Лина Лаутън
Пиратът лорд (12)

Глава 11

Ивън Рийд ловко улови скалпела между зъбите си, насапуниса и започна да стърже наболата си брада. Непроницаемите му очи копнееха за глътка от черния ром, който бе погълнал миналата вечер. Ай Ту бе приклекнал близо до вратата и спокойно наблюдаваше как Ивън плакне лицето си в пъстрата купа за бръснене.

От тлеещите руини на имението „Чели“ все още се издигаха димни изпарения и увисваха във въздуха. Докато се изправяше, Ивън се изкашля и протегна ръка към парчето сукно, с което подсуши лицето си. Той погледна към Райън Диверъл, очаквайки да забележи някакво леко раздвижване. Преди няколко часа бе прекратил даването на успокоителни средства, тъй като индианецът внимателно бе покрил раната върху главата на Райън с листа от палмето^[1].

Ивън приседна на леглото до Райън, повдигна клепача на окото му и се взря в разширената синя зеница. Намръщи се и тихо изрече няколко йемаски думи към Ай Ту, който кимна, надигна се и бързо излезе навън.

Ивън дремеше, увит в изтърканото си тъмночервено одеяло и от време на време хвърляше сърдити погледи назад към пациента си. Трябва да бяха минали два дни, откакто пожарът разруши имението „Чели“, а Райън Диверъл все още не бе дошъл в съзнание. Ивън стана и се отправи към средната стая, вдишвайки примамливия аромат на закуската на Ашли от свинско месо и оризов хляб. Унесена в мислите си, Ирен се суетеше край малката готварска печка на Брендън.

Тя бавно повдигна тъжното си лице към Ивън.

— Господар Брендън, той ял вече. Той каза ми да каже вас, той яздил вън при полета с памук.

Ивън си наля кафе, добавяйки гъста сметана в чашата си. Така и не можа да разбере как тия американци можеха да пият една толкова противна напитка. Дори разводняването и със сметана и мед не можеше да я направи приемлива.

Джениел бе заспала дълбоко в леглото си, разположено напречно на стаята. Той съзерцаваше лекото й дишане и слабите й пръсти, които потрепваха от време на време в съня й. Дозата приспивателно, която Ай Ту бе забъркал, имаше доста силно действие и тя вероятно щеше да спи през по-голямата част от деня. Ирен се затътри към масата и допълни чашата на Ивън.

— Господар Брендън казал ми да каже: „Честита Коледа!“ — просълзена каза тя.

Ивън кимна, събирайки оризовия хляб в кърпа, която пъхна в джоба си. Той изпи на един дъх кафето си и почувства как една болезнена горчивина бавно се надига у него. През миналата година той бе в Макклийлънвил за Бъдни вечер и държеше Кейли Мейлън в обятията си. Ивън ритна стола настрана и ругаейки, излезе от къщата. Спомни си за плоското шише с ямайски ром, което носеше в прикачената към седлото на коня торба.

 

 

Джениел с мъка отвори очи към ярката слънчева светлина. Приспивателният прах, който Ивън Рийд й даваше, я бе направил болезнено чувствителна към светлината. Тя долови мирис на дим във въздуха и бе обхваната от ужас. Разтревожено огледа празната къщичка. Обикновено Брендън бе наблизо. Тя тихо извика името му и внимателно се заслуша, но чу само кудкудякането на кокошките в двора срещу прозореца й. Опита се да запази равновесие и усети само леко гадене в стомаха си. Спеше обута в пухкавите си дълги чорапи и увита във вълнено одеяло, но трепереше, въпреки горещината в колибата.

От стаята на Райън долетя дълбок стон. Тя се поколеба и изчака. Не се появи никой. Нещо тупна върху пода в стаята му и тя скочи. Нима бе възможно всички да са го изоставили? Предпазливо доближи вратата, спомняйки си за страшното сблъскване с Ивън Рийд миналата вечер. Тя повдигна резето и надникна вътре. Наоколо нямаше никой.

Левият крак на Райън бе поставен в дървено корито и бе обезопасен с тежки кожени ремъци. От острата миризма на превръзките с билки и мокър гипс, които се изпаряваха и воняха, й се догади отново. Отвратена от гледката пред очите й, тя се обърна към вратата и повърна.

Завивките бяха струпани на пода, встрани от леглото. Райън лежеше разсъблечен и мокър от пот. Ужасно дълбока рана преминаваше от върха на темето до средата на челото му. Частици от шева стърчаха по повърхността на раната. Лицето му бе мъртвешки бледо. Устните му потрепваха в тиха агония.

Джениел се подпря на стола, решена да не губи разсъдък. Тя решително се наведе и взе кърпата от каната зад леглото. Поне щеше да измие възпаленото му лице.

