Лина Лаутън
Пиратът лорд (10)

Глава 9

Джениел разсеяно се забавляваше с дългото паче перо, наблюдавайки как великолепните утринни лъчи на слънцето оформяха дълга блестяща ивица над сражаващите се с дракони воини върху разкошния китайски килим. Важните събития от сутринта я бяха довели до бащиното й писалище от магнолиево дърво, търсейки уединение сред купищата безмълвни пощенски пратки и законодателни протоколи и дневници.

Тя небрежно повдигна от купчината един жълт служебен плик, носещ печата на британската корона, възбудил любопитството й заради подателя си. Чарлз Пикни бе изпратил писмото до баща й от задържания на чарлстънското пристанище британски кораб, преди размяната му и отпътуването за Филаделфия. В общи линии писмото съдържаше предложения за законодателни реформи, които малко интересуваха Джениел в този изключително важен ден.

Погледът й попадна върху разположеното напречно на стаята канапе от махагон. Поставената в средата му възглавница бе елегантно поправена след нощта, когато тя и Райън прекараха сами в библиотеката.

Джениел се усмихна, изпълнена с копнеж, припомняйки си изненадата, когато намери по-късно под възглавницата си прегънат бял плик. Тя нетърпеливо го отвори и избухна в смях, когато купчина бели пера се изсипаха в ръката й. Полетя към гардероба, подбирайки сутрешна рокля с цвят на мандарина и забързано завърза подходяща панделка около шията си.

След това се спусна на долния етаж, надявайки се да срещне Райън по време на закуската с останалите гости.

Прислужникът Джеба важно я осведоми, че мистър Диверъл и мистър Орд са закусили по-рано и са заминали за „Чели“. Прикривайки разочарованието си, Джениел се присъедини към Джонатан и другите гости, независимо от това, че болезнената празнота, която чувстваше, не й даваше покой. Дори остроумните опити на Джонатан да я разсее и ободри, не можаха да спасят опустошения ден. Той отдаде причината за нещастието й на предстоящото си пътуване до Европа.

И така, Райън се бе появил отново със светкавичния си маниер и след това също така бързо си бе отишъл, а в интервала, който следваше, й бе много трудно да забрави всичко.

Скърцането на колела, завиващи към входната алея, рязко подразни слуха й и я откъсна от размишленията й. Тя отиде до прозореца и разпозна Майки, който дърпаше поводите, за да спре впряга. Брендън Орд яздеше встрани от него. За миг помисли, че това може би е Райън, и сърцето й подскочи.

— Добър ден, мис Джениел! — поздрави Брендън, когато тя излезе в колонното предверие.

„Брендън е“ — осъзна Джениел, слизайки по мраморните стъпала.

— Майки трябва да вземе лекарство от една от вашите акушерки за болна негърка от „Чели“. Не е необходимо да се притеснявате, аз мога да почакам, докато той я открие.

Брендън говореше с уважение. Черните му очи оглеждаха стегнатата фигура на Джениел.

— Глупости, Брендън! Влез да се скриеш от вятъра — усмихна се топло Джениел.

Брендън я последва във великолепния хол, неуверен и притеснен за това, как щеше да изпълни мисията си. Грубите думи на Райън още звъняха в ушите му.

— Дай й писмото и я доведи! — бе заповядал той.

— А ако тя откаже? — бе попитал Брендън.

— За бога! Казах да я доведеш!

Брендън усещаше плика в джоба си, докато Джениел се разпореждаше да им бъде сервиран чай. Той се разположи в широк френски стол с лице към нея, погълнат от изяществото на официалната гостна на Петерсън.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Мис Кейли още ли ви гостува? — тихо попита той.

— Отпътува вчера с шлепа. Тя бе ужасно отегчена от ежедневието в „Петерсън“ — отвърна разсеяно Джениел.

Тя все още недоумяваше каква бе причината за ексцентричното поведение на Кейли след разходката й до Денсър Крийк преди няколко дни. Кейли винаги се глезеше и капризничеше, когато наоколо нямаше мъже, ала след импулсивната езда през онзи следобед поведението й бе станало непоносимо.

В края на краищата Брендън не можеше повече да отлага изпълнението на своята мисия. Майки се бе върнал и чакаше навън край фургона. Той подаде плика на Джениел.

