Лина Лаутън
Пиратът лорд (30)

Глава 29

Ефектните бели пръсти на блестящ вулканичен пясък посягаха към морето. Неостаряващите палми на Рам Кей ясно се виждаха от левия борд на „Коперхед“.

Джениел притисна парцаливите останки от виолетовата си бална рокля към гърдите си и се вслуша в енергичните команди, подвиквани по палубата. „Коперхед“ се движеше покрай бреговата линия, следвайки капилярите на невисокия прилив, които се разливаха в дълбоката вътрешна лагуна.

Резките, непълни команди на Мийд Бенингтън отекнаха по коридора, последвани от оглушителен трясък. Сега пък долетяха яростни звуци на същия испански език, който говореше Инди. Последва тишина. Пиратите тръгнаха към брега.

Джениел се втурна към вратата и притисна ухото си към олющената полирана повърхност на дървото. Не можеха да я изоставят на борда! Тя задумка с юмрук по вратата, докато кокалчетата на ръката й не я заболяха. Все още никой не идваше да я освободи.

— Има ли някой горе? — яростно извика тя и горещи сълзи потекоха от очите й.

Отговориха й само опияняващите трели на фрегатите^[1], кръжащи отвъд лагуната, наметната с дебелото дъхаво одеяло на нощта.

Веднъж Райън я бе оставил затворена в „Чели“, привързана към леглото му, очакваща волята му. Ужасът, който я бе обхванал тогава, бе нищожен в сравнение с това, което изпитваше сега.

— Има ли някой? — опита отново Джениел, обезверена от ехото на собствения си глас.

Минутите бавно се нижеха. Тя упорито се настани долу и зачака. Нямаше и какво друго да прави.

Един час по-късно дървената палуба над нея заскрибуца и приглушени стъпки се прокраднаха по стъпалата на коридора. Гредата, с която бе залостена вратата, с пукот се огъна под резкия напор на метал.

Португалецът Инди широко отвори вратата и нахълта в каютата.

— Капитанът те приветства с „Добре дошла“ в Рам Кей — изфъфли той на развален английски.

После сложи косматата си ръка на кръста и подигравателно й се поклони.

— Ще ме придружите ли?

Той злобно се усмихна. Думите му изразяваха не толкова молба, колкото заповед.

Джениел се поколеба за миг, опитвайки се да предугади намеренията му. Спомена за нападението на отвратителния капитански готвач я накара да потрепери.

Инди отново й направи жест да го последва. С царствено скована походка, Джениел премина пред него през тясната врата, без да обръща внимание на похотливото му изражение.

Тя внимателно стъпваше по разпилените от бурята валчести камъни, които оформяха естествен каменен мост между палубата и сушата. Притеснена спря в началото на брега — нямаше пътека, по която да продължи.

Инди приглушено изсумтя, показвайки нетърпението си и Джениел покорно го последва към задушната джунгла от смарагдова зеленина, подплашвайки рояци насекоми, които я обкръжиха.

Тя се спъна в жълтеникавото гладко стъбло на една лоза и падна почти върху Инди. Ужасено се огледа и видя, че кълбото, което бе взела за лоза, бавно запълзя към младата гора. След още няколко крачки по отъпканата коралова пътека те излязоха на дълго, открито песъчливо пространство сред гората. Другият му край бе очертан от грубовато построени кошари от дърво и рибарски мрежи.

„Кошари за домашни животни“ — насърчително си помисли Джениел. Но те не бяха предназначени за животни. През тесните цепнатини Джениел можа да види, че вътре имаше мъже. Райън! Райън трябваше да е някъде там.

Нещо стегна гърлото й. Тя бе поразена от неочакваната гледка, разкрила се пред очите й. Дори чернокожите роби в Каролина не бяха държани в малки като кафези клетки под жаркото тропическо слънце. Преглъщайки надигащата се ярост в гърдите й, тя се извъртя към португалеца и изкрещя с разтреперан глас:

— Това е нечовешко!

— Но е необходимо! — изръмжа Инди. Сграбчвайки я за ръката, той я поведе напред през просеката.

Не след дълго наближиха ниска мраморна постройка със сламен покрив, облепена с черупки от миди. Джениел никога преди това не бе виждала такава сграда. Островните палми растяха в добре оформен кръг около нея и я предпазваха от жаркото слънце.

Инди почука два пъти по наклонената врата. Отвътре се понесе настойчивият глас на Мийд Бенингтън.

