Лина Лаутън
Пиратът лорд (27)

Глава 26

Морският вятър се блъскаше в опънатите предни платна. Солена пяна хвърчеше и пръскаше по бледото й лице. Джениел стоеше изправена върху главната палуба на „Уейвърли“. Краката й трепереха, но стомахът й най-после се успокои. Струваше й се, че злата смърт щеше да бъде едно блаженство в сравнение с това, което преживя. Тя бе изгубила всяка надежда, че ще оцелее след яростната атака на морската болест през последните няколко дни. Огромни като планини вълни монотонно прииждаха и се отдръпваха и безжалостно я измъчваха.

В кратките мигове, когато Райън оставаше с нея, тя отвръщаше лицето си, отвращавайки се от него и от самата себе си. Нищо не можеше да спре безпощадното люлеене. След това — мазолестата, покрита с лунички ръка на Уайлър върху горещото й лице. Утешенията му: „Изпий това, девойко, ще т’отпусне!“ — докато поднасяше сместа от уиски и мед към тебеширенобелите й устни.

Тя се облегна на главната мачта и успя да запази равновесие, взирайки се напред, докато „Уейвърли“ се носеше към вечния зелен хоризонт. Мътните жълто-кафяви води на Сейнти се влачеха като спомените й. Целият си досегашен живот бе прекарала край ограничени от брегове води, лъкатушещи към морето и никога не си бе представяла тази необятна водна вселена. Свободата на морето можеше да я накара да забрави почти всичко. Почти…

Шокът от това, че вижда отново Райън, обляния в кръв Брендън, лежащ в нозете й, отчаяното бягство към пясъчния нанос на Сейнти Пойнт, безкрайното изтегляне на баркаса към открито море — всички тези събития я доведоха до това състояние. Сега тя искаше да се върне у дома, дори ако това налагаше да се омъжи за Брендън. Най-после си бе доказала, че малко се интересува от него, въпреки че силното вътрешно вцепенение, което усещаше, не се бе променило. Ако Райън опиташе поне малко да промени държанието си: да я ухажва с уважение, да се отърси от придобитите варварски шотландски обноски — вероятно тя би могла… Не, не можеше! Райън бе променен. Изисканите му маниери бяха напълно изчезнали.

Джениел се усмихна, насърчавайки самата себе си. Тя бе доловила мрачните, неодобрителни погледи, които Уайлър отправяше към Райън. А веднъж дори бе чула част от разгорещената им караница.

— За бога, човече, да н’би да си остави акъла в бъчвата с ябълки?! Ти м’ каза, че’щ отвидем девойката в Чарлстън да са ожениш за нея, не че’щ са развяваш през нощта с нея и да пролейш дори и кръвта на годиника й. Тя е рожба на държавник! Сега’ш определят наградъ за глупавата ти глава. А може и военния флот да та приследва. Ни си по-харен от идин мошеник! — изрева Уайлър.

— Това е моят кораб, Уайлър! Няма да поставяш под съмнение решенията ми! — разгневи се Райън.

— Н’ще участвам в проклетото й отвличане! Няма да остана капитан на кораба и да изпълнявам заповедити на идин идиот!

— Но аз имам намерение да се оженя за нея! — изкрещя Райън.

— За бога, човече! Това’й нивероятно! Тя изглежда до теб кат пълзяща усойница. Ни виждам в очите й обич към теб!

— Това ще се промени! — рязко отвърна Райън и гласът му бе заглушен от воя на вятъра върху горната палуба.

Джениел се наведе и повдигна мокрия подгъв на виолетовата си бална рокля. Обшитите й със сребърни конци чехли с модерни италиански токчета се бяха съсипали. Сега проумя, че донякъде морската й болест бе всъщност носталгия. При тази мисъл стомахът й започна отново да бушува.

— Senorita! — тихо извика зад нея кубинецът Енрико. — Senor Рион ви изпраща чаша чай на палубата, за да успокоите вашата mal de mer!^[1]

Загрижена усмивка огря мургавото му обветрено лице.

