Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тайны морских катастроф, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Стоян Караджов (2010)
Корекция
Йорданка Николова (2010)

Издание:

Лев Скрягин. Тайните на морските катастрофи

Издателство „Техника“, 1984

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Николай Календжиев)
  3. — Корекция на кавичка

Замислените корабокрушения

Отмъщението на капитан Беруте

Едва ли някой от морските историци в наше време ще се осмели да назове точната причина за потапянето в 1873 г. на английския клипер „Нортфлийт“. Гибелта на този кораб, покъртила Европа на времето, остава загадка за историците на корабоплаването, а тя с право може да бъде отнесена към класата на необикновените произшествия на море. Този случай е класически пример на т.нар. преднамерено, предварително замислено корабокрушение. И досега гибелта на „Нортфлийт“ фигурира в много от антологиите с морски катастрофи, изучавани в Англия, Франция и други страни. Но в нито едно от съществуващите на различните езици описания на тази катастрофа не се дава каквото и да било обяснение за причините, накарали испанския капитан Беруте да се реши на такова тежко престъпление.

Ето накратко обстоятелствата около този необикновен случай из историята на морските катастрофи.

Клиперът „Нортфлийт“ бил построен през 1853 г. по поръчка на добре известната в Англия корабна фирма „Джон Патън енд къмпани“. Това бил изящен тримачтов кораб с вместимост 951 регистър-тона, дължина около 60 м, широчина над 10 м при дълбочина на трюма 7 м. „Нортфлийт“ бил експлоатиран главно по австралийската линия и се числял към т.нар. вълнени клипери. За 20 години, след като се откупил почти двадесет пъти, той си спечелил репутацията на твърде мореходен и бърз кораб.

В самото начало на 1873 г. капитанът на „Нортфлийт“ Оатс получил от собствениците заданието на поредния „вълнен“ рейс до Австралия. При това пътуване корабът трябвало да откара на остров Тасмания в пристанището Хобарт група работници по строителството на железницата със семействата им, релси и малко генерален товар.

След като приел в трюмовете си пътниците, 340 т релси и 260 т генерален товар, на 17 януари 1873 г. „Нортфлийт“ вдигнал котва от Лондон и взел курс през Ламанша към Атлантическия океан. В този рейс клиперът се командвал от старшия помощник-капитан Ноуелс (капитанът на „Нортфлийт“ бил извикан в Скотланд Ярд като свидетел по едно дело). Собствениците без каквито и да било колебания и съмнения поверили командването на Ноуелс, който бил пътувал неведнъж до Австралия и имал капитанска диплома.

Времето не било благоприятно за плаването на „Нортфлийт“ силният западен вятър в Ламанша, идващ откъм океана, пречел да се излезе в просторите на Атлантика. Корабът бил принуден да хвърли котва отначало на рейда Доунс, а след това край нос Норт Форленд. На 21 януари „Нортфлийт“, след като попаднал в зимния циклон в Ламанша, успял да стигне само до Маргет. Той, както и още двеста други ветроходи, изчакал промяната на вятъра на рейда на 2,5 мили от фара на нос Данджнес.

Привечер на 22 януари вятърът най-сетне утихнал и морето се успокоило. „Нортфлийт“ стоял на рейда, като капитанът му мислел да вдигне котва на разсъмване и да се насочи на запад в океана. Към 10 ч вечерта пътниците на Нортфлийт легнали да спят. Настъпила тиха и ясна, но мразовита нощ. Корабът стоял неподвижно върху застиналото огледало на водата. Върху кърмовия люк близо до кор-милото дремел дежурният моряк, загърнат в кожуха си. В 23 ч той отишъл на бака и ударил камбаната. Отляво се чуло биенето на десетките камбани от другите кораби. След това морякът се върнал На кърмата, седнал отново на люка и продължил да дреме.

След няколко минути той дочул шум от парната машина на приближаващ се параход. От десния борд върху клипера надвисвали светлините на параход. Той се движел много бързо и разстоянието до него не превишавало стотина метра. Морякът разтъркал очите си. Но тъмната грамада на парахода продължавала да се приближава с голяма бързина. Морякът закрещял от ужас. И в момента, когато изтичалият на този вик капитан Ноуелс бил вече на палубата, се раздал страхотен удар.

Параходът ударил с вълнореза си борда на „Нортфлийт“ точно по средата, в района на главния трюм зад гротмачтата. Когато затихнало пращенето на чупещо се дърво и стърженето по метал, се разнесло тракането на парната машина, която давала заден ход. Вълнорезът на парахода със скърцане се измъкнал от борда на „Нортфлийт“ и неизвестният, като загасил всичките си светлини и направил поворот, се скрил също така неочаквано в нощта, както се и появил.

