Лина Лаутън
Пиратът лорд (6)

Глава 5

Семейство Мейлън пристигнаха в „Петерсън Ууд“ за Деня на благодарността, перчейки се и излагайки на показ всичко, с което бяха прочути. Два идеално допълвайки се по цвят дорести коня предизвикателно пристъпваха пред червената карета с проблясващ отстрани на стъпалото фамилен герб. Херлсън Мейлън носеше високата си дворянска шапка и държеше в ръка бастун с огромна заоблена сребърна дръжка — двете допълнения към облеклото му, които неизменно удостоверяваха неговата самоличност.

Каретата приближи и спря пред ширналото се имение, което бе запазило красотата си и сега весело приветстваше гостите. Еурора Мейлън веднага слезе и се огледа за съпруга си. По-голямата част от високите и уважавани кръгове, в които тя се движеше, я смяташе за непостоянна и суетна жена, която неуморно внушаваше на всеки важността на кръвното си родство с генерал Бенджамин Линкълн. Повтарящите се разкази за семейната история, рядко променяха съдържанието си.

— Какъв мрачен ден! — щеше да се оплаче тя. — Също както тогава, когато бедният ми вуйчо Бенджамин бил принуден, напълно принуден да подчини любимата ни земя на страховития Клинтън. Защото бедният ми вуйчо бил напълно изтощен от битката в знойните майски дни и тогава скъпата му съпруга…

Финалната сцена караше напарфюмираната й дантелена кърпа да докосне крайчеца на окото й. Независимо от всичко Еурора Мейлън бе една изключително гостоприемна дама и нейните гости, обикновено с охота, наблюдаваха семейното представление.

Джон Петерсън излезе от величественото си имение и се понесе надолу по блестящите мраморни стъпала възрадван, че официалните гости са пристигнали. Напоследък бе завладян от мисълта и постоянното желание да дава угощения, а след завръщането на Джениел от „Чели“ поканите щяха да нараснат.

— Здравейте и добре дошли в „Петерсън“! — извика Джон Петерсън, пресичайки входната алея.

Той приближи каретата и протегна ръка, за да помогне на Кейли да слезе.

— Ах, Кейли — каза той, — ти все още си най-красивата зеленоока принцеса в цяла Южна Каролина! Ще трябва да ти намерим подходящ принц.

Той тихо се засмя, когато се наклони и докосна бузата й с бащинска целувка.

— Татенце Петерсън, ти казваш толкова приятни неща! — свенливо отвърна Кейли и изчака приближаването на Джениел, чувствайки скритата й неприязън към себе си.

Кейли протегна ръка, без да сваля ръкавицата си.

— Скъпа Джениел — нежно каза тя, — как си? Ние все ви каним в Макклийлънвил и, Бог ми е свидетел, вие винаги отказвате да ни посетите!

„Напротив!“ — помисли си Джениел. После като изчака да чуе хапливия поздрав на Кейли, се насили да се усмихне.

— Аз бях необходима в „Чели“ през последните няколко месеца. Роклята ти е скроена по френски модел, нали?

След многобройните години практика тя се бе научила да кръстосва шпага в словесните двубои с Кейли. Виждайки изражението на лицето й, Джениел разбра, че е успяла да отвлече вниманието й в създалата се ситуация.

— Мисис Бенкс я завърши едва вчера, но в бързината не направи добре ръкавите — обясни Кейли.

Тя продължи да се оглежда наоколо, за да разбере чие пристигане бе предшествало нейното.

Джон Петерсън поведе всички навътре, тъй като слънцето се бе скрило зад тежките тъмни облаци и студеният речен вятър бе вдигнал яростна вихрушка. Вътре, по изключение, мъжете се оттеглиха в библиотеката, за да опитат новото малцово уиски на Джон Петерсън. Джениел копнееше да се присъедини към тях, дори ако трябваше да изслуша описанието на битката при Ютей Спрингс, за изхода, от която всеки мъж претендираше, че е резултат на неговия собствен героизъм. Обсъждането на спиртоварницата на Тим О’Фелън щеше да бъде последвано от тържествената реч на Херлсън Мейлън за новата му корабостроителница и всичко това щеше да трае до започването на тържествената вечеря.

Джениел внимателно поведе сдържан разговор с Еурора и Кейли Мейлън, показвайки им новите двойни столове от розово палисандрово дърво и табуретките, тапицирани със зелен брокат, които за момента бяха определяни като един много „търсен комплект“. Върху намиращата се близо до прозореца кръгла маса, бяха инкрустирани мраморни птици, чиито очи бяха от пламтящи рубини. Еурора Мейлън нададе възхитен вик, когато ги видя. Кейли изучаваше изображението си в огледалото, украсено с рамка от златни листа, което висеше над мраморната египетска камина. Тя видя Джениел да минава със сребърен поднос, пълен със сладкиши за чай, ореховки и сухари.

— Длъжна съм да отбележа, Джениел — каза Еурора Мейлън, като облизваше пръстите си, — че тези ореховки са много вкусни. Рецептата на майка ти ли е?

