Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Under Crimson Sails, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 24 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Линда Лаутън. Пиратът лорд

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теофил Саев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonni

Глава 27

Дрънченето на прикованите с вериги помпи отекваше в залятия от вода коридор под палубите.

— Продължава да се изкачва! Натежава откъм подветрената страна! — извика Уилсън от четириъгълната палуба.

— Боже опази! Знаех си, че е отишла доста напред! — ядоса се Уайлър, шляпайки из покачващата се вода на горната палуба.

Райън бе застанал на оградената четвъртита палуба и наблюдаваше вълните, удрящи се в задната част на кораба. Той уморено подпря ръка на коляното си. Уайлър дойде и застана до него, вперил очи в прочистеното небе.

— Мили боже! Я гледай! Бог чу молитвите ми. Ако успеем да поддържаме курс на североизток към търговските пътища, ще можем да достигнем бреговете на малките Бахамски острови.

— Без нито една мачта и изпотрошено кормило е малко вероятно да се задържим по-дълго в открити води — спокойно отбеляза Райън.

— Жилезните й механизми са добри! Аз лично са убедих в това. Тя е имала и по-лоши изпитания. Ни забравяй, момко, чи тя победи в сражението с британския военен кораб! — гръмогласно каза Уайлър.

После сграбчи едната ръка на Райън и разгледа ожулената кървяща длан.

— Ш’ трябва да отдилиш малко времи на ръцети си. Доста дълго си бил на помпите.

Райън внезапно се разсмя, подтиквайки го да започне.

— Последния път, когато видях готвача, той плуваше край каютата си и гонеше кухненските прибори, които се носеха около него.

Уайлър се намръщи, не намирайки нищо смешно в думите на Райън.

— Къде е момичето ти? — запита той и погледна косо към появяващата се слънчева светлина.

— Спи в прогизналата койка в каютата на помощник-капитана. На най-долната палуба Енрико намери една консерва с херинга и няколко сухи бисквити и се погрижи за прехраната й.

Уайлър неодобрително поклати глава.

— Т’ва, което направи, е погрешно, момчето ми! Тя насила дойде на кораба и можише да загини във вихрушката.

— Всички ние можехме и все още можем да загинем! — разгорещено отвърна Райън.

— Тъй е, но ми са струва, че твоят кораб ще стигне до сушата.

Уайлър изцеди водата от капитанската си униформа. Дълбоки бръчки от умора набраздиха червендалестото му лице.

— Време е да отменим караула при помпите! Моряците бързо се уморяват от мръсния въздух и липсата на прясна вода.

— В каютата имам буре с ром — отбеляза Райън и издърпа прогизналата риза през главата си.

Уайлър широко се усмихна.

— Бог да те поживи, Райън! Хората ми сигурно са жадни и твоят ром ще ги ободри. Може пък и аз да пийна с тях.

Усмивката върху лицето на Райън се стопи. Той внезапно посочи към четвъртитата палуба на щирборда. Уайлър също го видя.

Плавателният съд се бе устремил към тях като метеор. Това бе двумачтова шхуна с удължена средна част и едно оръдие при предната мачта. Шхуната бе оцветена в черно чак до най-долната палуба. Тя се носеше без флаг и приближаваше с голяма скорост.

Уайлър нервно дръпна брадата си.

— Не ми харесва туй, Райън! Мириши ми на неприятност.

— Ще окачим нашия злочест флаг, стига само да го открия долу — каза Райън и скочи на крака.

— Недей, момко! — предупреди Уайлър. — Те веч’ са видели наш’то окаяно положение.

— Това са пирати — каза Райън, давайки отговор на собствения си въпрос.

— Може и да е тъй. Ний по-добре да намерим някакви сухи оръжия на борда и да придупредим моряците да са нащрек. Задръж половината от хората при помпити и прати останалити горе на палубата. Ний сме уязвими, тъй че те ще опитат да ни вземат на абордаж. Прати Драш да стои при твойто момиче. Енрико ще трябва да му обясни за опасността. Неблагоразумие ще’й да научат, че има жена на борда.

Командите на Уайлър бяха спокойни и обмислени, въпреки че, съдейки по намръщеното му лице, той бе разтревожен.

Райън прекоси палубата с широки крачки, хвърляйки поглед встрани към бързоходната шхуна, устремена към тях. Трябваше да настоява „Уейвърли“ да остане въоръжен както по-рано, когато той плаваше на нея. Трябваше да разбият мародерите от морето.