Заедно с екипажа на борда на „Нортфлийт“ в тази минута се намирали 379 души. Капитан Ноуелс, комуто било ясно, че клиперът ще потъне всеки момент, заповядал най-напред да се пуснат лодките и да се запалят газените фенери по палубата. За да привлече вниманието на близките кораби, той започнал да стреля с ракетницата и да хвърля димки. На някой от стоящите на рейда кораби тези сигнали били взети за викаше на пилота, на други — за приветствени сигнали към кораб, пристигнал на рейда. По това време още нямало специален визуален сигнал за бедствие — червени ракети и огньове. Ето защо на белите ракети на „Нортфлийт“ от двестата кораба, стоящи наоколо се отзовали само пилотката лодка „Принцеса“, пилотската лодка № 3 и колесните влекачи „Сити ъф Лондон“ и „Мери“. Последният стоял на котва почти борд до борд и като вдигнал бързо налягането на парата, се притекъл на помощ.

Клиперът потъвал. Тежките релси го теглели към дъното и въпреки че екипажът усилено изпомпвал водата от трюмовете, помпите не насмогвали на водата, изливаща се във вътрешността на кораба. Заповедта на капитана да се качат най-напред в лодките жените и децата предизвикала сред част от пътниците мъже дори не недоволство, а истински гняв и бяс. По-късно един от очевидците на катастрофата писал: „Озверялата тълпа от ужасени и загубили ума си хора се мяташе по палубата от една лодка към друга, прегазвайки всичко на пътя си — нейният бяг наподобяваше движението на стадо бизони.“

Веднага след командата да се спуснат двете кърмови лодки с жените и децата в тях отгоре по талите като маймуни започнали да се спускат мъжете. Те били много… Препълнените лодки загребали вода, потънали и почти всички от тях загинали в ледената вода. Виждайки, че озверялата тълпа от работници е готова да заграби и другите две лодки, висящи вече на тагите, Ноуелс започнал да стреля с револвера си. Помогнал му някой си Самуел Бранд — пътник, чийто револвер се оказал под ръка. Стрелбата заставила тълпата да изостави опитите си да завземе лодките и затова тя се втурнала към бака на клипера, но там нямало лодки.

Онези, които видели потъващия „Нортфлийт“ от другите кораби, казвали после, че отдалече клиперът наподобявал рисунките на Густав Доре, илюстриращи ада на Данте — с танцуващите отблясъци от запалените по палубата фенери и с тълпата от мятащи се полуголи хора. Драмата ставала на рейд, претъпкан с кораби, почти при пълен щил. Нощната мъгла спомогнала катастрофата, тъй като в тъмнината отдалеч било трудно да се разбере, че корабът е изпаднал в беда. Много от вахтените по корабите, намиращи се през тази нощ край Данджнес, решили, че някой от корабите е запалил палубните си светлини, за да приеме товар от дошлата баржа.

„Нортфлийт“ имал едно сигнално оръдие. Но когато Ноуелс заповядал да се даде изстрел от него, разчитайки да привлече вниманието на другите кораби, не могли да възпламенят барутния заряд — запалният отвор бил запушен от ръждата. Един парен кораб, който стоял на 100 м от „Нортфлийт“, изглежда, без нищо да разбере, вдигнал котва и отпътувал на запад. Екипажът му и не подозирал, че. наблизо загиват хора. Другият най-близък кораб до „Нортфлийт“ се оказал, както се изяснило по-късно, клиперът „Корона“, който стоял на котва на 300 м. Но той не се притекъл на помощ. Оказало се, че неговият вахтен по палуба спял и не видял случилото се.

„Нортфлийт“ се задържал на повърхността 20 минути. На мястото на великолепния кораб плавали отломки, бъчви, скари и мятащи се в ледената вода хора. Пристигналият на мястото на трагедията влекач „Сити ъф Лондон“ от 200 м още бил принуден да спре гребните си колела, за да не осакати плаващите във водата хора. „Това беше все едно да вървиш на тъмно в стая, по пода на която са пръснати кокоши яйца“ — писал по-късно в отчета си капитанът на влекача.

Той спасил 34 души, влекачът „Мери“ — 30, лодката „Принцеса“ и пилотската лодка № 3 — 22 души, общо 86 души. Останалите 293 души, включително капитанът и всички офицери на кораба, се удавили.

И така „Нортфлийт“ лежал на дъното на рейда, а таранилият го неизвестен кораб се скрил в нощта със загасени светлини. Английското управление на търговията, което започнало веднага разследване на това нечувано произшествие, обявило награда от 100 фунта стерлинги на лицето което посочи парахода, потопил „Нортфлийт“. След една седмица британският консул в испанското пристанище Кадис получил писмен сигнал от Самуел Бел и Джеймс Гудуив — английски поданици, които току що били слезли от испанския параход „Мурильо“. В заявлението им подробно било описано как те се качили на този кораб в Антверпен, как започнал рейсът, как край Дувър оставили пилота и как параходът тръгнал по посока на Данджнес. В момента на удара двамата англичани се намирали в каютата си. Когато почувствали силния тласък и чули виковете, те изтичали на палубата. Двамата видели как „Мурильо“, като дал заден ход, вмъкнал носа си от борда на неизвестния ветроход, стоящ на котва, загасил светлините си и се скрил в открито море. В заявлението се казало, че те умолявали капитана на парахода Беруте да спре кораба, да спусне лодките на вода и да окаже помощ на потъващия ветроход. Испанският капитан обаче ги изгонил от каютата си…

Вмешателството на британския консул в Кадис довело до това, че екипажът на парахода „Мурильо“ бил даден под съд, а корабът — арестуван. Но на съда никой не успял да докаже, че именно „Мурильо“ е връхлетял и потопил „Нортфлийт“, макар носът на парахода да бил повреден и за всички да било очевидно, че корабът се е врязал в нещо. Съдът отказал да разглежда заявлението, подадено от англичаните, като го признал за преднамерено. Параходът бил освободен от арест.

