Хедър Греъм
Постеля от рози (1)

Пролог

„Трябва ли всяка девойка да е красавица?

Трябва ли да радва окото на мъжа?

О, не!

Тя трябва само да услажда живота му

и с готовност да задоволява страстта му!“

15 октомври 1483 година

Сър Томас Тайдуел пееше баладата с пълен глас. Дълбокият му тембър се издигаше мощно към постепенно потъмняващото небе, дъхът му излизаше на тласъци в студения въздух. Младият мъж беше толкова пиян, че когато се разсмя, едва не се прекатури от седлото. И сигурно щеше да падне, ако Джон Плезънс, който яздеше редом с него, не го бе подхванал, за да го задържи. Джон, почти толкова пиян колкото Томас, обгърна с ръка раменете на приятеля си. Като се олюляваха застрашително върху едрите си жребци, двамата продължиха да пеят с пълно гърло неприличния рефрен:

„Не й трябва красиво лице,

нито прелест и бодър дух,

важното е да подлудява мъжката страст,

да обгръща с готовност огнения меч!“

Когато Джон се надигна на седлото, Томас отново загуби равновесие и за малко не се строполи на земята. Този път бе подкрепен от предводителя на малката група — Тристан дьо Ла Тиер, втори син на граф Йосташ от Бедфорд Хет. Джон се ухили с благодарност. Тристан вдигна тъмните си вежди, отговори на усмивката и примирено поклати глава. Тримата се връщаха от Лондон, където бяха взели участие в продължителните прения на перовете около възцаряването на Ричард III. Дали последните действия на Ричард можеха да бъдат оценени като противозаконно завземане на властта? Или трябваше да ги приемат за легитимни и необходими, след като законният наследник, дванадесетгодишно момче, не беше в състояние да управлява страната, изтощена от дългогодишните „Войни на розата“. Защо ли поетите ги наричаха така…

Имаше обаче и друга трудности. Години наред различните крила на фамилията Йорк се бореха за трона и междуособиците не преставаха, дори когато се водеха ожесточени войни с външен неприятел. Макар и с много усилия, семейството на Тристан успяваше да се държи настрана от конфликта. Още съвсем младо момче, Тристан трябваше да се бие под знамената на крал Едуард срещу „създателя на крале“ Уоруик. Докато управляваше Едуард, в страната цареше спокойствие, макар и относително. Но веднага след смъртта му през 1483 година, Ричард, херцогът на Глочестър, изтръгна короната от ръцете на своя племенник, законен син и наследник на Едуард. Това беше сигнал за нови и нови междуособици и Тристан много добре съзнаваше, че този път няма да му се удаде да запази неутралитет.

— Пей с нас, Тристан! — провикна се Джон. — Нали знаеш думите!

— Знае ги, разбира се — потвърди Томас и намести шапката си. — Само че му липсва чувство. Ох, като си спомня онези красиви дами, меката им, сладка плът! Добре им се порадвахме в кръчмата на Уолкокс, какво ще кажете! — той се обърна към Тристан и обвинително го посочи с пръст. — А ти дори не се докосна до тях! Позор за теб, господарю! Само като си спомня какъв дявол беше преди сватбата… Никой не умееше да изпразва чашата с ейл с твоята бързина. А дамичките тичаха на тълпи подире ти — все едно дали бяха от благородни родове или най-обикновени уличници.

Тристан отново вдигна вежди. Изгледа мълчаливо приятелите си и на лицето му се появи усмивка. Безброй дни, прекарани на седлата, турнири и ожесточени битки за власт между родовете Йорк и Ланкастър бяха направили някогашните момчета, силни и дръзки мъже, бяха укрепили мускулите и сърцата им.

Върху раменете на Тристан тегнеше тежък товар. И Томас, и Джон бяха родени в земите на баща му. Граф Йосташ можеше по всяко време да събере поне хиляда души под знамената си. Полята и горите му се простираха чак до хоризонта, много по-далеч, отколкото стигаше погледа. Вълната, която се произвеждаше във фермите му, беше известна дори отвъд Канала.

Един ден, братът на Тристан щеше да наследи титлата на баща си и да стане господар на обширното имение. За разлика от повечето по-млади синове, Тристан не пожела да се посвети на Църквата. Вместо това, той получи значителна част от земите на Бедфорд Хет. Йосташ беше освободил всички свои крепостни и сега те работеха по нивите му като свободни арендатори. Тристан можеше да разчита на верността на няколко стотици селяни. Имаше и свои собствени васали като Томас и Джон, които му бяха предани до смърт.

