Лина Лаутън
Пиратът лорд (34)

Глава 33

Райън забеляза кораба на Бенингтън, който се носеше от югоизток със скорост от единайсет морски мили и развяваше пленения Юниън Джек и кървавия флаг на „Коперхед“, който бе една вариация на всяващото ужас пиратско знаме на Кристофър Мууди.

Бенингтън бе атакувал британски кораб, ето защо Райън предположи, че испанският товар от слонова кост е бил доста добре ескортиран за самостоятелна атака.

„Уейвърли“ се бе наклонил на послушната си котва извън плитчините. Докато стоящите на едно място корабни съоръжения бяха укрепени, то подвижните бяха снадени. Марселът и брамстенгът бяха вече закачени. „Уейвърли“ щеше да има нужда, от още конопено платно, докато успееше да купи необходимите корабни платна от Пуерто Плата.

Възбуден ропот премина сред мъжете, когато видяха „Коперхед“. Орт дер Беер дойде и застана до Райън.

— Моряците ще докажат, че са на твоя страна, капитане — разтревожено каза той.

— Верността на екипажа зависи от гвинеите и крузейрото. Те се тревожат само за джобовете си — мрачно отбеляза Райън.

Каперският му екипаж на времето бе от по-различни хора. Мръсната измет, която сега командуваше, се интересуваше само от собственото си благополучие. Тяхната вярност се измерваше със злато. Райън знаеше, че такъв момент неминуемо ще настъпи. Когато Бенингтън бе пощадил живота му след пленяването на „Уейвърли“, клетвата, която бе дал заради Уайлър и заради самия него, бе само думи. Сега тя бе реалност.

Райън предпочете да се опълчи срещу Бенингтън на собствената им пиратска територия. „Авенджър“ бе акостирал в другия край на рифа, но Джениел бе тук. Райън бе решил да отплава и вземе Джениел със себе си, но от друга страна, много добре познаваше Бенингтън. Фанатичният пиратски крал щеше да претърсва морските пътища, докато не намереше и убиеше и двамата. Този път поне, щеше да има възможността да се срещне вечерта с Бенингтън. Двата пиратски екипажа щяха да почетат с присъствието си дуела между техните капитани, докато един от тях не излезеше победител.

Пресушаващата умора от последната нощ с Джениел изчезна, щом Райън видя напредването на „Коперхед“. Той несъмнено бе станал ненаситен, обладавайки я безброй много пъти, решен да я има до насита. Бушуващото настървение го бе оставило великолепно изтощен и все пак искащ още. Нейните греещи теменужени очи светеха от задоволство. Разговорите между тях бяха трудни и несръчни, но телата им си бяха казали останалото. Нито оскърбителното поведение на Бенингтън към нея, нито явната закана в действията на португалеца бяха имали значение за някого от тях през изминалата нощ. Те бяха вплетени в изгарящо от нетърпение посрещане и бяха някак си по-различни. Както бе тогава, за пръв път в „Чели“. Както винаги щеше да бъде.

Райън напусна „Уейвърли“ и закрачи обратно към просеката. Бенингтън щеше да дойде за него и той трябваше да бъде готов. Този път нямаше да има условия и уговорки.

Езиците на червените пламъци прескачаха разстлания кръг от лагерни огньове, които бяха част от страховитата и убийствено уравновесена постановка на пясъчната просека в Рам Кей. Седефената дръжка на късата сабя изглеждаше непозната и тежка в ръката на Райън, пред тънката рапира, която предпочиташе. Изненадващо бе, че Бенингтън не му се сърдеше, но убийственият блясък на жълтеникавите му хищни очи, предупреждаваше Райън да не подценява преуспяващия пират.

— Много жалко, негоднико, Райън! — каза преди това Бенингтън. — Не съм опечален от загубата на португалския си помощник-капитан, нито от тази на твоята американка, а единствено от глупостта на твоя морал! — каза той във връзка с френския корвет, който Райън бе дарил на жителите на Чарлстън. — Аз исках да имам Пират-генерал, а ти, Райън Диверъл, бе многообещаващ. Но не ми остави друга възможност, освен дуела. Това е разточителство, Райън… излишно разточителство!

— Този начин на живот не бе по мой избор — студено му отвърна Райън.