Изминали осем месеца и на 22 септември 1873 г. „Мурильо“ се озовал в английското пристанище Дувър. По решение на Адмиралтейския съд на Великобритания; той бил задържан, а екипажът му — арестуван Под натиска на общественото мнение на страната испанският параход отново бил даден под съд. Сред спасените от „Нортфлийт“ се оказали пилотът от корпорацията „Тринити хауз“ Джордж Брак, боцманът на кораба Джон Истър, няколко моряци и пътници, които излезли като свидетели.

Въз основа на решението на съда „Мурильо“ бил продаден на търг, капитан Беруте, който така и нищо не си признал, бил лишен от капитанското звание и получил пет години каторга, а неговите офицери — малко по-малък срок. До ден днешен; никой не може с увереност да твърди какво се е случило между капитана на „Нортфлийт“ Оатс и капитан Беруте. Повечето от английските флотски историци са на мнение, че това е било отмъщение. Най-вероятно това да е било свързано с обстоятелството, че капитан Оатс бил свидетел по наказателното дело на някой си Тичбърн, в което бил замесен очевидно и испанецът. Но това е само предположение.

За „Нортфлийт“ започнали да говорят отново 24 години след неговата гибел. Някои изследователи дошли до заключението, че сблъскването до нос Данджнес през 1873 г. било чиста случайност. Тази мисъл се родила, след като до същия този Данджнес станал почти аналогичен на пръв поглед случай (за който вече споменахме).

През 1890 г. в Англия в корабостроителницата на Хендерсън в Париж по поръчка на Франция бил построен гигантският стоманен петмачтов барк, който получил името „Франс“.Той имал дедуейт 6200 тона, дължина 109,6 м, широчина 14,8 м и височина на борда 7,8 м. В историята на световното корабостроене били построени само шест стоманени барка с по пет мачти: „Франс“, немските „Мария Рикмерс“ (1890 г.), „Потоси“ (1895 г.) и „Р. Ц. Рикмерс“ (1906 г.), френският „Франс II“ (1911 г.) и дамският „Копенхаген“ (1921 г.).

По време на първия си рейс от Англия за Рио де Жанейро с товар въглища на „Франс“ не му достигнал един ден, за да установи нов рекорд по скорост за ветроходен кораб по тази линия (32 денонощия). При обратния рейс „Франс“ с пълен товар чилийска селитра хвърлил котва до нос Данджнес след 79-дневен преход. Баркът очаквал влекача, който трябвало да го откара в Дюнкерк за разтоварване.

Била ясна тъмна нощ на 25 януари 1897 г. Вахтеният на „Франс“ видял, че някакъв кораб се приближава бързо откъм океана и се насочва право към борда му. На палубата на барка започнали да възпламеняват димки. Като ги забелязал, в последната минута корабът изменил курса си и дал заден ход. Но сблъскването било неизбежно — баркът получил в десния си борд до кърмата силен плъзгащ удар. Била раздрана обшивката, били изпочупени няколко ребра, капитанската каюта — разрушена, една лодка и перилата — изкъртени. За щастие разминало се без човешки жертви. Само бързо включените осушителни помпи и навреме наложеният върху пробойната пластир спасил „Франс“ от потъване.

Връхлетелият върху него кораб се оказал английският крайцер „Бленхайм“. Делото за сблъскването се гледало в Адмиралтейския съд. Командирът на крайцера заявил, че при приближаването към своето котвено място на рейда Данджнес видял там два кораба на котва и като не предполагал, че ветроход може да има толкова големи размери, искал да прекара кораба си между тях.

Изяснило се, че капитанът на „Франс“, за да подчертае размерите на барка, по своя инициатива запалил освен щаговата котвена още и кърмовата светлина (което не се предвиждало в правилата през онези години). Това и объркало командира на крайцера, който се движел с 13 възела. Съдът свалил всички обвинения от капитан Форгард и стоварил цялата отговорност за сблъскването върху французите.

След това произшествие испанците се опитали да докажат, че нещо подобно било станало и с капитан Беруте, който, виждайки уж щаговата светлина на „Нортфлийт“, преминал от другата му страна. Скоро обаче зарязали тази версия и гибелта на „Нортфлийт“ влязла завинаги в летописа на морските катастрофи като пример на „преднамерено корабокрушение“.

Но тази драма не отминала безследно за безопасността на корабоплаването — през същата 1873 г. Управлението на търговията в Англия въвело нови правила за употребата на червени ракети и димки от корабите при бедствие. Скоро това правило влязло в кодекса от правила за предотвратяване сблъскванията между корабите и станало международно.