Лина Лаутън
Пиратът лорд (29)

Глава 28

Райън сепнато повдигна глава и се напрегна от шума на застрашителните стъпки, които приближиха залостената врата. Той несъзнателно издърпа тежката верига, приковаваща го към задния дъсчен трюм. Сега в съзнанието му дните се сливаха, а еднообразието им бе прекъсвано единствено от мъченията горе на палубата, когато португалският помощник-капитан — Инди, упражняваше уменията си и биеше с пръчка останките от плът по гърба му.

Болезнено предчувствие го обзе след първите пет удара, поздравяващи го с „добре дошъл“ при страданието. От следващите пет той почувства, че се извисява и свободно излетя от собственото си тяло, отлитайки безпрепятствено към най-долната бездна, където не усещаше нищо и най-накрая се пробуди в ръцете на Драш.

— Рион!

Гърленият глас на Драш подразни слуха му. Драш отиде до вратата и се ослуша. Отекващите стъпки постепенно заглъхваха надолу, към трюма за товари. Инди като че ли се бе уморил от упражнението.

Райън се протегна по корем, без да обръща особено внимание на настоятелните молби на Драш да се погрижи за гърба му. Цярът, който Драш бе забъркал със слюнки и парчета от мухлясали бисквити, бе успокоил отчасти болката и бе спрял кървенето.

Мотивите на Мийд Бенингтън бяха съвсем явни. С бичуването той трябваше да си осигури авторитет, да унижи Райън, да го прекърши и разбира се — да получи един скрит реванш за раната, направена му от ножа на Уайлър. Но Бенингтън сигурно желаеше още нещо от него. В противен случай — би го убил още на борда на „Уейвърли“.

Драш протегна ръка и се наведе към прангата, която го придържаше към задните греди. Инди бе предпазлив и разбираше, че със силата си Драш можеше да разчупи дървения обков и сам да се освободи. Инди говореше езика на неговия народ.

— Прекрати мърморенето си! — изпъшка Райън. — Енрико не е между живите, за да преведе, а аз не мога да разбера думите ти!

Изпаднал в луда еуфория от болката, той неочаквано тихо се разсмя, забелязвайки сърдитото мръщене на Драш каза:

— Не, чернокожи мой приятелю — прошепна Райън между изблиците от смях, — аз не съм полудял, а само си спомних един друг дивак на една друга земя, който опитваше да успокои страданието ми с церовете на племето йемаси.

Драш проточи масивния си врат и неуверено се усмихна на Райън.

— Това се случи в „Чели“ — възобнови бълнуването си Райън. — Моят приятел Ивън бе там… не, Ивън не ми е приятел. Ако не бе той, аз щях да съм в Шотландия, женен за девойка с огнени коси и очи с цвят на есмералди. Да, и тя бе миловидна девица… Знаеш ли нещо за девиците, черни ми приятелю? Те създават неприятности, но са възхитителни. Ех, а пък аз им се наситих…

— Рион! — Извика Драш, прекъсвайки неговия транс.

Райън се отпусна по корем върху покритите със засъхнала кръв корабни платна. За щастие, заспа.

 

 

Пиратската шхуна „Коперхед“ бе опънала платна по южния вятър под блестящото лазурно небе и се носеше със скорост, която за Джениел изглеждаше невероятна. Тя бе благодарна, че никой не бе я доближавал, откакто бе настанена в малката каюта, с изключение на един въоръжен моряк с прошарена коса, който два пъти на ден й донасяше подноса с храна и ведро с прясна вода. Дни преди това тя бе видяла да оковават Райън във вериги и да ги отвеждат с Драш някъде надолу под палубите. Оттогава не бе го виждала нито веднъж.

През трите изминали дни на борда на „Коперхед“ Джениел имаше достатъчно много време да мисли и да крои планове. Усещаше, че е станала твърда и непроницаема. Дори ужасните мигове от последната сцена на борда на „Уейвърли“ не я измъчваха. Тя щеше да оцелее, като надхитри всички.

Пиратският капитан Мийд Бенингтън привлече нейното внимание. На ръст почти колкото Райън, с хищнически черти, той говореше като джентълмен и високомерно и надменно командваше екипажа на кораба си. Райън като че ли го познаваше отпреди и сякаш му бе обиден за нещо. Единствено очите на Бенингтън я плашеха. Дълбоко в тях се таеше някакъв трескав кехлибарен блясък на жестокост.