— Този начин на живот те направи богат! — рязко отвърна Бенингтън. — Още една загуба… до края на нощта ти няма да си между живите!

Плячката от битката вече бе получена. Победителят щеше да разпредели ограбеното от пленената британска бригантина и да го предаде на двата екипажа. Размерът на премията, която той и Бенингтън бяха определили и превърнали в британски лири, бе обозначен в кредитно писмо, което се пазеше в Мартиника. Моряшките сандъци, пълни с крузейрос и индийски маури, щяха да бъдат използвани за гарнизон. Бенингтън със сигурност знаеше, че много скоро Рам Кей щеше да бъде подложен на атака.

Пиратският кодекс позволяваше на всеки моряк да избере къде да остане: при оцелелия капитан и да се подчини на заповедите му, или доброволно да напусне рифа. И отново тежестта на златото в джобовете им обикновено ги убеждаваше да останат.

Бенингтън съсредоточено обиколи и се успокои, но в очите му с цвят на кехлибар остана убийственият самоуверен блясък. Мургавото му чело бе покрито с тънък слой пот. Капчици покриваха и ръката му, която трепереше от тежестта на късата сабя. Това бе обичайна практика — банален дуел между пирати. Той бе станал достатъчно опитен в това отношение. Пламтящите му ноздри долавяха острия мирис на смъртта. Едно лъжливо движение и едно изкусно съсичане от край до край. Това изискваше само няколко секунди.

Райън само леко се отмести. Твърдите му като кремък очи очакваха и се опитваха да предвидят действията на Бенингтън, който искаше да облекчи ръката, която държи сабята и наклони тялото си, за да му бъде по-удобно. Нямаше време за второ решение. Първият удар трябваше да бъде смъртоносен. При този дуел нямаше нито блъскане, нито париране… нито едно от изтънчените движения на рапира.

При всяко случайно завъртане за стабилизиране на краката, ботушите им хрущяха върху кората от вулканичен пясък. Бенингтън се отклони вляво и се приведе наполовина, готов да скочи, но Райън бе нащрек и за част от секундата мушна острието на сабята си. Високо, вдясно дългото острие намери прицела си.

Груб, дивашки смях, такъв, какъвто издаваха шотландските бойци, излезе от гърлото на Райън, когато пъхна изкривеното острие. Очите на Бенингтън се обърнаха от шока и устата му зейна.

— За Уайлър! — изрева Райън и ръката му пусна треперещото острие.

Бенингтън се строполи назад върху топлия пясък. Невиждащите му кехлибарени очи все още отразяваха шока от изненадата.

 

 

Джениел неспокойно се мяташе на койката си. Бе късна нощ, а Райън все още не се връщаше. Може би шеговитата горчивина, която бе забелязала в леденосините му очи на излизане от каютата й, говореше, че той крие нещо от нея. Райън я бе обладавал много пъти след онова първо утро в „Чели“, но никога, никога не бе й казал, че я обича.

През изминалата нощ край лагуната, когато страстта ги бе завладяла, правейки ги смирени, Джениел си бе помислила, че може би имаше шанс Райън да й прости и дори да я обикне.

Изведнъж тя се стресна. Да й прости? Да й прости за какво? Затова че бе заложила тялото си, за да го освободи? Райън трябваше да я обича и боготвори заради саможертвата, която бе направила.

Тя яростно се метна обратно върху въженото легло. Да го вземат дяволите! Той не бе нищо повече от един авантюрист, неблагодарник, обикновен пират… малко повече от това, за което Бенингтън претендираше, че е. И къде ли бе тази нощ? С някоя от слугините мулатки, които забавляваха пиратските екипажи? През изминалата нощ жаждата му за нея бе отчаяна и ненаситна. Той я целуна и погали стотици пъти. А тя изцяло се бе предала, изчервявайки се от новооткритата чувственост. А всъщност е била глупачка!

Тя ядосано вдигна фитила на фенера, а нежните й пръсти трепереха от ярост. Щеше да му покаже, щеше…

Стъпките от тежките моряшки ботуши на Райън отекнаха надолу по коридора — звуци, подобни на биенето на сърцето й. Широките му рамене се блъснаха във вратата и той застана, олюлявайки се заплашително в ниската рамка на вратата.

Леденосините му очи бяха обезумели и изцъклени. Той бе пиян, много пиян.