Още от най-ранна младост Тристан живееше със съзнанието за голямата си отговорност. Обичаше да пирува с приятелите си, но нито веднъж не си позволи да се напие до безсъзнание. Никога не беше преставал да се интересува от политика и не забравяше, че благородниците са лоялни към господаря си понякога доброволно, понякога по принуда, но тази лоялност винаги се заплаща много скъпо.

Докато яздеше начело на малката група в този мрачен есенен ден, в сърцето му цареше мир. Ала някъде дълбоко скрито оставаше предчувствието за скорошни безредици, което никога не го напускаше. Ричард бе отнел короната от племенника си, беше се провъзгласил за крал и повечето приближени одобряваха действията му. Всички съзнаваха, че английското кралство има нужда от силна ръка.

Тристан също беше променил първоначалното си мнение. Видяното в Лондон го убеди, че е по-добре страната да се управлява от по-възрастния, по-опитен Ричард — поне докато законният наследник достигне необходимата зрялост, за да се възкачи на трона. Засега момчето беше просто един свит книжен червей.

Много скоро обаче престолонаследникът и малкият му брат изчезнаха от затвора Тауър. Пуснаха се слухове, че Ричард е наредил да ги убият. Като син на уважаван пер, Тристан настоя децата да бъдат доведени в двореца. Ричард се опита да го успокои с всевъзможни обяснения, които обаче не успяха да го заблудят. Точно по това време Бъкингам, най-близкият помощник на Ричард преди завземането на властта, се отметна от приятеля си и вдигна бунт в южната част на страната. Тристан отказа да се бие за новия крал и открито му заяви, че ще вдигне оръжие срещу предателя, само когато Ричард докаже невинността си в изчезването на двете момчета. Ето как стояха нещата, когато тримата решиха да се приберат у дома — Томас и Джон напълно пияни, Тристан развеселен, но както винаги нащрек. Изпитваше силно желание да види по-скоро големия замък, завършен само преди месеци. Постройката разполагаше с всички необходими удобства, но и със средства за отбрана. Там го очакваше съпругата му Лизет.

— Погледни лицето му, Джон! — провикна се ядосано Томас. — Нашият приятел е загубил вкуса си към веселите пиршества и красивите жени. Вече е способен да мисли само за нея.

Джон избухна в смях.

— Е, и аз щях да мисля само за нея, ако беше моя…

— Но тя му е законна съпруга — разсърди се още повече Томас. — Не разбираш ли какво означава това? Всички съпруги са изнежени дребни същества с благородна кръв, които не внасят в брака нищо, освен богатството си. Тристан, мили ми приятелю, нима можеш да се забавляваш със собствената си съпруга? Само уличниците в кръчмите са способни да доставят радост на мъжа!

Тристан се изсмя, подкара коня си по-бавно и обгърна с ръка раменете на младежа.

— Лъжеш се, момко. Уличницата продава любовта си и никога не може да ми даде онова, което с готовност ми дарява жена ми. Тя ме обича, глупчо. Посреща ме с бурна радост, когато се връщам у дома. И е толкова красива с блестящите си очи. Не, Томас, вече не бих могъл да пожелая никоя друга. Моята жена ухае толкова сладко, кожата й е чиста като пролетен полъх, а твоите уличници вонят на обор.

— Господи, бракът го е развалил напълно! — простена театрално Томас и се обърна за помощ към Джон. Тристан отново избухна в смях и отметна глава назад. Джон го изгледа ухилено. В падащия мрак очите на графа изглеждаха черни като нощта, макар че обикновено блестяха в индиговосиньо.

Наистина, Тристан и Лизет бяха двойка, достойна за завиждане. Женитбата беше уредена от родителите им още когато бяха деца. От сватбата бяха минали почти шест месеца и двамата живееха щастливо в новото си жилище — високият, силен като мечка и впечатляващ с красотата си Тристан и нежната, крехка Лизет с блестяща черна коса, мек нрав, мелодичен глас и лице на ангел. Щастието им беше пълно, защото скоро щяха да се сдобият с първа рожба.

Томас извъртя очи към небето.

