Лина Лаутън
Пиратът лорд (20)

Глава 19

Джениел късаше изсъхналата и потъмняла гардения, дърпайки и освобождавайки цветовете от благоуханните храсти. Напоследък тя прекарваше времето си в уединената зелена къща, разположена встрани от останалите постройки на имението „Петерсън“. Джениел повдигна саксията с току-що посадената лантана, разцъфнала с нежни розови цветове. Вдъхна аромата на червения жасмин, пълзящ близо до решетъчната входна врата.

Този аромат й навяваше мисълта за Райън. Винаги. Нощта на губернаторския бал. Нежните сини очи, които я милваха. Спомни си своя последен ден в Чарлстън. Много й се искаше да види по-отблизо „Уейвърли“ и затова бе взела Джеда да я откара до пристанището. Преследваше я необходимостта да види някое от местата, на които можеше да бъде Райън.

Тримачтовата френска фрегата бе потопена в спокойните топли води на течението. Зеленикавите вълни леко се плискаха и докосваха нежно големия червен корпус на кораба. Кръглата просторна кърма се перчеше с нов кливер над бушприта. Парцаливото британско знаме все още висеше на кливергика и почти се застъпваше с френския флаг, който показваше, че величествената фрегата е била превзета в открито море. Джениел небрежно се запита защо ли не е издигнато новото знаме на Американските щати.

По време на обратното им пътуване с шлепа към „Петерсън“, тя между другото бе запитала баща си как Райън е придобил „Уейвърли“. Баща й нямаше желание да обсъжда Райън, но й бе обяснил, че първият собственик на „Уейвърли“ е бил Морис Чепмън, който го получил като възнаграждение за адвокатските си услуги към фирма „Кроун“. Корабът претърпял тежко поражение в една морска битка и бил изтеглен на буксир до пристанището на Бостън от английския военен кораб „Британия“. Морис предал фрегатата на Райън, който я ремонтирал и преустроил в търговски плавателен съд. От „Кроун“ направили преоценка и определили други данъци за бившия боен кораб, оставяйки Райън да поеме товара от натрупаните дългове.

„Уейвърли“ имаше само десет пушки, едно оръдие, един малък топ и едно тежко оръдие, които бяха крайно недостатъчни за водене на морски бой. Загубвайки първоначалното си предназначение, той бе придобил по-спокойния и улегнал вид на търговски кораб. Джон Петерсън спомена и за това, колко щастлив е бил Райън, намирайки опитен шотландски капитан, докато той самият изучи управлението на кораба и морските пътища.

Как жадуваше тя да докосне с нозете си борда на кораба на Райън! Сърцето тежко биеше в гърдите й. Тя спокойно нареди на Джеда да кара нататък към вълнолома, въпреки усещането си, че е оставила част от себе си на кораба при Райън.

Звънът на камбаната при кея изтръгна Джениел от спомените, напомняйки й, че бе вторник и тежко движещият се шлеп бе натоварен с доставките от суров дървен материал за новите жилища на робите. Рано тази сутрин, баща й се бе отправил нагоре по реката, оставяйки на нея да приеме доставката.

— Добър ви ден, господарке, Петерсън! — извика й Дестър Боулес, оправяйки въжетата на тромавия си дълъг шлеп.

Дестър се бе заел с превоза на товари по реката от толкова много години, колкото тя въобще бе в състояние да си спомни. Безформената му уста винаги бе привличала любопитството й, но тя никога не бе дръзнала да го попита за това.

— Кръстихте ли новия си внук? — провикна се от пристана Джениел.

— Ами тъй направихме. Още един Дестър Боулес.

Устата на Дестър се изкриви в чудата усмивка. Той протегна ръка и й предаде пощенската пратка.

— Ще изпратя слугата да донесе от любимия ти ром — обеща Джениел и се заизкачва по пътеката.

— Много съм ви задължен, господарке Петерсън! — извика след нея Дестър.

Джениел се спря за миг на пътеката и отвори писмото на Джонатан.

„Любима Джениел,

Осмелявам се да те уведомя за пътуването си до Китай, което ще бъде последното през съвместния ни живот. Донесъл съм подаръци от Ориента, които се надявам да те зарадват.

Съжалявам за дългото си откъсване от теб и забавянето на нашата сватба. Знай, че си ми особено скъпа. Ще се върна в Каролина в началото на есента.

