Лина Лаутън
Пиратът лорд (18)

Глава 17

Вълните на мрака се спускаха от билото на планината и докосваха краищата на котловината, където campagne foir^[1] бе разстлал на една ливада ярките петна на ослепителните си цветове. Средновековни знаменца с гербове се развяваха над ярките палатки и отрупани сергии, примамващи неудържимо тълпата, която пъплеше по обиколните пътеки. Слънчевата светлина постепенно избледняваше зад странстващия похлупак на облаците предвещаващ дъждове през нощта.

Райън силно стисна ръката на Кейли, тъй като необуздани банди от пияни моряци, събрани в безумна тълпа, често се блъскаха в случайни посетители и продължаваха с откраднатите им кесии. Той се колебаеше дали да придружи Кейли на пролетния панаир, но нейната настойчивост и подкрепата на баща й, бяха взели връх над резервираността на Райън. Освен това той с облекчение помисли, че ще бъде освободен от потискащите стени на Ла Пуеблита пор ла Байя.

Ивън Рийд се бе отправил към Пайн Блъф рано сутринта под тежкия ескорт, даден му от губернатора. Райън бе решил да се върне в Лайндън на другия ден, след като насъбраните хора от планините се отправеха към Колумбия. От диспута на губернаторския бал бяха последвали много противоречия и неприятности. Ивън Рийд и Райън се бяха превърнали в герои за едни и неприятели за други. Губернаторът бе подкрепил изявлението, което Райън направи, умолявайки гражданите да преодоляват внимателно конфликтите, тъй като новата страна се адаптираше към трудно придобитата независимост.

Райън махна с ръка към изложените на показ две съвсем малки рошави понита. Отначало ги помисли за природна шега, но след като ги разгледа отблизо, видя, че бяха великолепни. Любопитството му бе възбудено и той дръпна Кейли към кошарата, обръщайки се към разпуснатия момък, който се бе облегнал на задната врата.

— Какво можеш да ми кажеш за тези животни?

— Ами, това са дълговлакнести ездитни коне от Шетлъндските острови на Северна Шотландия. Това, че са яки, дължат на отечеството си. За продан са, сър, ако имате намерение да купувате.

Русолявият момък говореше провлечено, сливайки думите.

— За колко ги продаваш? — запита Райън.

Момъкът се начумери и скръсти ръце на гърдите си. Той огледа преуспяващата външност на Райън и се реши да извлече по-голяма печалба от това.

— Двадесет шилинга, сър.

— Двадесет шилинга за чифт коне. Прието! — каза категорично Райън.

— Знаеш ли къде се намира Ла Пуеблита пор ла Байя?

Момчето бавно поклати глава.

— Испанската крепост, северно от залива — обясни Райън.

— О, това ли било! Да, знам, сър — отговори с явно облекчение момчето.

— Предай конете с тази бележка от мен — нареди Райън и посегна към перото на ниската маса. — Дай да видя и документите за продажба.

Кейли дръпна ръката му.

— Защо купи тези чудати животни? Твърде дребни са за езда — каза разглезено тя.

— Това не е детска работа! — отговори рязко Райън.

Като се обърна отново към момъка, той строго каза:

— Гледай животните да бъдат напоени и добре нахранени, и се погрижи за доставянето им!

Той наброи двадесет монети и подписа името си под документа за собственост.

— Как се казва? — попита Райън, посочвайки към мършавата кобила, която бе застанала и невинно го наблюдаваше.

— Викаме й Флаур, сър — отговори момъкът, надявайки се да получи одобрението на високия джентълмен, който го гледаше отблизо.

Райън възседна дребния кон и го погали по муцуната. След това вдигна ръка и животното потрепери от страх.

— Отпусни се, скъпа — насърчително заговори Райън. — Няма да е зле да купя кобилата.

Кейли нетърпеливо тропна с крак, когато Райън започна да оглежда покупката си. Той си представи изненаданото изражение на Брендън при пристигането на конете в „Чели“ и се разсмя.

— Искам да отида до палатката с панделките — високомерно пожела Кейли и се вкопчи в ръкава му.

Той погледна през рамо към мъничките коне и позволи на Кейли да го повлече по пътеката. Снопчето пъстроцветни панделки проблясваше и се поклащаше апатично във влажния въздух. Нюансите на цветовете им се преливаха и оплитаха, когато полъхът на вятъра ги разклащаше. Кейли ентусиазирано се понесе между редовете и пълнеше шепи под зоркия поглед на раздърпаната жена, която бе изложила на показ съкровището си от панделки. Кейли ги донесе до Райън и ги повдигна пред очите му, очаквайки да получи одобрение.