— Да, Еурора. Готвачката ни Берта все още ги прави — уморено отвърна Джениел, страхувайки се, че насила воденият разговор може да прекъсне още в самото начало.

Кейли с отегчение наблюдаваше как тя се настани на стола до прозореца.

В един часа след обяд Морис и Джонатан пристигнаха по индианската пътека, изпреварвайки бурята, която заплашително се носеше от вътрешността на равнината. Щом чу входния звънец, Джениел се измъкна, извинявайки се от наблюдателната компания на жените от семейство Мейлън. Метна вълнен шал върху раменете си и се втурна по пътеката да види кои бяха посетителите.

Джонатан Чепмън направи две големи крачки и я пое в обятията си. Силното му тяло нежно я притисна и той склони русата си глава да я целуне. Джениел почувства студената влага на балтона му до тялото си. Ароматът на речния вятър бе просмукан в него. Топлият му дъх докосна лицето й. Тя бе неизмеримо щастлива да го види.

Морис Чепмън тържествуваше при вида на високия си, силен и красив син, приведен над Джениел. Те бяха поразителна двойка и той чувстваше неизмерима гордост от избора на съпруга, направен от сина му. Джениел се откъсна от Джонатан, за да се ръкува с Морис.

— Добре дошъл отново в „Петерсън“! — прошепна тя, доближавайки се до лицето му.

Морис Чепмън се усмихна, притискайки обветрения плащ към себе си.

— Джениел, ти си красива както винаги. Може би постъпвам несериозно и говоря много прямо, но би ли ми казала дали тъгуваше за Джонатан? — шеговито каза той.

Без да я изпуска от прегръдката си, Джонатан леко я отдалечи от себе си и погледът му се плъзна по тялото й.

— Нека се оженим днес! Аз съм нетърпелив човек — меко каза той. — Желая те сега!

Тримата тръгнаха по входната алея. Мъжете пазеха Джениел от мразовития вихър, който се носеше откъм реката.

Докато вървеше между Джонатан и баща му, потискащото чувство, което бе усещала, постепенно изчезваше. Почти…

 

 

Райън Диверъл и Брендън Орд яздеха в лек галоп по пътя, водещ към имението „Петерсън Ууд“, препускайки по следите, оставени преди това от каретата на Мейлънови. Брендън хвърли поглед към профила на компаньона си, чувствайки почти кръвно родство с него. Длъжността на надзирател обикновено бе давана на човек от простолюдието, но с Брендън Орд това не бе така.

Той бе роден на брега на река Сейнти и бе син на богат англичанин, който поради безразсъдни капиталовложения и невъзможност да плати разноските по съдебните дела, бе загубил всичко, което имаше. След кратък престой в Ню Орлеан, родителите на Брендън бяха повалени от жълта треска, оставяйки него и сестра му сами и без пукнат грош. С разбито от скръб сърце, Фелисия се бе върнала в Ливърпул, умолявайки Брендън да я придружи. Той бе отказал и се бе върнал в родния си край, в долината на Сейнти. Измежду бащините му приятели Джон Петерсън бе най-почитан и това бе накарало Брендън да потърси помощта му при намирането на подходяща работа.

Джон Петерсън бе убедил Лорена Диверъл в необходимостта от надзирател за „Чели“ и че Брендън е най-подходящ за тази работа. За кратко време Брендън се бе сдобил със собствено жилище, настанявайки се в малката надзирателска къщичка в имението „Чели“, горящ от нетърпение и решен да докаже, че заслужава доверието, което му бе оказано.

По време на боледуването на Лорена, Брендън бе силно разтревожен, разбирайки, че ако тя умре, Райън Диверъл ще се завърне в „Чели“, а той самият ще бъде принуден да напусне имението. Повърхностната информация, която бе получил от носещите се слухове за непрокопсания наследник, гласеше, че Райън е бил прогонен от плантацията по време на семейна кавга, когато е бил на около десет години. Един от полските работници бе разказвал на Брендън, че Райън е бил обучаван и възпитаван в училището „Броксбърг“ в Чарлстън, след това чиракувал при Доналд Харкинс от „Морски търговци“ в Чарлстън и понастоящем притежавал собствен търговски плавателен съд — „Уейвърли“. Когато мислеше за успехите на Райън Диверъл, Брендън все още чувстваше остра болка на завист, тъй като за известно време той си се бе представял за господар на „Чели“.

Опасенията изчезнаха при срещата с мистериозния нов господар, който още от първия разговор доказа, че е силен мъж. През последните два дни те заедно обиколиха на кон земите на имението и първоначалното впечатление на Брендън бе потвърдено.

Денят, когато бе дошъл пратеникът от „Петерсън Ууд“, те бяха в кабинета от ранни зори. Джордж Сайлъс връчи адресирания до Райън плик, запечатан с червен восък и носещ инициалите „Дж. П.“. Райън се намръщи, показвайки неудоволствието си от натрапването на Петерсън. След като го прочете внимателно, Райън подаде писмото на Брендън.

— Какво е това, Орд? Каква е тая официална покана от Джон Петерсън? — Нежеланието му да я приеме, бе явно.

