Лина Лаутън
Пиратът лорд (17)

Глава 16

Променящи се пурпурночервени и златисти отблясъци прорязваха небето на изток. Нанизи от утринна мъгла докосваха стъклата на прозорците на стаята с фронтон, в която спеше Райън. Той блажено се протегна и небрежно повдигна дългата, изсветляла от слънцето плитка, която пълзеше по широкото му рамо и внимателно я отмести, за да не гъделичка носа му.

Керълайн лежеше на една страна, а мургавият й гръб бе притиснат към него. Той въздъхна и очерта с пръстите си криволичеща пътечка по златистата кожа на тялото й. Лейди Керълайн притежаваше душевна дълбочина и зрелост, които изпълваха със задоволство Райън.

Вчерашната караница с Кери, изпълнена с груби, язвителни думи, го бе убедила, че неговата affaire с нея бе към края си. След бала на губернатора тази вечер той щеше да затвори къщата в Лайндън. Нямаше да има нужда за в бъдеще от злобна и ревнива любовница, независимо от младото й, привлекателно тяло, което някога го бе привличало.

Керълайн се размърда, подпря се в просъница на единия си лакът и сънливо погледна към Райън.

— Добро утро, любими! — промълви тя и се сгуши в прегръдките му.

— О, лейди Керълайн, вие сте страхотна! — прошепна Райън, заравяйки лицето си в златистата й коса.

Керълайн изящно се надигна. Пищните й гърди внимателно докоснаха широкия му гръден кош. Слабите му пръсти уловиха раменете й, придърпвайки нежните като коприна конуси към устните. Той усети вълната от възбуда, преминала през нея.

— Отново ли, Райън? — каза тя.

— Всеки път — отново — дрезгаво каза Райън и ръцете му се плъзнаха надолу.

Тя моментално откликна на нетърпеливото му желание, отпускайки се, а пръстите й се заровиха в разбърканата му коса. Ръката му опитно направляваше и той с лекота почувства, че бе погълнат от нея. Тя се движеше внимателно и колебливо, докато той отчаяно желаеше да изпита облекчение. Движенията им бяха забързани, после постепенно се забавяха, а времето им великолепно се разпределяше в движението им един към друг. Керълайн се задъхваше от пулсиращия му изблик на сила. След това се отпусна до него изтощена и изчерпана.

— Дължа известен реванш на името Козуел — тихо се засмя Райън.

— Ти си обезумял от идването ми тук снощи — въздъхна Керълайн и се обърна на една страна.

— Рядко се случва известни дами да посетят скромното ми жилище — закачливо промърмори той.

— В писмото ти се споменаваше, че връзката между нас не е родствена, а по желание — напомни му Керълайн, навивайки дългата си руса коса на chignon^[1].

— Значи ти дойде по желание и така силно дегизирана, че дори аз не можах да те разпозная във високата тъмнокоса жена, чукаща на вратата ми. Надявам се, за бога, че не са те видели! — важно каза Райън.

— Белегът от раната ти изглежда ужасно — отбеляза Керълайн, отклонявайки се от темата на разговор.

— Къде е сега съпругът ти, лорд Робърт? — любопитно я погледна Райън.

— Когато не е в Англия, прекарва времето си на оня проклет остров в Рейли Бей.

— А как оказва внимание на красивата си невярна дама? — насмешливо се осведоми Райън.

— Започва да разсъмва, Райън. Трябва да си вървя! — каза напрегнато Керълайн, избягвайки погледа на проницателните му сини очи.

Тя се пресегна и метна плетеното наметало върху себе си. Райън ядосано го грабна и го захвърли, оставяйки я задъхана и гола пред изгарящия му поглед.

— Няма да участвам в сценки, Керълайн! — каза раздразнено той.

Керълайн се наклони напред и жадно го целуна.

— Ти си това, което желае всяка жена, Райън — прошепна тя в лицето му.

Райън силно я разтресе.

— Керълайн, аз съм ангажиран тази вечер, но утре…

— Сега трябва да вървя, преди да е съмнало. Ще дойда при теб, когато пожелаеш — нежно каза тя и наведе очи. — Предполагам, че ще придружиш Кейли на губернаторския бал.

— Да, така е — неохотно призна Райън. — Утре вечер аз ще се настаня в обществения кръг, от който съм ухажван — решително добави той.

— Ще трябва да те предупредя относно глупавата ти девица! — каза високомерно Керълайн. — Напразно пилееш силите и способностите си, Райън!

