Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (34)

„Принчипеса Йоланта“ и другите

В 1905 г. сенаторът милионер Пияджо от Генуа поръчал в корабостроителницата „Сочиета езерчици бачини“ два пътнически парахода за превоз на емигранти от Италия за Южна Америка. В началото на века емиграцията от селата и градовете на Италия на безимотни селяни и безработни се увеличавала непрекъснато и предприятието обещавало голяма печалба. Новите параходи трябвало да нлязат в състава на пътническия флот на италианската фирма „На-иигационе дженерале италиана“, създадена през 1881 г. Всеки от корабите трябвало да има вместимост над 12 хил. рег. т, дължина 149 м, широчина 17 м при дълбочина на трюма 11,2 м. За главни двигатели било решено да се монтират по две вертикални парни машини с тройно разширение с мощност около 10 000 к. с., осигуряващи скорост 18,5 възела.

Всеки параход бил предназначен за превоз на 180 пътници първа класа, на 200 — втора класа и на 1100 палубни пътници. Екипажът на всеки кораб възлизал на 240 човека. При нормален ход 17 възела параходите трябвало да пътуват от Генуа до Буенос Айрес 15 дни. Към средата на септември 1907 г. първият от параходите, когото решили да назоват „Принчипеса Йоланта“, бил почти напълно готов и стоял на стапела на корабостроителницата на р. Тригозо, между Генуа и Специя. Той бил вече с монтирани парни котли и машини, с поставени комини и мачти и настлана палуба.

Традиционното „кръщаване“ на кораба и спускането му от стапела било определено за 22 септември. Тъй като италианската преса рекламирала надълго и нашироко новия параход като най-добрия лайнер на страната със „съвършени механизми и разкошни салони“, интересът към новия кораб бил огромен. В деня на спускането в корабостроителницата се струпал голям брой гости, канени и неканени. От Ривиерата били композирани допълнителни влакове, стотици хора пристигнали в корабостроителницата с парахода от Генуа. През този ден времето било прекрасно — ярко слънце, синьо, без нито едно облаче небе и гладко като огледало море. За корабостроителницата това било голям празник…

Около челната част на стапела, украсена с национални знамена, с ленти и с гирлянди от живи цветя, върху специално монтираната платформа се събрало ръководството на корабостроителницата и най-почетните гости — сенатори, епископи, банкери и други измежду „силните на деня“.

Наближавало обяд. Церемонията на „кръщаването“ била определена за 12 часа. Най-сетне, след като се произнесли всички тържествени речи и кръстницата с думите „Наричам те, «Принчипеса Йоланта» и ти желая щастливо плаване“ строшила с ловък удар бутилката газирано „Асти“ във вълнореза му, корабът бавно се плъзнал към водата.

„Принчипеса Йоланта“ разрязал с кърмата си повърхността на реката и напуснал завинаги стапела. Оркестърът засвирил националния химн, над корабостроителницата се разнесло многогласото „Ви-ва!“, прекъсвано от свирките и сирените на параходите и от биенето на камбаните. Зрелището било наистина великолепно — красавецът параход, сияещ с белотата на двуетажната надстройка на спардека, украсен с разноцветни флагове от носа до кърмата, и всичко това на фона на тъмните хълмисти брегове на река Тригозо.

Ето че спускането от стапела свършило, корабът се спрял, задържан от мъртвата хватка на двете адмиралтейски котви, и кърмата, потопила се във водата до фалшборда на юта, бавно изплавала и параходът застанал на равен кил. Но не изминали няколко секунди и „Принчипеса Йоланта“ започнал да се накланя към левия борд. Неприятно чувство на тревога обхванало събралите се на брега, замрели ликуващите викове, оркестърът млъкнал и настъпила тишина, нарушавана само от пеенето на птиците и свиренето на щурците.

Да, хората не искали да вярват на очите си — параходът се накланял все повече и повече. След минута и половина-две кренът достигнал 40°, след което корабът започнал да ляга много по-бързо. Сега вече водата достигнала долните илюминатори, товарните и въглищните изрези на главната палуба. Някои от тези отвори кой знае защо били оставени отворени — водата нахлула във вътрешността на парахода на десетки водопади. След още една минута „Принчипеса Йоланта“ легнал със своите огромни комини във водата. Стотиците флагове, опънати между мачтите на парахода, не трепкали на вятъра — те се плискали вече във водата. В това положение лайнерът започнал да потъва. Дълбочината на реката не му позволила да извърши „поворот оверкил“ и той легнал на дъното с борда си. Върху повърхността на реката се виждала само част от борда му, стърчаща на метър и половина над водата.

Впечатлението от видяното се оказало толкова силно, че публиката край стапела се разбягала. На повечето от хората всичко това се струвало като кошмар, като някакъв страшен сън, като халюцинация. Корабостроителите замръзнали по местата си, сякаш ударени от гръм, много работници от корабостроителницата, които участвали в строежа на парахода, плачели от мъка.

Къде се криела причината за катастрофата? Италианската преса от онова време писала и за умишлено отворените още на стапела кингстони на парахода, и за авария със спусковата пътека на стапела, и за това, че „злосторници откраднали баласта на парахода“. Но както се казва, „шило в торба не стои“. Скоро се изяснило, че причина !а катастрофата била единствено грешката при изчисляването устойчивостта на лайнера.

„Принчипеса Йоланта“ била бързо извадена и собствениците, след като получили застрахователното обезщетение, продали корпуса й за старо желязо. Почти половин година корабостроителницата „Сочиета езерчици бачини“ била затворена — италианското правителство забранило започналия строеж на еднотипния параход „Принчипеса Мафалда“. Корабостроителите от Тригозо се принудили да преразгледат целия проект на сенатора Пияджо. След като разбрали своята грешка, те преизчислили отново устойчивостта за втория кораб, в резултат на което баластът бил увеличен, а височината на надстройката на спардека била намалена с 60 см. И въпреки всичко „Принчипеса Мафалда“ излязъл неустойчив кораб. За 19 години експлоатация по линиятд Генуа — Южна Америка той бил наричан от моряците не другояче, а „пияната балерина“.

Този лайнер също се оказал нещастен — на 25 октомври 1927 г., когато се намирал в точка с координати 17°01′ южна ширина и 37°47′ западна дължина, се счупил левият му гребен вал и в котелното отделение нахлула вода. След избухването на котлите той потънал, като отнесъл със себе си на дъното 314 души.

Разбира се, рейсовете „от стапела — на дъното“ в историята на корабостроенето са твърде рядко явление. И кой знае защо най-често подобни случаи са ставали и стават в италианските корабостроителници. Трагедията на „Принчипеса Йоланта“ се повторила в Неапол в началото на 1952 г. Моторният кораб „Пио реджи гамбини“, след като слязъл от стапела, след минута извършил „поворот оверкил“. За щастие работниците, които се намирали на борда му, успели (с изключение на един) да скочат във водата и да се спасят с плуване.