Джениел се обърна и пое чинийката с тракащата в нея чаша. Кубинецът носеше една сравнително чиста риза на ярки ивици, а на едното му ухо блестеше обица. Той неспокойно потупваше брадата си.

— Дамата по-добре днес, не?

— Да, благодаря!

Думите на Джениел се изгубиха в усилващия се вятър. Енрико хвърли поглед нагоре към опънатите платна на бармстенга, които се издуваха от югоизточния ураган. Лицето му придоби разтревожен вид.

— El Capitan каза, че може да променим курса на кораба и да съберем платната, ако вятърът се усили.

Очите на Енрико изглеждаха твърде големи върху дребното му лице.

— El Capitan хвърли разчепкани кълчища във водата, за да направи пътека за „Уейвърли“. — Лицето на Енрико бе огряно от друга безгрижна усмивка.

Джениел се опитваше да отклони погледа си от издигащите се вълни, докато неразположението в стомаха й утихнеше. Успя да глътне от чая, който бе топъл и изненадващо добре приготвен. Нямаше представа какво искаше да й каже кубинецът за кораба.

— Да не би той да се страхува от лошото време? — безучастно запита тя.

— А, не senorita, El Capitan от нищо не се бои! — каза Енрико.

— Къде е твоят спътник — огромният чернокож? — попита тя.

— Ааа, приятелят ми Драш е зает със задълженията си. Той помага на мъжете, които връзват въжетата.

Джениел обърна отегчено главата си встрани и погледът й бе привлечен от движението по палубата. Няколко от матросите бяха поели работата при мачтите. Двама се катереха по въжетата за закрепване и без да обръщат внимание на клатушкането на кораба, продължаваха пътя си към долния шкотов ъгъл на платното^[2]. Джениел внимателно наблюдаваше катеренето и вратът започна да я боли, докато те се предвижваха към стенгата^[3]. От взирането и височината отново се замая и неуверено се олюля.

Въпреки че бе слаб на вид, Енрико здраво улови нежната й ръка. Райън бе встрани от нея и я грабна в прегръдките си. Джениел обгърна врата му с ръце, усещайки стабилната гореща сила на тялото му.

— Морето днес е развълнувано, Джениел — спокойно каза той и я понесе надолу към капитанските помещения.

— Вълнението е същото и долу! — язвително отбеляза Джениел.

Райън не отговори, а продължи да я носи по коридора. Отваряйки малката врата на каютата с рамо, той заобиколи газената лампа и внимателно я постави върху люлеещата се койка. След това бавно се изправи и я погледна с безизразен поглед.

— По-добре ще е, ако останеш в каютата, докато премине бурята, която Уайлър предсказа — безучастно каза той.

Джениел скочи на крака и се вкопчи в рамката на койката.

— Мразя да стоя тук долу! Въздухът е тежък и мръсен, а и почти няма какво да правя!

Райън се намръщи, а широката му длан поглади брадата му.

— Нямам време да развличам дамите на борда! — троснато каза той.

Все още намръщен, отиде към сандъка с вещите на Уайлър, побутна го леко и го отвори. След това надникна вътре, взе един вързоп с дрехи и ги запрати към Джениел.

— Ето, мадам, поправи и закърпи това, стига, разбира се, да запазиш необходимото равновесие!

Джениел улови дрехите с две ръце. Теменужените й очи се разшириха от удивление, когато от вързопа се изхлузи дълго дамско наметало от розова коприна. Пръстите й погалиха изящната материя. Тя обърна очи към Райън.

— Чие е това, Райън? — студено попита тя.

Очите му съзряха коприненото наметало на Кип Маклафлин.

— То е на племенницата на Уайлър — дрезгаво отвърна той.

— Беше ли тя на борда на „Уейвърли“? — недоверчиво попита Джениел.

— Да, за известно време.

— С теб?

— Не ме разбра, Джениел! Беше…

— Както и аз някога се опитвах да ти обясня присъствието ми в „Чели“, преди ти да ме бе прекъснал!