— Аз все още нищо не съм разпилял, лейди Керълайн — отвърна Райън.

— Въпреки това, тя…

Райън хвана лицето й в широките си длани и шумно го целуна.

— Стори ми се, че усетих нотка на ревност, любима! — сърдечно се засмя той и я пусна.

— Сам се ласкаете, сър! — ядосано възрази Керълайн и посегна към роклята си.

Тя бързо се облече, увивайки се в дълга тъмна мантия и поставяйки дебел воал над лицето си. Райън лениво я наблюдаваше от леглото, когато тя се обърна да излезе.

— Приятно лудуване довечера, милейди! — извика подигравателно след нея той и тежката врата с трясък се затвори.

 

 

Следобедната проба при Морис — неговия френски шивач, подобри малко мрачното му настроение. Морис бе изпаднал в екстаз покрай завършването на изящно ушитото официално облекло на Райън, но самият Райън не можеше да сподели поне малко от ентусиазма му.

Морис отчаяно хвърли иглата настрана, отказвайки да продължи зашиването на златния ширит върху бялото кадифено сако. Райън роптаеше против отегчителните проби, но най-после се съгласи с неприятното задължение и Морис вдъхновено и енергично възобнови шиенето си.

— Да не забравите, че сега сте подпрян само на един бастун! — предупреди го Морис.

— Да, а довечера ще смая цялата бална зала! — саркастично добави Райън.

— О, сам виждате, Monsieur Райън! Dernier cri^[2], нали? — извика Морис и критично огледа Райън отвсякъде. — Magnifique!^[3].

— Какво, по дяволите, означава това! — изръмжа Райън, хвърляйки поглед на високия си силует в огледалото.

Снежнобялото кадифено сако с избродирана тъмносиня атлазена жилетка и съчетания по цвят панталон, щяха да поставят началото на нова мода, изпреварвайки времето си. В този момент той реши, че вместо кожените си обувки ще обуе изискано направените си меки хусарски боти.

Хвърли поглед на измъченото изражение върху лицето на Морис и омеквайки призна:

— Това е майсторска работа, Морис! Ела с мен долу, да се отбием в кръчмата.

Морис послушно кимна и започна да прибира инструментите си, а Райън свали официалното облекло и облече непретенциозната си двуредна жилетка. След това взе шалчето си и закрачи към вратата.

„Толкова красив мъж — мислеше Морис, — и толкова нещастен!“ Той си спомняше достигналите до ушите му слухове. Капитан Диверъл бе постоянен компаньон на красивата наследница на Мейлън и често бяха виждани на празненствата в Чарлстън. „Може би тя е причината!“ — реши Морис и последва Райън по стълбите, виещи се надолу към таверната.

 

 

Райън седна сковано на червената плюшена седалка на каретата и внимателно се вгледа в Кейли. Изисканата й рокля от розов атлаз блещукаше в настъпващия здрач. Малките й, добре оформени гърди, нетърпеливо напираха от лъкатушещата извивка на корсажа. Тя се суетеше с диплите на широката атлазена пола върху наклонената седалка на червената карета.

„Господи, тя е най-красивото момиче, което някога съм виждал!“ — заключи Райън, изучавайки я по-отблизо. Тя притежаваше една изящна форма на красота, която не би могла да бъде създадена от човек.

Еурора Мейлън оживено бърбореше, развълнувана от предстоящата среща с известните си приятели от планините. Херлсън Мейлън почукваше с бастуна със сребърна дръжка по пода на каретата, кимайки утвърдително от време на време на бърборенето на жена си.

— Милостиви Боже! Погледни шествието!

Еурора посочи развълнувано напред, когато каретата на Мейлън сви по булеварда и се насочи към резиденцията на губернатора. Тя бързо се наведе към косата на Кейли и намести добре, диамантената шнола.

— Така! — задъхваше се тя и не бе на себе си от радост от смайващото появяване на дъщеря си.

— Твърде много се суетиш, мамо! — сгълча я Кейли и се отмести на кадифената седалка.

Райън се уедини. Мислите за „Чели“ упорито го нападаха през целия следобед. Той затвори очи и облегна главата си на ветрилообразната облегалка на каретата.

Спомените за зелената лъкатушна долина, дългата дъбова горичка и цъфналата магнолия пред прозореца на библиотеката му в „Чели“ проблясваха в съзнанието му. Той усети силно угризение на съвестта, спомняйки си ясно лицето на Джениел и неподправената болка, която се четеше в големите й теменужени очи.

— Райън? Райън!