— Вече почна да се изразява като поет! Божичко, Джон! — после погледна с обич мъжа, на когото дължеше васална вярност, и продължи: — О, да, тя е красива, Тристан, сладка и добра. Но аз ти говоря за други удоволствия…

— Какво знаеш ти за щастието на Тристан? — прекъсна го весело Джон. — След като те ожениха за богата вдовица с мустаци!

Тристан не можа да удържи смеха си. Наистина, жената на Томас беше дъщеря на богат търговец и грозна като нощта, но притежаваше остър ум и умееше да се шегува. Тристан много я харесваше. Година след сватбата тя бе дарила съпруга си със здрав, силен син и Томас нямаше от какво да се оплаква.

— Чумата да те тръшне, Джон! — изкрещя разярено Томас. — Надявам се бъдещата ти жена да бъде целомъдрена като монахиня!

Джон понечи да протестира, но думите замръзнаха в устата му, като видя смръщеното чело на Тристан. Огледа се и веднага разбра какво е събудило недоволството на господаря му. Бяха стигнали границата на земите му и пред тях се чернееше опожарена селска къща. Пожарът беше причинен нарочно, в това нямаше съмнение въпреки мрака. Над руините се виеха кълба дим. Тристан пришпори жребеца си, Джон и Томас, моментално изтрезнели, препуснаха след него.

Щом стигна пред къщата, Тристан скочи от коня, наведе се над падналия на земята старец и опипа врата му. Когато се надигна, по пръстите му лепнеше топла кръв. Джон и Томас също слязоха от седлата. Тристан отиде с бързи крачки до димящите развалини, спря на прага и се огледа внимателно. Когато го последва, Джон смаяно установи, че преди да запалят хижата, нападателите са изпотрошили цялата покъщнина.

Томас, който оглеждаше наоколо, внезапно изпусна шумно дъха си. Бе открил труп на жена. Тристан изтича при него и коленичи в праха. Жената беше разсъблечена и брутално изнасилена. После я бяха захвърлили в пламъците.

— Господи, защо? — прошепна дрезгаво мъжът. — Нед беше само един обикновен селянин, ореше мирно нивите си, а жена му Едит…

Томас и Джон прочетоха страха в очите на господаря си и в сърцата им се надигна страшно подозрение. Без да каже нито дума повече, Тристан се втурна към коня си и се метна на седлото. Само след миг малката група препускаше в галоп по пустия път.

Подло нападение, чиито жертви бяха станали бедни, невинни селяни… Какво ли ги очакваше в замъка? Буци торф хвърчаха изпод копитата на конете. Скоро тримата ездачи подминаха и други опожарени къщи. Полята бяха изпотъпкани, селските хижи подпалени, градините изкоренени, оградите счупени. И навсякъде трупове…

Най-после стигнаха пътя, който водеше към замъка, красивата нова сграда, издигната за мирен живот. Онемял от ужас, Тристан се взря в убитите рицари. Мостът над обграждащия замъка ров, беше осеян с трупове, а любимите на Лизет лебеди плуваха обезглавени в окървавената вода.

Най-после тримата влязоха в двора и скочиха от седлата. Пред вратата на замъка лежеше верният капитан на стражата, рухнал на земята след ожесточена битка с нападателите. Тристан коленичи и повдигна окървавената му глава.

— Сър Филдинг! Аз съм, Тристан. Виждате ли ме? Можете ли да говорите?

— О, господарю… — гласът на мъжа пресекваше от болка. Ръката му стисна конвулсивно десницата на новодошлия. — Простете ни! — изпъшка той. — Не успяхме да ги отблъснем. Въоръжени мъже без опознавателни знаци и флагове нахлуха в замъка, започнаха да рушат и да палят, убиваха всички наред — без да кажат защо… — в очите му блестяха сълзи.

Тристан побърза да го успокои.

— А съпругата ми, сър Филдинг?

— Не знам какво е станало с нея…

Следван по петите от Джон, Тристан се втурна като безумен към голямата зала, над която витаеше призракът на смъртта. На прага лежеше една от камериерките на Лизет, полите й бяха заметнати през главата, младото тяло обезобразено до неузнаваемост. Какво ли беше преживяла преди смъртта си? Постовете бяха нападали сред локви кръв. Навсякъде се виждаха издъхнали и умиращи.

