подкрепиха плановете ми за строеж на моята нова корабостроителница. Надявам се да се прославя и да се гордея с най-добрата система от въжета и най-висококачествения ремонт на търговски плавателни съдове извън пределите на Англия!

Обезпокоен от затрудненото и мъчително ходене на Райън, той го поведе към групата на останалите гости.

Морис Чепмън наблюдаваше Райън от разстояние, изпитвайки чувство на гордост от безупречното му и уверено поведение. Това изобилие от изтъкнати гости щеше да постави на изпитание умението му да води изискан разговор. Райън прие с благодарност запознанствата с Уилям Лоугън Смит и тъста му — Ралф Айзърд, които живееха в Гууз Крийк и живо се интересуваха от Сейнти Ченъл Къмпани. Райън много внимателно и съсредоточено разговаря с Джеймс Саймънс — морски офицер от военното командване на пристанище Чарлстън. Морис видя как аскетичният джентълмен иронично се засмя на един от коментарите на Райън. Исак Хюгер — плантатор на ориз от Джорджтаун, се присъедини към една от дискусиите във връзка с пратката ориз и индиго към френска Западна Индия. Морис бавно се движеше сред групата уверен, че Райън ще съумее да се държи на ниво в тая изискана компания, чиито родове се бяха появили още преди Революцията.

Внезапен трепет от вълнение премина сред гостите, когато пристигнаха Кейли Мейлън и придружителите й. Младият френски армейски офицер до нея носеше почетната лента на крал Луи XVI и изглеждаше блестящо в парадната си униформа и лъскавите се френски високи ботуши. Той внимателно се поклони на дамите. Тъмните му очи просветваха, докато Кейли го представяше.

Смарагдовите очи на Кейли се понесоха сред гостите и спряха да отдъхнат пред високия джентълмен, застанал близо до градината. Лека усмивка докосна устните й. Роклята й бе закупена от известния моден магазин Оупън Маркет и бе от тревистозелен атлаз със закрепена отстрани на тънката й талия диамантена брошка, вместо обичайното закопчаване с катарама.

Тя разтвори ветрилото си, наблюдавайки нервно градината и опитвайки се да прикрие раздразнението си от това, че Райън Диверъл се отправи към сянката на алеята, без да обърне внимание на грандиозната й поява.

Райън тръгна накуцвайки към другия край на уединената градина, използвайки суматохата при пристигането на Кейли, за да си отдъхне. Кракът безкрайно го болеше, а изпитото шампанско напълни празния му стомах, правейки го сънлив. Той съжаляваше за проявеното любопитство към поканата на Чепмънови, откривайки, че все още му липсва издръжливост за изнурителни обществени сбирки.

Официалната вечеря бе обявена сред врявата от бърборене и престорен смях. Ароматът на приготвената с най-изискани подправки испанска храна бавно се носеше над градината. Чувството на глад у Райън бе отминало и той се отпусна в широкия плетен стол, протягайки болния крак да си почине. Приглушеният звън от струните на китара, накъсаните ясни тонове бяха удивително завладяващи. Той затвори очи и мислите му отплуваха назад към „Чели“ — разклона на пътя, пролетната къща, рафтовете на библиотеката му, изпълнени с подбрани произведения, мраморната вана… Разяждащата болка в стомаха отново го обхвана.

— Капитан Диверъл!

Нежен женски глас го извади от мъчителното бродене в миналото.

Райън отвори очи и се взря в две тъмносини очи, напомнящи неговите.

— Недоумявам, мадам — тихо каза Райън, мъчейки се да се изправи.

— Съмнявам се, че някога сте изпадали в недоумение, сър! Осведомих се за името ви и има причина да се питам дали не сме роднини? — усмихна му се тя.

Райън стоеше изправен и откри, че само с няколко инча бе по-висок от величествената дама пред него. Кожата й бе мургава. Русата й коса бе изсветляла от слънцето и бе изтеглена назад. Широката златна шнола, придържаща косата, бе закрепена отзад на главата й. Дълга блестяща плитка пълзеше по рамото й.

— Казвам се Керълайн Козуел — спокойно каза тя.

Райън застана нащрек при изговарянето на омразното име на Козуел. Бе трудно да прикрие огорчението си.

— За мен е удоволствие, мис Козуел! — приглушено каза той.

— Аз съм лейди Козуел, сър. Омъжена съм за лорд Робърт — брат на втория ви баща и като че ли с вас сме далечни роднини — закачливо се усмихна тя.

— Дълбоко се съмнявам в тази възможност, мадам. Все пак…

— Майка ми е далечна братовчедка на Еурора Мейлън, което обяснява присъствието ми тук тази вечер. Не виждам как вие и аз бихме могли да сме свързани, но Еурора каза…

— Всеки е далечен роднина на Еурора Мейлън — каза Райън и изражението на лицето му омекна.

Той бе леко заинтригуван от предизвикателната красота на Керълайн Козуел.

— Няма ли да ме поканите да ви правя компания по време на вечерята? — дръзко попита Керълайн.