Пиратите търсеха злато, а нейният баща можеше да отдели от своето. Какво ги привличаше повече от златото? Сигурност? Не, те бяха обречени и преследвани хора, загрубели и безчувствени авантюристи, какъвто бе станал и Райън, след като я отвлече от „Ел Робле“. Тя трябваше да намери начин да се доближи до Мийд Бенингтън и да му направи едно предложение, което щеше да й помогне да се върне невредима в Чарлстън.

Когато бърникаше вътрешното резе на вратата с ноктите на ръката си, то леко помръдна. Струваше си да опита.

Тумбестият пират, който държеше подноса на дървената си ръка, се хлъзгаше и клатушкаше върху покапалата мазнина на дъсчения под. Черните му венци се оголиха в хищна усмивка, докато я оглеждаше похотливо и злобно.

Джениел отстъпи от непоносимото зловоние, което се излъчваше от него.

— Кажи на капитана си, че желая да говоря с него! — каза тя, влагайки в думите си цялата решителност, на която бе способна.

Ледените като мрамор очи, вкопани в обветрените бръчки на лицето му, се обърнаха и проблеснаха към нея. Той с нищо не показа, че я бе разбрал.

— Разбирате ли английски? — настойчиво запита Джениел.

Сакатият пират посочи към нея с мръсния си осакатен пръст.

— Дамътъ има нужда от мъж! — нахално й се подигра той, посочвайки нарастващата изпъкналост между краката си.

Джениел се отдръпна към амбразурата, оглеждайки се трескаво за някакъв път за бягство. Вонящият му на ром дъх опари шията й.

— О, капитанът обича големи жени да го завладяват. А пък аз харесвам мършави повлекани, дето са кожа и кости.

Той свирна, пъхвайки изкривените пръсти в устата си и след това погали нежните й гърди.

Джениел се въоръжи с цялата си сила и самообладание. Когато лепкавата, жълтеникава слюнка от беззъбата му уста докосна рамото й, тя си помисли, че ще повърне, ала вместо това изпищя.

 

 

Мийд Бенингтън мъчително наведе рамото си и погали снежнобялата превръзка, която покриваше ребрата му. За негово щастие шотландският капитан бе стар, тромав и непохватен с ножа. Той повдигна нагоре очи и се намръщи, виждайки Инди да влиза в каютата.

— Един проблем, капитане — забързано изфъфли Инди и погледна встрани от суровите жълтеникави очи, които го гледаха свирепо.

— Какво означава това? — настойчиво запита Мийд Бенингтън.

— Жената, капитане. Долф, капитанският готвач, се опита да я възседне и…

— Успя ли? — засмя се Бенингтън и се завъртя на стола си.

— Чух писъка й и го издърпах, преди да препусне!

Бенингтън издърпа револвера си и насочи дулото право към сърцето на португалеца. След това небрежно превъртя барабана.

— Вероятно Инди предпочита смъртта пред подчинението на заповедите ми! — каза Бенингтън.

Кехлибарените му очи проблеснаха с убийствена насмешка. Инди усети капчици студена пот по лицето си. Бе виждал своя капитан да убива човек заради по-малко провинение от това. Той тежко се отпусна на коленете си и умоляващо допря двете си ръце.

— Не можех да знам, капитане! — захленчи той.

— Тя бе поверена в твои ръце, Инди! Наредих никой да не я закача. Тя е много ценна за мен, тъй като смятам да я разменя.

— Знам, капитане.

Бенингтън отклони встрани револвера си.

— Ти и Долф ще трябва да увиснете на мачтата — колебливо каза той. — Окови Долф във вериги, докато стигнем пясъчния риф. Що се отнася до теб…

— Аз ще й нося храната, капитане — нерешително предложи Инди.

Бенингтън отметна назад главата си и се разсмя.

— И не забравяй да й запушиш устата, та писъците й да не се чуват! Някой ден, Инди, аз мога да я дам и на теб, след като съм приключил с по-важните неща. А дотогава — ще я оставиш на мира!