Вечно твой,        Джонатан.“

Джениел пусна обратно писмото в цветния плик, силно развълнувана от факта, че то бе дошло от толкова далеч. Погледът й се спря на два напълно еднакви плика, носещи печата на Мейлън. Единият бе адресиран до Брендън, а върху другия с дребен почерк бе изписано името на баща й и нейното собствено име. Тя бързо отвори плика, изваждайки сложно гравирания пергамент от вътрешната му обвивка. След като плъзна поглед по редовете, очите й се разшириха от изумление.

„Молим за почитаемото Ви присъствие на сватбения обред на младоженката Кейли Сюзън — дъщеря на Херлсън Мейлън от Макклийлънвил, Южна Каролина и Райън Пол Диверъл от плантацията «Чели», в този тъй свят за нас ден на…“

Джениел усети гадене в стомаха си. След това я обхвана ярост и продължи да се взира в думите пред себе си. Как ли бе успяла Кейли да обвърже Райън? Райън не бе неин тип. Кейли бе едва на осемнайсет години и не би могла да се справи с променливите настроения на Райън. Тя бе само едно влюбено дете. Дали тя и Райън бяха извършили това, в което той бе особено опитен? „Както го направи с мен!“ — измъчваше се тя. Не, Кейли никога не би му позволила това преди сватбата. Но всичко зависеше от Райън. Може би той я бе убедил?

— Стига! — тихо извика и се затича по пътеката.

Горещи сълзи потекоха от очите й. Искаше й се да поязди, да изчезне някъде за известно време, да потъне вдън земя, да се удави — нещо…

Все още стискаше в ръка плика за Брендън. Не го бе виждала от оня ужасен ден, когато той се бе сбогувал с нея. Не бе преминавала и по земите на „Чели“ от деня, когато бе избягала от Райън.

Реши да отиде до „Чели“ и да предаде писмото на Брендън, вместо да изчаква Майки да дойде да го вземе, както обикновено правеше. Освен това, можеше да види реакцията на Брендън при новината за предстоящата женитба на Райън и Кейли. Може би той щеше да й предложи някаква утеха. Най-малкото, би могла да поговори с него за това.

Докато минаваше край високата могила от овъглени отломъци, които някога представляваха имението „Чели“, Джениел забеляза, че обгорялото магнолиево дърво, растящо близо до това, което някога бе прозореца на библиотеката, бе изкарало нови разлистени филизи. Живият плет от форсития^[1] покрай гранитните стъпала бе разпокъсан и от него бяха останали само няколко разпръснати корена.

Плодовете от овощната градина бяха обрани, а браздите — грижливо оплевени. Под зоркото око на Брендън земята бе изключително добре поддържана. Надзирателската къщичка бе отново варосана и на мъничките й прозорци бяха окачени свежи, надиплени завеси.

Тя слезе от коня и го поведе към новия парапет на брезовата ограда. Червените цветчета на здравеца, за който така внимателно се бе грижила по време на оздравяването на Райън, се бяха вплели едно в друго, борейки се за повече пространство в тесните глинени саксии.

На гладката чамова врата на къщичката бе закачена една смачкана бележка. Тя я свали и приглади с ръка, разпознавайки широкия почерк на Брендън.

„Майки, изпрати днес един човек при помпата. Аз съм в северното поле.“

Б.

Отваряйки широко вратата, Джениел почувства, че е обзета от безпокойство. Искаше й се да види Брендън още днес. С намерението само да надникне вътре, преди да потегли за „Петерсън Ууд“, тя бавно се разходи из чистата и спретната стаичка, борейки се с ненужните мъчителни спомени.

Тя бе лудо влюбена в Райън Диверъл и му бе позволила да я използва, да й се подиграва и най-накрая да я изостави. А Брендън я бе чакал, утешавал и дори я бе обичал в деня при бараката край залива.

Всичко в живота й се бе преобърнало наопаки след пристигането на Райън в „Чели“. Неочаквано лицето й просветна при спомена за надменните му устни и замислените му леденосини очи.

Колко рядко мислеше тя за Джонатан. Беше й трудно да си представи ясно чертите му. Спомените й за него бяха мъгляви и разпокъсани. Тръпки я побиха при мисълта, че голото тяло на Джонатан би я докосвало.

Тя забързано се отправи към вратата и я затръшна след себе си. Бе задушно и горещо пладне. Джениел грижливо избърса полепналата по лицето и гърдите си влага и възседна жребеца си, отправяйки се бавно по пътя към Денсър Крийк. Несъзнателно бе насочила коня си на север към естествения водопад, близо до разширението на Сейнти. Гмуркането в прохладната и нежна като коприна вода, щеше да я ободри и успокои. Тя желаеше да забрави Райън, Брендън и всичко, което бе в миналото. Някак си…

Водопадът лениво се спускаше върху хлъзгавата, пореста продълговата скала и изпълваше лазурното езерце в подножието му. Вълните тихо се плискаха в плътния насип. Тя съблече зелената си, украсена с бели клончета, рокля и пристъпи към водата.