— Нима се нуждаеш от такова голямо количество, Кейли? — попита той и ядосано се намръщи.

— Татко ми купува толкова, колкото пожелая — намусено му отвърна тя.

Райън почувства, че го жегва раздразнение, когато Кейли се обърна да подбере други няколко виолетови ленти, добавяйки ги към колекцията, която той държеше в широката си длан. Той стоеше онемял, загледан в множеството ярки пъстроцветни панделки в ръката си.

— Как можеш да ми придиряш след покупката на ужасните изроди от кошарата?! — подигра се Кейли.

Райън стоеше объркан, а гневът в него набираше сила.

— Побързай и плати сметката! Жадна съм! — лекомислено каза тя и се обърна да се полюбува на отражението си в дългото напукано стъкло, опряно на входа.

— Кейли!

Райън произнесе името й с такава сила, че Кейли се завъртя към стъклото, блъсна го и то се разби на твърдата земя. Когато застанаха лице в лице, зелените й очи бяха изпълнени с ужас.

— Чуй ме добре, Кейли! Не понасям женски заповеди — ясно и решително каза Райън и се завъртя на токовете на ботушите си.

Кейли стоеше смразена, вперила очи в широкия му гръб, който изчезна в тълпата. Тя се засуети, бръкна в кожената си кесия, за да събере необходимите монети. Измършавялата раздърпана продавачка на панделки, наблюдаваше с доволна усмивка как елегантната лейди, не успя да събере достатъчно пари за покупката си. Кейли хвърли презрително към нея панделките и се втурна по пътеката да търси Райън.

Намери го край каруцата на пивоварите. Широките му рамене бяха приведени над грубо издялана маса в очакване да му донесат светла бира. Кейли докосна леко ръката му, без да обръща внимание на гнева в очите му. Той изпи бирата и направи знак да му донесат друга. Когато повдигна калайдисаната каничка към устата си, Кейли прекъсна движението на ръката му. Тя отпи изискано от другия край на каничката и сбърчи нос от вкуса на силната бира. Райън я погледна крадешком и забеляза, че тя не носеше никакви панделки. При мисълта, че Кейли Мейлън се бе отказала от нещо, той вътрешно се усмихна.

Студената силна бира отпусна гнева му, но той разбра, че насладата от следобеда, се бе изпарила. Задухът го накара да свали сакото си. Направи му впечатление, че знаменцата над палатките със сергиите съвсем леко потрепваха в натежалия от влага въздух. Долови неясното ухание на приближаващия дъжд и очите му се стрелнаха към мрачното небе. Той изпи бирата си и поръча да му налеят още в плоско шише, което щеше да вземе със себе си. След това улови Кейли за ръка и я поведе през тълпата, без да обръща внимание на протестите й.

— Къде отиваме? — сърдито попита тя.

— У дома! — изръмжа Райън.

— Но каретата няма да дойде да ни вземе до седем часа — убеждаваше го тя.

— Тогава ще вървим! — настоя той.

— Това е лудост! — ядоса се Кейли.

— Не, скъпо дете. Лудост е да бъдеш ограничаван между бащините ти стени от слонова кост и да се правиш на глупаво конте заради капризите на дъщеря му! — остро отвърна Райън.

— Ти развали деня ми! — нацупи се тя.

— Аз ще разваля и красивите ти задни части, ако в този миг не ме последваш — рече той и я повлече по пътеката, водеща към изхода.

Райън пресметна най-краткия път през ливадата, за да стигне до левия разклон на главния път за Чарлстън и прецени, че за един час можеха да стигнат до страничния мост. Кракът, който обикновено усещаше като вдървен, сега сякаш се бе пооправил от лекото упражнение.

Лекият бриз бе сменил посоката си и игриво шумолеше във високата цъфтяща трева на съседната котловина. Кейли се препъваше зад него. Меките й кожени чехли не улучваха туфите от трева и се кривяха по неравната повърхност на поляната.