Джениел се бе сгушила в койката и бе заспала под парцали от разпокъсани платна. Райън я съзерцаваше, усещайки остра болка на съжаление и разкаяние. Две години от техния живот бяха опустошени, а сега може би и остатъкът от него, ако не оцелееха след последната заплаха, която се носеше по морето право към тях.

— Джениел! — нежно я повика той и вдъхна силното ухание на жасмин, което все още се излъчваше от платиненорусите й коси.

Тя леко се размърда. Райън се наклони над нея и я взе в обятията си. Все така бавно тя отвори големите си теменужени очи.

— Райън, к-какво?

Той докосна с пръст устните й.

— Чуй ме, Джениел. Нямаме много време. Един неприятелски кораб ни доближава от югоизток. Той няма флаг, а на „Уейвърли“ няма почти никакво оръжие или платна, за да лавира. Може да стане опасно. Ти ще останеш тук с Драш и Енрико, докато аз не дойда при теб. Не трябва да се появяваш на палубата. Разбираш ли?!

Джениел изпитателно погледна замислените му очи — техният син цвят сега бе потъмнял и изгаряше от жестоко безпокойство. Тя понечи да каже нещо, но той спря думите й с горещите си устни — една нежна целувка, говореща неясно за чувствителност и топлота. Тя все още бе замаяна от тази целувка и не бе отворила очи, когато той я върна към действителността.

— Трябваше утре да пуснем котва, Джениел. Бях намерил място за теб на остров Гранд Кейкъс.

Когато тя отново отвори очи — той си бе отишъл.

 

 

Мийд Бенингтън даде знак на боцмана да стреля с „Дългия Том“ към океанския търговски кораб. Той вдигна далекогледа към окото си и видя червения корпус, потопен в опустошителната морска вода. Конструкцията на фрегатата, като че бе френска. Тя бе разрушена, с повалени мачти и бавно потъваше в поглъщащите я води. След като нагласи на фокус далекогледа си, той прочете обкованите със злато букви в предната част на кораба: „Уейвърли“.

Нетърпеливо тръсна русата си глава. Фрегатата плуваше — един изпотрошен плавателен съд, бързо поглъщан от водата и едва ли си струваше да се полагат усилия за спасяване на имуществото му. А и не бе в характера му сам да взема решение за спасителни акции. Може би на борда все още имаше някакви провизии, стига само хората от екипажа да се бяха запасили.

Докато изучаваше фрегатата, нещо докосна струните на паметта му. Веднъж „Уевърли“ бе печелила сражение, но тогава амбразурите й не бяха празни. Сега нямаше развят флаг, но нямаше и мачти, на които да бъде окачен. Тя бе насочена към търговските пътища и бе възможно да достигне до Бахамските острови. Но не и преди той да я плячкоса. Фрегатата щеше да бъде потопена!

— Няма сигнал, сър! — рапортува боцмана.

— Как по дяволите да подадат сигнал?! Неговата палуба е оголена и пуста! — прогърмя гласът на Бенингтън.

— Има екипаж на борда — критично отбеляза помощник-капитанът, който по всяка вероятност бе португалец и сложи косматата си ръка върху огромното си шкембе.

— Едно нежно предизвикателство! — изръмжа Бенингтън и закопча колана със сабята около кръста си. — Вдигни кървавия ни флаг! Готови за абордаж!

„Коперхед“ бързо доближи немощния търговски кораб, оставяйки в готовност платната си, а добре въоръженият пиратски екипаж стоеше в очакване.

Капчици пот блестяха по веждите и челото на Мийд Бенингтън, когато се наведе към отпуснатите ванти. Той даде знак да бъде спуснат във вода баркасът.

— Предайте се, или ще умрете! — изрева той над тясната ивица вода, която разделяше корабите.

Райън погледна арогантния пиратски капитан и усети бодване от далечен спомен.

— Уайлър, аз познавам отнякъде тоя негодник! — промърмори Райън.

— Прилича на проклетите си паразити, гадината! — изръмжа Уайлър.

— Може да направим опит да преговаряме — студено отбеляза Райън, когато баркасът с пиратския екипаж се приближи отстрани.

— Май няма да стане! — намръщи се Уайлър и му направи знак да се придвижи напред.

Най-добрите стрелци от редовете на екипажа щяха да стрелят по пиратите с единствените три сухи мускета, останали на борда.

— Не можем да ги отблъснем. Твърде много са — спокойно каза Райън.

— Може и да е тъй, но хитрината може да ги накара да се разколебаят и решат, че оголения търговски кораб ни си струва риска!

Уайлър неочаквано замахна и вдигна високо разперените пръсти на ръката си, сигнализирайки за първия залп.