— Тогава, за бога, продължавай слугинското си перчене! Кърпи моряшките дрехи. Чисти вонящата каюта. Не ме е грижа!

— Може би ще трябва да облека копринената пелерина, за да ти припомня отминалите щастливи времена?! — ядосано му се подигра тя.

Райън рязко се доближи до нея, грубо сграбчи раменете й. Широката му длан проследи очертанието на лицето й, след това се сви в юмрук, който повдигна нагоре брадичката й.

— Вероятно съм сгрешил в преценката си — спокойно каза той, придърпвайки я към себе си и вдишвайки познатия свеж аромат на платиненорусата й коса.

Джениел остана безчувствена в прегръдката му.

— Заведи ме у дома, Райън!

Ръцете му се дръпнаха настрани.

— Не мога, Джениел.

— Но ти можеш вечно да плаваш така. Няма ли някакво пристанище тук наблизо, където можем да спрем и аз да изпратя на татко, или Брен…

Тя изстина.

Устните на Райън се сляха в упорита сурова линия.

— Аз имам известни задължения. Съветвам те да се забавляваш някак си, докато бурята отмине.

Обърна се на токовете на ботушите си и наперено излезе от каютата.

Вратата се затръшна след него. Райън заизкачва разлюлените стъпала към коридора на главната палуба. Фучащият с пълна сила вихър се вкопчи в него и го избута встрани, към въжетата за закрепване на мачтите.

— Дръж здраво руля!

Уайлър насочи усилията си да надвие вятъра, който сякаш възнамеряваше да разруши кораба. Грубите му ръце стискаха щурвала.

— Готови за балансиране на рея на четвъртото платно! — изрева Уайлър.

Райън отскочи, изправи се на крака и продължи пътя си към горната палуба, хвърляйки бегъл поглед на халса^[4]. Разбра, че корабът следваше курс по посока на вятъра. Заплашителната тъмнина, надвиснала отгоре, се бе снижила и пророни първите капки дъжд от внезапната вихрушка.

— Не ми харесва лупинга^[5] на вятъра! — извика Уайлър, кимайки към Райън. — Т’ва предвещава ураган.

Райън се върна към урагана от собствените си объркани мисли. Да върви по дяволите тогава! Джениел бе досада, неприятност, дразнител, едно съчетание от цупене, веселие и апатична женственост. Тя го бе накарала да проклина себе си, че изобщо е напуснал Шотландия, за да се върне при нея. Той все още бе разстроен и объркан от реакцията си на фалшивите доводи на Ивън Рийд. Въпреки всичко не би могъл да понесе мисълта, Джениел да се омъжи за някой друг, освен за него самия… или поне така си бе мислил. Сега се съмняваше. По дяволите, тия теменужени очи, които не му даваха покой!

— Колко път има до Кейкъс Пасаж? — изкрещя той към Уайлър.

— Вчера казах — два. Ако ураганът ни повлече, може да ни запрати към Хондурас — отвърна Уайлър и погледна халса на издутите платна на щирборда.

— Той отново се премести! — извика Райън преди Уайлър да успее да извърти руля и палубата да бъде залята.

— Мътните го взели! Корабното въже се заплете в долния шкотов ъгъл на платното — изруга Уайлър и нареди на Уилсън да се изкачи по въжетата на мачтата откъм подветрената й страна.

— Долната бармстенга е заплетена! — изкрещя той на Райън, който стоеше до кормилото.

Райън извика на глас решението, което току-що бе взел.

— Ще се насочим към бреговете на остров Гранд Кейкъс. Енрико познава там едно семейство, даващо вила под наем. Ще отведа Джениел там и ще намеря някой да й прислужва.

— Точно тъй! Стига само девойката и бурята да проявят желание — замислено каза Уайлър, а острият му поглед се насочи към фигурата на Уилсън, който бе в долната част на корабното въже.

— Т’ва ме озадачава, момко! Вие и двамата — ти и твоят кораб — сте в затруднение!