Райън отново изпитателно погледна към небето и реши, че би било добре да побързат и изпреварят нощната буря. Той забързано огледа залесената местност, която бяха наближили, търсейки възможно убежище, в случай че вятърът се обърне на запад. Позабави се и изчака залитащата Кейли, чувствайки угризение и съчувствие, виждайки как тя внимателно повдига широката си пола и мъчително напредва по склона. Когато Кейли го доближи, той отново продължи напред. Само след миг той внезапно спря, защото Кейли се олюля напред и губейки равновесие, тромаво се просна на земята. Тя се повдигна на колене. Красивото й лице бе изцапано и мръсотията се стичаше по страните й, примесена със сълзи на ярост.

Райън коленичи до нея, свали шала от врата си и нежно избърса лицето й.

— Мразя те, Райън Диверъл — сопна се тя и блъсна ръката му.

Райън грубо я изправи на крака и затегли надолу по ветровитата пътека към горичката от млади дъбови дървета. Провираше се край филизи от сребрист мъх, които уморено се поклащаха при преминаването му. Небето се бе спуснало ниско и бризът неприветливо духаше в короните на по-високите дървета.

— Райън, почакай!

Кейли дишаше тежко. Той поспря и се обърна.

— Вече минавахме оттук. Погледни следите от ботушите си — каза тя и посочи леките отпечатъци върху тъмната почва.

Райън изпитателно погледна черното небе за някаква следа от слънце, но гъстата горичка потулваше всеки слънчев лъч. Чувството му за ориентация рядко го подвеждаше и думите на Кейли не го разтревожиха. Той бързо премина по дължината на горичката и достигна до друга залесена местност.

Малко поточе бълбукаше по тесните скали, появили се там, където свършваха храсталаците. Райън спря и се загледа в извора пред себе си. Той се убеди, че западната посока бе правилно определена. След това се обърна назад към Кейли, която се затича да го настигне.

— Може ли мъничко да починем, Райън? — помоли тя. — Аз съм толкова жадна и изтощена!

Той посочи плоската сива скала на завоя на поточето и Кейли благодарно се отпусна. Подгъвът на жълтеникавата й рокля бе разкъсан, а по лицевата му страна бе полепнала кал и мръсна трева. Тя потрепери от студения влажен въздух и протегна шепи да пие вода от ручея. Вниманието й бе привлечено от кацнала в клоните птица. Тя повдигна очи и я видя да излита. Погледът й попадна на Райън, който бе застанал неподвижно и я съзерцаваше.

— Баща ми ще побеснее заради теб! — строго каза тя.

Райън сви рамене, давайки да се разбере, че малко го интересува какво мисли или чувства Херлсън Мейлън. Объркването на Кейли обаче дълбоко го трогна.

„Предполагам, че съм първият мъж, който я вижда в такова състояние“ — размишляваше той.

Нещо простичко го докосна, докато я наблюдаваше коленичила да пие вода от ромолящия поток. Той бръкна в джоба на сакото си, махна запушалката на плоското шише и отпи една голяма глътка. Кейли отново седна, зъзнейки от полъха на ледения бриз. Тя нервно погледна нагоре към смръщеното небе и след това обърна очи към Райън.

— Страх ме е, Райън! Бурята скоро ще се разрази, а ние сме далеч от всякакво убежище.

Той я погледна замислено, съмнявайки се в опасенията й. След това бавно се надигна, приближи до нея и метна сакото върху раменете й, закопчавайки копчетата му. Когато приключи, видя в зелените очи на Кейли да проблясва удивление.

Приглушен тътен от гръмотевица проехтя и разкъса тишината. Първите мънички пръски дъжд докоснаха лицето му, докато й помагаше да стане. Сълзи бликнаха от зелените й очи, плъзнаха под черните й мигли и се търкулнаха по страните й. Райън повдигна брадичката й и се вгледа в очите й. Тя му отговори с умоляващ поглед.

Райън развълнувано я притисна към себе си и внимателно избърса сълзите й. Гърдите й силно се притиснаха към него и сакото му падна от раменете й. Дъждовни капки заплющяха по гърба му, докато я държеше в прегръдката си. Пръстите на широката му длан се заровиха в дългата й черна коса и той наведе глава, за да я целуне.