— Лизет! — изкрещя Тристан, разкъсван между страха и надеждата. Изтича нагоре по стълбата и започна да претърсва стая след стая, повтаряйки непрекъснато името на жена си. Намери я едва в малката детска стаичка, подредена за бъдещото им дете. Лизет беше коленичила пред детската люлка, едната й ръка висеше безсилно върху резбованата рамка, сякаш се беше вдигнала да помилва спящото дете.

— Лизет! — прошепна съкрушено мъжът. Вече нямаше защо да крещи. Произнесе името й като пламенна молитва, като горещ зов. Неспособен да се помръдне от прага, Тристан трябваше да стисне здраво зъби, за да се раздвижи и да отиде при жена си.

Колко спокойно беше лицето й! Дали пък… Той коленичи, прегърна я и главата й падна назад. От шията й капеше кръв.

— Лизет! — този път в гласа му имаше дива болка. Без да съзнава какво прави, той я залюля като бебе в силните си ръце.

Не смеещ да пристъпи навътре, Джон наблюдаваше безмълвно страшната сцена и не отваряше уста да заговори, макар че господарят на замъка трябваше да узнае цялата горчива истина.

Най-после Тристан приглади назад черната коса на мъртвата си съпруга, обърна се към приятеля си и в гласа му прозвуча ледено, мъртвешко спокойствие:

— Кажи ми всичко.

Джон преглътна конвулсивно.

— Джефри Ментейт лежи ранен в залата пред камината. Замъкът е бил нападнат без всякаква причина, без предупреждение. Нападателите помитали всичко по пътя си. Нашите се били смело, но не устояли… — гласът му пресекваше от божа.

— Кажи ми всичко, по дяволите! — изкрещя Тристан.

— Баща ти също е убит. Брат ти, жена му, малкият им син…

Тристан се свлече на пода, без да изпуска Лизет от обятията си.

По дрехите му се стичаше топла кръв. Кръвта на нероденото му дете.

От ъгъла се чу тих плач. Джон се втурна да види какво става и зад преобърнатия шкаф откри една от камериерките на Лизет. Останало без сила, момичето се хвърли в ръцете му. Мина доста време, преди да се успокои и да заговори:

— О, милорди! Ако знаете как господарката пищеше и молеше за милост! Нападнаха я като глутница вълци в коридора, но не им беше достатъчно да я изнасилят. Молеше ги на колене да я пощадят, да не убиват нероденото й дете! Довлякоха я тук и тогава…

Тристан внимателно положи тялото на жена си на пода и онова, което видя, смрази кръвта му. Палачите бяха изтръгнали детето от утробата на майката! Момченцето му трябваше да се роди само след три месеца…

Джон проследи погледа на господаря си и замръзна на място.

— Всемогъщи Боже!

Без да каже ума, Тристан вдигна жена си и детето, отнесе ги в спалнята си и ги положи на голямото легло. Джон се опита да успокои прислужницата, като я увери, че нападателите са изчезнали. Остави я в спалнята да бди над господарката си и забърза след Тристан, който тичаше надолу по стълбата. Настигна го чак при сър Филдинг.

Една жена, която беше успяла да се скрие в гората по време на нападението, тъкмо превързваше раната му.

— Един от разбойниците каза, че това ще ви е за урок, лорд Тристан. Каза, че така никога вече нямало да питате за двете момчета в кулата. Ричард щял да бъде много доволен от този богат на събития ден.

— Господи! — прошепна стъписано Джон. — Не вярвам, че кралят е в състояние да извърши такова пъклено дело!

Филдинг се надигна олюлявайки се.

— Може би не, но когато някой негодник е решен да завоюва благоволението на короната, той действа на своя глава…

— Кога тръгнаха? — попита задавено Тристан. — И накъде?

„Защо не се опита да си поплаче, каза си с болка Джон. Никой не може да изтърпи такива адски мъки. Само сълзите са в състояние да го облекчат.“

Ала очите на младия вдовец, на новия граф Бедфорд Хет, останаха сухи. Той изслуша с каменно лице думите на Филдинг и даде нареждания на хората си. Междувременно, дворът се беше напълнил с войници. Пристигнаха постовете от северната граница, жените започнаха да превързват ранените. Селяните, занаятчиите и слугите, избягали от нападателите, също дойдоха да подкрепят лорда си.