Викове на болка и страх се понесоха от баркаса. Райън безмълвно наблюдаваше страховития спектакъл, безразличен към избиването. Уайлър бе нападнал пиратите изневиделица.

Уилсън и хората му презаредиха и по команда от Уайлър изстреляха втори залп. От „Коперхед“ все още нямаше ответна стрелба.

Русолявият капитан отново се появи сред такелажа на долната палуба. За миг, Райън ясно видя мъжа. Очите му се присвиха и тогава той си спомни.

Без предупреждение големият топ от левия борд на „Коперхед“ избълва дъжд от олово, прицелвайки се в разклатените греди на „Уейвърли“. На главната палуба зейна дълга цепнатина. Второто оръдие изригна дим, последвано от преградния огън на по-малките огнестрелни оръжия. Пиратите атакуваха яростно отстрани, застрашавайки единия борд на собствения си кораб.

Райън лежеше плътно долепен към палубата и предпазливо повдигна глава, за да огледа и прецени щетите. Уилсън се бе проснал по гръб, а невиждащите му очи бяха вперени в небето, което той никога вече нямаше да види. Райън изумено се втренчи в тъмната локва кръв до краката му. Механикът, който бе край него, не помръдваше.

Уайлър приклекна близо до него.

— Отзад има два баркаса — дрезгаво каза той.

— Предай се, Уайлдър! Това е лудост! — глухо каза Райън.

Уайлър недоверчиво го изгледа.

— И ний сме пиратстващи мъже. Затуй никога не ще отстъпим!

— Никога досега не съм се сражавал с пирати от сал! — скептично каза Райън.

— Тъй е — замислено каза Уайлър. — Добре, момко, ний ще са предадем, но проклетият капитан е мой! — изскърца със зъби той и побутна гравираната дръжка на острия си нож.

След призива за капитулация Мийд Бенингтън стъпи на борда на поразения кораб. Мургавото му лице бе безизразно, докато очите му обхождаха разпръснатите тела по палубата на „Уейвърли“.

— Инди! — извика Бенингтън. — Претърсете телата на ранените и убитите и доведете капитана и всички оцелели при мен!

Инди кимаше с глава, докато прокарваше окървавена ръка по късата си сабя и избърса острието й в гърба на мъртвия помощник-капитан. Устата му висеше отворена, а изпъкналите му, намръщени черни очи се изцъкляха, когато облизваше жълтеникавите си лиги. Острието на късата сабя мушна Райън.

— Ти ли си капитана? — изфъфли с испански акцент Инди.

— Аз съм собственикът на кораба! — отвърна Райън.

За миг Инди гледаше озадачено. След това устата му се отвори в беззъба усмивка и без никакво предупреждение, силно удари гърба на Райън с плоската страна на сабята си. Райън полетя напред по хлъзгавата дъсчена палуба. После бавно се надигна, а очите му бяха на нивото на покритите с кора от засъхнала кръв ботуши на Инди.

— Разбра ли какво те попитах, англичанино? — подигравателно каза португалеца и ритна силно Райън в лицето.

Плюейки кръв, Райън яростно сграбчи олюляващите се ботуши. Португалецът изгуби равновесие и тежко се строполи край него. Райън инстинктивно посегна към гърлото на пирата и дълбоко впи пръстите си в мускулестата плът.

— Райън Диверъл!

Грубият дрезгав британски акцент на гласа над него, спря нападението му. Олюлявайки се, Райън се изправи на крака, смътно дочувайки хриповете на португалеца.

Очите му се срещнаха с жълто-зелените животински очи на Мийд Бенингтън. Разклащайки глава, за да проясни съзнанието си, той скептично се вгледа в слабия, русоляв капитан на пиратите.

Една изкривена усмивка играеше по устата на Бенингтън.

— Значи пак стана тъй, аз да съм победителят! — подигра се Бенингтън. — Мършавото копеле от „Броксбърг“ има още много да се учи!

Думите на Райън бяха неясни.

— Бенингтън… — бе всичко, което успя да каже. — Защо, за бога?

Бенингтън отметна назад главата си и се захили — мъчителен, нервен, смразяващ смях, който разцепи въздуха.

— Не си ли спомняш, че по времето, когато бяхме заедно в „Броксбърг“, мой кумир бе Стеди Бонет?!

Райън недоверчиво поклати глава.

— Семейството ти бе известно и уважавано в Англия. Твоят баща бе…

— Толкова мрачен, колкото сивите каменни стени, които ни затваряха живи в тази гробница, наречена „подготвително училище за момчета“! — каза Бенингтън, наблюдавайки как Инди оправяше изутия си ботуш.

