Лина Лаутън
Пиратът лорд (23)

Глава 22

Четири дни се носеха сред водите на Атлантическия океан, тласкани от свежия югозападен повей на закачливите западни ветрове. Полюшвайки се, „Уейвърли“ се наклони към недружелюбния насрещен вятър.

Уайлър бе застанал до кормчията и опитните му очи внимателно проверяваха как са закачени платната.

— Задръж ги опънати, Уилсън! — извика той в навитата на фуния ръка около устните си.

— Готови! Отпусни руля! — Гласът на Уайлър се напрягаше да надвика вятъра.

Кормчията моментално обърна кораба по посока на вятъра. Бизана бе напълно изтеглен и отпуснат свободно срещу окото на вятъра. Платната от предната и задната мачта започнаха да се издуват, следвайки новия курс на кораба.

— Отпусни и изтегли! — изкрещя Уайлър, доволен, че фрегатата е обърната по посока на вятъра и уверено следва новия курс.

Долу Райън трескаво се мяташе на койката си. Приспивателното го бе унесло, но рязката промяна в посоката на движение на кораба го изтръгна от съня. Потоци светлина жегнаха подутите му очи.

— Исусе! — изстена той, отваряйки напуканите си до кръв устни.

Прохладният ръб на чашата се чукна в стиснатите му зъби.

— Тъй, а сега изпий всичко! — Жизнерадостен женски глас се прокрадна до него някъде от много далеч.

Райън чувстваше, че главата му ще се пръсне от боричкащите се гласове, които бръмчаха край него. Той немощно опита да се върне към спокойната студена тъмнина, където нямаше да усеща нищо, но тя постоянно му убягваше. Къде ли, по дяволите…

— Тогаз и аз няма! — сопна се на вуйчо си Кип Маклафлин. — Н’съм виновна, че отплавахме без предупреждение! Т’ва мъниче аз няма’а го пусна долу.

— Ни можем да държим тук туй виещо кутре! — изрева Уайлър.

— То не вдига врява! Лежи в краката на Райън и кротува! Може би, даже утешава бедния човек — ядосано отвърна Кип.

— Животното да се свали долу! — изрева Уайлър и блъсна силния си юмрук на масата, близо до главата на Райън.

Очите на Райън се отвориха. Мержелеещият силует на Уайлър се очерта пред тях. На кого, по дяволите, говореше той? Райън премигна към него и очите му най-накрая съзряха дребничката фигура, стояща встрани от Уайлър.

— Сега, капитан Макгий, ний сами го разбудихме. — Мекият шотландски акцент на Кип се носеше към Райън.

Уайлър бързо се приближи и погледна към Райън. Една огромна усмивка озари лицето под рижата му брада.

— Проклет мошеник! — закиска се той. — Оловният куршум, който измъкнах от рамото ти, лежи ей там — в чинията. Ще видиш, че ш’се живей!

През мъглата от болка, притъпила сетивата му, Райън долови следа от аромата на розова вода, когато Кип Маклафлин доближи края на леглото му. Трептяща, нашарена с медни жилки коса свободно се полюшваше при всяко тръсване на главата й. Едни сапфирено зелени очи проблясваха към него. Тя бе нежно творение на морето и слънцето.

— За мен е приятно, че не сте досаден като вуйчо ми — усмихна се Кип и потопи един парцал в легена. — Трябва да сте доста силен човек.

Райън немощно се усмихна и се сепна, когато студеният парцал докосна лицето му. Кип се наведе, взе заспалото кутре в ръце и го притисна към себе си.

— Видяхте ли, че не е досаден! — тихо промърмори тя.

Уайлър се намръщи на двамата и започна да се оплаква, поглаждайки с ръка брадата си.

— Мойта племенница взе, че реши да вземе галеника си на борда. Т’ва е едно кутре дет само скимти и търси да суче.

Кип смело се понесе към вратата, поглеждайки с упрек към Уайлър.

— Мъничето живее горе.

