Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (72)

Сейбъл днес

Както и преди, край острова всеки ден преминават стотици търговски кораби под всички флагове на планетата. Капитаните, когато нанасят курса върху картите, се стараят да се разминат та по-голямо разстояние с острова. И макар в наши дни Сейбъл да не представлява такава опасност както преди, моряците не обичат да се приближават до него. А все пак?

Два фара изпращат в нощта от двата края на острова предупредителни лъчи. В ясно време светлината им се вижда на 16 морски мили. През цялото денонощие в етера се разнасят ясните предупредителни сигнали на радиофара. Благодарение на него фактически се прекратили корабокрушенията край бреговете на острова. Последната жертва — големия американски параход „Манхасънт“, островът погълнал през 1947 г.

Сега Сейбъл принадлежи на Канада. Както и преди, той е населен — населението му обикновено възлиза на 15–25 души. Това са специалисти и работници от Канадския департамент по транспорта, които обслужват хидрометеорологичния център на острова, радиостанцията и фаровете. В техните задължения влиза също спасяването на хората и оказването на помощ при корабокрушение. За целта те са получили специална подготовка и имат на разположение най-съвременни спасителни средства. Канадските специалисти живеят на острова със семействата си. Управителят на острова и началникът на радиофара заемат два двуетажни котеджа, останалите са настанени в т. нар. каравани, наподобяващи къмпинг-ремаркета. Тези жилища са проектирани така, че да устояват срещу разрушаващото действие на бръснещия пясък. На Сейбъл има и дизелова електростанция.

Преди няколко години тук бе построен голям склад, ковачница, дърводелна, общежитие за корабокрушенците (ако има такива) и хангар, в който лежат върху релсите метални велботи, Готови всеки миг за спускане във водата. За тези съдове не са страшни никакви вълни; те са непотопими и са толкова устойчиви, че практически е невъзможно да се преобърнат. Но дори това и да се случи, залятото от вода корабче е така конструирано, че отново застава на равен кил.

От старите постройки на Сейбъл се е запазило само зданието на старата спасителна станция, своего рода забележителност на острова. Станцията е изградена от корабни мачти, стенги и рей, изхвърлени от океана на острова. Към стените на това здание са приковани „паметни дъски“ с имена на кораби. Дъските също са изхвърлени на острова. Това са сякаш съхранилите се пасторти на жертвите на „гълтача на кораби“.

До ден днешен на Сейбъл живее стадо от триста диви понита. С опитомените наблюдателите всеки ден обикалят крайбрежието на острова. Те гледат не е ли изхвърлил океанът яхта или рибарски кораб на плитчината, не се ли търкаля на пясъка бутилка или пластмасов плик със записка в него — за изучаване на морските течения. Обикалящите острова често намират в пясъка доста любопитни находки. По такъв начин всяко семейство на Сейбъл притежава прилична колекция от морски реликви. Както и преди, в пясъка се намират старинни златни монети.

Съвременните робинзоновци от Сейбъл са се научили да създават на острова бостани и даже овощни градини. Основният проблем е да се опазят растенията от бръснещия пясък. Те имат кучета, котки и кокошки. Ако времето позволява — нещо много рядко — жителите на острова се къпят и излизат с велботите в океана за риба.

Всяка събота обитателите на остров Сейбъл се събират поред в къщичката на едно от семействата, настройват радиотелефонната станция и разговарят с роднините си от Канада и САЩ.

Въпреки че Департаментът по транспорта, в чието подчинение се намира Сейбъл, се е постарал да създаде максимални битови удобства за жителите му, работата им е трудна и опасна. Метеорологичните условия тук са толкова сурови, че хората често получават нервни разстройства от пренапрежение. Продължителните ураганни щормове често не им позволяват да излизат със седмици от постройките. Но за тях това не е най-голямата трудност при пребиваването на острова. Въпросът по-скоро опира до психичното, а не физическото напрежение. И наистина не е леко да се живее на отделен, вечно покрит с мъгли и разтърсван от щормове остров. Но още по-трудно е през цялото време да съзнаваш, че живееш не на обикновен остров, а на остров-гробище. Човешките черепи и кости, срещащи се често в пясъка, карат жителите на острова да си спомнят, че под краката им почиват останките на десетки хиляди жертви на корабокрушенията. Кому е приятно това?

Именно постоянните размисли за човешките трагедии в миналото често водят на Сейбъл до нервни разстройства. Преди двадесетина години се наложило да бъде изпратен на континента пазачът на фара. По време на вахта той неотстъпно бил преследван от призраците от шхуната „Силвия Мошер“, загинала трагично в буруните на прибоя край острова през август 1926 г. Старият пазач се оказал тогава очевидец на драмата. Заедно с другите жители на острова той направил всичко възможно за спасяването на тези хора, но те загинали пред очите му. И оттогава всяка нощ започнали да му се привиждат страшни картини — моряците от шхуната един след друг скачат през фалшборда в кипящите вълни, газят до гърдите във водата и протягат ръце към него…

Да, не е лека работа да се бориш със стихията и да оказваш помощ на хората, претърпели поражение в двубоя с „гълтача на кораби“. Но в наши дни спасителите от Сейбъл, снабдени с мощна радиостанция, велботи и вертолет, могат не само да помогнат на хората край бреговете на острова, но и да излязат на помощ в океана.

Сега намиращият се на Сейбъл вертолет може да окаже голяма помощ на загиващите в морето. Колко жалко, че тази забележителна машина бе изобретена толкова късно! Колко човешки живота би могла да спаси тя край Сейбъл!

Ако през 1935 г. на Сейбъл имаше вертолет, не би се случила драмата с норвежкия параход „Спек“, който излязъл на 14 декември същата година от Глазгоу с товар въглища за Бостън. На 26 февруари радиостанцията на острова уловила в етера едва доловимия сигнал за бедствие SOS. В него се съобщавало, че корабът, след като получил пробойна от айсберг, потъва по време на щорм съвсем близо до Сейбъл. Велботите, изпратени към мястото на разигралата се трагедия, не успели да окажат никаква помощ на норвежците. Закъснели и корабите, получили от „Спек“ предадения сигнал за бедствие… Така заедно с целия си екипаж загинал един голям кораб.

В наши дни великият „гълтач на кораби“ практически е обезвреден. От 1947 г. до днес не е отбелязан нито един случай на гибел на голям кораб в пълзящите му пясъци. Но както и преди, моряците зорко се взират в мъглата, когато преминават покрай опасния остров. Нито за минута не замлъква суровото предупреждение на радиофара: „Вие преминавате край остров Сейбъл — гробището на Северния Атлантик.“