— Мистър Диверъл ме помоли да ви предам това — каза официално Брендън. Преди да отвори писмото, Джениел се вгледа в старинния печат на Диверо, поставен решително върху червения восък.

Погледът на Джениел бързо профуча по редовете от учтиви думи.

„Скъпа мис Петерсън,

Има някои неща в «Чели», които изискват мнението на една добре възпитана и изискана дама като вас. Моля, да дойдете днес с Брендън. Аз ще Ви придружа обратно до «Петерсън», преди да мръкне.

Райън Пол Диверъл“

Джениел препрочете бележката леко учудена и ядосана от заповедническия тон на думите. Това не убегна от погледа на Брендън, който зорко я наблюдаваше.

— За какво всъщност става дума? — попита тя.

— Там има някои неща, принадлежали на майка му, които тя е завещала на вас — спокойно отвърна Брендън.

— Райън напълно реставрира и обзаведе имението. Може би ще ви бъде забавно да видите промените — добави той.

— Не мисля — студено каза Джениел, усещайки в себе си зараждащо се напрежение.

Брендън втренчено гледаше надолу към мършавите си загорели от слънцето ръце, търсейки подходящи думи, за да я убеди. Ако той не успееше, Райън без съмнение щеше да дойде и да я отведе, дори ако бе необходимо — и да я отвлече.

— Желанието на мис Лорена бе вие сама да изберете какво да вземете от „Чели“ — неуверено продължи той.

— Оставането ми в „Чели“ бе от привързаност към нея, а не за да получа някакво възнаграждение. — Теменужените очи на Джениел помрачняха.

— Така е, мис Джениел — леко наблегна Брендън, — но вие би трябвало да се съобразите с последното й желание.

Искрените му думи боднаха съвестта й и тя погледна към плика, на който Райън внимателно бе изписал нейното име. Образът му сякаш изскочи пред очите й. Тя желаеше да го види отново и той някак си го бе разбрал.

— Ако изчакате, аз ще облека по-топли дрехи — каза тя, надигайки се от стола и се усмихна на явното облекчение, изписано върху красивото лице на Брендън.

Той бе по-възрастен от Райън и следвайки великолепната британска традиция — доста отегчен от самия себе си. Неочаквано тя проумя колко трудна трябва да е била за него тази поръчка на Райън и същевременно се убеди, че както винаги, Райън бе постигнал намеренията си.

Джениел трепереше от вълнение, когато Брендън отправи фургона по пътя към „Чели“. Дори от разстояние тя можа да види новите мраморни колони, увенчани с коринтски капители с красиво гравирани акантови листа, блестящи под ярките лъчи на утринното слънце. Тухлената фасада на входа и дървеният екстериор на сградата бяха освежени с тънък пласт бяла боя, заслепяваща с блясъка си очите й. Изящно изработените спирални орнаменти на прозорците и балконите бяха гладко боядисани в ярките нюанси на жълтия цвят. Тя не бе подготвена за голямата промяна в „Чели“.

Брендън я повдигна от седалката на фургона и внимателно я остави да стъпи на земята. Той й се усмихна.

— Райън е направил поръчка за нова карета от Ричмънд. Моля да ме извините за неудобството на полския фургон.

Джениел го погледна изумена. Беше все още смаяна от външния вид на „Чели“.

— Това не е толкова важно — смотолеви тя, поглеждайки към прясно излъсканата и полирана гранитна стълба, водеща към входа със специално изрязани вентилационни отвори. Брендън улови ръката й и я поведе към гостната. Тя повдигна теменужените си очи към полилея от ирландско стъкло, окачен на гладкия таван на вестибюла. Когато минаваха под него, кристалните му висулки нежно звъняха. Брендън повика Райън и от гостната като тътреше краката си се появи Джордж Сайлъс.

— Господар Райън бъде долу скоро. Той бъде видян при басейн горен етаж — промърмори тихо Джордж и се усмихна на Джениел.

— Басейн? — Не повярва на ушите си Джениел и се обърна към Брендън.

Той тихо се изсмя.

— Както сама ще се убедите, вкусовете на Райън се различават от тези на повечето хора. Бих останал да се насладя на изненадата ви, но имам доста задачи за изпълнение по полетата. Приятно прекарване на деня, Джениел!

Брендън свали плетената си сламена шапка, за да се сбогува.

