Лина Лаутън
Пиратът лорд (19)

Глава 18

С върха на пръстите си Морис Чепмън проследи изпъкналата синкава вена от вътрешната страна на дланта си, изучавайки съсредоточено познатия елемент от собственото си тяло. Дългите години служба в британските съдилища го бяха накарали да привикне към емоционални изблици, но днес самият той избухна.

Мънички перлени дъждовни капки се стичаха по разперените палмови листа пред прозореца отвън, продължаваха надолу и бавно се отронваха върху отъпканата пътека, като капчици сълзи от човешко око.

Джон Петерсън бе застанал с гръб към него и ядосано бе скръстил ръце отзад. Херлсън Мейлън крачеше по дебелия турски килим и от време на време гневно потропваше с бастуна си. Лицето му все още аленееше от възбуда. Морис долови, че трудно поддържаната Херлсънова перука все още ухае на пудра. Усещайки, че ожесточението отново се надига у него, той изчака монархът от Ла Пуеблита пор ла Байя да се приготви за администриране на делото му. Двойната врата на кабинета леко се открехна пропускайки Мейлъновия домашен прислужник, които почтително се поклони.

— Капитан Диверъл е отвън — глухо произнесе той.

Морис усети пробождане, което се спусна надолу по врата му. Райън спокойно влезе, облечен в безупречно зелено сако със заострени златисти ревери. Високите му лъскави черни ботуши бяха гарнирани с лента в същия златист цвят. Морис усети завистта, която Райън предизвика, прекосявайки изискано помещението, въпреки лекото си накуцване.

— Добър ден, капитан Диверъл! — поздрави провлечено Херлсън Мейлън.

— Господа! — отвърна Райън, покланяйки се леко към групата.

Бастунът на Мейлън удари писалището от черешово дърво. Подпухналото му лице отново бе заляно от червенина.

— Вашите действия през вчерашния ден, капитан Диверъл, не позволяват повече да бъдете смятан за джентълмен! — изплъзна се от устата му.

Морис трепна от зашеметяващата тишина, знаейки колко е чувствителен Райън в това отношение. Херлсън Мейлън пръв изстреля залпа си от упреци.

— Какво целите с думите си? Може би, извинение? — рязко отвърна Райън.

— Вие предадохте невредима дъщеря ми у дома… с едно изключение — обвини го Херлсън с обезумели от гняв очи.

— И това изключение… — контрира Райън.

— Нейната добродетел, капитан Диверъл! — изсъска Мейлън.

Райън запази самообладание. Само проблясък на изненада премина по мургавото му лице. Крайчетата на устата му се сляха в решителна линия.

Морис подпря юмрук на коляното си. „Обвинение, порицание и присъда… винаги едно и също!“ — с отегчение помисли той. Окуражен от атаката си, Мейлън се бе наклонил напред.

— Вашите морални принципи са добре известни в Чарлстън, капитан Диверъл! Аз се надявах, че след като се присъединихте към компанията на джентълмени и приехте тяхното гостоприемство, ще е възможно да промените нещо у себе си. Кейли е разказала всички събития от изминалия ден на майка си, която ги предаде на мен. Трябва да разберете, че откакто изгубихме братята на Кейли по време на епидемията, тя стана единственото ни съкровище! След като й отнехте най-скъпото, от вас се очаква да се съобразите с правилата, както подобава на един джентълмен!

Райън погледна скептично.

— Това ли е причината за тази спешна среща?

Джон Петерсън пристъпи.

— Трябва да проумеете, капитан Диверъл, че неотдавнашните ви действия на губернаторския бал станаха причина да не бъдете добре дошъл и за този, който ви прие в дома си. Ние се застъпихме за вас, но както и да е. Това сега е друга работа.

— Вие застанахте зад мен само защото това ви бе политически изгодно! — остро каза Райън.

— Въпреки това, вие парадирахте с нашето благоразположение! — гневно отвърна Джон Петерсън.

Райън застана пред Морис Чепмън.

— И с вашето благоразположение ли, господин адвокат? — саркастично попита той.

— Райън, както виждам, съществува сериозна причина за този конфликт — вяло отвърна Морис.

— Силната ми неприязън към вас в този момент се дължи на безотговорното ви поведение вчера. Всичко това ме принуди да потърся мнението на приятелите си. Ако останеше на мен да отсъдя, аз повече от сигурно щях да ви погубя! — рязко каза Херлсън Мейлън.

