Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (67)

Адмирал Колинз свидетелства

Моряците, на които често се налага да минават край нос Хатерас, знаят, че освен обикновеното и мъртвото вълнение, мъглите и многобройните плитчини този район на океана крие още една трудност за корабоплаването. Това е „маранята на Гълфстрийм“. Тя се наблюдава при щорм. Водата от топлите струи по повърхността на мощното течение започва да отделя изпарения, които, стелейки се по вълните, намаляват видимостта като при гъста мъгла.

През февруари 1958 г. злополучното съчетание на щорма, породил извънредно силно вълнение, със снежната буря и с „маранята на Гълфстрийм“ не само донесло гибелта на италианския товарен параход „Бонитас“, но и станало причина пристигналите спасители да не могат да помогнат въобще на хората. Ето как станало това.

Италианският товарен параход „Бонитас“ с обща вместимост 5656 рег. т и дължина 120 м бил на рейс от бразилското пристанище Маракаибо за Балтимор с товар манганова руда. На 17 февруари на подстъпите към Хатерас корабът попаднал в силно вълнение. Поради прекомерното огъване на корпуса върху вълните параходът получил няколко пукнатини по ребрата и обшивката в района на първия и втория трюм. Корабът започнал да пропуска вода и да потъва бавно с носа си…

Ето как описва по-нататъшните събития около това печално произшествие неговият очевидец — американският контраадмирал от запаса Дейл Колинз.

По това време моторният кораб „Президент Адамс“, командван от мен, по пътя си от Ню Йорк за Панама беше настигнат край Хатерас от същия щорм. Около 2 ч след обяд на 18 февруари получихме от капитана на „Бонитас“ Марини следната молба за помощ: „XXX DEI CDU Бонитас. Молим всички кораби, намиращи се наблизо, да ни се притекат незабавно на помощ, течове в трюмовете. Засечете нашия радиосигнал, тъй като се съмняваме в координатите си. Капитанът. По счислението нашето място е 34°03′ северна широчина, 74°00′ западна дължина…“

Картата показа, че „Бонитас“ се намира на 25 мили западно от „Адамс“. По-късно се изясни, че в този момент нашият кораб се е намирал най-близо от всички до „Бонитас“.

Нашият план за действие беше напълно ясен — незабавно да се притечем на помощ. В 14 ч и 10 мин „Адамс“ измени курса си на западен и се насочи към получените координати. Преди това ние пътувахме на юг с 19-възлов ход, с вятър и вълнение откъм десния борд. По новия курс вятърът и вълнението се оказаха почти право по носа и корабът, подложен на силно килово клатене, започна да забива нос. Вълните, без да се разбиват, налитаха върху носовата палуба. За да избегнем повредите, се наложи да намалим хода до 12 възела. След като пътувахме в западна посока два часа, успяхме да приемем ясен сигнал за радиопеленговане от „Бонитас“. Но този радиопелеиг показваше, че „Бонитас“ се намира откъм противоположната страна от линията на нашия първоначален курс. Веднага след радиопеленга последва сигналът за бедствие SOS, с който се даваха и координатите: „182142 1 МТ SOS от «Бонитас». Корабът потъва повече и повече. Готвим се да напуснем. Мястото е 34°00′ северна, 72°40′ западна. Капитанът.“

Новите координати съответстваха на данните от радиопеленга. Но в такъв случай „Бонитас“ се оказваше приблизително на 67 мили източно от мястото, съобщено преди това, и приблизително на 165 мили южно от нос Хатерас. Загубихме два часа от така необходимото ни време заради това, че пътувахме в противоположна посока. Ще успеем ли въобще?

Веднага изменихме курса и тръгнахме към новото място, посочено от „Бонитас“. На този източен курс вятърът и вълнението се паднаха откъм кърмата. Сега стана възможно да увеличим хода до 20 възела, макар че високите попътни вълни предизвикваха силно бордово клатене и плискане. В 17 ч установихме радиовръзка с „Бонитас“.

По-нататък стана следното.

17.26 — „Президент Адамс“ извести италианците, че ще пристигне при тях след около три часа.