Джениел неуверено се усмихна, виждайки го да излиза. Джордж Сайлъс също излезе и се изгуби по дългия коридор надолу към кухнята, оставяйки я да стои сама в предверието. Неочаквано, тя бе обхваната от опасения. Не трябваше да идва тук, и при това сама. Трябваше да доведе Мина със себе си. Каква ли лудост я бе обхванала? Ако сега побързаше, сигурно щеше да открие Брендън, преди да се е отправил към полетата и да го помоли да я отведе у дома. Тя се обърна към вратата.

— Джениел! — спря я гласът на Райън.

Тя бавно се обърна и го видя да тича надолу по стълбата, прескачайки стъпала, закопчавайки копчетата на маншета на надиплената си риза. В очите му, които за миг срещнаха погледа й, се четеше искрена топлота и гостоприемство. Широка усмивка огря лицето му, когато я доближи.

— Поласкан съм, че дойде — нежно каза той, посегна към ръката й и я повдигна към устните си.

Джениел усети познатото трепване от пламенното му докосване. Тя решително отстъпи.

— Брендън каза, че тук имало вещи на майка ви, които аз също трябва да видя — сдържано промълви тя.

— Да, но по-късно, Джениел. Нека ти покажа част от обновеното имение — каза разпалено Райън и улови ръката й.

— Промяната на фасадата е доста голяма — язвително подметна тя.

Той се разсмя, без да обръща внимание на неприветливите й обноски.

— Прищявка на един чувствителен перфекционист от Чарлстън — обясни той. — Одобряваш ли я?

— Не знам — отвърна замислено тя и го последва към официалната гостна.

Погледът й бе привлечен от шарките на новите тапети, които бяха изрисувани с темперни бои на ръка и чийто стил бе смесица от елементи на рококо и Чипендейл. Една новозакупена червена маса стоеше в центъра на помещението. Тя плъзна ръка по сияещото, идеално полирано дърво. Забеляза подредените встрани и съчетани по цвят столове с двойно извити, гравирани с акантови листа крака. Новият, тапициран с брокат диван в стил кралица Ан, бе разположен срещу широкия прозорец. Изящните му очертания излъчваха елегантност и комфорт.

— Красив е — призна Джениел.

— Диванът е важна покупка за всяко имение!

Внезапно тя почувства, че се изчервява и отстъпи назад към коридора. Той я поведе напред към библиотеката. Бутна двойната врата и я остави широко отворена.

Джениел ахна. Големите книжни рафтове бяха запълнени с нови подвързани книги. Погледът й се устреми към лъскавото писалище, богато украсено с класически орнаменти и елементи от рококо. Закупената от Нюпорт игрална маса с френски, спираловидно орнаментирани крака, бе разположена под прозореца. Ярко оцветените карти за игра бяха подредени на ръка по 100. Две изящно гравирани кресла украсяваха всяка от страните на камината, допълнени от поставеното край нея осмоъгълно барче за напитки.

Тя изненадано вдигна очи към Райън. Той леко се усмихна и повдигна капака на барчето, излагайки на показ подбраните висококачествени вина.

— Виното щеше да се стопли, преди Джордж Сайлъс да успее да го донесе от столовата. Ето защо аз го преместих тук. Сега пък бучките лед ще се разтопят, докато ги донесе — пошегува се Райън, наблюдавайки реакциите на Джениел.

Тя с разбиране се усмихна, припомняйки си своето собствено раздразнение от невероятната мудност на стария домашен слуга на „Чели“.

— Купил съм и други неща, но те все още не са пристигнали от горното течение на реката — обясняваше Райън, извеждайки я от помещението.

— Всички стаи ли са ремонтирани? — предпазливо попита Джениел.

— Остава една на горния етаж.

Те се заизкачваха по стъпалата, застлани с дебела пътека. В дългия коридор на горния етаж се носеше аромат на почистващи масла и восък.

Райън спря за миг пред вратата на бившия будоар на Лорена Диверъл. Когато се обърна към Джениел, изражението на лицето му бе непроницаемо.

— Странно — отбеляза той, — но аз не можах да докосна тази стая. Сякаш току-що е освободена. Списъкът за теб се намира вътре, както и всички изброени в него неща. Майки ми помогна при подреждането и пакетирането. Аз ще бъда на долния етаж — каза той и забързано закрачи по дългия коридор.