— Не можете да ме погубите — спокойно отвърна Райън.

— Съществуват много пътища да погубиш някого и аз съм сигурен, че вие сте преминал по някои от тях! — Мейлън бе силно пребледнял от гняв.

— Джентълмени! — извика помирително Морис. — Симпатии и антипатии нямат никакво значение при случая, който трябва да бъде решен днес. Ние сме тук, за да обсъдим и вземем решение за събитията от изминалия ден. Изложете вашите условия, Херлсън! — нареди той.

Райън повдигна мрачния си поглед към Мейлън.

— Условия?! Тук аз не съм на съдебен процес. Това кабинетно кривене и гримасничене, което вие и самоуверените ви приятели приложихте, не заслужава времето, което ви отделих! Желая ви приятен ден, господа!

Той сви рамене и се обърна да си върви.

— Ще намерите вратата залостена и добре охранявана, капитан Диверъл!

Гласът на Херлсън Мейлън бе категоричен.

— Много добре, сър — спокойно отвърна Райън. — След като вие избрахте този начин — изложете условията си!

Мейлън се приготви да изстреля втория залп право в целта.

— Още днес ще огласите намерението си да се ожените за Кейли! Поканите ще бъдат изпратени по пощата. Венчавката ще се състои до един месец.

В стаята настъпи пълна тишина и Райън усети, че всички са против него. Той изчака въздействието от момента да отмине и заговори.

— А ако отхвърля исканията ви?

— Тогава ще бъдете изправен пред някои гибелни за вас обстоятелства!

— Заинтригувахте ме, сър. Нима можете да изисквате от мен да направя такова нещо и същевременно с това да твърдите, че вече не ме смятате за джентълмен? Защо искате да ускорите женитбата на дъщеря си за един нежелан младоженец?

Гласът на Райън бе язвителен.

— Просто въпрос на чест! — жлъчно отговори Херлсън Мейлън.

Джон Петерсън се оттегли към кожения фотьойл и уморено седна в него. Морис се отпусна на стола си и се загледа навън в ръмящия дъждец.

„Райън май си заслужи това!“ — тихо заговори чувството му за справедливост. Гаденето в корема все пак му напомни, че съдбата на Райън бе озлочестена от една също толкова грозна сцена. Неочаквано бе смаян от приликата на Райън с неговата майка — Лорена Диверъл: същите сини очи, същите очертани устни. Мрачен и опечален, Морис обърна лицето си в страни.

Равният спокоен глас на Райън наруши тишината.

— Обяснете за гибелните обстоятелства, сър!

Херлсън Мейлън самоуверено се пресегна през бюрото си и повдигна куп добре завързани документи. Той връчи най-горния от тях на Райън.

— Както виждате, това са пергаменти с кредитите ви от „Морски търговци“. Те красноречиво показват, че почти не сте влагали пари в банката за предстоящите ви превози на товари и същевременно доста сте просрочвали обичайното време по вноските за погасяване на отпуснатите ви от банката кредити. Сигурно ви е известно, че Джон Петерсън и аз притежаваме асоциацията „Морски търговци“ и благодарение на нашата… мм… щедрост се запазиха някои ваши просрочени сметки. Ние се запознахме и със загубите ви в „Чели“. Дори средствата от продажбата на имението няма да бъдат достатъчни, за да покрият всичките ви дългове. Научихме, че с печалбите на „Уейвърли“ все още изплащате дълговете си към Кроун.

Херлсън Мейлън разлисти купчината и с просветнало лице извади един пергамент от нея.

— Това тук е сметката при шивача ви, която е впечатляваща. А онова пък — наемите за собствеността ви в Лайндън. Да продължавам ли, капитан Диверъл?

— Да не би да имате намерение да апелирате за незабавното погасяване на дълговете ми? — попита Райън.

— Ще бъдете принуден да уредите финансовите си задължения — студено заяви Херлсън Мейлън.

Райън сви широките си рамене, давайки си време за моментен размисъл. Кейли изключително ловко го бе уловила в капана си. Той до голяма степен бе подценил намеренията й. За миг си спомни предупреждението на лейди Керълайн да внимава с тази „тъпа девственица“. При поставените условия не му бе останал голям избор. Той щеше да изгуби „Чели“, но да запази „Уейвърли“. Уайлър можеше да прави по четири плавания годишно до чуждестранните пазари и с печалбата на две от тях той можеше да погасява дълговете си — но само в случай, че пазарите предложеха добра цена, разбира се. Мислено сви рамене при мисълта за нищожните приходи от последните две плавания на „Уейвърли“. Херлсън Мейлън го бе доказал много изчерпателно.