— Влизай, Инди!

Джениел профуча и изпревари португалеца, привлечена от прохладата на сградата. Попаднала веднъж вътре, тя се стъписа от потискащия, мрачен интериор.

— Бързо един стол за дамата! — нареди Мийд Бенингтън и се надигна от писалището си.

Джениел потърси пипнешком гладкия твърд стол зад себе си и благодарна, че го е намерила, отпусна прималелите си нозе. Ако някога бе изпитвала нужда от смелост и сила — това бе в този момент.

Студена метална чаша бе поставена в ръката й и побутната към устните й. Тя отпи от сладката, непозната за нея течност. Един глас със силен британски акцент достигна до притъпените й сетива:

— Съчувствам ви, милейди!

Джениел повдигна теменужените си очи към гласа и видя замъглените очертания на златистата фигура на Мийд Бенингтън, наведени над нея. Той бе разсъблечен до кръста. Русолявата му коса бе вързана на тила. Вниманието й бе грабнато от великолепния златен пръстен на ръката му. Тя не можеше да отдели погледа си от него.

Бавно отпи от чашата, а жаждата все още я измъчваше. Чашата мигновено бе дръпната от ръката й и отново бе напълнена.

— Един разнообразен остров, милейди, украсен с папая — обясняваше Мийд Бенингтън, а гласът му бе странно различен.

— С възхитителни китайски изделия — изфъфли Инди от ъгъла на стаята и замлъкна, улавяйки суровия поглед на капитана си.

Джениел се почувства по-добре, дори великолепно. Първо, тя щеше да поиска да види Райън, а след това — да я освободят. И най-накрая щеше да настоява да бъдат пуснати хората от малките клетки. Когато понечи да говори, тя усети, че езикът й е натежал. Изчака да се успокои от тръпките, които я побиха, окуражавайки се сама.

— Имате вид на джентълмен, господине — колебливо започна тя. — Затова настойчиво ви моля да видя човека, когото пленихте на „Уейвърли“. Казва се Райън Диверъл.

Тя мъчително преглътна, решена твърдо да продължи.

— Имам намерение да обезпеча моята свобода с всички разноски, както и неговата. Освен това има един въпрос, свързан с хората, които са затворени като животни при просеката…

Думите й заглъхваха, преди да достигнат до собствените й уши. Какво ли би могло да я направи толкова безстрашна?

— Напълно несправедливо е да се отнасяте по този начин към което и да било човешко същество!

— Ще взема под внимание молбите ви, мадам… когато му дойде времето — спокойно каза Бенингтън.

Джениел усети учтивост в думите му и… като че ли той очакваше нещо да се случи. Обхвана я друго продължително втрисане и стрелите на избухващи бели светлини се понесоха пред очите й. Стаята бе неясна, а столът й започна да се движи наоколо. Тя не можеше да го задържи. Последният звук, който чу, бе самоувереният смях на Мийд Бенингтън.

 

 

Райън се вцепени и ръката с издълбаната кратуна замръзна, преди да достигне устата му. Той присви очи докато Драш боравеше с острата брадва, разсичайки яростно кръглия пристанищен стълб на две части. Драш методично хвърляше разсечените греди към купчината близо до водата.

Мийд Бенингтън нямаше време за губене. Канадският дървен материал, плячкосан от френски товарен кораб, бе пренесен от сала до отдалечения край на рифа. Райън и останалата паплач от екипажа, състоящ се от недоволни матроси, няколко души от зоната на Карибско море и няколко от неговите хора от „Уейвърли“, бяха подкарани като стадо покрай лагуната, следвайки саловете до мястото на строежа. Грандиозността на задачата и възникналите допълнителни неудобства от това, че само няколко от мъжете разбираха точното предназначение на сечивата или можеха да преведат командите му, все повече го убеждаваха, че Мийд Бенингтън бе наистина луд човек. Единствено разбиращите очи на Карлсън — механика на „Уейвърли“ го крепяха и му даваха сили.

— Може да се направи, Райън — лаконично бе казал Карлсън и плътният му глас сливаше думите.

— Дървеният материал е зелен и непригоден за тоя климат. Необходимо е време за изсушаване, а пък аз разполагам с твърде малко — намусено отговори Райън.

— Лагуната се стеснява близо до водопада, а там има съединени скали. За да влезем от онази страна ще трябва да вземем опитен навигатор — отбеляза Карлсън.