Когато студената кърпа докосна челото му, той започна да бълва ругатни. Ръката му рязко дръпна кърпата, бутайки Джениел настрани. Колената й се огънаха и тя се строполи върху таблата на леглото. Бентът, удържащ сълзите й се пропука и тя легна, ридаейки, край леглото на Райън, ненавиждайки се заради слабостта си.

Ивън Рийд изникна на входа намръщен и яростно задъхан. Брендън бе плътно зад него.

— За бога! — изкрещя той, посягайки да вдигне Джениел на крака. — Изведи я оттук!

Брендън взе Джениел на ръце и я изнесе вън от къщата. Ай Ту забързано се размина с тях, носейки под мишница една кесия с лекарство от змийска отрова. Ридаейки безутешно, Джениел захлупи лице върху рамото на Брендън. Той с бавни крачки се отправи към дъбовата горичка, а устните му се бяха слели в мрачна и неумолима черта. Близо до гъсталака от ароматни смолисти дървета забави крачка. Усмихна се, виждайки, че Джениел вече може да контролира риданията си.

— Мразя Ивън Рийд! — хълцаше тя и бършеше сълзите си.

Когато Брендън я остави да стъпи на крака, тя леко се олюляваше. От него се носеше миризмата на пот и коне. Тя забеляза, че кестенявата му коса бе опърлена отстрани на слепоочията. Джениел трепна, мислейки за егоизма си.

— Днес е Бъдни вечер, Джениел! — уморените му очи леко потрепваха, докато ръката му я придържаше.

— Мразя Коледа! Мразя пожара, който опустоши „Чели“! Но най-много мразя тоя надут Ивън Рийд!

Брендън неодобрително поклати глава.

— Без съмнение, Ивън Рийд бе човекът, който спаси живота на Райън. Раната на главата му бе почти смъртоносна.

Джениел замислено погледна строгото изражение на лицето му. След това въздъхна и седна върху един стърчащ дънер. Брендън свали сакото си и го наметна върху нежните й рамене. Тя зъзнеше от свежия въздух.

— Тази сутрин се получи писмо от баща ви. Бяхте заспала, когато конникът пристигна — промълви Брендън, извади писмото от джоба на ризата си и й го подаде.

Джениел отвори плика, чувствайки се гузна, задето нито веднъж не бе помислила за баща си през последните няколко дни. Бързо прочете редовете и след това смачка пергамента.

Брендън с изненада видя, че тя хвърли писмото настрани.

— Той просто изпраща съболезнованията си за загубата на „Чели“ и предлага дома ни на Райън и всички други, които биха желали да останат там — сдържано обясни тя. — Той ви изказва благодарност за грижите ви към единствената му дъщеря и ви честити Коледа.

— А Джонатан? — предпазливо запита Брендън.

— Джонатан няма да може да пристигне на време за празниците — разсеяно отвърна Джениел.

— Новината за Джонатан ли ви направи нещастна?

— Всичко днес ме прави нещастна. Когато видях Райън…

Тя усети, че една сълза се търкулна по бузата й.

— Бъдни вечер е, Джениел. Въпреки пожара аз се чувствам задължен да организирам някакво тържество за слугите и робите на „Чели“ — каза решително Брендън.

— Не виждам необходимостта от това — намусено отвърна тя.

— С Ай Ту открихме един бор нагоре по реката. Мисля да го отсечем и донесем в къщичката за коледно дърво. Може би ще намерим с какво да го украсим. Някои приготовления трябва да бъдат направени преди запалването на огъня в камината. Семейството на Херман вече изработи някакви подаръци за чернокожите деца. Ирен изглежда имаше желание да приготви в кухнята нещо за черпене. Чувствате ли се достатъчно силна да й помогнете?

Замисленият спокоен поглед на Брендън задържа нейния.

Джениел почувства смътен трепет. Имаше някаква неуловима интимност в това, че бе сама с Брендън в окъпаната от слънчевите лъчи горичка от ароматни смолисти дървета. Той бе мъжествен и уравновесен в зрелостта си и те и двамата споделяха една разбираема само от тях любов към имението „Чели“.

Мъката и шокът от последните няколко дни се разпръснаха от осъзнаването на факта, че бе наистина Бъдни вечер.

Джениел привършваше връзването на последната червена панделка на кичестия боров клон. Брендън се бе качил на стол край нея и внимателно запалваше свещите от стенния свещник и ги прикрепваше върху набързо украсеното дърво. Въпреки че украшенията бяха разпилени, Джениел и Ирен успяха да съберат парчетата червена панделка, останали по домовете на робите. За децата бяха направени мънички кукли от прежда и парцали. Ирен се оплакваше от липсата на домакински съдове, но това не й попречи да приготви пълен поднос със сладкиши и традиционния за „Чели“ сливов пудинг.