— Моят кораб е разрушен и потъва — лаконично каза Райън, изучавайки непроницаемото изражение върху лицето на Бенингтън. — Понесохме жестоките удари на урагана. Моля да ни бъде разрешено да продължим към бреговете на Бахамските острови! Ще го укрепим и…

— Все още си дипломат, а негоднико Райън?! — Очите на Бенингтън алчно просветнаха. — Значи се опитвате да ме уговаряте да ви пусна да си вървите и да върна обратно храната, която задигнах? Кажи ми, плакал ли си от болка, когато директорът ти налагаше наказание?

Райън го стрелна с убийствен поглед. С крайчеца на окото си той видя да се приближава Уайлър, охраняван от двама тежковъоръжени пирати. Очите на Уайлър бяха безизразни, а голямата му уста бе здраво стисната.

Бенингтън се подпря на парапета, скръсти ръце на гърдите си и се намръщи от ярката слънчева светлина.

— Представи се! — обърна се троснато той към Уайлър.

Райън ядосано наблюдаваше как мускулестият врат на Уайлър бясно пулсираше, докато той се мъчеше да се овладее.

— Спокойно, Уайлър! — предупреди го Райън, правейки крачка към него.

Блясъкът на стомана просветна, преди някой да успее да помръдне. Тънкото острие се заби в гърдите на Мийд Бенингтън и той застена. Уайлър закрепи острието, завъртя го и сключи мускулестите си ръце около стройния пиратски капитан.

— Никой не ще ме свали от кораба! — изговори през зъби Уайлър.

Райън чу само бързото метално свистене от замаха зад него. Португалецът Инди разряза въздуха с късата си сабя и я заби дълбоко в шията на Уайлър. Той се плъзна надолу към тялото на Бенингтън и главата му нелепо се килна към лявото му рамо.

Зашеметен, Бенингтън разсеяно примигваше към Райън. Инди бързо прескочи неподвижното тяло на Уайлър, разкъса ризата на Бенингтън и грубо издърпа дръжката на забодения от Уайлър нож.

— Шотландският негодник го бе укрил при хълбока си! — изсъска Инди и започна да тъпче плат в прореза на раната. Мийд Бенингтън с пепеляво лице се взираше в капещата от раната си кръв.

Райън преглътна твърдата буца, заседнала в гърлото му.

— Бога ми, Бенингтън, аз ще те убия!

— Райън! — Писъкът на Джениел разцепи въздуха над палубата.

Тя се отскубна от двамата пирати, които я държаха и се втурна към обятията на Райън. Теменужените й очи се разшириха от ужас, когато видя Уайлър да лежи по очи в нарастващата червена локва от собствената му кръв.

Райън я издърпа по-близо и притисна главата й към гърдите си.

— Уайлър е мъртъв, Джениел! Не гледай натам!

Потъмнелите от болка очи на Мийд Бенингтън трепнаха при вида на Джениел.

— Коя сте вие, мадам? — дрезгаво промълви той.

— Дамата е с мен! — озъби се Райън.

— Омъжена ли сте? — обърна се Бенингтън към Джениел.

— Ние… не… аз… — заекна Джениел, усещайки, че Райън бе непреклонен.

— Тя е моя! — повтори преднамерено бавно той.

Изведнъж „Уейвърли“ се наклони наляво, издавайки вледеняващ стон от недрата на сгромолясващите се греди. Палубата се размести под краката им. Пиратският екипаж набързо се отмести встрани и се приготви да се качи в голямата лодка.

— Днес нищо не е твое! — злобно каза Бенингтън. — Искам от теб добре да го запомниш!

— Нямаме време да я потапяме, капитане! — изфъфли Инди и избута Бенингтън към парапета.

— Кой е останал на левия борд? — забързано попита Бенингтън.

— Един чернокож великан. Както сам виждате — ограничихме товара и екипажа, капитане.

— Вземете чернокожия! Ще го продам в Ямайка. Отведете половината от екипажа на „Коперхед“. Другите ги разпределете в големите лодки и ги изоставете. Диверъл и тази дама тръгват с нас.

Джениел се опираше в Райън, докато вървяха към парапета. Тя хвърли един прощален поглед на оголената палуба на „Уейвърли“. Тялото на Уайлър лежеше близо до останките от предната мачта. Тя повдигна очи към Райън.

— Какво ще стане с Уайлър? — тихо запита.

Лицето на Райън бе непроницаемо.

— Неговият и моят ден ще дойде! — закле се той. После взе ръката на Джениел и й помогна да премине над парапета на левия борд.