Лина Лаутън
Пиратът лорд (3)

Глава 2

Речната мъгла стелеше млечнобелите си пипала край Райън, когато той стигна до входната алея на имението. Алените следи на изгрева разкъсваха тънките пластове и осветяваха като ореол краищата на най-ниските части на равнината, простираща се отвъд алеята.

Райън бързо провери дали е заредено оръжието му, щраквайки затвора на кремъчния си драгунски револвер. Той крачеше по застланата с мъгла пътека през гъсталака от млади каучукови и дъбови дървета, уверен, че натрапникът, каквито и да бяха неговите намерения, се бе отправил по посока на имението. Наближавайки храсталака на овощната градина, Райън забави крачка и сетивата му застанаха нащрек за всеки шум от настъпващия ден.

Скоро той долови глух тропот на копита, насочен бавно към овощната градина. Изчака, докато очертанията на коня се откроят в слоестата мъгла, и тогава неочаквано излезе напред и улови поводите. Животното изплашено се отклони надясно и започна да се върти в кръг на пътеката.

Райън успя да успокои дорестия кон. Животното бе чисто, оседлано с английско седло и със сигурност не бе използвано за работа на полето, но пък от сбруята му личеше, че не бе и собственост на англичанин. Той прокара ръка по хълбоците му и напипа вдлъбнатините от шпори. Белезите не бяха оставени от британски шпори.

Внезапен шум зад него го накара да се обърне и да се прицели с драгунското си оръжие. Огромен негър пресичаше пътеката и пожълтелите ириси на очите му лудо проблясваха на тъмното му лице. Той се хвърли в краката на Райън, изпускайки стария си мускет и връзката диви зайци, която носеше.

Райън се приближи до него с насочено към главата му оръжие. Грубо сграбчи яката на ризата му. На абаносовата шия на мъжа имаше малко кръгло клеймо — отличителен знак за робите от „Чели“.

— Защо използва оръжие? — попита Райън, вземайки в ръце все още топлия барабан на мускета.

Устата на негъра висеше отворена. Той бавно преглътна изговаряйки приглушено думите:

— Аз… аз донесох дивеч за закуска.

Райън спокойно огледа мъжа, коленичил в нозете му. Робът излъчваше чувство на уморено смирение, срещано така често в очите на подобните му. Това чувство винаги бе обърквало Райън. Така стана и този път.

— Изправи се — отсечено заповяда той.

Робът тромаво запълзя в краката му, мачкайки изцапаната си червена шапка в огромната си длан.

— Как те наричат? — заразпитва го Райън.

— Викат ми Майки, сър.

— Роб от „Чели“ — леко объркан каза Райън, мислейки си, че навярно имаше и други по полетата. — Живеят ли и други роби с теб тук?

— Да, сър. Жена ми и два от мой племе.

— А конят… и той ли е от „Чели“?

— Не, сър. Жребецът е лично на господар Брендън.

Райън моментално направи връзка с името от списъка, даден му от Морис Чепмън. Брендън Орд бе надзирателят от „Чели“.

— Ти защо не бе продаден с другите роби? — попита Райън.

Майки бе приковал печалните си очи в него.

— Господар Чарлз ми дал документ преди умре, но „Чели“ моя земя.

Райън неопределено повдигна рамене. Малко или много, представата за нарушаване на лоялността сред робите се покриваше с представата за предателство. Бледите слънчеви лъчи проблясваха над храсталака, обгаряйки и прогонвайки надалече стелещата се ниска мъгла.

В началото на гладките гранитни стълби Райън се поспря и се обърна към роба, който го следваше.

— Ще направя списък с хранителни запаси, а ти ще вземеш дилижанса до Пайн Блъф и ще донесеш каквото е необходимо. Кажи да приготвят храна и да подгреят вода за банята. Уведоми надзирателя да дойде при мен след два часа… искам да обходя на кон полетата.

Райън изчака, давайки възможност на чернокожия да възприеме нарежданията му. Майки кимна с разбиране, а пълните му устни се сбогуваха със слаба усмивка.

— Радва, че господар у дома, сър — каза той, мачкайки в ръка червената си шапка. — Силно радва!

 

 

Райън бе стиснал изтънялото парче от калъпа домашен сапун, движейки го по широките си мургави, космати гърди. Въпреки тясното пространство в медната вана, която го принуждаваше да опре колена в брадата си, той се отпусна от топлата вода. Райън се усмихна, припомняйки си препълнената с вода мраморна вана в публичния дом на Мари Сесил в Ню Орлеан. Пространството бе достатъчно голямо да побере дългото му тяло и това на любимата му ramera^[1] Тереса. През някои нощи той я изпробваше и с една от квартеронките от Ню Орлеан, предизвиквайки леко недоволство у Мари Сесил.

— Ах… monsieur е такъв мъж! Две жени в една нощ за Пиратът лорд. Една не ви ли устройва? — дразнеше го Мари Сесил, докато той се обличаше.

— Заслужен подарък от твоите фаворитки мила, а аз не мога да устоя на такова изкушение — отговаряше през смях Райън и протягаше ръка да погали червенокосата й плитка.