Гласът на Кейли разби бляновете му. Той отвори очи и видя, че каретата бе спряла под дългия жълт навес от балдахин и очакваше собствениците й да слязат. Той широко се усмихна на Кейли, когато лакеят отвори вратата на каретата. Кейли му отговори с усмивка и в зелените й очи пламна задоволство.

 

 

Джениел и Ивън Рийд леко се поклониха, следвайки познатите движения на менуета. Постепенно заглъхващата мелодия бе последвана от тишина, нарушавана единствено от шумоленето на пергаментите с партитурите, докато музикантите се подготвяха за следващия танц. Джениел огледа балната зала и приемната, където губернаторът Томас Пикни и съпругата му, лейди Пикни, посрещаха безкрайния поток от известни гости. Теменужените й очи се спряха на един висок слаб мъж, облечен изцяло в изискано бяло. Необичайната кройка на облеклото му подчертаваше широките рамене и слабите крака. Докато чакаше накрая на многолюдната редица, той се бе подпрял на лъскав черен бастун. За момент й се стори, че е сам, но след това забеляза облеченото в розово момиче, долепило се до ръката му.

Краката й внезапно омекнаха и се разтрепериха, когато разпозна Кейли в прегръдката на Райън. Значи дочутите слухове, които я бяха покрусили на следобедния чай у Едита Чепмън, бяха истина — мислеше отчаяно тя.

„Защо Кейли?“ — питаше се тя и се обърна към Ивън с измъчена усмивка.

Кейли поведе Райън по излъскания под на дансинга, но моментално бе спряна от един от нейните ухажори, който я покани на танц. Райън наклони тъмнокосата си глава и Кейли му пошепна нещо на ухото. Той кимна и тихо се засмя, когато тя се завъртя в обятията на младия си кавалер.

Ивън разсече тълпата, забелязвайки Райън в края на дансинга. Поведе Джениел през множеството от разговарящи гости, събрано на етажа с полиран дъбов под. Райън вдигна глава и се спря, разпознавайки придвижващия се към него Ивън, и широка усмивка огря красивото му лице.

— Боже мой, Ивън! — надвика той врявата. — Въпреки усилията ти, аз мога да ходя!

Ивън от сърце се засмя, наклони се към Райън и стисна ръката му.

— Как, за бога, успя да уредиш покана за тази вечер? — недоумяваше той.

— По-добре ме попитай „как затъпелите тори се добраха до охраната на губернатора“! — пошегува се Райън, оправяйки настроението си при вида на стария приятел.

— Джениел ме преобрази — каза тихо Ивън Рийд, протягайки назад ръка и придърпвайки Джениел по-близо до себе си.

Лицето на Райън се изопна, когато Джениел спокойно се изправи пред него, а дългата ръка на Ивън прегърна тънката й талия.

— Ти познаваш нашата прекрасна лейди! — изискано каза Ивън, без да усети възникналото моментно напрежение.

Райън пръв се съвзе. Сините му очи блеснаха предизвикателно.

— За мен е удоволствие, госпожице Петерсън — сдържано каза той.

Джениел преглътна, надявайки се, че думите, които изговаря, щяха да бъдат чути.

— Радвам се да те видя в добро настроение, Райън! — успя да каже тя.

Очите му насмешливо я погледнаха, когато се оттегли и се сви до Ивън.

— Таблите с шампанско са нататък! — съобщи Ивън, сочейки терасата.

— Ще пийнем ли? — попита той, провирайки се вече през претъпканата зала.

Райън ги следваше на разстояние, давайки възможност на очите си да милват стегнатия гръб на Джениел. Той усети някаква необяснима болка, наблюдавайки я как се отдалечава в тълпата. Една нежна ръка улови неговата. Той небрежно се обърна и срещна сините очи на лейди Керълайн Козуел, които ласкаво го гледаха.

— Лейди Керълайн! — насмешливо каза Райън, а устните му галантно докоснаха върха на пръстите й.

Затаената покана в сините й очи, му напомни за изминалата нощ, изпълнена със страст.

— Позволете да ви представя моя съпруг, лорд Робърт — сериозно каза тя.

Лорд Робърт, чиято закръглена фигура се задъхваше от нощните изпитания, бавно се поклони, а изпотеното му лице се покри с червенина.

— За мен е чест, сър Робърт! — отсечено изговори Райън, сподавяйки едно самодоволно хихикане.

— Значи вие сте младото кутре Диверъл? — изхриптя лорд Робърт.