— Аз нямам намерение да постъпвам несправедливо с вас — учтиво продължи Мейлън. — Дори бих могъл да реша като сватбен подарък да анулирам дълговете ви към „Морски търговци“, с разрешението на Джон Петерсън, разбира се. Морис ме уведоми, че имате известен опит в търговските разплащания и притежавате талант за проектиране и строителство. Аз имам нужда от човек с такива качества, който да се нагърби с това задължение в новите ми докове. По мое собствено решение бих могъл да ви предложа подобна длъжност и вашата репутация може своевременно да бъде спасена.

Лицето на Херлсън Мейлън бе кисело.

— Твърде щедър сте към мен, сър! — подигра се Райън.

— Мога да приема мъжа, който Кейли е предпочела! — надменно отбеляза Мейлън.

Райън почувства, че гневът, който вилнее у него, постепенно утихва. Фактът, че бе станал обект на уговаряне на една натрапена женитба с дъщерята на плутократ и промяната в бедняшкото му положение, му даваше малък шанс. Той сведе очи към мургавите си ръце и се загледа в добре поддържаните си нокти. Дори след грубата работа по поддържане и снабдяване на „Уейвърли“, ръцете му бяха ръце на благородник. В съзнанието му се мярна представата за бедните, просешки ръце — мръсни, отблъскващи и уморени. В най-дълбоките кътчета на ума му се появи една постоянна, разяждаща болка — той не би могъл да понесе загубата на „Чели“.

Обърна се и отправи суров поглед към Херлсън Мейлън.

— Изглежда, че не ми остава друг избор, освен благоразумно да обмисля и да взема решение — спокойно каза той.

— И какво е то, капитан Диверъл? — Очите на Херлсън Мейлън се притвориха.

— Ще взема дъщеря ви за съпруга! — изскърца със зъби Райън.

Изражение на явно успокоение премина по изпотеното лице на Херлсън Мейлън и той нервно се огледа наоколо, търсейки одобрението на другите. Морис Чепмън направи гримаса на отвращение и остана обърнат към прозореца. Джон Петерсън скочи на крака и бързо се отправи към страничния шкаф, посягайки за бутилка от скъпоценната колекция на Херлсън Мейлън.

— Господа, едно питие за джентълмени! — с достойнство предложи той, повдигайки чашата си за тост.

Морис Чепмън поклати отрицателно глава, докато Херлсън Мейлън бършеше лицето си с кърпа от черна коприна.

Райън безпристрастно наблюдаваше отблъскващата сцена.

— Надявам се, че въпросът е приключен! — рязко каза той. — Оставям на вас уреждането на подробностите. Приятен ден, джентълмени! — презрително каза той, прекосявайки стаята.

Херлсън Мейлън се забърза след него.

— Съмнявам се, че някога ще имате повод да съжалявате за този ден! — задъхано отбеляза той.

— Аз вече съжалявам, сър! — отвърна твърдо Райън и напусна стаята.

 

 

Кейли се разхождаше из стаята си на горния етаж и гледаше да не се отдалечава много от прозореца със спираловидни орнаменти, който гледаше към вратата на вътрешния двор. Последното й посещение на долния етаж не донесе много информация. Лакеят на баща й все още стоеше от едната страна на вратата към библиотеката. Тя не можа да чуе нищо от това, което ставаше в затворената стая. Вътрешният двор бе пуст и само двойка пауни се перчеха близо до входа.

— Достатъчно! — реши тя, огледа отражението си в стенното огледало и забързано оправи случайните гънки на панделките си.

След това предпазливо тръгна по покрития с фаянсови плочки коридор, спусна се по стълбището за прислугата и излезе в градината към вътрешния двор. Благодарейки на себе си за внимателно изпълнения план, тя почувства, че вярва в добрия резултат. „Райън никога няма да се раздели с «Чели»! — разсъждаваше отново тя. — В очите му имаше такъв копнеж, когато говореше за имението! Нито пък щеше да се раздели с търговския си кораб, който пълнеше кесията му.“ Тя се надяваше правилно да е преценила всичко. „Аз ще го имам!“ — повтаряше си. Желаеше го. Никой мъж не бе се отнасял към нея с такава груба страст. Той я бе накарал да се откаже от всичко. Дори в любовната им игра имаше частица, която тя не можеше да притежава. Но като негова съпруга… щеше да бъде друго.