— О, недейте, monsieur Диверъл. На вас би ви подхождала някоя по-млада. Винаги по-млада.

При завръщането си в Лайндън, Райън неизменно оставаше разочарован от глупавите номера на младата си любовница. След посещенията си в Чарлстън, той често мислеше да освободи Кери от задълженията й, но така или иначе мисълта за това, че тя го очаква в къщичката си и че държи на него го възпираше. Влечението му към нея не бе голямо, но нейната невинност и обезкуражаващото й преклонение пред него, въпреки скитанията му, по някакъв необясним начин винаги го връщаха.

Успокоен от ваната, Райън се загърна с фланеления си халат. Почувства се пречистен от ужасното зловоние на плесен, което здраво бе обгърнало имението. Дори оскъдната закуска от накиснати къпинови листа, минаващи за чай, задушения заек и добавената свинска плешка със сос, му се сториха вкусни този ден, въпреки че винаги отказваше да опитва храната на робите.

Той пристегна светлобежовите си панталони около мършавите си бедра и посегна към тъмната ленена риза, достигаща до ботушите му. Подстриганата му неотдавна коса свободно падаше над лицето му, докато нахлузваше удобните си, високи над коляното ботуши. Той се усмихна и огледа тухлените стени на стаята, в която се намираше. Французите наричаха такава стая salle de bains^[2], но тук, в „Чели“ тя изпълняваше роля на готварница.

Имаше какво още да се очаква от този ден. Предвкусвайки новите изпитания, които му предстояха, Райън излезе решително от стаята. Прислужницата в господарското легло на горния етаж сигурно го очакваше да я освободи. Може би, сега щеше да е много по-смирена и дори да се зарадва, че го вижда. Той изгаряше от желание да разбере това.

 

 

Джениел се опитваше да се освободи от възела, направен от шнур за перде, обнадеждена от известната еластичност на копринените окови. Сълзите на злоба и разочарование отдавна бяха засъхнали по страните й, а кипящата й омраза към арогантния наследник на „Чели“, който я бе изоставил с такова пренебрежение, заплашваше да я смаже. Нито порицанието, нито затворът, нито черната примка на екзекутора можеха да възмездят това оскърбление. Тя тържествуваше при мисълта за наказанието му.

Солени, горещи сълзи замъгляваха очите й, докато миговете се точеха. Какво ли би станало, ако той се върнеше в Чарлстън, без да я освободи? Тя щеше да агонизира дни наред, преди да я открият — ако това въобще станеше някога. Безсмислено бе да вика. Ирен стоеше в кухненската барака, разположена встрани от сградата на имението. Джордж Сайлъс рядко се осмеляваше да се качи на горните етажи, а след заболяването на Лорена, кракът на Брендън Орд не бе стъпвал в имението. А и никой от тях не знаеше, че Джениел не се бе върнала у дома.

Панически ужас пропълзя в нея. Как бе могла да направи такава глупост? Нямаше причина за нея да се върне в „Чели“ след погребението на Лорена Диверъл и само разяждащото любопитство да види най-противоречивия мъж в Чарлстън, я подтикна да го стори. Тя успя, но резултатът от това бе ужасяващ.

Джениел бавно се отмести към ръба на леглото и притисна пламналото си лице в меката прохлада на атлазените завивки. Колко време бе изтекло… час, или може би — два? Крайно изтощена тя затвори подутите си от плач очи.

 

 

Райън бавно премина през затворения с капаци вход за господарските покои. Бе взел отново ключа и сега той тежеше в тесния джоб на брича му. Все още не бе отключил средната врата. Нека я учуди.

В стаята бе тихо. За момент той почувства тревога. Ами ако тя… Забързан, той хвърли поглед към леглото, преглъщайки заседналата в гърлото му буца. В процеждащите се през прозореца слънчеви лъчи дребното й тяло лежеше свито в единия край на леглото и бе окъпано в благоговеен блясък, платиненорусата й коса сякаш кипеше от играта на слънчевата светлина.

Заляха го непонятни чувства и вълнения, усети нежно привличане. Той се захласна в нея, объркан от реакциите си. Това бе така необичайно за характерния му стил на поведение, подтикнал го да задържи слугинята до момента, когато щеше да се възползва от нея.

Оставяйки настрана непознатото чувство, което за момент го бе завладяло, Райън прекоси стаята и се наведе над нея, освобождавайки китките й от широкия възел. По-малките възли бяха отстранени с лекота. Той сръчно махна копринената примка от главата й, оправяйки заплетената й в шнура коса.

От докосването му Джениел се раздвижи и устреми към него големите си теменужени очи — от тях се излъчваше пълно спокойствие. Но високомерното превъзходство на красивото му лице й напомни, че тя го мрази.

Той се наклони към нея и я изправи. Джениел се олюля пред него, стараейки се да запази равновесие.

— Сърдиш ли се, мила? — с упрек попита той.

Разгневена, Джениел профуча край него, насочвайки се към вратата. Ръката му моментално се протегна и я спря.

Джениел се обърна.