Инди покорно кимна и бавно стана, забърсвайки с опакото на косматата си ръка потта, която обливаше лицето му.

Бенингтън все още си играеше с револвера си.

— Какво става с негодника от трюма?

— Не издава нито звук, докато го бия, капитане!

Бенингтън разстла навигаторските карти на масата и се наведе над тях.

— След един ден ще пуснем котва в Рам Кей — замислено каза той и продължи полугласно. — Дори в „Броксбърг“ той бе отвратително упорит!

Неочаквано се развесели и се обърна към Инди.

— Нека го доведат при мен и донесат много храна. Той ще може да ме гледа, докато вечерям.

— Но, капитане, човекът е…

— Окървавен? Вонящ? Изтощен и умиращ от глад? Толкова по-добре! Това ще отвори апетита ми.

Бенингтън се усмихна, а животинските му очи се изцъклиха в очакване.

Райън се нуждаеше от малко подкрепа, когато чистият морски въздух докосна белите му дробове. Португалският помощник-капитан не носеше плетения камшик на колана си. Вместо това на бедрото му се поклащаше италианска сабя от потъмняло сребро.

Избледняващата дневна светлина се носеше от последните лъчи на пламтящото слънце — ослепително пурпурно кълбо, което се настаняваше в своето водно гнездо. Нежен полъх на морския бриз нагъна парцаливите панталони на Райън, докато следваше Инди към горната палуба.

Благословени мигове на свобода от оковите, морска пяна пръскаща лицето му и светлина… господи, да… светлина!

Мийд Бенингтън мрачно кимна, когато Райън влезе в каютата. Той доля мадейра в наполовина изпразнената си чаша и стрелна Райън с безизразните си кехлибарени очи. Устните му се изкривиха в надменна усмивка.

— Как я караш, негоднико Райън?

Райън мислено го удари. След това успокои яростта си. Мийд Бенингтън притежаваше известен налудничав маниер на поведение, който добре се запомняше.

— Какъв отговор очакваш? — запита външно спокоен Райън.

— Кратък! — изръмжа Бенингтън.

— Днес нямаше никаква гимнастика с камшика на твоите главорези и никаква солена вода или гранясала каша! Може пък моята представа за пиратския начин на живот да е погрешна.

— Вероятно! — отвърна Бенингтън и потопи показалеца си във виното. — Какво мислиш за мореплавателското ми умение?

— Резултатно — за полуразрушени плавателни съдове! — отвърна Райън.

Райън ядосано грабна шишето с виното от масата и си наля пълна чаша с мадейра. Изпи го на един дъх и отново си наля, без да откъсва очи от Мийд Бенингтън. Той имаше предимство. Бенингтън искаше да получи нещо от него.

Райън продължи безразсъдното си поведение.

— Къде е момичето? — настойчиво попита той.

— Засега е в безопасност. По-нататък всичко ще зависи от твоите действия! — студено отвърна Бенингтън.

— Накъде плавате? — попита Райън, усещайки успокояващото въздействие на пивкото вино в празния си стомах.

Бенингтън го стрелна с мрачен поглед.

— Първо — условията! — изръмжа той. — Твоите услуги след пристигането, срещу нейното безопасно завръщане в Каролина!

— Какви услуги? — подигра се Райън. — Да подложа гърба си на Инди, за да поиграе камшикът му? Още една окаяна душа, която да обитава изоставения ти въшлив трюм. Трябва да ти откажа!

В този миг вратата на каютата леко се открехна и се появи готвачът, носейки табла с димяща храна. На масата бяха поставени голям самун хляб, варени малки морковчета и едно сочно пиле, плуващо в собствения си сос.

Райън преглътна, замаян от вида на храната. Последното му хранене бе на борда на „Уейвърли“, няколко дни преди това.

Смеейки се истерично, Бенингтън ритна таблата с ботуша си, разпращайки парчетата от разбитите глинени съдове и разсипаната храна из каютата.

— Ако желаеш да ядеш, негоднико, ближи дъските като куче!

Той бе мъртвешки блед и треперещ от ярост. Гласът му неочаквано секна и премина в безумен смразяващ смях.