Неочаквано той се вцепени от усещането за едно предупредително бодване, което пропълзя по гърба му. Неясен метален звук достигна до ушите му и той пусна Кейли. Постави пръст на устните си, когато тя понечи да каже нещо. Ослуша се и не откри друг шум, освен стенанието на вятъра, който обикаляше котловината. Предпазливо се обърна и се загледа към дъбовата горичка зад тях. Напрегна слух в очакване звукът да се повтори. Наведе се към земята, вдигна сакото си и го постави внимателно върху раменете на Кейли. Ядоса се, че си е позволил да тръгне без оръжие, припомняйки си, че британският му драгунски пистолет бе останал на седалката в каретата на Мейлън. Сега носеше само плоския златен нож, който му бе подарен от Морис Чепмън.

— Какво бе това, Райън? — прошепна Кейли, когато тръгнаха напред през гъстия листак.

— От онзи хълм трябва да видим левия разклон на пътя — лаконично отговори той и без да обръща внимание на любопитството й, посочи с ръка към възвишението.

Докато Райън пристъпваше по твърдата земя, безпогрешните му сетива доловиха отново силен звук от дрънчене на метал. Този път наистина се обезпокои и посегна към ножа, придърпвайки Кейли близо до себе си. Глухият тътен на гръмотевица я накара уплашено да се сгуши в него, когато пороят се нахвърли върху тях. Той направи крачка. После спря. Вниманието му бе привлечено от тежкия звън на метални вериги, идващ откъм потока. Този път звукът бе съпроводен и от мъчителен сподавен стон. Обезпокоен, Райън се обърна към звука, засланяйки очите си от пороя.

— Не, Райън! Нека продължим! — умоляваше Кейли, дърпайки го за ръката.

Той предпазливо тръгна по обратните следи към ручея и навлезе в шубрака. Погледът му се спря на една обширна група от тънки като тръстика върбови дръвчета. Направи знак на Кейли да изчака близо до потока, а той самият се престраши и продължи напред. Не долавяше никакви други звуци, освен шляпането на ботушите си в калта.

Някакво предчувствие бе свило на топка стомаха му и го подтикна да се отправи решително към блатото.

Наведе се и разтвори с ръце върбалака. Тръпки го побиха и той с отвращение отскочи от картината, която се разкри пред очите му.

Един огромен негър лежеше наполовина потопен в неподвижната застояла вода, която бавно поглъщаше тялото му. Кожата върху масивния му гръден кош бе одрана на ивици. По останките от кожа имаше следи от неотдавнашно жигосване, образуващи една разкривена буква „Р“ върху мускулестото му рамо. Останките от ботуши бяха разрязани, за да поберат широките му мамонтски стъпала и бяха пристегнати с ремък към всеки глезен. Райън огледа токовете на ботушите, които обясняваха следите, които Кейли видя в дъбовата горичка. Широка верига, каквато Райън използваше на борда на „Уейвърли“, ограничаваше движенията на китките и глезените на мъжа с една съединяваща ги обща брънка и дебел железен нашийник, обхващащ шията на роба. От кървящата плът на глезените му се отцеждаха капки гной и се стичаха по изрязаните му ботуши. Лицето на мъжа изразяваше неописуемо страдание, а очите му втренчено гледаха към Райън.

Райън предпазливо се придвижи и се наведе над мъжа, за да определи дали все още диша.

— Исусе! — възкликна той, разглеждайки отблизо проснатия пред него осакатен гигант.

Изненада го едно внезапно движение на чернокожия, който се сви на една страна и изтегли веригата, издавайки мъчителен вик.

— Спокойно, човече! — прошепна Райън, възвръщайки самообладанието си.

След това колебливо протегна ръка и докосна рамото на негъра. Робът ужасено се вторачи в Райън. Очите му бяха обезумели от страх и не се откъсваха от него. Едри капки дъжд плющяха в блатото, образувайки широки мехурчета около нозете на Райън.

Той прекоси обратно тресавището и извика на Кейли да дойде. Тя забърза към него, като внимателно избираше къде да стъпи в мочурливата почва. Когато наближи, тя се вкопчи в него и зарови лице в гърдите му. Той нежно я погали и отстрани мократа коса от лицето й.

— Слушай внимателно, Кейли! — тихо каза той. — В блатото има избягал чернокож. Той е много тежко ранен. Искам от теб да ме изчакаш тук, докато аз се погрижа за него.

Той докосна с устни лицето й.

— Имам нужда от една фиба — каза и пръстите му започнаха да се ровят в косата й.

— Остави го, Райън. Трябва да стигнем до моста, преди да мръкне! Моля те!