Тя говореше много мило и приятно. На излизане докосна устни с върха на пръстите си, изпращайки една въздушна целувка на вуйчо си.

Мърморейки ядосано, Уайлър тежко се отпусна върху долния край на койката, без да обръща внимание на мъчителния стон, който се понесе от устата на Райън.

— Адска работа! — изруга той. — Кип изчака на борда на „Уейвърли“ докато „Девъншир“ се приготви да отплава. В суматохата бях забравил, че и тя е тук. Тя’ й смело и енергично девойче, но е разглезена от родителите и разхайтена от братят’ си. Дяволите да мъ земат, ако греша, че кръвта на Макгий пламти във вените й.

Постепенно Уайлър се успокои и насочи вниманието си към Райън.

— Как я караш, момко?

Райън съзерцаваше мержелеещите се наклонени греди на каютата, опитвайки се да запечати в съзнанието си действителността и да я осъзнае: „Уейвърли“, Уайлър, откритото море и жената на борда. Разстоянията не бяха важни. Той беше жив.

— Кой изпрати куршума в теб, момче? — внимателно попита Уайлър и се наведе по-надолу.

Въпросът на Уайлър отекна в ушите му. Бумтенето в главата му заплашваше да експлодира. Собственият му глас прозвуча някак странно.

— Джонатан Чепмън — смогна най-после да изрече той.

— Милостиви Боже! — избухна Уайлър и се претърколи от койката. — Мене ми се чинеше, че сти приятели! Огромният негър въ донеси на борда, обяснявайки, че ви’й намерил край северния док. Спомняте л’ си, че ми заповядахти да отплавам с кораба от пристанището?

Райън кимна с безразличие и отново изгуби съзнание. Гласът на Уайлър бръмчеше, заглъхваше и най-накрая затихна.

 

 

Ивън Рийд връчи изтърканата юзда в ръцете на коняря от „Петерсън“ и хвърли разсеян поглед към величественото имение. Той бе отклонил първото известие от Херлсън Мейлън, с което го призоваваха да лекува Кейли. Второто известие го убеди да се отзове.

Събитията от последните няколко дни бяха объркващи. Новините от испанския боен кораб „Кристобал“, намиращ се в пристанището на Чарлстън, бяха, че на борда на „Уейвърли“ има ранен човек. Райън неочаквано бе изчезнал в навечерието на сватбата му с Кейли. Джонатан Чепмън се бе оттеглил и уединил зад стените на Макклийлънвил. А сега и неканената истерия на Кейли.

Красивата, коварна Кейли — изоставена младоженка! По дяволите! Как ли се чувствуваше тя в ролята на отхвърлена? Той би злорадствал от факта, ако не бе съжалението му към нея. Някак си се ужасяваше от срещата днес, помнейки все още изгарящото си желание към нея. Кейли сега го желаеше — не пулсиращото усещане за неговата мъжественост, което не посмя да потопи в нея, а умението му да лекува… неговите проклети лекарски услуги! Господи, как му се искаше да си пийне!

Джениел широко отвори вратата на главния вход. Теменужените й очи го погълнаха. Той изведнъж забрави всичко. Изтупа полепналия от пътуването прах от избелялата си британска офицерска униформа и надвивайки моментното неудобство от ненадейното си появяване, топло й се усмихна.

— Добър ден, милейди! — весело поздрави той.

По лицето на Джениел проблесна недоверчива усмивка и тя бавно тръгна пред него към натруфената приемна зала. Обърна се и сложи слабата си ръка на рамото му.

— Всички са на горния етаж, Ивън. Писъците на Кейли спряха, но тя не е на себе си. Има нужда от теб — тихо каза Джениел.

Ивън тежко въздъхна. Мислите му лудо препускаха. „Аз пък се нуждая от теб!“ — каза си той, наблюдавайки как стегнатата й фигура се движи пред него — талията, която можеше да обхване с една ръка, виещите се спираловидно къдрици на платиненорусата й коса, които проблясваха като слънчеви лъчи.

