Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (46)

Съдът

В града не били потушени още всички пожари, още не били извадени из под развалините всички трупове, а населението на Халифакс вече поискало от губернатора да му бъдат предадени виновниците за катастрофата.

На 13 декември 1917 г. в оцелялото здание на градския съд започнало разследването на причините за катастрофата. За председател на съдебната комисия бил назначен Артър Драйздейл — върховен съдия на Канада. В комисията влезли представители на Британското адмиралтейство, капитани на кораби, известни в града инженери и юристи.

На съда било ясно, че причина за катастрофата е сблъскването на параходите в пролива Те-Нароуз. Отначало бил разпитан капитанът на взривилия се параход. Ще напомним, че екипажът на „Монблан“ слязъл по крайбрежието на Дартмут на една миля от горящия кораб и залегнал в гората.

При разпита капитан Льо Медек описал подробно товаренето на експлозивите в Ню Йорк, обяснил причините за пристигането си в Халифакс и разказал за инструкциите, получени от него преди влизането в залива. Той докладвал на съда какви сигнали е давал и какви маневри е предприемал, след това разказал при какви обстоятелства са се сблъскали корабите (те съвпадат с изложените вече по-горе).

От норвежка страна давал показания старшият щурман (капитанът и пилотът на „Имо“ били убити при експлозията). Според норвежката версия „Имо“ влизал в пролива със скорост, не по-голяма от 5 възела, и се отклонил вляво от оста на фарватера, за да се размине с американския товарен параход, който се движел насреща му. Норвежките моряци заявили, че „Монблан“ сам бил подложил борда си под вълнореза на „Имо“.

На втория ден от разпита капитан Льо Медек повторил показанията си, а пилотът Маккей потвърдил изцяло под клетва всичко, заявено от Льо Медек.

След като пилотът завършил разказа си за сблъскването, на Льо Медек бил зададен въпросът: „Какво стана по-нататък?“ Капитанът отговорил: „Когато видях пламъците и дима, сметнах, че корабът ще хвръкне незабавно във въздуха. Беше невъзможно да се предприеме каквото и да е било за гасенето на пожара и за да не рискувам напразно живота на четиридесет души, заповядах да се напусне корабът“.

Защитникът на „Имо“ правел какво ли не, за да обърка французите, да докаже тяхната вина, да оправдае норвежците.

Льо Медек нямал почти никакви шансове да спечели делото по простата причина, че той бил капитан на френски кораб, а по това време в Канада не обичали много французите. Това се обяснявало с политически конфликт в самото начало на войната. Мнозина канадски французи, особено тези от провинция Квебек, не искали да воюват на страната на Англия. В провинция Квебек по този повод имало даже вълнения. Думите „френски канадец“ звучали в онези дни като „изменник“.

За жителите на Халифакс било повече от достатъчно обстоятелството, че корабът, който погубил града им, бил под трицветния флаг…

Опитвали се да объркват френския капитан, да го омотаят в собствените му показания за сигналите, подавани от „Монблан“.

Льо Медек обаче запазвал самообладание. Вестник „Халифакс хералд“ отбелязал: „…на всички въпроси на съдиите той отговаряше прямо, очите му през цялото време гледаха в очите на разпитващия“.

— Носеше ли вашият кораб на мачтата си червен флаг или някакъв друг сигнал, с който да означава, че има на борда си взривоопасен товар?

— Не сър.

А защо не?

— Защото червеният флаг означава съгласно международните правила, че на кораба се товарят експлозиви и че той се намира в процес на товарене или разтоварване на опасен товар. В правилата никъде не е казано, че флагът трябва да се вдигне при движение на кораба и аз бях тогава на мнение, че е за предпочитане, особено по време на война, никой да не знае за моя товар.

Версията на норвежците се свеждала до следното. Преди още „Имо“ да може да се върне в своята част на фарватера, отпред му се появил влекачът „Стела Марис“ с шлепове. Влекачът пресичал курса на норвежците, затова те продължили да се движат край брега на Дартмут. Когато „Имо“ дал един къс сигнал, „Монблан“ въобще не бил до брега на Дартмут, а се движил по оста на фарватера и сечал курса на „Имо“. Последният, намирайки се на траверса на „Стела Марис“ срещу пирс № 9, дал три сигнала и пуснал машината си на заден ход.