Кейли захленчи и недоверчиво наблюдаваше как Райън сваляше фибите от косата й и ги пускаше в джоба си.

— Какво смяташ да правиш, Райън? Искам да видя! — настоя тя.

— Кейли! — строго каза той, като я улови за раменете и силно я раздруса. — Не мога да те карам да припадаш! Ще чакаш тук докато те повикам! — изръмжа той.

Тя потисна риданията си, виждайки го да тръгва обратно към блатото. Когато наближи чернокожия гигант, звуци от един странен и неразбираем език се изляха от устата на мъжа. Райън сръчно започна да върти окования крак, докато се появи ключалката на веригата. Вонящата гноясала плът го накара да се отдръпне с отвращение. Робът завъртя очи и продължи брътвежа си, а от голямата му уста потече слюнка.

— Всемогъщи Боже! — възкликна Райън, борейки се да улучи ключалката. — Не трябва да се движиш, докато съм зает с ключалката, човече! Ръждясала е.

Той вмъкна твърдия край на фибата в ключалката.

— Трябва да се те помислили за Голиат, за да те оковат по тоя начин! Стой спокойно! Гладните години в „Броксбърг“ ме принудиха да изуча изкуството да отварям заключените врати на килерите с провизии! — каза безгрижно Райън.

Изразът на страх изчезна от лицето на чернокожия, който явно се бе досетил за намерението на Райън. Райън започна да се мъчи с левия крак и усети, че този път отключването стана по-бързо. Той хвана под мишниците съсипания от изтощение мъж и го изтегли от блатото, внимавайки брънките на веригата да не докосват кървящата му плът. След това бръкна в джоба си, извади плоското шише със светла бира и повдигна главата на роба, за да може да отпие.

— Това малко ще облекчи страданието ти! — съчувствено каза той.

Чернокожият гигант отпи от бирата и легна обратно. Райън повдигна окованите му ръце и се ужаси от ширината и тежестта на прангите.

— Ще отстраня и тези и си свободен! — промърмори той, но видя, че думите му не бяха разбрани.

Той взе друга фиба, когато първата се счупи в ключалката. Един отчаян поглед проблесна по лицето на чернокожия, докато Райън бърникаше в ключалката на железния маншет.

— Не, човече! Знам, че почти съм успял — окуражи го Райън.

Оковите тракнаха на земята и той с отвращение ги запрати в застоялата вода, подплашвайки един дрозд, който панически размаха крила и отлетя надалеч.

Райън бързо се обърна и видя, че Кейли приближава блатото. Преди да успее да я предупреди, тя видя огромния мъж. Ужасен писък раздра въздуха. Райън се втурна по лепкавата глина, опитвайки се да я доближи, преди да е припаднала. Точно на време я сграбчи в обятията си.

— Кейли, ще се научиш ли някога да правиш каквото ти казвам?

Райън говореше нежно, приведен над затворените й клепачи. Вятърът размърда водата под краката му и той се обърна да види дали чернокожият гигант го е последвал.

Робът безшумно бе изчезнал. Райън огледа потока и блатото, но нищо не видя. Той понесе Кейли към заслона на дърветата и забеляза шарения дрозд, който кръжеше над потока и след това полека кацна в разлюляната тръстика.

„И ти, и чернокожия сте свободни!“ — мълчаливо тържествуваше Райън, докато полагаше Кейли в меката трева. Спомни си за една изселническа барака близо до обраслия с буйна растителност път и реши да я отнесе там, докато дъждът престане.

Земята изглеждаше значително променена от времето, когато той и Джонатан бяха яздили по ливадите в търсене на яребици. Страничният мост бе на по-малко от миля от бараката. Той водеше към Ла Пуеблита пор ла Байя откъм север. Небето бе черно и яростно, когато той се опита да повдигне Кейли и да я свести. Отметна косата от лицето й, хвана китките на ръцете й и изля глътка бира в устата й.

Кейли оказа съпротива и започна да плюе. След това изумено отвори зелените си очи. Когато Райън я притегли в прегръдките си, тя изстена и започна неудържимо да ридае.

— Тихо, Кейли! Та ние почти стигнахме моста. Сигурно съм надценил издръжливостта ти — нежно каза той. — На хълма има барака, където можем да отдъхнем. Как мислиш, дали ще можеш да изминеш разстоянието?

Тя кимна нерешително.

— Оня… оня огромен чернокож! — хълцаше тя.