Ивън Рийд остана намръщен през целия ден и хвърляше мълниеносни погледи към яростното приготовление. Джениел предпочете да не му обръща внимание и профучаваше край него с взетата назаем от Джени Уолтърс рокля. Ай Ту бе изплел пъстроцветни гирлянди от въже и парчета кожа, и украси с тях полицата над камината. Малко преди здрачаване непредсказуемият йемаси дотъркаля огромен бъдник край камината, за голямо удивление на всички.

Свежата декемврийска нощ се къпеше в пълнолуние, осветяващо небето със сребриста светлина. Рой блестящи звезди потрепваха над дъбовата горичка. Една вълнуваща процесия се движеше по огряната от лунна светлина пътека от робските жилища към трепкащата свещ върху прозореца на Брендъновата къща.

Брендън широко отвори вратата, когато лъскавите нетърпеливи лица се показаха пред входа. Хермън Уолтърс държеше в ръце акордеон и свиреше живата мелодия на познатата коледна песен. Брендън подреди децата около дървото, като се наслаждаваше на развълнуваните и учудени изражения върху личицата им. На всяко дете бе даден малък подарък, изработен от остатъците, които Ирен и Джениел бяха намерили. Пълничките пръстчета колебливо посягаха, когато Брендън подаваше подаръците.

Хермън весело поде игривата мелодия на бърз танц и Брендън сграбчи Джениел и я понесе в кръг по пода. Децата пляскаха с ръце и подскачаха радостни от буйното веселие. Ирен мина с поднос сред тях, предлагайки на всеки сладкиши и кръгли курабийки.

Ивън Рийд се запъти към стаята на Райън и широко разтвори вратата й. Той се намръщи от вдигнатия шум.

Брендън спря и погледна към Ивън.

— На бюфета има силъбаб^[2]. Донеси по чаша за всеки.

Суровото изражение на Ивън се смекчи. Той отиде до бюфета, избра чаши и наля гъстата смес в тях. Мъничко кълбо прежда се търкулна към върха на изтърканите му ботуши. Той се наведе, оправи го и внимателно го постави в протегнатата към него ръчичка. Изпълнените с благодарност тъмни очи му се усмихнаха и той неохотно им отвърна с усмивка.

Джениел долови промяната вътрешно поласкана. Ивън бе по-красив, когато се усмихваше. Тя се отпусна, виждайки как горчивината напуска лицето му. Тази Бъдни вечер тя щеше да запомни най-вече като едно щастливо събитие. Нямаше блестящи полилеи, нито атлазени или кадифени рокли, нито отрупана с пищни коледни ястия дълга трапеза. И въпреки всичко тази нощ дълбоко я покори с простотата си. Ако и Райън бе в съзнание да види всичко това!

Ивън Рийд даде знак на Брендън и тихо му каза нещо. Брендън кимна в знак на съгласие и се отправи към входа. Той взе оставената до вратата кошница и застана до бурето с меласа^[3], разпределяйки напитката и раздавайки на всеки възрастен роб кесия тютюн и топ сукно. Такава бе дългогодишната традиция в „Чели“ за коледните празници. Той бе използвал пари от собствените си надници за тази извънредна покупка.

Ивън Рийд строго наблюдаваше благодарността върху лицата на робите от „Чели“, когато минаваха край Брендън. Най-накрая той сви рамене с отвращение и ругаейки, излезе от къщичката.

Децата бързо грабнаха скъпоценните си подаръци и припнаха през вратата навън да догонят родителите си.

— Честита Коледа, сър — тихо каза Майки, приемайки своя подарък.

— Няма ли да останеш някое дежурство при Райън? — попита Брендън.

— Аз прекарал малко време с моя жена и тогава ще върне — отговори Майки.

Джениел и Брендън останаха вцепенени след него, виждайки го да изчезва по отъпканата пътека към робските колиби. Брендън затвори вратата и уморено се подпря на нея.

— Една прекрасна Бъдни вечер, Джениел. Дори Ивън Рийд се забавляваше — каза Брендън.

Джениел презрително се изсмя.

— Аз мисля, че той никога не се забавлява — обясни тя.

Долавяйки някакво раздвижване в стаята на Райън, Брендън се обърна натам. Той бързо прекрачи прага и погледна към Райън.

— Джениел! Доведи Ивън! Райън дойде на себе си — извика той през рамо.

 

 

Джениел се мушна дълбоко под завивките си. Сиянието на лунните лъчи къпеше стаята в сребриста светлина. Тя усещаше златния медальон, който Брендън бе поставил около шията й преди няколко часа, молейки я да приеме този коледен подарък. Той й бе обяснил, че медальонът е всичко, което е останало от ценните вещи на семейството му и че той желаеше тя да го притежава.

За миг Джениел бе стъписана и не можа да проговори от вълнение.

— Това бижу би трябвало да е предназначено за някой особено важен за теб човек — най-после бе отговорила просълзена тя.