— Добре ли си, Джениел? — внимателно попита той.

Джениел се обърна към него и леко се усмихна. Теменужените й очи бяха изпълнени с нежност.

— Днес аз не съм пациент, Ивън.

Ободрен от срещата си с Джениел, Ивън посрещна с една високомерна увереност морето от важни и тържествени лица, които го очакваха в стаята на Кейли. Еурора Мейлън остана неподвижна в креслото си до прозореца — очевидно в резултат на преживяното силно вълнение. Джон Петерсън бе близо до Херлсън Мейлън и бе прострял ръката си върху отпуснатите му рамена.

Погледът на Ивън се спря на крехката фигура на Кейли. Тя стоеше изправена близо до френската врата и бе облечена в сватбената си рокля от надиплена, подплатена тънка коприна. Сложна плетеница от сребрист брокат покриваше краищата на булото й от матов тюл. Кейли притискаше към бледото си лице един увехнал букет от миниатюрни бели чайни рози.

Джон Петерсън се завтече към Ивън и каза със съкрушен от мъка глас:

— Тя очаква Райън — прошепна той. — Вярва, че той е в „Чели“.

Шокът от морска битка бе добре познат на Ивън. Той бе виждал здрави и силни моряци, превърнати в треперещи идиоти. Техните умове не можеха, да се преборят със зловещата и отблъскваща кървава картина на битката. Народът на Ай Ту от племето йемаси бе назовало това състояние „лунна смърт“. От странните треви на Ай Ту, бе приготвяно лекарство за поразените. Лечебният ефект бе силен, но Ай Ту твърдеше, че билките „изливат лунната смърт от душата“.

За какво ли, по дяволите, мислеше? Той не бе бог на изцерението на племето йемаси. Повечето от съвременните цивилизовани лекари приемаха, че заболяването на ума е неизлечимо. Ивън бързо се доближи до Херлсън Мейлън.

— Какво направиха психиатрите от Чарлстън за нея? — спокойно запита той.

Херлсън обърна към него отчаяните си подпухнали очи.

— Един искаше да й дава очистително, друг — да й пуска кръв, трети — да я постави в торби с лед! — изхриптя сломено той. — Аз не можах да приема нищо от това, което ми предписаха.

Ивън неодобрително се намръщи.

— През колко време са яростните писъци?

— Днес на разсъмване бе последният. Тя нито се храни, нито спи. Само стои до прозореца и чака. Не позволява на никого да й съблече роклята — добави Херлсън и гласът му потрепери от вълнение.

Ивън отново хвърли поглед към стройното подобие на Кейли.

— Аз имам лекарство, което може да премахне бариерата в ума й. Ефектите му са малко чудати, но е много сигурно и безопасно. Ако сте съгласен да го приложим на дъщеря ви, ще трябва да ви поясня, че в стаята трябва да останем само аз и йемаси, който ме очаква отвън. Няма да позволя на никого да ни безпокои.

Изявлението на Ивън бе последвано от шокираща тишина. Без да обръща внимание на усилващия се неодобрителен шепот, той отиде до Кейли и внимателно я обърна към себе си. Един пуст и безучастен поглед се взря в него, отвъд него…

Мейлън изви облия си пръст към него и го извика от другата страна на стаята с една отблъскваща жестикулация, която винаги караше Ивън да потръпва от отвращение. Тъпи аристократи! Ивън по принуда понасяше отвратителните им навици, подчертаващи тяхната помпозност и глупава показност. Той предизвикателно обърна гръб на Мейлън и се зае да изучава мътния безчувствен поглед на синьо-зелените очи на Кейли.

Мейлън го дръпна за лакътя.

— Уверен ли сте, че ще можете да я направите отново нормална? — нервно изхриптя той.

— Нишката на паметта може много лесно да бъде прекъсната, мистър Мейлън — лаконично отвърна Ивън. — Съзнанието й се е затворило за действителността, в резултат на което тя не може да възприема реалностите. Ако Райън бе тук, вероятно би й помогнал да се възстанови. Междувременно, аз бих могъл в продължение на три дни да давам лекарството на йемаси и да докажа резултата. Оставям на вас да решите.