Райън предпочете да не обърне внимание на подмятането му и отправи порочен поглед към лейди Керълайн.

— Аз съм Райън Пол Диверъл, наследник на „Чели“! — арогантно заяви той.

— Лорд Робърт и аз ще се радваме да видим имението „Чели“ — лицемерно предложи Керълайн, усещайки раздразнението на Райън.

— Там не е останало нищо друго, освен земята — студено отвърна Райън и се обърна. — Бе удоволствие да се срещна с милорд и неговата прекрасна лейди Керълайн — сдържано каза той, поклони се леко и бавно се отдалечи с пресилена усмивка на лицето си.

Когато наближи френската врата, водеща към терасата, до него достигнаха ядосани гласове. Райън забърза напред и видя Ивън Рийд, заобиколен от всички страни с разгорещени патриоти, които го обстрелваха с язвителни думи. Когато се присъедини към края на групата, той долови фразата „Презрян верноподаник!“.

Ивън бе попаднал в коварна ситуация. Въпреки, че официално войната бе свършила, предразсъдъците продължаваха да вилнеят. Резкият британски акцент на Ивън и острите му забележки, бяха провокирали разпалените от алкохола колонизатори и диспутът бързо бе набрал скорост. Райън огледа балната зала, за да зърне Джон Петерсън и Морис Чепмън, които можеха дипломатично да се намесят и да разпръснат тълпата. Те трябваше да са някъде наоколо.

Неочаквано ръката на Ивън замахна и юмрукът му попадна в челюстта на един солиден антагонист, просвайки го напряко в залата. Ивън замахна на другата страна, улучвайки дебел мъж с удължена челюст право в носа. Групата се придвижи към Ивън.

Райън навлезе в тълпата и бе грабнат от удрящите ръце.

— Тъп английски мелез! — каза един.

Райън се извъртя и избегна един застрашително приближаващ се юмрук. Обърна се и видя друг противник да се просва в краката му. Той посрещна едно злобно лице с широкия си юмрук и с един замах го просна на земята. С ентусиазъм прие следващия враг и до ушите му достигна шума от викове и разбито стъкло.

Ивън дойде по-близо до него. От лицето му шуртеше кръв. Двама от охраната на губернатора се бяха включили в битката, но Райън не подмина и тях. Той удряше злобно, както се бе научил в „Броксбърг“ по времето, когато бе най-дребното момче в отделението.

Ивън се изхили, преди друг юмрук да се стовари в корема му. Лицето му побеля и той се строполи върху Райън.

Райън усети множество ръце да се вкопчват в него, дърпайки раздрания плат на сакото му. Тогава се намеси губернаторският ординарец, който изкрещя на патриотите и разблъска тълпата. След това несръчно улови Ивън за краката, извличайки го, и грубо избута Райън извън вратата. Охраната мина напред и разпръсна стъписаните гости. Музикантите плахо възобновиха свиренето си.

Когато трима от губернаторските ординарци го сграбчиха, Райън забеляза ужасените лица на Джон Петерсън и Херлсън Мейлън. Въпреки разбитата си уста и куцукането, Ивън Рийд продължаваше да прави саркастични забележки.

— Надявам се, сър, че кракът ви е добре ремонтиран!

— Бог да те поживи, Ивън! — дразнеше го Райън, докато двама яки ординарци го влачеха зад себе си.

Той успя да освободи ръката си и избърса засъхналата кръв — своята собствена, или на друг. Видя, че Джениел се бе отпуснала на широката мраморна пейка близо до стълбите. Лицето й бе обляно в сълзи. Той й намигна и безцеремонно бе издърпан встрани. Наближаваха една група от важни държавници, които разпалено обсъждаха събитията, провокирали, според тях, инцидента.

Райън различи красноречивия глас на Морис Чепмън, докато губернаторът Пикни и сътрудниците му се надвикваха. Един от младите сътрудници с изписано фалшиво изражение върху лицето си учтиво подаде на Райън неговия лъскав, черен бастун. Командирът на охраната неохотно му позволи да го вземе. Райън се отпусна на бастуна, мръщейки се от пулсиращата болка в крака си.

Губернатор Пикни гледаше със зловещо изражение на набразденото си от бръчки лице. Морис Чепмън предупредително стрелна Райън с очи.

— Вашето име! — намусено настоя губернаторът.

— Райън Пол Диверъл, сър!

Той отговори предпазливо, издържайки стоманения поглед. Губернаторът Пикни отмести погледа си към Ивън Рийд, който бе застанал спокойно и докосваше кървящата си уста.