— Жестът говори сам за себе си!

Джениел се разтрепери. Брендън бе възкресил у нея чувства, срещу които тя не можеше да се изправи. Размишленията й се обърнаха яростно към Ивън Рийд, който бе дошъл незабавно след повикването й, но прекрачвайки прага на стаята на Райън, той демонстрира явното си неудоволствие от това, че го бяха обезпокоили.

Гледката на отворените, изцъклени и безучастни очи на Райън предизвика въздишка на облекчение у Рийд. Той бързо приближи до Райън, наблюдавайки за евентуални бъдещи реакции.

— Можеш ли да говориш? — попита го той.

Райън изхриптя нещо неразбираемо и отново изпадна в безсъзнание.

Ивън Рийд се изправи и се обърна с лице към Джениел и Брендън. На устните му имаше следа от усмивка.

— Изглежда, че мистър Диверъл бързо се възстановява. Страховете ми за загубата на разсъдъка му са били неоснователни. Сега би трябвало да започне бързо да се възстановява. Шокът, който го бе обхванал, е разсеян.

Рийд се обърна към изхода.

— Поздравявам ви с Коледа! — безцеремонно каза той и излезе от къщата.

Джениел сви юмруци, усещайки необяснима ярост към арогантния британски хирург. Това силно й напомняше за реакцията й, към надменността на Райън след пристигането му в „Чели“. Тя отмаляваше при мисълта за Райън. Сега той щеше да оздравее. Кракът му щеше да се оправи и тогава, може би… Отново я завладяха мислите за Брендън. Опитът да заспи, се оказа неуспешен.

Времето бе напреднало — тя знаеше това. Майки се бе приготвил да спи в къщата и да остане при Райън до зори. Тази нощ тя не бе взела приспивателните прахчета и мислите й се гонеха безспир. Седна в леглото и постави брадичката си на перваза на прозореца, съзерцавайки нереалните линии от играта на лунните лъчи в клоните на дъбовите дървета. Земята навън грееше, с тайнствена бледност.

Порази я внезапния подтик да излезе навън в лунната нощ. Сънят бе изгубен. Може би една разходка щеше да помогне. Тя грабна наметалото на Брендън от куката до вратата и предпазливо прекрачи прага.

От студения въздух се задъха. Фенерите по пътеката към жилищата на робите отдавна бяха угаснали. Когато тръгна към дъбовия гъсталак, ледената светлина на пълната луна започна да преследва сянката й. Отново се почувства свободна. Обхваната от необуздано веселие, тя танцуваше между дърветата. След това задъхана се прислони до обветрената кора на едно изкривено дъбче.

Зад нея прозвуча пращенето на вейка. Тя инстинктивно се отдръпна. Висока фигура се мерна между дърветата и грубо я придърпа към себе си. Дългата му коса се бе оплела в копчетата на дрехата му. Тя ясно чу яростното му дишане до ухото си.

— Не! — извика тя. — Остави ме на мира!

Една гореща търсеща уста намери нейната, движейки се бавно и умело. Ръцете му намалиха силата на хватката си и движейки се галеха гърба й.

Тя безпомощно се съпротивляваше, разбирайки, че не може да се пребори.

Силните ръце постепенно я освободиха от прегръдката си.

— Не е благоразумно от ваша страна да излизате сама навън през нощта, Джениел. Сега ще ви отведа обратно.

Тя въздъхна, разпознавайки приятния провлачен говор на Брендън.

— Брендън, защо? — изумено попита тя.

— Защото желая да се грижа за вас, Джениел. Защото разбирам какво ви е накарало да избягате навън при лунната светлина. Вие ме желаете, Джениел, също както и аз! Но аз ще очаквам момента, когато вие ще дойдете при мен по свое желание.

— Но ти ще трябва… — запъна се тя.

— Аз никога не ще ви нараня. Нито ще допусна някой друг да го стори — яростно каза Брендън и грабвайки я в обятията си, я понесе към къщата.

Той блъсна вратата с коляно и се насочи към леглото й. Джениел бе опиянена от силата на мълчаливото му присъствие. Може би това бе резултат на близостта, породена от събитията през последните няколко дни, от празнуването на Бъдни вечер или от чашата ром, която бе изпила. „Не — призна тя, — това е просто, заради самия Брендън.“ Бе странно, че се чувстваше толкова невинна и чиста.

— Сега, лунна принцесо, ще останеш затворена тук през остатъка от нощта! — смъмри я той, за да я подразни. — Ще имаш на разположение цял ден за разходки.

— Брендън, честита Коледа! — нежно каза Джениел.

— Не мога да се доверя на самия себе си и да ви целуна отново, Джениел — отвърна Брендън и се изправи.

В просъница тя го чу да отива до бюфета и после звън на чаша. За известно време тя чуваше уморените му стъпки и след това заспа.