— Райън! — извика подир него тя.

Спирайки в началото на стълбите, той се обърна и я погледна въпросително.

— Обновеното имение е много красиво — промълви тя.

Той се усмихна, кимайки утвърдително и продължи към долния етаж. Тя гледа след него, докато изчезна от погледа й. Щом отвори стаята у нея се породи познато безпокойство. Изведнъж станаха ясни причините, поради които Райън я молеше да посети „Чели“. Дълбоко го бе разтревожило нещо, свързано с красивата му майка, и той искаше да се освободи от всичко, което му напомняше за нея. „Доста глупаво!“ — реши Джениел и огледа злокобната стая.

Тя приседна на запазеното канапе и плъзна ръка по добре познатите спираловидни фламандски орнаменти — навик, който бе придобила от времето, когато четеше на Лорена. Списъкът, за който бе споменал Райън, лежеше на близката тапицирана табуретка. Бродейки из стаята, тя избра френския порцеланов часовник, обкованата със сребро лампа, датската керамична тенджера и ги подреди върху тоалетката от черешово дърво. Лорена бе продала по-голямата част от обзавеждането на „Чели“, но запази любимите си мебели от спалнята. Великолепната махагонова маса, както и изящния скрин, който така се харесваше на Джениел, се нуждаеха от специална опаковка. Изработения от синьо стъкло ловджийски рог, намиращ се върху полицата над камината, Джениел щеше да държи в ръце при завръщането си в „Петерсън Ууд“. Това произведение на изкуството щеше да остане като уникат.

Джениел разглеждаше и обмисляше дългия списък в ръцете си. Несъмнено щеше да е по-лесно, ако остави обемистите неща в „Чели“, но Райън очевидно не желаеше това.

Майки и Ирен влязоха в стаята и донесоха куп меки парцали за пакетиране. Джениел ги погледна, изпълнена с опасения.

— Не безпокойте, мис Джениел. Хермън и аз ще гледа внимателно ваши неща до „Петерсън“ — окуражи я Майки.

— Господар Райън моли вие отиде него за обяд долен етаж — кисело съобщи Ирен.

Джениел кимна, доближи се до скрина и отвори тясното средно чекмедже. Атлазената кутия за бижута на Лорена все още стоеше на това закътано място. Джениел я отвори. Диамантената брошка и комплектът сватбени пръстени, украсени със сапфири и диаманти, бяха вътре. Тя надникна в списъка и видя, че бяха предназначени за нея. Помисли си, че навярно и Райън желае да ги притежава и затвори кутията. Доволна, че задачата й бе изпълнена, тя остави Майки и Ирен да подреждат нещата в голям сандък.

Брендън и Райън я очакваха в стаята за закуска, която бе в съседство с верандата. Един очарователен комплект от плетени столове, ограждаше красивата нова маса. Брендън настани Джениел в слънчевия край на масата с лице към Райън. Храната бе обикновена, но чудесно приготвена, а и Джениел бе доста изгладняла. Тя внимателно слушаше безгрижните добродушни закачки между двамата мъже и размишляваше върху разговора им за болестта „ръжда“ по младите листа на памука.

— Аз запазих разходката из господарското крило за накрая — внезапно съобщи Райън, което стана причина Брендън да се задави с един залък.

— И стаята с басейна ли? — смеейки се попита Джениел.

— Басейн? — Райън недоумяващо стрелна Брендън с очи. — По дяволите, сигурно става дума за моята вана! — засмя се Райън, размазвайки масло върху филия прясно изпечен хляб.

Последните реплики напомниха на Брендън, че трябваше да се върне на полето. Той се извини и излезе изненадан и леко раздразнен от арогантното поведение на Райън към Джениел. Всичко това го безпокоеше.

Джениел стоеше в очакване на подходящия момент да обсъдят бижутата на Лорена и наблюдаваше как Райън внимателно сгъва бродираната салфетка.

— Райън — поде тя, — в кутията за бижута в стаята на майка ти, се намират сватбените й пръстени и диамантената й брошка. Сигурна съм, че има някаква грешка в списъка на Морис Чепмън…

— Те са твои, Джениел — остро я прекъсна Райън. — Аз нямам нужда от тях.

Тя сведе поглед към чинията си, преценявайки думите му и почти изпита желание да не се бе съгласил.