По това време разстоянието между корабите било половин — три четвърти миля. С машина, работеща на заден ход, „Имо“ отклонил Носа си вдясно към Ричмънд и от този момент до сблъскването носът му даже не бил обръщан към Дартмут.

Преди самото сблъскване норвежкият кораб бил неподвижен. След това последвал един сигнал от „Монблан“, „Имо“ отговорил с един сигнал, тъй като носът му се отклонявал вдясно.

До този момент „Монблан“ навлязъл доста в средата на фарватера, но въпреки това корабите можели да се разминат с левите си бордове. След това френският кораб дал два сигнала и се отклонил вляво, като подложил борда си под вълнореза на „Имо“, който дал незабавно три сигнала и задействал машината си на заден ход, но било вече късно.

Делото се гледало в обстановка на шпиономания. Съдиите се опитвали да открият зъл умисъл във всяко действие или маневра на френските или норвежките моряци. Опитали се едва ли не насила да заставят пилота Маккей да се отрече от показанията си. Бил направи опит той да бъде обвинен в пиянство. Местният шериф обаче отричал това, а председателят на Асоциацията на пилотите в Канада заявил, че Френсис Маккей е един от най-добрите пилоти на асоциацията.

Относно червения флаг на мачтата на „Монблан“ мненията на съдиите се разделили. Повечето от тях смятали, че във военно време такъв флаг би бил равен на самоубийство — да се известят немските, агенти за характера на товара.

След няколко дни при следствието се изяснило, че „Имо“ въобще нямал официално разрешение за излизане в морето. Капитанът на кораба можел да го получи само от капитан III ранг Фредерик Ваят, който отговарял за движението на корабите по вътрешния рейд. Ваят изобщо смятал, че никога не била възниквала опасност от сблъскване На кораби в пролива Те-Нароуз. Той обосновал своето мнение пред съда с факта, че в същия пролив неведнъж се били разминавали лайнерите „Олимпик“ и „Мавритания“.

На 4 февруари 1918 г. върховният съдия на Канада Драйздейл обявил решението на съда. В тринадесет обширни точки цялата вина била стоварена върху капитана на „Монблан“ и неговия пилот. В решението се казвало, че те са нарушили Правилата за предпазване от сблъскване на море. Съдът поискал углавно наказание за пилота и препоръчал на френските власти да лишат капитан Льо Медек от корабоводителски права и да го съдят по законите на страната му. Льо Медек, Маккей и капитан III ранг Ваят, който бил обвинен, че късно предупредил жителите на града за възможната експлозия, били арестувани.

Изненадващо е, че никому от съдиите не дошло наум да обвини за халифакската катастрофа Британското адмиралтейство, което фактически заповядало на натоварения с експлозиви кораб да влезе в пролива, минаващ през града, и да хвърли котва в залива Бедфорд, където трябвало да чака формирането на конвоя. Бие на очи парадоксалният факт — кораб, един път вече натоварен (при това с огромна партида взривни вещества), е заставен да отиде в залив, претъпкан с кораби. Кой знае защо никому не дошло наум конвоят да се чака на външния рейд на Халифакс под охрана на канонерките. Дори ако „Монблан“ би получил в борда си торпедо от немска подводница, градът не би пострадал. Но за това в съда не обелили и дума.

През март 1918 г. делото се гледало във Върховния съд на Канада. Синдикатът на капитаните от далечно плаване във Франция подал молба до морския министър на страната за защита на капитан Льо Медек. След една година той и пилотът Маккей били освободени, като и на двамата били възстановени правата на корабоводители.

По-късно международният съд, който разглеждал исковете на двете корабни компании, решил, че за сблъскването са виновни в еднаква степен и двата кораба.

В началото на 1918 г. злополучният „Имо“ бил свален от плитчината и откаран в Ню Йорк за ремонт. След това той бил преименувай на „Гивернорен“. През 1921 г. при един рейс от Норвегия за Антарктика той се натъкнал на скала и потънал.

Капитан Льо Медек служил във фирмата „Компани женерал трансатлантик“ до 1922 г. През 1931 г. френското правителство, сякаш подчертавайки невинността на своя флаг при сблъскването на „Мойблан“ и „Имо“, наградило във връзка с излизането в пенсия бившия капитан на парахода, погубил града, с ордена на Почетния Легион.