— А вие? — кратко попита той със същия твърд поглед.

— Ивън Къртис Рийд, сър — бивш упълномощен от Нейно Величество хирург на кралския флот в Довър — плавно отвърна Ивън.

— А по-късно — арестант на кораб, доколкото си спомням — спокойно отбеляза губернаторът Пикни, мръщейки се към Морис Чепмън.

Губернаторът докосна колосаната си перука, убеждавайки се, че Perruques „naissante“ бе на място и неочаквано се обърна към Райън.

— Морис Чепмън и Джон Петерсън се изказаха във ваша полза — сурово каза той. — Аз съм склонен да оценя тяхната проницателност. Освен това и съвпадението на фактите, че дядо ви — Ролан Алексис Диверо и моят собствен дядо са плавали заедно към Каролина, ме накараха да отменя решението си да отпратя и двама ви в затвора. Жалко е, че и двамата несъмнено сте джентълмени, а решихте да провалите вечерта със скандал.

Райън се изправи в цял ръст. Ледените му очи блестяха от гняв.

— Една дума, ако позволите, губернатор Пикни!

Губернаторът и ординарците му спряха в очакване.

— Убеден съм, че съществуващият неудобен пакт между съвременните американци и бившите британски врагове трябва да бъде отменен. Британският поданик, Ивън Рийд, бе избран да остане в долните провинции и да служи като лекар на тази територия. Нека ви уведомя, че той излекува двама англичани и американски патриоти и аз съм един от тях. Следователно, когато видях, че тази вечер приятелят ми бе значително превъзхождан от компанията на ожесточените граждани, аз му се притекох на помощ. Приемете моите извинения, губернаторе, че развалих вечерта ви!

Сред насъбралите се настъпи продължителна тишина. Райън се обърна и размени многозначителен поглед с Ивън. Губернаторът стоеше замислен от думите на Райън. Най-после проговори:

— Добре казано, капитан Диверъл! — призна той, оглеждайки изпитателно високия мъж, който стоеше пред него. — Все пак аз се питам дали думите ви са искрени. Като порицание за действията ви тази нощ ще трябва да ви наредя да напуснете незабавно губернаторската резиденция. Лека нощ, джентълмени! — каза строго губернатор Пикни и придружен от свитата си се оттегли по добре окосената морава.

Херлсън Мейлън и Джон Петерсън се приближиха към Ивън Рийд и Райън, и предпазвайки ги с ръце, ги отведоха до каретата на Мейлънови.

— Решихме, че е за предпочитане и двамата да дойдете в Ла Пуеблита пор ла Байя за тази нощ, докато положението се успокои — важно каза Херлсън Мейлън. — Тя е добре защитена от евентуални сблъсъци с необуздани групи от планинци.

Те единодушно приеха предложението на Мейлън и последваха лакея му, прекосявайки обширната поляна, водеща към губернаторския булевард. Райън бе принуден да забави крачка. Зарасналият му крак ужасно го болеше. Той се обърна към Джон Петерсън.

— А какво ще стане с дамите? — попита той.

— Морис Чепмън ще ги отведе за по-сигурно у дома — отвърна Джон Петерсън, учуден от въпроса на Райън.

Ивън Рийд премина през поляната, сякаш бе в редовете на британски полк, спирайки само за миг, за да промълви нещо на Джениел, която чакаше край входната врата. Когато Райън го настигна, той закрачи забързано, като от време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че Райън го следва.

Джениел се обърна да си върви, но се забави, когато видя Райън да куцука към вратата. Тя мълчаливо стоеше, опиянена от изражението върху лицето на високия мъж, който я приближаваше.

Райън непокорно отметна назад тъмнокосата си глава, както го бе виждала да прави често преди това. Изцапаното с кръв и разкъсано официално сако се развяваше, когато вървеше. Той дойде близо до нея.

— В края на краищата вечерта се оказа доста интересна! — саркастично отбеляза той, навеждайки към нея глава.

— Добре ли си, Райън? — попита тя, прехапвайки долната си устна.

— Напълно! Все пак вниманието ти ме трогва, Джениел! — тихо пошепна той, забелязвайки ефекта от блестящата лунна светлина, която танцуваше в лъскавата й коса.

Джениел почувства интимността на момента. Тялото я заболя от силната му прегръдка. Искаше й се времето да спре и близостта му да я погълне.

— Лека нощ, Джениел! — промълви той и с върха на пръстите си леко докосна ръката й, докато преминаваше през вратата.