17.45 — американският кораб получи още едно съобщение: „До «Президент Адамс» от «Бонитас». Бързайте, бързайте.“

17.13 — Аз предадох на капитан Марини: „Виждаме сигнал на радара, но не знаем вие ли сте това, ще ви съобщим след 10–15 минути.“

След това между двата кораба последва размяна на радиограми: „Президент Адамс“: „Виждате ли друг кораб?“ „Бонитас“: „Не, не.“

„Президент Адамс“: „Корабът на радара не сте вие. Дайте ра-диопеленг.“

„Бонитас“: „Моля ви, видяхте ли ни на радара?“ „Президент Адамс“: „Да, струва ни се, че на радара сте вие, на 20 мили.“

„Бонитас“: „Моля, побързайте.“

19.53 — „Президент Адамс“ предаде в етера: „Виждаме вашите сигнали. Сега сме на 9 мили от вас.“

След това нашият кораб запита „Бонитас“ дали смята да спусне лодките си и колко човека има на борда. Капитан Марини отговори, че екипажът се състои от 27 души и е много трудно да се използват лодките при такова вълнение. След няколко минути той уточни, че целият екипаж ще се качи в лодката от левия борд, и ни помоли да включим прожектора.

20.28 — „Бонитас“ предаде: „Много ни е трудно да спуснем лодката.“

20.45 — италианският радист изчука: „Възможно, можете да спуснете вашата лодка, защото няма възможно, няма възможно, можете спуснете…“

Това бе последното съобщение, предадено по радиостанцията на потъващия параход. Връзката по радиото с „Бонитас“ се прекрати.

Когато беше получено това последно съобщение, „Адамс“ и „Бонитас“ се намираха на четири мили един от друг. Сега, когато „Адамс“ намали хода и вече се приближаваше към „Бонитас“, вълните сякаш станаха още по-големи. Беше ясно, че да се спускат на вода чиито и да са лодки в дадените условия ще бъде много опасно. Вземайки под внимание силното вълнение и нощната тъмнина, на „Адамс“ подготвихме запитване до „Бонитас“ дали ще може да издържи до разсъмване. Но това съобщение остана неизпратено — точно в 21,00 се показа изцяло осветеният, но вече напуснат от хората „Бонитас“. Той беше вляво по носа на разстояние една миля от „Адамс“.

Неочаквано вълнението рязко се увеличи, вятърът хвърляше в очите заслепяващи парчета сняг. Те се смесваха с подхванатите от вятъра изпарения на океана и закриваха хоризонта. За да може лодката на „Бонитас“ да ни забележи, включихме палубните светлини и прожекторите. От всеки борд бяха спуснати въжени стълби, товарни мрежи, въжета. Моряците от „Адамс“, притискани от вятъра към заледената палуба, бяха готови на бака и на юта да вдигнат лодката на борда. Скоростта беше намалена до минималната така, че да се запази управляемостта. Корабът безумно се клатеше върху вълните. Товарът по палубата (тръби и машинно оборудване) започна да „играе“ — разхлабиха се верижните връзки. Това движение на палубния товар правеше пребиваването на хората край руданите за вдигане на лодката трудно и опасно.

„Адамс“ се намираше откъм подветрената страна на „Бонитас“. Виждаха се огньовете на червените ракети, изстрелвани от лодката, а тя самата биваше отнасяна встрани от кораба. И въобще как тя е успяла да устои на това страшно вълнение? Тя ту се издигаше на самия гребен на вълната, ту пак пропадаше в бездната между две вълни…

Силното вълнение пречеше да се види върху екрана на локатора на „Адамс“ ехо от лодката — четиримилната скала на екрана бе пълна със смущения от вълните.

Изведнъж през издигащите се над водата изпарения и лапавицата от „Адамс“ забелязахме лодката на „Бонитас“. Двадесет и седем души в оранжеви спасителни ризи гребяха в нея като обезумели… Изглеждаше, че лодката всеки момент ще се преобърне във врящата вода. Нищо не помагаше — нито горивото, нито машинното масло, нито рибената мас, изливани от нас зад борда. Ураганният вятър и откъсващите се през цялото време гребени на вълните разплискваха маслото и не му даваха да ги покрие със спасителната си ципа.

В този драматичен и напрегнат момент лодката се намираше на около 200 фута от десния борд на „Адамс“. Беше мъчително болно да се гледат измъчените хора, които се бореха за живота си. Мнозина от пътниците плачеха, без да се срамуват от сълзите си, екипажът с възгласи ободряваше намиращите се в лодката. В един момент изглеждаше, че лодката ще пристане тъкмо до борда на кораба. След това, когато от лодката до борда на „Адамс“ оставаха около 100 фута, поради огромните вълни корабът тежко се наклони на борд и малко се отстрани от нея, а вълните отново я отклониха от нас и въпреки нечовешките усилия на гребците тя се скри от погледа зад вилнеещата завеса от сняг и изпарения.