— Ела, искам да ти покажа басейна! — засмя се Райън и й помогна да стане.

Тя се поколеба пред стъпалата.

— Райън, не мисля, че това е уместно.

Говореше тихо и втренчено го гледаше, мислейки си за стаята на горния етаж, в която за пръв път се бяха любили.

— Нямам намерение да се къпя — каза той. — Само ще ти покажа стаята.

Той се спря в очакване. Леденостудените му очи бяха внезапно помрачнели.

— Няма да те докосна, Джениел — тихо каза той, — освен, ако ти не го пожелаеш!

Тя погледна изпитателно. Той бе невероятно красив в сиво-синьото си кадифено сако.

— Ще видя стаята, след което ще трябва да се връщам в „Петерсън“. Неочакваната ти покана разруши всичките ми планове за деня.

Тя прие ръката на Райън, движейки се като насън нагоре по витата стълба. Близостта им бе завладяваща и успокояваща като нещо напълно естествено. Тя чувстваше, че и преди бе вървяла по този път съвсем близо до него.

Той широко отвори вратата към господарското крило на къщата, наблюдавайки израза на нескрито възхищение върху лицето й. Нюанси на тъмночервен, цинобър, виолетов, абаносовочерен и тебеширенобял цвят избухваха в пъстър калейдоскоп, създавайки един необуздан ефект на завладяващо въздействие. Тя се отпусна в един тъмновиолетов фотьойл. Краката й галеха дебелия килим с цвят на слонова кост, а широко отворените й очи се опитваха да попият лудостта на нюансите.

— Одобряваш ли? — попита насмешливо Райън и отново я вдигна на крака.

— Как, по дяволите, си подбрал такива цветове?! — ахна тя.

Той самодоволно се усмихна и я поведе към вътрешната стая с капаци на прозорците. Елегантната обширна мраморна вана бе хлътнала под нивото на пода. Малки златни делфини разпръсваха тънки струйки вода от раззинатите си уста. Джениел бе онемяла. Тя застана вцепенена и втренчено се загледа в мраморния квадрат долу. През това време Райън излезе и се върна с две кристални чаши, пълни с любимото й бордо.

Това бе тяхната стая, тяхната изключително вълнуваща стая. Тя повдигна чашата си. Големите й теменужени очи го погледнаха и лицето й бе огряно от одобрителна усмивка.

— Всичко това е смайващо, Райън! — каза тя.

— То е точно това, което желая сега — спокойно отвърна той и отпи от виното си.

Тя бавно се върна в спалнята, приближи до прозореца и погали с крайчетата на пръстите си облегалката на украсения с дърворезба стол. Слънчевата светлина в късния следобед се процеждаше през потъмнелите драперии на прозореца. Очите й се любуваха на великолепната гледка към земите на „Чели“. Гигантският дъб край входната алея разстилаше величествена сенчеста пътека, която водеше към широките гранитни стъпала на имението.

— Райън — промълви като насън тя, — как успя да поставиш плика с перата под възглавницата ми?

Райън тихо се засмя.

— Взех на заем пера от гълъбицата, направих си крила и прелетях до стаята ти! — закачливо отвърна той и очите му блеснаха.

— Но в имението имаше толкова много гости! — ужаси се тя.

Тя усети топлия му дъх върху шията си.

— Стига въпроси! — нежно каза той. — Ела! Ще те изпратя до дома.

— Това бе един прекрасен ден, Райън.

Тя леко се подпря на ръката му и вкусвайки моментната близост пожела този миг никога да не свършва.

— „Чели“ се нуждае от господарка, Джениел! — прошепна той и долепи лицето си до платиненорусата й коса.

За миг тя се озова в обятията му. Устните му докоснаха нейните — настойчиво и умоляващо, докато пръстите на ръцете му бяха заети с роклята й. Тя се притисна към гърдите му, завладяна от желание. Той я положи на леглото и се отпусна до нея. Устните му обгориха шията и гърдите й.

— Сега, Райън — прошепна тя. Те се движеха в нежен унисон, поделяйки и давайки всичко, изкачваха се бавно към вълнуващия връх от избухнали трепети. Пресушени от страстта си те легнаха бездиханни и изчерпани.

Широката длан на Райън погали лицето й.

— Няма ли сълзи този път? — попита с пресипнал глас той.

— Никакви — тихо промълви Джениел.