Вратата с черните орнаменти се плъзна встрани и Райън премина през нея. „Да, аз вече го имам!“ — помисли си Кейли, виждайки заплашителния вид на мургавото му лице. Полата на зелената й, поръсена с кафяви петънца, рокля се плъзна край блестящия мрамор на фонтана и тя се затича да го пресрещне.

— Райън! Почакай! — задъха се тя.

Вбесен, той застана пред нея. Очите му блестяха със студен убийствен пламък.

— Нямам настроение за теб, Кейли! — троснато каза той.

Горещи сълзи закапаха от зелените й очи. Днес той изглеждаше по-красив от всякога в карирания си официален костюм. Черната му коса падаше над зарасналата рана на челото. Устните бяха стиснати решително, но очите му бяха това, което винаги я бе привличало у него.

— Аз… аз те обичам, Райън! — прошепна тя.

Той ядосано сви рамене и отблъсна ръката й.

— Значи, ти се съгласи?! — нежно промърмори тя.

— Заклевам ти се, че всичко това е лудост, Кейли! С твоите фокуси и хитрости няма да спечелиш нито частица от мен!

Сините му очи я изгледаха с досада.

— Възнамерявам да те притежавам целия, Райън! Ти ще бъдеш мой съпруг! — арогантно отвърна тя.

Ръката му замахна напред и се вкопчи в тъмната й коса. Другата му ръка бързо се повдигна към корсажа й и грубо го задърпа, докато фината материя поддаде. Ожесточено издърпа главата й назад и я изви, търсейки устните й. Ръцете му брутално намериха гърдите й и се вкопчиха в тях, причинявайки й болка.

Кейли обезумяла започна да се бори с него. Заби ноктите си в лицето му и стисна със зъби устните му, докато от тях не потече кръв, извиваше се и го нараняваше, докато атаката му продължаваше. Той грубо я повдигна на ръце и я отнесе до лятната беседка в дъното на градината. Тръшна я на скамейката и разкъса роклята й с мъчителна ярост. Разкопча копчетата на брича си.

— Не, Райън, моля те! — умоляваше го Кейли. — Не прави така!

Тялото му я задушаваше. Без предварителни ласки той навлезе в нея, запушвайки с ръка устните й, когато тя извика. Движенията му бяха безжалостни, устремно навлизаше и се отдръпваше, без да се интересува от болката, която й причиняваше. Отчаяното, насилствено избухване го разтърси след няколко мига и той бързо се отдръпна. Сълзите на Кейли бяха намокрили шията и яката на ризата му. Той се наведе над нея. Леденосините му очи внимателно се вгледаха в обляното й със сълзи лице.

— Погледни ме, Кейли! — заповяда той.

Кейли неудържимо се тресеше.

— Защо, Райън?! — промълви тя.

— Аз просто ти подарих сватбената ти нощ! — грубо отвърна той.

Кейли лежеше зашеметена и втренчена в намръщеното небе. Тя отказа да срещне погледа му. Райън закопча брича си.

— Съгласих се да се оженя за теб, Кейли. Можеш да смяташ, че това е последната консумация на брака ни. Никога вече няма да те докосна!

Той закопча широкия колан около слабия си кръст и без да погледне назад, премина по алеята под арката и излезе от градината.

 

 

Уайлър Макгий протегна изморените си нозе на избелялата пристанищна пейка и се огледа наоколо. Последният от лондонските превози, бе разтоварен и екипажът на „Уейвърли“ се бе „натряскал“. Уайлър изу ботушите си и ги запрати по лигавия досадник, който вече се бе „нарязал“ и се бе проснал край пейката.

— Да мъ земат дяволити! — изруга Уйлър. — Немо’а разбера шо избра да караш против нас.

Той трябваше да каже на Райън за подмяната на железните болтове над фарватера на корпуса на кораба, с нови медни скоби, които щяха да спрат корозията на желязото от солената вода.

Монотонният ритъм на песента на „натрясканите“ се влачеше над пустото пристанище. Разтоварването и ремонта на кораба беше досадна и неприятна работа в ръмящия дъжд.