 

 

Джениел се бе сгушила на люлеещата се койка. Така ужасната и смразяваща морска болест бе изчезнала. Каютата бе забулена в мрак. Безкрайните издигащи и спускащи се разпенени морски вълни обливаха капаците на люковете. Огромната морска шир бе обезумяла, бичувайки, блъскайки, вкопчвайки се в яростните ветрове и пропилявайки силите им, за да разкъса и погълне всичко, което се бе осмелило да припари в нейния обсег.

Хапейки устните си до кръв, давейки се в горещи сълзи, след като Райън бе излетял от каютата, сега тя си пожела той да е при нея. Не желаеше да го отблъсне, или да го нарани. Знаеше за неизброимите му жени преди нея, а много вероятно и след нея. Тя просто не бе подготвена за решението му да се качат на борда на неговия кораб. „Уейвърли“ бе едно свещено място за нея. Очевидно за Райън това не бе така.

Той не бе споменавал нищо за плановете си, свързани с нея и я бе оставил сама да гадае. Единственият път, когато я бе докоснал, бе за да й помогне при един от започващите пристъпи на болестта. Тогава бе говорил нежно, бе милвал косата й и я бе притискал до себе си.

От онази нощ тя си спомни само, че той промълви нещо за своя син, за техния син, но тя не можа да чуе добре и не можеше да бъде сигурна. Оттогава той стоеше настрана, изпращайки други да се интересуват за състоянието й. И така бе до днешния ден, когато и двамата избухнаха.

Корабът и безкрайното море правеха странни неща с всеки. Тясното ограничено пространство, нестабилното ходене, вечното нервно напрежение, примесено с известна доза страх, действаха върху чувствата и усещанията. На брега имаше развлечения. В морето развлеченията не бяха много.

Енрико леко почука на вратата, открехна я и мушна мургавата си глава в процепа.

— Senorita, por avor, Senor Rion pergunta^[6], уф, каза да ви донеса някаква comida^[7]. Печката в корабната кухня бъде запалена веднага, щом бурята утихне.

Той влезе на пръсти в полумрака на каютата, държейки в ръце поднос, покрит с жълтеникаво ленено платно. Мушамата му блестеше от дъждовните капки.

Джениел трепна и погледна към порцията консервирано говеждо месо, с която стомахът й трябваше да се пребори. Кафето обаче ухаеше приятно.

— Усилва ли се бурята? — тихо запита тя, наблюдавайки как Енрико повдигна хлъзгавия фитил на газения фенер.

— Красива senorita не трябва стои сама в тъмнината — монотонно изговори Енрико и се загледа в червеникавите отблясъци на светлината върху платиненорусата й коса.

— Аз съм разглезен затворник! — твърдо каза Джениел и добави още захар в кафето си.

— А, не senorita. Аз чувам какво Рион казал на El Capitan. Плаваме към едно място…

Енрико не можа да довърши, тъй като „Уейвърли“ потрепери и се наклони първо надясно, след това — наляво към вятъра, запращайки Джениел в леглото. Фенерът отчаяно увисна и се завъртя в луд кръг. Енрико седна, като придържаше разкървавения си нос и мърмореше нещо на развален английски език. Джениел припълзя през койката да му помогне, но той й махна с ръка да се отдръпне.

„Уейвърли“ се подметна, гмурна се във водата и остър трясък на греди проехтя над палубата. Викове и писъци се смесиха с воя на вятъра.

Енрико се прекръсти. Черните му очи станаха огромни. Челото му се покри с пот. Под вратата на каютата започна да се процежда вода.

— Свий платната!

Ужасната команда отекна в наводнения коридор. Вратата на каютата се огъна под напора на смазващата вълна от морска вода. Вторият помощник-капитан нагази в каютата и придърпа прогизналата мушама към себе си.

— Дамата трябва да дойде с мен! — каза раздразнено той и посегна към ръката на Джениел. Наметна я с жълтата мушама и изчака да я облече.

— К-какво стана? — заекна Джениел.

— Главната мачта се разби, а марселът и брамстенгът се заплетоха. „Уейвърли“ се пълни с вода, мис! — решително отвърна помощник-капитана.