Райън полека се отпусна на един стол, решен да удържи срещу бесуващата лудост. Той добре помнеше начините. Спокойно изправи шишето с вино и посегна за две калайдисани канички. Напълни ги догоре и предложи едната на Бенингтън.

Хипнотизиран за миг, Бенингтън се вторачи в протегнатата кана. След това нервно стана от стола си и разтърка с ръка челото си. Унилото му изражение показа на Райън, че възбудата му спада.

— Говореше ми за условия — тихо му напомни Райън.

Все още потиснат, Бенингтън го гледаше безизразно. След дълго мълчание се прокашля.

— Директорът в „Броксбърг“ хвалеше умението ти за проектиране и строителство. Все още ли го притежаваш?

Това Райън най-малко бе очаквал. Спокойно отговори:

— Да, така е.

— Момичето е дъщеря на Джон Петерсън — лаконично отбеляза Бенингтън. — Една обява в Хавана твърди, че си я отвлякъл. Бе определено щедро възнаграждение за онзи, който те залови. Сега нейната свобода зависи от нашето сътрудничество.

— От какъв проект се нуждаеш?

— В лагуната Рам Кей ще бъде построен док, а също така и един сухопътен мост над залива, който ще бъде отворен за мен и ще затваря пътя на всеки натрапник, давайки ми възможност да избягам, ако това е необходимо. Моята сила нараства, Райън. Нуждая се от пристани за товарене и разтоварване. Колонията ми на пясъчния риф е пълна с хора като мен. Хора, които…

— Се нуждаят от крал! — рязко отбеляза Райън.

Бенингтън го изгледа сърдито.

— Континенталната флота е обявила война на пиратите, които плячкосват американски кораби. Те ще те принудят да оцелееш, както направих аз.

Райън не бе имал работа с континенталната полиция.

— С какви материали разполагаш? — безцеремонно попита той.

— Два търговски кораба се разделиха напоследък с товара си от дървен материал, който е натрупан на брега.

Бенингтън увърташе, отпускайки се под въздействието на виното.

Райън се раздвижи на стола си и се наведе над масата.

— Ето сега моите условия! — дрезгаво изрече той. — Аз ще проектирам твоите докове и мостове в замяна на безопасното завръщане на момичето в Чарлстън. Няма да искате никакъв откуп за нея, както и аз да я придружавам до пристанището. Под ваша охрана — ако много държите на това.

— Не! — изрева Бенингтън и скочи на крака, а жълтеникавите му очи блестяха от ярост.

Райън бавно се надигна от масата до нивото на твърдите като кремък очи на Бенингтън.

— Извикай португалския си идиот и ме върни в трюма!

Бенингтън трепна и колебливо махна с ръка. Той имаше нужда от умението на Райън, но проклетият негодник бе отишъл далеч. Знаеше, че проектът не бе по силите на когото и да било от хората му. Кокалчетата на ръката му побеляха, стиснали масата отстрани.

— Не си направил списъка с условията за собственото ти освобождаване! — язвително каза Бенингтън.

— Няма да те моля повторно за това! — отвърна Райън.

— От теб ще стане забележителен пират, Райън!

Райън с безразличие сви рамене.

— Обикновено доказвам това със сабята — спокойно отбеляза той. — Засега имам нужда от баня, поднос с прилична храна и мехлем за гърба ми. А що се отнася до дъщерята на държавника…

— Тя твоя собственост ли е?! — лукаво го прекъсна Бенингтън и насочи безизразните си очи към издатината на мъжествеността му.

— Желая да я видя! — озъби се Райън.

— Когато му дойде времето, Райън. Смятай, че тежките ти изисквания дотук са приети, с изключение на момичето. Това само би те възбудило, а няма да бъде толерантно от моя страна. Предупреждавам те, Райън — моето великодушие може лесно да изчезне.

Райън се обърна към вратата.

— Кога ще акостираме?

— Утре на обед! — запалено отвърна Бенингтън, позволявайки на ръката си да потрепне по издутите му слабини. Райън Диверъл притежаваше една непостоянна и объркана чувствителност.

Бенингтън замислено наблюдаваше как широкия гръб на Райън изчезна в дъното на коридора. Засега дивечът щеше да бъде оставен на мира. Диверъл бе направил грешка. Помисли си, че е спечелил.