В това време доложиха, че „Бонитас“ продължава дрейфа си срещу „Адамс“ и че се намира на по-малко от 800 ярда от нас. Ако не изменяхме курса, след 10 минути корабите трябваше да се сблъскат. Дадохме на машината „пълен напред“ и се махнахме от мястото, където в тъмнината хората се бореха за живота си. По-късно капитан Марини казваше, че след като този опит се провалил, всички се смятали вече за покойници. Те не се надявали да зърнат още веднъж спасителните светлини, а някои от тях изоставили намерението си да останат на този свят.

„Адамс“ се отдалечаваше бързо от потъващия „Бонитас“ и направи широк кръг надясно. Курсът ни беше прокаран така, че да се върнем на същото място на безопасно разстояние от „Бонитас“ и да се опитаме да пресечем курса на лодката, която още дрейфуваше, отнасяна от вятъра. „Адамс“ силно се клатеше от борд на борд и беше много трудно да го управляваме. Приблизително след половин час от кораба забелязахме бял проблясък — капитан Марини пускаше вече белите ракети, тъй като червените били свършили.

Решихме да качим лодката на борда на „Адамс“ при каквито и да е обстоятелства. Дадохме „пълен назад“ на машината и корабът започнала се доближава до лодката. Да се върви „пълен назад“ при силно попътно вълнение е, разбира се, не много правилна маневра от гледна точка на добрата морска практика. Но ситуацията оправдаваше риска.

Лодката се удари в десния борд на кораба приблизително на 50 фута от кърмата. Отгоре към нея полетяха различни въжета, но преди да успеят да ги закрепят, лодката бе отнесена към кърмата — към винта и кормилото. Неочаквано „Адамс“ отново силно се наклони на десния си борд от удара на огромна вълна. Вълната, която се удари о борда, се стовари върху почти заляната с вода лодка и я преобърна. За щастие умяхме преди това да спрем винта. Сега под кърмата плуваха 27 човека. Зад борда веднага полетяха спасителни пояси и въжета.

Мнозина успяха да се хванат за тях, но вълнението ги отблъсна от борда. Някои се опитваха да се задържат за перото на кормилото и лопатите на винта, когато те се оголваха от водата. Старпомът Шей, командир на аварийната команда, започна да спуска дежурната лодка. При такова вълнение това беше доста опасна работа. Лодката едва не се пречупи на две, когато, малко преди да докосне водата, една вълна я удари по дъното. Лодката се насочи към кърмата, за да извади плуващите от водата, но освен двама, които успяха сами да се качат по въжетата на кърмата, и още един, който се беше омотал в мрежата до борда, всички бяха отнесени встрани от кораба.

Джовани Барбара — огняря на „Бонитас“, намерихме в мрежата с главата надолу, потапящ се във водата поради клатенето при всяко накланяне на кораба към борда. Качиха го в лодката, а по-късно и на борда на кораба. Да се търсят от лодката хора сред яростните вълни беше безполезна работа. Екипажът на лодката се качи на кораба по щормтраповете и мрежите. Наложи се да зарежем лодката, тъй като при такова силно вълнение беше невъзможно да се докара тя под талите.

На кърмата измъкнаха още двама души. Първият от тях се оказа капитан Марини. Той беше успял да се задържи за вързалното въже. Вторият беше Алфонсо Контеси — юнгата. Имаше и още един — висок на ръст и набит. По-късно разбрахме, че това е главният механик. Изтеглиха го почти до перилата и когато вече му протягаха ръце, той шумно въздъхна, пусна въжето и изчезна във водата.

Тримата спасени били ужасно изтощени и се били нагълтали със солена вода.

Когато лодката се преобърнала, на мястото на драмата пристигнал американският военен кораб „Хартли“. Цялата нощ заедно с „Адамс“ той продължил търсенето на хората. По-късно към тях се присъединил катерът от бреговата охрана на САЩ „Чачала“, два военни и няколко търговски кораба.

Скоро след полунощ на 18 февруари „Бонитас“ изчезнал от екрана на локатора на „Адамс“. След като капитан Марини го напуснал, той се задържал на повърхността още пет часа.

Заедно с военните кораби „Адамс“ продължил търсенето и на 19 февруари. Вълнението не утихвало, макар снеговалежът и отделянето на пара от водата да престанали. По вълните плавали голям брой отломки от „Бонитас“. В 10 ч сутринта „Адамс“ намерил два трупа с нагръдници, плаващи с лицето надолу. Имайки само една работна лодка, капитанът не рискувал да я спуска, за да вдигне телата на борда. Катерът от бреговата охрана намерил останалите трупове. Около 5 ч след обяд на 19 февруари радиостанцията на американския есминец „Лестер“ съобщила, че са спасени старпомът и един машинист от „Бонитас“. Двамата останали живи, след като прекарали във водата 16 часа, държейки се за преобърнатата лодка. И така — спасени 5, загинали 22.