— Изглежда, че напоследък сър Джон Петерсън включва по-голямата част от плантаторите в поканите си. Той бе един тъжен и нещастен човек след смъртта на мисис Петерсън и на по-голямата си дъщеря по време на епидемията и сега често дава щедри угощения. Аз неведнъж съм приемал гостоприемството му. Баща ми говореше с голямо уважение за него, а моето присъствие тук се дължи на неговата любезност.

Брендън протегна дългите си крака и посегна към лулата си.

Райън съсредоточено изслуша обясненията относно поканата и след това каза:

— Надявам се, че Джон Петерсън е приятел на адвоката ми — Морис Чепмън. Аз посещавах „Броксбърг“ с неговия син. — Джонатан и те често споменаваха в разговорите си семейство Петерсън. Чепмън трябваше да бъде в „Чели“ днес, но предполагам, че ветровете по реката са го забавили. Чух, че сега Джонатан има свой търговски офис в Сейвена и че е взел решение да стане член на „Морски търговци“.

Брендън се отказа от по-нататъшни приказки и те отново се заеха с натрупаните върху масата документи и земемерни скици.

Рано сутринта, в деня след обиколката на земите в „Чели“, Райън гръмогласно се заканваше и викаше на връщане към къщата, а сърдитият надзирател решително го следваше по петите.

— Всемогъщи Боже! — ревеше Райън. — Нищо ли не е направено тук през изминалите години? Полята са в плачевно състояние. Угарите е трябвало да бъдат засадени. Две години ли казваш е продължило това?

Той погледна свирепо Брендън.

— Как, за бога, не е заработена поне една монета от тази плантация? Цялата южна страна от равнината трябваше да е засадена с тютюн. Даже неопитен плантатор като мен може да види това!

Райън замълча, излязъл извън себе си от гняв.

— Желанието на майка ви бе да… — поде Брендън.

Райън прекоси дългата стая и неочаквано отново се нахвърли върху него.

— Робите на Петерсън са работили тук. По чие решение ставаше това? Не желая да имам дългове към Джон Петерсън. Може би тазвечерната покана е, за да си уредим сметките?!

— Не мисля, сър — каза Брендън.

— Тогава толкова ли е щедър той, че да изпраща робите си да работят при злочестните?

— Мистър Петерсън изпитваше състрадание към нещастието на вашата майка — бавно каза Брендън, наблюдавайки суровото изражение върху лицето на Райън.

— Състояние в резултат на собствения й избор — стрелна го с очи Райън и се наведе към писалището си.

Той издърпа дълъг лист от пергамент пред себе си и се пресегна за перото.

— Искам от теб да направиш списък на взетите на заем роби и периода от време, за който те са работили на земята на „Чели“. Не приемам милостиня от когото и да било! Намерението ми бе да продам „Чели“, но очаквам по-добър обрат на нещата. След огледа на полетата, изглежда, че продажбата няма да се състои. Много време ще ни отнеме да ги направим плодородни. Имението също така ужасно се нуждае от ремонт и основно почистване — заключи Райън.

Брендън кимаше, успокоен, че позициите му нямаше да бъдат застрашени. Остатъкът от деня бе прекаран в изучаване на остарелите земемерни планове и в пресмятане на разноските, свързани с разсада на тютюна и памука.

Райън бе убеден, че трябва да бъде прекаран напоителен канал от пролетната къща при заливчето, до храсталака на овощната градина, който непрекъснато да подава влага към изсъхналите корени на дърветата, за да могат те отново да се съвземат.

— В чужбина плодовете на земята са ценна стока — обясняваше Райън. — Дори стиснатите британци плачат за нея.

Той се обърна към Брендън.

— Ти си човек, който добре познава земята на „Чели“. Какво ще кажеш за плановете ми?

— Те са ваши планове, господарю Диверъл — отвърна Брендън.

Райън се изправи и се облегна на полицата над камината. Очите му разсеяно разглеждаха избелялата картина с маслени бои, която висеше закачена накриво над него. С течение на времето боите се бяха напукали.

— Откъде е дошло това чудовищно нещо? — раздразнено попита той.

— Дар за нейно благородие от лорд Филип — спокойно отвърна Брендън.

Райън неочаквано посегна към нея, дръпна я от пирона, за който бе закачена, и я метна в огъня.

— Подходящ край за подаръците на лорд Филип!

Брендън гледаше безучастно, необезпокояван от действията на новия господар на „Чели“. Райън Диверъл бе самостоятелен мъж — това трябваше да бъде ясно още отначало.

След последвалото неловко мълчание Брендън се приготви да излезе.

— Искаш ли да присъстваш на вечерята в „Петерсън Ууд“? — запита Райън, когато Брендън наближи до вратата.

— „Петерсън Ууд“ се слави с това, че е обществено средище за района на Сейнти — отвърна Брендън.

Райън едва доловимо се усмихна.

— Имаш предвид, че трябва да хвърля един поглед на обществения живот?

— Джон Петерсън ще се засегне, ако не приемете — каза Брендън.

Райън кимна и се обърна към камината.

— Тогава уведоми приносителя на съобщението, че ще отидем — каза Райън и погледна нагоре към часовника над камината, който гръмогласно удари три часа.