Той рязко се отдръпна встрани, усещайки дива необходимост от чист въздух.

— Ще бъда на долния етаж, джентълмени! — кратко каза той, кимна към тях и бързо излезе навън.

 

 

Джениел се въртеше край изящната решетка на прозореца, наблюдавайки игривите плахи светулки, изтъкаващи напъпили цветове със светлинките от фенерчетата си в нахлуващите сенки на нощния мрак. Над кадифения плюш на смарагдовата поляна се бе разстлала златиста тишина. Ивън скоро щеше да дойде.

Тя едва гледаше, успявайки да различи есенното пълнолуние над мяркащите се кедрови дървета, осветяващо дългия воал от сребрист мъх, който бе прилепнал откъм северната страна на клоните им. Протегна слабите си ръце над главата си и зарови нежните си пръсти в платиненорусата си коса.

„Да мислят каквото си щат!“ — помисли решително тя. Чрез едно известие с неискрена лаконичност, пристигнало от Макклийлънвил, Джонатан официално бе сложил край на проточилия се годеж. След деня, прекаран с Райън в „Чели“, тя бе разбрала, че сватбата никога няма да се състои. Заболяването на Кейли заглуши у баща й удара от оскърблението. Джонатан не бе избрал най-подходящия момент, но какво от това? Тя бе свободна.

Високата фигура на Ивън се очерта на фона на златистия здрач и се отправи с широки крачки към нея. Високомерното му присъствие в „Петерсън Ууд“ през последните няколко дни бе успокоило лудостта на Кейли. Ивън не й обръщаше много внимание, заради пристъпите на Кейли. Джениел не се притесняваше от това.

Ивън задъхано се наведе към нея. Старото плетено канапе изскърца под неочакваната тежест.

— Трябваше да оседлая коня си! — оплака се уморено той. — Това място трябва да е на половината път надолу по реката.

Джениел тихо се засмя, вдишвайки неговия опияняващ мъжествен аромат. Вълнуваща топлина се разля в гърдите й, достигайки опънатата кожа на връхчетата им. Тя приглуши острата си въздишка, сепната от внезапното й желание за мъжки ласки, което някога я отвращаваше.

Нехайните тъмносиви очи на Ивън я следваха постоянно из имението през последните няколко дни и тя не можеше да сбърка какво казваха те.

„Как ли ще стане това с Ивън?“ — питаше се тя. Без мъчителното отдръпване след това. Без острото вълнение от жестоката любов на Райън. Без неуверените милувки при правенето на любов с Брендън. С Ивън тя не знаеше как…

Ивън знаеше. Той бе изследвал интимните кътчета на нейната женственост, бе докосвал същината на нейната чувственост и бе отнел безжизнената маса от утробата й.

Джениел… в мъгливата зимна нощ, теменужени очи, които проникваха в крепостта на изтощените му чувства. Той развълнувано я наметна с шитото на ръка одеяло на Брендън и я изведе вън от къщичката, бягайки от яростната буря на чувствата, която заплашваше неговата удобно запечатана любов. Чувствата му към жените бяха дълбоко погребани. Той ги заобикаляше… или може би — не?

— Джениел! — каза той и докосна лицето й, повдигайки брадичката й към себе си. Снопчета лунна светлина проблясваха в платиненорусата й коса — един облак от блещукащи, нежни паяжини, който го милваше.

Джениел внимателно насочи горещите му пръсти към напиращите си гърди. Толкова време бе изминало, откакто тя не бе усещала допира на силни мъжки ръце до тялото си. Устните на Ивън я погълнаха. Амброзията, сладостният огън, които горяха в нея, го възбуждаха. Тя лежеше сладостно достъпна, подтиквайки го, увещавайки го. Страстта туптеше в лудо темпо, молейки за утоляване. В снопа лунни лъчи над себе си, тя виждаше фигурата, която я покриваше, която я изпълваше.