— Той тръгна по своя път. Освободих го. Той няма да ни напакости.

— Но аз никога не съм виждала… — хленчеше Кейли.

— Знам, Кейли — истински великан — съгласи се Райън, помагайки й да се изправи на крака.

Те бавно се отправиха към запустялата барака. Ръката на Райън бе обхванала Кейли през кръста и я подкрепяше. Бараката стоеше цяла и непокътната, въпреки че години наред не бе ремонтирана. В средата на малката стаичка имаше един счупен стол и разклатена маса. Разпокъсано въжено легло бе опънато в отсрещния ъгъл. До вратата бяха струпани гладки камъни, които бяха използвани някога за огнището. Близо до ръждясалата желязна печка бяха подредени малко дърва за огрев. На двата прозореца бе окачена мушама, която спираше бушуващия в котловината вятър. Райън огледа стаята и остана доволен, тъй като имаше всичко необходимо до утихване на бурята.

— Ще изляза на хълма да погледна към моста. Опитай да починеш! Имаме още доста да повървим — каза Райън и щракна огнивото.

Сухото прашно дърво улови искрата и в малката стаичка се разнесе пращене и топлина. Райън издърпа стола близо до огъня и внимателно помогна на треперещата Кейли да седне. След това просна сакото си да съхне върху камъните.

— Сега, Кейли, ще останеш тук, докато се върна! — строго нареди той. — Аз няма да се бавя.

Той издърпа ланеца на златния часовник от вътрешния джоб на жилетката си и видя, че наближава пет часа.

— Ще можем по светло да стигнем до Ла Пуеблита пор ла Байя — прецени той. — Веднъж само да достигнем моста!

Райън се изкатери по една стръмна пътека на височината и спря, за да определи точно посоката, взирайки се, като не вярваше на очите си. Мостът бе отнесен. Останките му стърчаха над бушуващата вода, която бе придошла и наводнила клисурата.

— Дявол да го вземе! — изруга Райън, докато очите му обикаляха местността.

„Прокарването на плавателния канал на Сейнти… започнали са го от най-ниската точка“ — мълчаливо размишляваше той. Сега трябваше отново да се върнат до главния път за Чарлстън, а дотогава щеше да падне здрач. Кейли нямаше да може да измине това разстояние същия следобед. Райън проклинаше решението си да се върнат пеша. Мейлънови сигурно вече бяха изпратили карета за тях и отсъствието им на панаира щеше да предизвика паника. Както обикновено Райън сви рамене.

„По всичко личи, че Кейли и аз ще прекараме нощта в котловината“ — примирено помисли той и отново погледна към разрушения мост.

Кейли седеше свита на стола така, както я бе оставил. Тя изглеждаше вцепенена от студа и шока и дори не погледна, когато той прекрачи прага на стаичката.

— Аз съм доста добър рибар, Кейли. Гладна ли си? — шеговито попита Райън.

— Баща ми ще те убие! — злобно отвърна тя, а в зелените й очи проблесна ненавист.

— Съмнявам се в това! — разсмя се Райън. Той изстиска мократа си риза и я постла край огъня да съхне.

— Колко път има още до моста? — попита Кейли.

— Няма никакъв мост — спокойно отвърна той.

Очите й се разшириха и тя се вторачи в него. Райън посегна към плоското шише и отпи една голяма глътка от бирата. Предложи го на Кейли, наблюдавайки гримасата й, когато бирата изгори гърлото й.

— Изглежда, че ни е писано да останем тук през нощта — замислено каза той. — Ще ловя риба, Кейли. Тук има костур и морска котка. Виж дали ще откриеш някакво гърне за готвене — каза той през рамо и излезе навън.

Кейли зяпна слисано подире му, дочувайки приглушеното му подсвиркване, докато пресичаше долчинката, връщайки се обратно към потока.

 

 

Дъждът бе престанал и само приземният вятър издуваше мушамата от прозорците на бараката. Ароматът на печена риба изпълни стаичката. Кейли и Райън седяха край огнището на светлината от догарящата свещ, поставена върху разклатената маса. Те се хранеха от един и същ глинен съд, излъскан с пясък и изплакнат във водата на потока. Кейли бе облечена само с ризата си и тревистозелената подплата на роклята, която бе преметната да съхне върху единствения стол.