— Ай-й! — изстена Енрико и завъртя огромните си очи.

— Ще потънем ли? — прошепна Джениел, нагазвайки във водата, за да излезе от каютата.

Вторият помощник-капитан не отговори. Само по-силно стисна ръката й, повеждайки я в просмукания от вода коридор на засегнатия от бурята кораб.

Наклонените палуби бяха заливани от безпощадните вълни. Те внимателно се промъкваха през останките от разбити мачти и бъркотията от разкъсани платна. Небето и морето се бяха срещнали и бяха образували един врящ котел, в който Джениел не можеше да открие линията на хоризонта.

Измокрена и премръзнала, тя зъзнеше сред купчината мокри мушами, струпани в малкото помещение за моряците при носа на кораба. Енрико затвори вратата към обезумялото море.

— Изрежи и отстрани задната и предната мачта! — изкрещя Уайлър, надвиквайки воя на вихъра.

Измръзналите моряци се приведоха към вятъра, взеха брадви и забързаха. Задната мачта се катурна първа. Предната я последва и полетя към ревящите вълни.

С един удар Драш събори пръта при носа на кораба. „Уейвърли“ силно се разтресе и си възвърна правилното положение.

— Лостът на кормилото леко се отчупи, капитане! — изкрещя Уилсън.

— Боже опази! Застани при помпите! — изрева Уайлър от върха на купчината остатъци от главната мачта.

„Уейвърли“ се олюля по посока на вятъра, мъчейки се да се задържи изправен над врящия котел. Мълнии от синя светлина разтърсваха морето отвъд носовата греда на „Уейвърли“. Джениел се задъхваше от трясъка на гръмотевиците, които ехтяха над високите вълни. Дъждовните капки се смесваха със солените сълзи по лицето й, когато се обърна и проумя, че бе захвърлена сред въжетата от предната част на кораба.

— Неподвижната помпа се запуши, сър! — извика един глас от отверстието в палубата.

— Започни да изгребваш с ведра, преди и тя да е потънала! — прогърмя гласът на Уайлър.

Джениел протегна покритата със солена кора длан към ожуленото си лице. Колко часа „Уейвърли“ се бе борил с урагана? Нежна светлина очерта линията на хоризонта. Това здрач ли бе или пладне?

— Успокойте се, senorita, корабът няма да потъне! — тихо каза Енрико, обръщайки се с лице към нея.

Пред кораба се изпречи друга гигантска вълна, която изпълни палубата с пяна. Дантелени пенести вълни отделиха режещите инструменти от коловете, на които бяха привързани. Джениел не можеше да си поеме дъх от бълващата морска вода и непрестанно бършеше парещата сол от очите си. Когато можеше отново ясно да вижда, тя повдигна лицето си.

Пред нея изникна Райън. Той се поколеба, но след това я притисна в обятията си. Целуваше косата й, шията й. Горещите му устни потърсиха нейните, отвеждайки я в безопасното пространство на ласки и нежност.

Тя остана сгушена до него много след като той бе отдръпнал устните си.

— К-къде беше? — прошепна тя, докосвайки лицето му.

— Навсякъде, мила. Забравяш, че това е моят кораб! — усмихна се Райън.

— Ще… ще заминем ли за… — започна Джениел.

— Уайлър каза, че вихърът утихва. „Уейвърли“ ще плава до към пладне. С помощта на неподвижните помпи, изгребването на вода с ведра и свежия западен повей ще излезем извън обсега на урагана. Ще издържим! — каза спокойно той и се обърна да си върви.

— Райън, има нещо, което искам да знам! — каза Джениел и улови ръката му.

— Не сега, Джениел. Може би по-късно, когато вятърът утихне. Трябва да се връщам долу. Когато каютата стане безопасна за теб — ще изпратя някого да те доведе.

Джениел видя как се спусна през люка към трюма на кораба. Оголената палуба на „Уейвърли“ проблясваше на бледата утринна светлина. Засега това бе достатъчно…