Джениел разтревожено отстъпи назад от него.

— Изчезвай! — изсъска тя.

Устните на Райън се изкривиха в жестока, цинична усмивка.

— Да изчезна от собствения си кораб?! — подигравателно запита той. — Едва ли, мила!

Движейки се на зигзаг, той се доближи до нея, допирайки гърба й до ръба на койката. Зави й се свят от миризмата на черен ром и парфюмирана женска пот, които бяха полепнали по него. Отвратена, тя сграбчи чаршафа, за да покрие голотата си.

— Скромна блудница ли, мила?

— Негодник! — изсъска Джениел. — Ти ме спаси от Инди само за да…

Ръката на Райън ожесточено се вкопчи в косата й.

— Тази нощ, аз още веднъж убих заради теб! Дошъл съм, за да си получа възнаграждението, кучко!

Джениел усети, че й се гади от страх, когато устните му се впиха в нейните. Той я задушаваше с милувките си. Тя немощно извика.

— Райън… изслушай ме. Недей, Райън!

Пръстите му се вкопчиха в ръцете й, причинявайки й болка.

— Тази нощ аз съм пиратският крал на Рам Кей! Истински пират! А ти, мила, си кралската метреса!

Джениел се дръпна и се освободи само за да бъде заловена миг след това.

Диви, освирепели пръсти разкъсваха плътта й. Тя безразсъдно го удари в непосилната борба.

— Никога не ще ме имаш, след като си бил с друга жена! — зарида отчаяно тя, когато той се наведе над нея.

Саркастичен смях се изтръгна от гърлото му.

— Тази нощ аз обладах много жени и всички те бяха блудници като теб!

Докато той се отдаваше на примитивния си животински инстинкт, причинявайки й само болка, тя по някакъв начин успя да се освободи от него. Той можеше да я обладае още безброй пъти, да се възползва от тялото й, както бе направил сега, но през тази нощ Райън бе отрязал последната малка нишка на любовта, която тя бе изпитвала към него. Той никога нямаше да се промени — както и тя. Безполезно бе да вярва в друго.

По-късно, когато той се оттегли от нея, все още силно възбуден, препъвайки се и залитайки от алкохола, тя бе сигурна.

 

 

Ивън Рийд зае бойна позиция, усещайки буцата в корема си, втвърдена от страх. Виждаше се осеяният с палми бряг на Рам Кей. Триста и шейсеттонният флагмански кораб „Тринити“ бе разузнал Игзама Саунд, поделяйки усилията си с трите дъщерни кораба в Кет Айлънд. „Тринити“ и ескортът от два едномачтови кораба щяха да се сражават и да нападнат по суша от изток, докато най-тежкият кораб от ескадрата — „Агнес“, щеше да атакува от западната страна на рифа.

Контраадмирал Канингъм блажено тържествуваше след събраната информация от оцелелите след нападението на Бенингтън британци. Неуловимият Пират-лорд Диверъл живееше в Рам Кей. Континенталната флота щеше да го проследи до бърлогата му. Останалото щеше да бъде история.

Ивън се намръщи срещу слънцето, усещайки едно особено чувство на празнота.

— Джениел, аз се надявам, в името на Бога, че ако си жива, ще си на безопасно място, докато това тук премине! — тихо се молеше той. — И, Райън, приятелю, ще ми се никога да не бях…

— Вдигни всички весла! — изрева боцманът.

Механикът и хората му се забързаха да приготвят запушалките и големите дървени чукове. Оръжейният майстор с помощниците си и половината от стрелците се завтекоха да проверят бордовата артилерия и прегледат зарядите.

Неочаквано барабаните дадоха сигнал за бойна готовност и боцманът извика в рупора:

— Всички по местата!

Моряците се изтеглиха в колона по един към малката палуба при кърмата и към предната част на кораба. Въжетата при голямото оръдие бяха метнати свободно, а покривалото му — дръпнато.

Цялата артилерия на палубите и под тях бе придвижена към амбразурите и насочена към мястото в обсега на обстрела.

Ивън зае с офицерите от „Тринити“ съответната бойна позиция. Тялото му се изпъна при подадения от командира сигнал за стрелба.

— Огън!