— Рибата наистина е великолепна! — щастливо каза тя, отстранявайки изискано костите от филето на костура. — Къде си се научил да ловиш риба, Райън?

— Моят шотландски капитан, Уайлър Макгий ме научи да използвам речната тръстика, здрав конец и, разбира се, жив червей.

— Никога не съм прекарвала нощта в такъв пущинак — простичко каза тя.

— Аз и Джонатан Чепмън прекарахме много такива нощи, ловувайки в тази котловина. Тогава обаче мостът все още го имаше. Честно казано, не бях забелязал, че работата по канала е напреднала така бързо. Моля да ме извиниш, Кейли! — тихо каза Райън.

Кейли се вгледа в червените отблясъци от огъня, танцуващи около мургавото му лице. Замислените му сини очи внимателно наблюдаваха подскачащите пламъци. Тя усети, че кръвта й забушува.

— Райън — въздъхна Кейли, — спомняш ли си деня в бараката за наблюдение в „Чели“?

— Помня всичко свързано с „Чели“! — тъжно отвърна той и допи остатъка от бирата си.

— Ако сега поискам от теб да ме целунеш, ще го направиш ли?

Райън се обърна и жадно впери очи в нея.

— Аз съм човек на силните усещания, Кейли. Не ме предизвиквай! — напрегнато изрече той.

Тя се приближи до него и ръцете й погалиха раменете му. Пръстите й продължиха към шията му, галейки кичурите черна къдрава коса на тила му. Райън не реагира на докосването й и промълви, без да откъсва очи от огъня:

— Предупреждавам те, Кейли!

Нежните й като коприна ръце се увиха около кръста му и тя притисна лицето си в мускулестия му гръб. Райън се наведе, покри дланите й със своите и бавно ги повдигна към лицето си. Ръката му се плъзна към колана на брича и той започна да го охлабва.

— Предупредих те, Кейли! — прошепна той и устните му се впиха в нейните.

Първичният инстинкт се възпламени във вените му, раздухван от безумието на изминалия ден. Той усети, че е леко пиян и лицето на Кейли му се стори замъглено, докато поглъщаше устните й. Ръцете му бързо се придвижиха по ризата й и я захвърлиха встрани. Кейли започна да трепери, когато горещите му ръце обхванаха твърдите й гърди и след това се плъзнаха надолу към бедрата й.

— Райън, недей! — ужасено прошепна тя.

Райън посегна към сакото си и го метна на пода. Сграбчи Кейли, събори я на него и се отпусна върху й, докато тя се опитваше да го отблъсне. Устните му уловиха в клопката си нейните и тя бавно притихна под ласките на настоятелните му ръце.

— За бога, Кейли! Ти достатъчно дълго ме предизвиква — дрезгаво каза той. — Тази нощ ще сложим край на това.

Кейли отвори обезумелите си очи, разбирайки, че моментът е настъпил. Пронизителен вик раздра гърлото й, когато той проникна в нея. Той бързо се раздвижи и изчака, докато тялото й се съвземе от устрема му. Неочаквано тя започна да плаче и дере с нокти гърба му. Ридаещите й устни потърсиха неговите.

Райън успокои грубата си атака, целуна я нежно и зарови лицето си в косите й.

— Успокой се, мила! Болката ще премине — нежно прошепна той.

Кейли се укроти от целувките му, приспособявайки се към стремителното, смазващо проникване, което я изпълваше. Сега Райън нежно се раздвижи в нея, придържайки бедрата й близо до себе си, насърчавайки движенията й да хармонират с неговите. Той притисна Кейли плътно до себе си, освобождавайки се от натрупаната в него страст.

Не след дълго се просна по корем до нея и се усмихна.

— Аз те предупреждавах, Кейли!

— Да, Райън. Направи го.

Тя промърмори нещо неясно, когато Райън се обърна към нея да я целуне. След това задряма в прегръдките му, сгушила глава на рамото му.

Райън се опита да се приближи към огнището, придърпвайки Кейли със себе си. Мигове, преди дрямката да го обори, той отново помисли за „Чели“ — опустошителния пожар, продължителното оздравяване и накрая — Джениел. Той си представи големите й теменужени очи и платиненорусата й коса, проблясваща на лунната светлина в губернаторската градина. Той усети, че Кейли се раздвижи до него и метна сакото си върху раменете й.

„Изглежда, че това е моят сезон на девиците!“ — помисли докато затваряше очи.