„Пак да мъ земат дяволити, ако небесатъ ни съ пълни с вода винаги, когат’ мен мъ бъде на пристанище Чарлстън!“ — помисли Уайлър. Той мислеше и за бутилката шотландско уиски в каютата си. Бавно се надигна от пейката. Главата му трепна от шума на колелата на карета по дъските на пристанището. Каретата се движеше към акостиралия „Уейвърли“. Уайлър поглади учудено рижата си брада.

Той видя Райън да слиза от каретата и с широка крачка да се отправя към капитанския мостик на „Уейвърли“. Раменете му бяха приведени, а преднамерено бавната му походка говореше на Уайлър, че по-младият капитан бе разярен. Той забеляза синкавите следи от драскотини по лицето на Райън, който бе дошъл достатъчно близо, за да го поздрави.

— Бога ми, човечи, да ни си бил в леглото с някуя несговорчивъ кучка?! — изрева Уайлър и избухна в гръмогласен смях.

Райън се обърна и го погледна смразяващо с леденостудените си сини очи, на което Уайлър предпочете да не обърне внимание.

— Довечера ще остана да спя на борда на „Уейвърли“, капитан Макгий. Който и да ме търси — не си ме виждал! Разбрано? — изръмжа Райън.

Уайлър гладеше дългата си брада, опитвайки се да потуши веселието си.

— Остави мъ да отгатна. Нейниът съпруг тъ търси.

Райън се обърна да го погледне.

— Аз просто изнасилих бъдещата си невеста! Това трябва да ти говори за моето настроение! — озъби се и продължи към мостика.

— Кажи на механика да престане да „фирка“ и да ми донесе две бутилки от твоето шотландско уиски! — нареди Райън от палубата.

Той продължи надолу по тесния коридор, отправяйки се към капитанските помещения в дъното на кораба. Соленият морски въздух и познатите миризми във френската фрегата леко успокоиха опънатите му нерви.

„Уейвърли“ леко се поклащаше на въжето, с което бе привързан към сушата. От време на време старите му греди издаваха тихи стенания. Райън седна върху мъничкото си писалище под орнаментираната амбразура и се загледа навън към сивкаво зеленикавата вода. Събитията от изминалия ден бяха взели своето. Той се обърна към влизащия Уайлър, носещ в ръце двете бутилки от любимото си ръжено шотландско уиски. Уайлър изпитателно погледна замисленото лице на Райън и напълни догоре две медни канички с огненото питие.

— Отпусни се, човече! — предложи Уайлър.

Райън пресуши каничката, развърза шалчето си и го метна настрана. Уайлър се просна на широкия стол до койката и зачака Райън да заговори.

Уайлър изпи течността от каничката си.

— И коя е девойката тоя път? — сдържано запита той.

Райън се ободри след изпиването на шотландското уиски.

— Те всички са безименни и безлични кучки! — горчиво каза той.

Уайлър поклати глава, знаейки за славата на Райън сред жените.

— Тя с дете ли е? — попита той.

— Не, освен ако не се е сдобила с него вчера или днес — отвърна с безразличие Райън.

— По дяволити, човече! Тогаз защо сватба?

Уайлър разпери мускулестите си ръце и обхвана облегалката на стола.

Райън разказа за събитията от изминалите два дни, спирайки след всяко описание, за да изчака Уайлър да избълва ругатните си.

— Не мо’а повярвам, Бога ми, че Морис Чепмън има пръст в тая интрига! — коментира Уайлър, след като Райън бе приключил историята.

— Не мога да намеря начин да го надхитря! — призна вбесено Райън.

— Изненада за мен да откривъм, чи контето Мейлън се е заел да лъвиръ срищу теб.

Уайлър изговаряше думите с надебелял от пиенето език.

— ’Овори се, чи тя’ и красива девойка, синко. Можеше да’и по-зле.

— Какво, за бога, може да е по-лошо от една женитба без любов?! — изстена Райън.

— Аз не’нам, момко. Тъй е, но има мно’о таки’а случаи — отбеляза примирено Уайлър.

Малко по-късно Уайлър окачи корабния фенер близо до каютата на Райън и метна едно вълнено одеяло върху него. После се запрепъва из каютата, търсейки изхода към мрачния коридор и мърморейки, се изкачи на главната палуба. Той се задъха от соления нощен въздух, мислейки философски, че собствените му неприятности и проблеми бяха незначителни и дребни в сравнение с тези на Райън.