Джениел с отвращение отскочи, когато една издута речна жаба изкряка до нея. Нагази в студената лепкава кал покрай насипа и след това се гмурна към средата на езерото под водопада. Плуваше и мечтаеше. Дългата й платиненоруса коса се носеше в прозрачната вода.

Е да, тя го бе обичала и наивно бе вярвала, че той ще отвърне на любовта й и ще се ожени за нея. Райън бе ненаситен и познаваше сложите пътища на любовта. Той бе непостоянен, измамен, но като цяло — очарователен. И сега, щеше да се ожени за Кейли. Как? Как бе успяла Кейли да го улови в капана си?

Докато плуваше обратно към водопада, до ушите й достигна цвилене, идващо от пътя към залива. Нейният жребец изпръхтя и започна да рие с копито земята близо до насипа. Вероятно Брендън или Майки яздеха по горната пътека. Тя заплува бързо към насипа. Не желаеше някой да я свари край езерцето. Джениел тръгна по пясъчната преграда, изцеждайки водата от косата си. Искаше да се мушне в роклята и да поеме обратно по пътеката зад водопада. Неочаквано бе преминало желанието й да се срещне с когото и да било. Роклята й висеше на клоните, където я бе оставила. Вдигна я внимателно, изтупа полепналата мокра трева и изсъхнал мъх. Зъзнеше от студ. Искаше й се да бе взела нещо да се подсуши.

Внезапен шум от пукане и пращене в храстите я накара рязко да се обърне. Райън се бе изправил зад нея и бе преметнал на рамото си едно късо бежово сако за лов. Конят му пристъпи напред и се наведе да пие вода от езерото.

Дори и да се бе изненадал, че я намира тук, той добре прикри това. Край устните му имаше горчива гънка. Очите му бяха студени и далечни. Изглеждаше по-слаб и по-суров, отколкото си го спомняше.

— Аз… аз мислех, че си в Чарлстън — каза притеснено Джениел, притискайки роклята към себе си.

За миг Райън я изучаваше с очи и една уморена усмивка плъзна по устните му.

— Имах нужда от малко време, за да се успокоя — отвърна той.

Джениел нахлузи роклята през главата си, вмъкна ръце в дългите ръкави и бързо закопча корсажа си. Тръсна глава и отметна назад влажната си коса.

— Брендън знае ли, че си тук? — запита тя и мушна нозе в обувките си.

— Ловихме фазани на зазоряване — уморено каза Райън.

Той дойде по-близо, за да й помогне да възседне коня си. Дланта му докосна ръката й, карайки я да потрепери.

Тя повдигна очи към лицето му — трябваше да узнае.

— А Кейли с теб ли е? — попита неспокойно.

Очите на Райън яростно проблеснаха.

— Не, не е! — изръмжа.

— Помислих, че тя може би е пожелала…

Джениел остави думите да заглъхнат.

Райън се обърна и се отдалечи, насочвайки се към брега на езерото. Той се наведе, взе един камък в ръка и го хвърли към дълбокия лазурен център на водата. След това остана изправен и загледан в малките концентрични вълни, докато водната повърхност отново се успокои.

— Ела тук, Джениел! — дрезгаво каза той, без да се обръща.

Джениел колебливо тръгна и застана встрани от него. Райън протегна ръка и улови нейната.

— След като напуснах „Чели“, тук са се случили ужасни неща, които засягат и мен. Имам причина да съжалявам за деня, в който ти говорих с яростна ревност. Брендън ми каза, че съм ти причинил страдания с поведението си.

Джениел се олюля. Какво ли бе разказал Брендън? Тя се молеше да не е узнал всичко. Това само щеше да бъде повод за напрежение между тях. Поглеждайки към студените му, умоляващи очи, тя разбра, че все още го желае и не можеше да прикрие това, въпреки усилията, които полагаше.

— Кейли отговаря ли на твоите представи за съпруга? — спокойно запита тя.

Райън пусна ръката й. Гласът му бе непроницаем.

— Не мога да кажа, Джениел.

Горещият следобеден бриз размърда буйната зеленина край тях. Лъчи от блестящата слънчева светлина се плъзнаха по повърхността на езерото и тя заблестя със златни отблясъци.