Райън протегна широката си длан към косата й, обърквайки се за миг от предизвикателното й поведение и безцеремонни обноски. Отсеченият й британски акцент придаваше аристократичен патос на речта й. Все пак бе доста неприлично за една изискана дама да прави предложения.

— За мен ще бъде чест! — галантно отвърна той, вземайки бастуните си, за да отиде до масата за угощението.

— Говори се, че доста добре се оправяте с жените. Истина ли е това, сър?

Райън преглътна удивлението си. Без да отговаря, той решително и безкомпромисно я претърси с очи, давайки й отговора, който търсеше. Очите му се насочиха към разкошните й гърди, напиращи от корсажа на виолетовата й атлазена рокля. Поканата открито се четеше в светлосините й очи.

Те доближиха дългата маса, отрупана с купчини леко прегънати тънки испански хлебчета, напълнени с месо, приготвено с ароматни подправки и залято с гъст червен сос. Колебливо напълниха чиниите си с необичайната храна и след това се оттеглиха в един спокоен ъгъл на двора.

— Кога бихте могли да узнаете дали между нас съществува родствена връзка? — попита Керълайн, разстилайки на скута си снежнобяла ленена салфетка.

— Ще мога да ви отговоря утре, мадам — сдържано отвърна Райън.

— В Англия ме наричат лейди Козуел — внимателно го поправи тя.

Райън кимна.

— А как се чувства лорд Филип Козуел? — иронично попита той.

— Вторият ви баща почина от чума миналата година — отговори Керълайн. — Знам за несполучливата му женитба с майка ви. Знам също така, че се е върнал в Англия като изгнаник с доста големичка сума от златото на Диверъл — добави тя.

— Така значи! — замислено отбеляза Райън, съзерцавайки светлината от факлите, плъзгаща се по златистата й коса.

Керълайн погледна към другия край на двора, където бе застанала Кейли Мейлън, заобиколена от група млади почитатели, чиито очи бяха вкопчени с явна неприязън.

Музикантите, седнали близо до фонтана, оставиха инструментите си и зачакаха знака на диригентската палка. Преуморените от сарабанда jestieux^[1] изпълниха градината. Райън разсеяно се запита какво ли бе станало с лирата, която испанците, следвайки тамошната мода, изобразяваха върху етикети и ги лепяха на китарите си.

Двойките се движеха в бавния такт на сарабандата, а рязкото почукване на токовете на обувките им отекваше в гладките сини керамични плочки на вътрешния двор. Райън уморено се сви на стола си, проклинайки крака, който не му позволяваше да се присъедини към танцуващите. Той се намръщи на Керълайн, която се бе загледала в Кейли и нейния френски офицер, носещи се по дансинга.

Неочаквано Кейли се завъртя, оставяйки танцуващите, и се обърна по посока на Райън. Тя се запровира сред двойките, а нетърпеливият французин плътно следваше шумолящата й рокля.

Когато те приближиха, Райън инстинктивно посегна за бастуните си, опитвайки се бързо да се вдигне на крака.

Блестящите зелени очи на Кейли се смекчиха щом дойде съвсем близо до него.

— Добър вечер, капитан Диверъл!

— Госпожице Мейлън! — отвърна Райън и леко се поклони.

— Струва ми се, че вие страните от останалите гости! — каза подигравателно Кейли, хвърляйки унищожителен поглед към Керълайн Козуел.

— Моите извинения, Кейли — отвърна безцеремонно Райън, — но като че ли имам леки затруднения със сарабандата тази вечер.

Кейли го погледна мълчаливо и лека усмивка премина по пищните й устни.

„Ще го имам!“ — помисли решително тя, усещайки отново магнетичното му излъчване.

— Разрешете да ви представя Жан Робер ла Бонте — специален емисар на крал Луи XVI за Каролина! — тържествено каза Кейли.

Красивият френски офицер направи внушителен поклон и очите му бързо се насочиха към Керълайн.

— Лейди Керълайн Козуел — представи я Райън.

— За мен е истинско удоволствие — каза с ужасно произношение Жан Робер.

— Така ли Жан! Ние никога не можем да ви разберем — нетърпеливо каза Кейли. — Може би ще трябва да намерите преводача си.

— Колко странно е да изпращат емисар, който знае зле английски — тихо прошепна Керълайн на Райън, разбирайки, че Жан Робер разбра част от това, което бе казала.

— Може би това е причината да бъде избран!

Жан Робер приятно се усмихваше на това, което бяха казали, а очите му разкъсваха Керълайн.

— Кажи ми, Райън — остро запита Кейли, — ще останеш ли за известно време в Чарлстън? Ще има много тържества за откриването на театъра. Семейство Ратлигес ще приемат утре вечер. Сигурна съм, че ще може да се уреди една покана и за теб. Балът на губернатора, както вече знаеш, ще бъде през следващата седмица.

Керълайн неспокойно размаха ветрилото си.

— Моля да ме извините! — каза тя с леден тон и се обърна да напусне компанията им.