— Или лунатик! — предложи Райън.

Бе възхитен от плана на Бенингтън да построи док и да го съедини чрез един незабележим мост със сушата. Корабът, хвърлил котва тук, щеше да е избягал далеч преди неприятелят да излезе насреща, стига само щурманът да познаваше добре теснините. Той или трябваше да знае местоположението на моста сред бъркотията от островчета, или щеше да е безнадеждно изгубен. След не повече от няколко седмици Бенингтън възнамеряваше да опита коридора от тази страна на рифа. Строежът на дока трябваше да приключи преди този ден.

Райън разстла на коленете си чертежите за строежа върху пясъка и отново ги огледа. В най-лошия случай, трудът го крепеше и го откъсваше от мъчителните мисли за други неща, като Джениел, например. Единствената връзка между Райън и Бенингтън сега бе португалецът Инди. Той уверяваше Райън, че американската дама е на удобно и безопасно място и очаква времето, когато мостът ще бъде завършен и тя ще може да отплава за Каролина. Райън не бе виждал Джениел от деня, когато ги отведоха на борда на „Коперхед“.

— Носилките са готови за връзване! — съобщи Карлсън, който бе клекнал встрани от Райън.

— Само първите десет, за да проверим как са захванати — каза Райън, а погледът му се плъзна по тясното водно пространство.

— Веднъж да почнем напряко по сушата и ще бъде по-лесно! — отбеляза Карлсън, бършейки изпотеното си лице.

И двамата скочиха на крака, когато видяха Инди да приближава, носейки жълтеникава хартия в ръката си.

— Донесох новини от вашия град, за да облекча изолацията ви — изфъфли Инди, подавайки на Райън подгизнала от вода страница от вестник „Чарлстън газет“.

Очите на Райън жадно прегледаха напечатаното. Чарлстънският театър на Севидж Грийн представяше постановката „Трагедията на Ърл от Есекс“. Конкуриращият го градски театър бе построен в западната част на улица „Чърч стрийт“ между алеята „Сейнт Майкъл“ и улица „Тред стрийт“ и щеше да бъде открит с благотворителната постановка за арменските пленници на алжирците.

Продължи да чете. Нов хиподрум бе спонсориран от генералите: Чарлз Пикни, Уилям Уошингтън, Уилям Молтри, Якоб Рийд и господата Уилям Елсън, О’Брайън Смит, Габриел Мейнаголт, Уейд Хемптън и Едуард Финуик и бе организиран като четвъртия жокей клуб на Южна Каролина. Това обещаваше да бъде „парад на красиви жени, светски кавалери и елегантни екипажи“.

Райън отметна назад главата си и се разсмя. Влудяващият звук предизвика сърдито мръщене върху абаносовочерното лице на Драш. Този звук бе често повтарян след престоя на „Коперхед“.

Инди отстъпи крачка назад, неуверен за по-нататъшното поведение на Райън. Той несъзнателно посегна към шипа от макайра^[2], който винаги бе у него при обиколките му из рифа.

Райън мигновено изтрезня.

— Уунашее! — изрева той към карибците, които се завтекоха след неговата заповед.

— Trabahar!^[3] — извика той на другите. Мъжете покорно се върнаха към задачите си.

Райън се завъртя около Инди.

— Връщам се с теб на пирогата — сърдито каза той на португалеца.

— Н-но капитанът не е казал… — фъфлеше Инди, преглъщайки слюнката, която непрекъснато се стичаше от устатата му.

— Или сега ще дойда с теб, или твоят капитан ще си търси друг майстор. Карлсън може да се справи до утре. Имам да уредя нещо с Бенингтън.

Инди плъзна осакатения си пръст по грубата си брада. Удоволствието на неговия капитан с американската дама можеше да бъде прекъснато и той скъпо щеше да заплати за това. Но Диверъл не му остави право на избор. Все пак, когато капитанът му бе дал хартията за Райън, в очите му блестеше скрито задоволство.

Португалецът предпазливо изучаваше мършавия яростен мъж, който стърчеше над него. Американският морски капитан бе овладян от вледеняваща убийствена решителност, която дори той, с майсторския си камшик не бе могъл да възпре. Даже по-силни мъже от него плачеха, някои дори умоляваха, не и този американец.

Най-после Инди кимна на Райън да го последва. Разчистването на сметките между двамата капитани, несъмнено щеше да настъпи… и то скоро.