Джениел отметна настрана един кичур от косата си, който бе покрил устните й. Райън я съзерцаваше. Гърлото му бе пресъхнало. Тя се бе молила, мечтала да бъде отново с Райън и сега, когато той стоеше до нея в този спокоен, златист следобед, тя се чувстваше някак странно.

— Джонатан ще се върне през есента. Имаш ли намерение да се омъжваш? — попита Райън.

— Д-д-да.

Джениел преглътна. Тя нямаше вече нищо за губене.

— Обичаш ли Кейли? — дръзки попита.

Райън се обърна с лице към нея и я сграбчи за раменете.

— Да обичам? Какво, за бога, знам аз за любовта? С една майка, която ме презираше и ме отритна от себе си и пияния й съпруг, за когото знаех, че ми е баща и който ме налагаше с камшика си дотогава, докато не потечеше кръв от нозете ми. Той се отрече от мен. Наричаше ме незаконородено изчадие. Учителите ми бяха с празни очи и студени сърца. Единствено жените, които приласкавах, ми носеха успокоение. Кажи ми, как бих могъл да познавам любовта?!

Джениел ахна, когато той неочаквано я дръпна към себе си и устните му опариха шията й.

— Но аз знам един начин да обичам — каза дрезгаво той и зарови лице в косите й.

След миг, умоляващите му устни се движеха по нея — търсещи и разкъсващи. Тя инстинктивно реагира, усещайки, че е погълната от стремителния плам на капитулацията. Щяха да последват мигове на невероятна нежност и безметежна страст. След това Райън щеше да си отиде.

— Не, Райън! — решително каза тя, освобождавайки се от прегръдката му.

— Трябва ли отново да играем на господар и домашна прислужница?! — ядосано каза Райън.

— Днес не ще можеш да ме имаш, без да приложиш сила! — опълчи се Джениел.

— Този път ще бъда такъв, какъвто ти желаеш!

— Аз нищо не желая! Ти принадлежиш на Кейли!

Джениел усети горещите сълзи, които напират в очите й.

— Тя може да вземе името ми, но аз никога не ще принадлежа на нея, или която и да било жена!

В храстите зад тях се чуха нечии тежки стъпки и те се обърнаха. Джениел изтри сълзите от очите си, виждайки Брендън да язди към тях. Тя се питаше дали е успял да чуе нещо. Спокойното изражение на лицето му не й говореше нищо.

Брендън небрежно скочи на земята и поведе коня си към брега на езерото. Погледът му се насочи към тях.

— Ирен ще се зарадва на двойката фазани — безгрижно каза той.

Райън отиде до дънера на едно лаврово дърво и взе мускета си. Мушна го в една торба, която провеси на седлото си и отправи продължителен горчив поглед към Джениел.

— Ще трябва някой да те придружи, когато тръгнеш да се омъжваш — язвително каза той и обърна коня си на пътеката, водеща към пътя.

Джениел наблюдаваше, монотонното полюшване на конската опашка, докато той преминаваше през гъстия листак. Чуваше глухия шум от ударите на копитата в меката земя над насипа.

Сърцето тежко биеше в гърдите й. Не бе усетила кога Брендън се е приближил и застанал до нея.

— Какво те води в „Чели“, Джениел? — тихо запита той.

— А… аз дойдох да те видя — глухо отвърна тя. — В къщичката стана така горещо, а аз… — Тя не се доизказа и отстрани погледа си от проницателните очи на Брендън.

— Искаше ти се да останеш още — нерешително предположи Брендън и пристъпи към нея.

— Райън ще се жени за Кейли — без да иска промълви тя.

Брендън отметна назад главата си и гърлено се изсмя.

— О, Джениел! Отплатата е сладка отрова за душата!

— Какво искаш да кажеш? — раздразнено попита тя.

— Райън става съдружник в Мейлъновата корабостроителница. Херлсън Мейлън отстъпва на Кейли и Райън Ла Пуеблита пор ла Байя като щедър сватбен подарък. Райън ще стане член на Сдружението на морските търговци. Какво повече би могъл да желае един мъж?!

Джениел прехапа долната си устна. Нима Райън толкова много се нуждаеше от пари? Преди това никога не бе държал особено на престижа си в обществото.

— Но, но той… той не обича Кейли — заекна тя.

Брендън й помогна да се качи на коня си, подлагайки ръце под нозете й. Тя седна и преметна крак през седлото. Брендън я гледаше замислено и тъжно.

— Не трябва да забравяш, че при Райън любовта няма нищо общо с това! — спокойно отвърна той.

Той отиде при коня си и се метна на седлото. Дръпна полската сламена шапка над челото си и пусна Джениел пред себе си, следвайки я надолу по обраслата с буйна растителност пътека.