— Може би Жан Робер би желал да ви покаже градината? — саркастично предположи Кейли.

— Аз вече няколко пъти съм я разглеждала — отвърна високомерно Керълайн.

Сериозните й сини очи се вгледаха в очите на Райън.

— Капитан Диверъл, ще ми дадете ли информацията, за която ви бях помолила?

— Ще се постарая да го направя утре, както ви бях обещал, лейди Козуел! — усмихна й се Райън.

— Adieu, Monsieur — каза Жан Робер и объркано последва лейди Керълайн към отегчителната компания.

Райън тихо се изсмя, когато двамата изчезнаха от погледа му.

— Това е явна демонстрация от твоя страна, Кейли — упрекна я той. — Би могла да проявиш известна изтънченост.

— Какво знаеш ти за изтънчеността? — отговори му с въпрос Кейли. — Тая кучка — нейно благородие лейди Козуел, не е дама.

— Както и ти.

— Защо винаги ме караш да се чувствам неудобно, Райън?

— Не съм си поставял такава цел — меко отвърна той.

— Майка ми е на мнение, че си невероятно красив, дори и с проклетата си рана — усмихна се Кейли и настроението й се повдигна.

— А ти как мислиш?

Кейли се придвижи по-близо до него. Зелените й очи блестяха.

— Искам да ме съпроводиш на официалната вечеря у семейство Ратлигес утре вечер — тихо каза тя.

— А френския ти офицер? Чувал съм, че французите са доста опитни в компанията на млади дами! — предизвика я Райън.

— Той не е… не беше — заекна тя.

— Не беше, какво, Кейли? — запита Райън. — Не говореше перфектен английски? — забавляваше се той.

Надменната, недостижимата Кейли Мейлън бе загубила силата на своите атаки, въпреки всичките женски оръжия и неимоверните усилия да спечели победа за вечерта.

Райън се отпусна обратно на стола си. Тя стоеше изправена пред него в рокля от тревистозелен атлаз, прелестно украсена със зелени кадифени панделки. Светлината от факлите огряваше диамантената й брошка и обици, танцуваше по брилянтите им.

— Няма да мога да танцувам с теб, Кейли. Намери си друг партньор — уморено каза Райън.

— Значи отказваш да ме придружиш? — недоверчиво запита тя.

— Защо е толкова важно това за теб?

— Защото не можеш… — Тя внезапно спря и не се доизказа.

— Ах, моята прелестна Кейли! Не можеш да понасяш мъж, който не е паднал в нежните ти нозе! — каза подигравателно Райън.

Кейли сведе надолу очи, когато Морис Чепмън прекоси двора и се запъти към тях.

— Отдавна те търся — изръмжа Морис с натежал от пиене език.

— Скоро ще си тръгваме — поклони се несръчно той към Кейли. — Приятна вечер, Кейли! Утре у Ратлигесови отново ще си правим компания. Казаха ми, че баща ти е организирал за всички нас една разходка с ландо^[2]. Има място и за капитан Диверъл — добави той, а очите му весело трепнаха, срещайки погледа на Райън.

— Бях останал с впечатлението, че съм ви надхитрил тази вечер — дрезгаво каза Райън.

Кейли хитро му се усмихна, а очите й светеха като зелени извори от светлина.

— Може да ви се стори неприятно — нежно каза тя.

Морис ги наблюдаваше с опитно око. Каква двойка можеха да бъдат те! Докато крачеше зад тях, той усети да го обзема едно силно чувство на задоволство. „Кейли най-после откри равностоен противник!“ — доволно се подсмихваше той.

На вратата Райън се позабави и изчака да се сбогува с Мейлънови, като им благодари за приятната вечер. Той надълго и нашироко коментираше подробности от колоритната история на Ла Пуеблита пор ла Байя и очевидно заинтригува Херлсън Мейлън, който от своя страна също започна да разказва за успехите и наградите си напоследък. Най-накрая Морис не издържа и дръпна ръката на Райън, за да го подсети да побърза.

— Винаги сте добре дошъл тук! — каза Херлсън Мейлън и хвърли поглед към красивата си дъщеря.

Кейли се бе залепила заръката на Райън и го съпроводи до каретата. Там тя се повдигна на пръсти и му пошепна нещо на ухото.

— До следващото утро, Райън! — нежно каза тя, докосвайки леко бузата си до устните му.

Неволните свидетели на тази сцена бяха шокирани и с възклицания отстъпиха встрани.

Райън се наслаждаваше на момента, играейки с дръзките аванси на Кейли. Той нежно повдигна ръката й към устните си и целуна върха на пръстите й.

— Ще чакам! — каза с копнеж той.

След това спокойно се обърна и бавно се качи в каретата. Морис Чепмън се разположи до него и не обърна внимание на свирепия поглед на жена си. Колелата на каретата се завъртяха и се понесоха към Кингс Хайуей.

— По дяволите! — тихо изруга Райън, чувайки приглушеното хихикане на Морис Чепмън.