Нямаше нужда от много думи. Скоро беше съставен малък конен отряд, готов да преследва нападателите. Някои от ранените също се присъединиха към него. Тристан застана начело на войниците и ги поведе по следите на убийците. Настигнаха ги малко след полунощ. Макар че не бяха много на брой, гневът им вдъхна неподозирани сили. Окрилени от дива жажда за отмъщение, те размахваха мечовете и боздуганите си и следваха примера на лорда си, който безпощадно сечеше неприятелите.

Само трима останаха живи, жалки страхливци, които се свиваха уплашено, защото знаеха, че не могат да се надяват на милост. Когато ги подложиха на разпит, започнаха един през друг да твърдят, че не са виновни за убийството на Лизет и нероденото бебе.

— Кой заповяда нападението? — попита ледено Тристан.

След кратко колебание един от мъжете отговори:

— Сър Мартин Ландри, който преди малко падна пронизан от вашата ръка, лорд Тристан. Моля ви, проявете милост! Той ни увери, че кралят е дал благословията си за това дело.

Тристан още не вярваше, че Ричард е в дъното на тази безмилостна разправа. Кралят се гневеше и може би желаеше да си отмъсти, но никога не би позволил да постъпят така с невинни жени и деца. От друга страна обаче, той носеше вина за смъртта на собствения си племенник. Сигурно беше заповядал да нападнат Бедфорд Хет, без да помисли докъде ще стигне в престараването си, изпълнителят на желанието му.

— Какво да правим с тия? — попита хрипкаво Джон.

Стоящият до него Томас все още не беше дошъл на себе си. И неговата жена, грозната, но остроумна и забавна майка на сина му, бе загинала от ръката на негодниците.

— Милост! — изпищя един от пленниците и Тристан го изгледа възмутено. Но още преди да е успял да каже нещо, Томас вдигна меча си и го стовари върху главата на хленчещия мъж.

Останаха само двама и единият от тях се хвърли на колене пред Тристан.

— Не ме убивайте! Дрю е виновен за всичко! Той нахлу в замъка ви, изнасили жена ви и я уби пред детската люлка…

Изведнъж пленникът замлъкна ужасено. Погледът на младия граф вся в сърцето му смъртен страх. Тристан не можеше да не забележи, че мъжът не е ранен и въпреки това е целия в кръв. Ако не беше между нападателите на Лизет, откъде знаеше какво е станало в детската стая?

— Не съм я убил аз! Дрю е виновен!

— Лъжец! — изкрещя разярено Дрю. — Ти я изнасили пръв, а сега обвиняваш мен!

Отвратен до дън душа, Тристан им обърна гръб. Сърцето му преливаше от омраза.

— И двамата са подли убийци, Тристан — проговори зад него Джон. — Заслужават смърт.

„Бързата смърт е милостива, каза си с болка лордът. Но дори да ги подложа на мъчения, няма да могат да изкупят страшното си престъпление.“

— Обесете ги.

 

 

Скоро малкият отряд се отправи към дома. Тристан се оглеждаше с каменно лице и не казваше нито дума. Кървавите локви бяха измити, труповете грижливо облечени и помазани от свещеника. Скоро достопочтеният отец щеше да прочете заупокойните молитви и да положи мъртвите в осветената земя.

През нощта Томас и Джон не се отделиха от Тристан. Господарят на замъка не хапна нищо, не изпи дори глътка ейл. Не можа да затвори очи и не пророни нито сълза. Жаждата за отмъщение пареше вътрешностите му, в гърдите му се надигаше буря.

На разсъмване Тристан целуна пепелявите, студени страни на жена си, поклони се пред телата на баща си, на брат си и снаха си. Целуна с безкрайна болка съпругата на Томас, прегърна още веднъж мъртвата Лизет и глухо нареди да я погребат заедно с малкия им син.

Без да изчака погребенията, той натовари Томас да се грижи за замъка и се отправи на път. Решението беше взето: придружен от Джон, от най-верните си рицари и няколко дузини въоръжени мъже, Тристан потегли към Бретан, за да се присъедини към войската на Хенри Тюдор, претендент за трона от дома Ланкастър, който събираше своите привърженици и се подготвяше да отнеме английската корона от ръцете на Ричард III. Хенри Тюдор щеше да посрещне с отворени обятия този смел войн.