— Вие сте отблъскващо нахален! — гневно каза тя.

Райън саркастично й се усмихна.

— Изумен съм от изискаността на прислугата в „Чели“!

— Аз не съм… — поде ядосано Джениел.

— Какво не си, мила?

— Добра репутация сте си извоювали: пират, негодник-лорд! — успя да изрече на един дъх тя, освобождавайки по чудо ръката си от хватката му.

Ръката му я шибна през лицето и я просна на леглото. Наведе се над нея, опитвайки се да я обуздае със силното си тяло. Равните му, бели зъби проблясваха в насмешлива усмивка.

— Ти не ме пощади с думите си. Сега и аз няма да съм снизходителен!

Джениел яростно го удари, когато устните му се наклониха към нейните, притиснаха ги и ги пресушиха. Тя бе заклещена в окупиращите я ръце, които разкъсаха роклята и отпуснаха корсажа й. Устните на Райън намериха гърдите й, привлечени от нежните розови връхчета. Джениел чувстваше парещото докосване на устните му, които вкусваха тялото й. Ръцете й се вкопчиха в разрошената му коса и отклониха главата му встрани, но това като че ли усили желанието му. Ръката му се плъзна надолу, търсеща, изучаваща, изящна в това си изследване.

Джениел изгаряше. Развилнелият се ураган от неудържима страст я помете, заглушавайки разума й, и тя се отпусна, насърчавайки все по-дръзките, търсещи ръце.

Внезапно той спря, успокоен. Джениел изстена и отвори очи. Дъхът пресекна в гърлото й. Неясната му фигура се очерта над нея. Леденосините му очи страстно я съзерцаваха и я пронизваха.

— А сега, кучко, кажи, че не го желаеш! — каза дрезгаво Райън.

Джениел се вкопчи в него разтреперана.

— Не, умолявам ви… аз…

Райън се изсмя гърлено и суровите черти на лицето му се смекчиха.

— Много подходящо име за хубавата слугиня — насмешливо каза той, премествайки се към нея: — Кучка!

— Моето… моето име е Джениел — промълви тя и се отдръпна от широкото му рамо.

Ръцете, които само преди миг бяха гневни, полудели и нападателни, станаха неочаквано нежни — галеха бавно и внимателно проследяваха чувствените, топли и нежни очертания на тялото й. Устните му спокойно се движеха по скулите на лицето й, целуваха извивката на шията й, усилвайки и приглушавайки нежния плам, който я бе обгърнал. Пръстите му непрестанно се движеха, подготвяйки и него самия. В момента, когато той се изправи над нея, тя разбра и се предаде.

Райън дръзко и силно се притисна към нея, усещайки естественото препятствие пред себе си. Острият вик, раздрал гърлото й, бе заглушен от устните му.

Той отново решително продължи, като безжалостно я притискаше и разбиваше с отчайваща нежност и топлота. Отпускайки цялата си тежест върху нея, той се вълнуваше в глъбините й. Бавна, изнурителна тръпка премина през Райън и накрая той блажено се успокои.

За миг остана над нея и след това внимателно се отдръпна. Джениел лежеше зашеметена. Сълзи на отчаяние се стичаха по страните й и падаха върху рамото на Райън. Краят бе някак си болезнен. Болезнена загуба, която тя не можеше напълно да проумее.

Той рязко се отдръпна и седна на ръба на леглото и прокара ръка през тъмната си коса. Със замъглени очи Джениел гледаше широката извивка на мускулестия му гръб, недоумявайки за произхода на неясните белези от рани, които го покриваха. Пиратът лорд бе опитал някъде ударите на камшик.

Райън успокои затрудненото си дишане, все още разлюлян от интензивността на кулминацията си — отработена рутинност, понякога удължавана, но винаги контролирана. Той не се почувства нито задоволен, нито тържествуващ, а само вбесен.

Стана, взе брича си и се изтегли встрани от полезрението й, за да се облече. Усещайки погледа насочен към него, той се обърна, изпитвайки непреодолимото желание да избяга.

— Защо не ми каза, че си девствена? — настойчиво попита той.

— Вие не ме попитахте — тихо отвърна Джениел.

Устните на Райън образуваха сурова, упорита линия, а прозрачните му ледени очи бяха непроницаеми.

— Можеш да останеш в „Чели“ да ми служиш, докато замина за Чарлстън и ще получиш заплатата си, когато решиш да напуснеш. Днешното ти пробуждане, без съмнение, изисква доста повече от това, което ти дадох.

Той замълча, без да обръща внимание на изумителната болка в големите й теменужени очи.

Най-после Джениел си възвърна способността да говори и промълви, насичайки думите:

— Вие… вие ме изнасилихте — задъхваше се тя.

— При това с големи усилия — насмешливо каза Райън, закачвайки палеца на колана си. Лека, неопределена усмивка премина по лицето му, докато я съзерцаваше.

— Предлагам да не бързаш да ставаш от леглото. След такова нещо девойките често припадат!

Джениел видя как той самоуверено се отправи към вратата, отвори я небрежно и излезе като я остави широко отворена.