В този миг тя се упрекна.

— Господи, какво правя аз?! — промърмори тя, съпротивлявайки се на силата, която я теглеше към женската й същност.

Твърде късно. Тя се бе издигнала към Ивън, опитвайки се да го задържи. Необуздано се впусна с него по гребена на атлазената вълна, горейки от нетърпение да попие разливащия се фонтан, докато той се разтвореше в нея.

Райън! Райън й бе сторил това — бе я накарал да усеща една болезнена лудост, един развихрен копнеж, които не се подчиняваха на разума й. Щеше ли да бъде така с всеки мъж, чиято молба трябваше да бъде изпълнена? Но само с Райън всичко винаги щеше да бъде напълно завършено и съвършено.

Ръцете на Ивън трепереха, когато се отдръпна. Джениел бе повече, много повече от това, което очакваше. Той се чувстваше великолепно — изчерпан, спокоен и свободен.

Ивън нежно наклони устните си и леко целуна Джениел. Жадуващите му пръсти все още леко докосваха спокойната, мека като копринена кожа на гърдите й. След миг той отново щеше да бъде готов за нея.

— Джонатан Чепмън е пълен глупак! — прошепна Ивън, докосвайки шията й и гърлено се изсмя. — Великолепният ти годеник бе слисан, когато му поверих тайната, че е баща на детето ти. Прости ми, Джениел, но не можех да не му кажа. Изкушението да го измъча бе неудържимо. Да те остави, без да изчака да разбере дали си заченала…

Джениел се вцепени и се олюля, освободена от прегръдките на Ивън. Обезумяла, тя тръсна глава, за да проумее. Не, не бе възможно да е чула добре! Защо, за бога мъжете винаги разрушаваха скъпите мигове след правенето на любов с отвратителното си говорене?!

Вбесена, тя облече корсажа на роклята си и го закопча.

— Казал си на Джонатан, че съм носила в утробата си неговото дете?! — горчиво повтори тя. — Нищо чудно, че е бил потресен. Той мислеше, че съм девствена.

От гърдите на Ивън се изтръгна остра въздишка. Той развълнувано протегна ръце към нея и я дръпна към себе си.

— Какво каза, Джениел? — настоятелно запита.

Джениел необуздано тръсна глава. Тих, изпълнен с горчивина смях се изтръгна от гърлото й.

— Господи, Джениел, аз не съм… — заекна той.

— Джонатан не знаеше нищо за детето — твърдо каза тя. — Детето бе от Райън.

Ивън бързо се изправи на крака и улови ръката й.

— Нямам причина да съжалявам за това, което сторих, Джениел. Нито пък ме интересува чие дете си заченала. Това е останало в миналото. Съжалявам единствено за тази нощ и този момент.

Той нежно склони глава, за да я целуне.

Джениел с болка усети аромата му, привлечена от силните и мили ласки, с които я бе обсипал. В този миг част от вкопчилата се за нея мъка — изчезна.

— Омъжи се за мен, Джениел! — прошепна Ивън, притискайки я към себе си.

Джениел погледна нагоре към блестящия рояк от звезди, поръсил синкавочерните небеса. Погледът и се понесе към луната, а след това към златистото сияние над Сейнти. Все още мислеше за Райън. Винаги за Райън.

 

 

На борда на „Уейвърли“ Райън се бе отпуснал на удобното си място. Очите му гледаха танцуващите сребристи лъчи на лунната светлина, изпълняващи един внушителен спектакъл над койката. Корабът бе спрял и непрестанно се полюшваше насам-натам, разсейвайки нереалното сияние над него, донасяйки спокойното видение на платиненоруса коса, натрапчиви теменужени очи и нежност… Винаги — нежност, щом Джениел приковеше мислите му. В този миг той я почувства много близо. Прохладното ухание на жасмин се носеше над него — нейният аромат. Преди сънят да го завладее, за кратко той бе обзет от нежност.