Ожесточената канонада започна и тръпките, които го побиха от бълващите огън оръдия на „Тринити“, не бяха по-силни от нарастващото вълнение, което се надигаше у него.

Джениел залости колибата на Орт дер Беер, изумена от оглушителния, бучащ рев, който тресеше пясъка под нозете й. Тежка черна мъгла се виеше спираловидно над лагуната. Яростни оръдейни изстрели ехтяха на последователни серии, с малки интервали и опустошаваха Рам Кей. Острата пукотевица на пушките и револверите повтаряше тяхното бучене.

Джениел се завтече към „Авенджър“. Земният мост се плъзна под краката й. Гредите му се извиха и разпиляха от земен трус. Въздухът бе изпълнен със сажди, струяща пепел и пясък. Дърветата край лагуната бяха почнали да се огъват от пламъци. Джениел погледна обезумяла нагоре към „Авенджър“ и сърцето й прималя. Предната мачта бе в пламъци.

— Джениел! — силният глас на Орт дер Беер мрачно проехтя по палубата.

Джениел се затича, но се препъна и се просна върху люлеещия се мост към палубата. Тя мъчително се вдигна сама, избърса окървавените си ръце в полата си и сграбчи протегнатата ръка на Орт дер Беер.

С бясна скорост Драш издърпваше въжето на котвата.

— О… отпред… господи… флотата! — задъхваше се Орт, издърпвайки Джениел на палубата.

Джениел обърна към него обезумелите си очи. Безсилните й пръсти запушиха ушите й. Думите й бяха заглушени от един трус от канонадата. Орт дер Беер се прекатури и ръцете му бавно се изплъзнаха от нейните.

Ужасена, Джениел се вцепени и впери поглед в холандеца, който бе силно пребледнял. Неизвестно как тя се носеше в червена водниста кръв, в един пашкул на вечността, където не усещаше и не чувстваше нищо. Надменното, подигравателно лице на Райън се мержелееше над нея и след това то също изчезна.

— Вие вероятно сте Рийд? — внимателно запита контраадмирал Канингъм.

— Да, сър! — бързо отвърна Ивън, навеждайки се над Джениел.

— Тук има и други ранени, нуждаещи се от вашата помощ, след като приключите с момичето.

Канингъм се намръщи, хвърляйки поглед надолу към крехкото среброкосо момиче, лежащо на сламеника в краката му. Дъщерята на Джон Петерсън бе намерена жива на борда на горящия „Авенджър“, а пиратската колония Рам Кей бе разрушена. Пиратът Диверъл се бе отървал от капана им и бе отплавал с „Уейвърли“ преди два дни. Но те щяха да го намерят. Това бе само въпрос на време.

Ивън внимателно докосна нежните окървавени ръце на Джениел, задушавайки се от ужасяващия й външен вид. Голям, наскоро зараснал белег от рана, преминаваше по тесния й гръб и рамото, а кадифената й кожа все още носеше следите от неотдавнашни удари.

Ивън бе отстранил обгорелите дрипи на грубата й блуза, потресен от мършавото й, изтощено тяло. Оплетената й платиненоруса коса се спускаше под слабите й бедра, обгръщайки я с дължината си. Той бавно я прегледа за счупвания, като внимаваше да не й причини болка. Тя бе физически здрава, макар и почти неузнаваема — просто бе уплашена до смърт.

Когато я обърна по гръб, тя се размърда и от гърлото й с мъка се изтръгна болезнено стенание.

— Шшшт! Тихо, Джениел! — монотонно каза Ивън. — Сега си в безопасност. Ще те заведа у дома.

Теменужените очи на Джениел широко се разтвориха от ласкавите думи на Ивън. Те се присвиха и най-после се съсредоточиха върху загорялото от слънцето лице. Той я притисна до себе си и я залюля като дете, галейки разбърканата й платиненоруса коса.

Джениел започна да трепери. Зъбите в устата й затракаха. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ивън!

Тя ридаеше и многократно повтаряше името му, вкопчвайки нокти в него.

— Континенталната флота атакува рифа, Джениел. Но Райън се отърва — дрезгаво каза той.

— Р… Райън, той дали… той — заекна Джениел, притискайки лицето си в мокрото рамо на Ивън.

— Райън и другите! — мрачно каза Ивън и изтегли Джениел по-близо до себе си.