Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (71)

Робинзоновци-каторжници и ездачи-спасители

Първите заселници на Сейбъл били корабокрушенци — за тях това безплодно парче суша, станало причина за нещастието им, се превръщало в убежище. От останките на корабите, разхвърляни из гробището, нещастниците си строели жилища. За свое учудване първите робинзоновци съзрели крави в долината на острова. Животните били оставени там от французина Лери през 1508 г., когато той посетил Сейбъл за първи път. Те се разплодили и подивели. Моряците, претърпели бедствие, можели да се хранят и с морски видри, за които и досега местните пясъчни плитчини си остават любимо място. Полусоленото езеро на острова било пълно с риба, а по бреговете му гнездели морски птици.

Трагедията на моряците, попаднали на Сейбъл, се задълбочавала от това, че те нямало откъде да чакат помощ — корабите избягвали да се приближават до страшния остров даже когато виждали над него дима от сигналните огньове. На какво можели още те да разчитат? На чуждата трагедия? На това, че поредният обречен кораб ще им донесе със своите останки предмети от първа необходимост, и главното — няколко фунта готварска сол? Да, вероятно и на това.

Понякога Сейбъл се оказвал свърталище на пиратите от Северния Атлантик… Вероятно „джентълмените с късмет“ са заравяли тук своите съкровища, палели са по дюните на острова лъжливи сигнални огньове, за да примамят в капана корабите на търговците. Ще си остане вечна тайна колко престъпления са били извършени тук и колко престъпници е укривал Сейбъл. И до ден днешен мнозина суеверни жители на Нюфъндлънд и на Нова Шотландия смятат Сейбъл за място, прокълнато от бога, и за свърталище на зли духове и призраци. Те така го и наричат „The Ghost Island“ („Острова на призраците“).

В края на XVI в. Сейбъл неочаквано се превърнал в каторга. През 1598 г. на него се появили 48 криминални престъпници. Те били стоварени от френския кораб на маркиз Де ла Рош, който възнамерявал да основе колония на Нова Шотландия. След силен и продължителен северозападен щорм в океана корабът протекъл. Така и без да се добере до целта, Де ла Рош обърнал обратно към бреговете на Европа. Като съзрял острова, маркизът не измислил нищо по-добро от това, освен да се освободи на „Сейбъл“ от „излишния товар“. За да не умрат каторжниците от глад, той им оставил 50 овци. За нещастниците си спомнили едва след седем години. Изглежда, угризенията на съвестта са накарали френския крал да ги помилва. През лятото на 1605 г. корабът, изпратен на Сейбъл, докарал в Шербург единадесет души — обрасли, загубили човешки облик, облечени с овчи кожи. Останалите загинали, без да могат да понесат тежките несгоди. Удивителното е, че петима от върналите се в родината помолили краля да им разреши да се върнат на Сейбъл. Кралят не само се съгласил, но и заповядал да ги снабдят с всичко необходимо. Така била образувана малка френска колония. И когато през 1635 г. един кораб, завръщащ се от Кънектикът за Англия, претърпял корабокрушение на Сейбъл, екипажът му бил спасен и докаран на американския континент от тези френски робинзоновци.

Минали години. В Европа все по-често пристигали вести за твърде честите корабокрушения край остров Сейбъл. Мореплавателите изисквали от своите правителства да се построи фар и спасителна станция на острова. Но нито Франция, която владеела по това време Сейбъл и загубила тук в 1746 г. два кораба от експедицията на Анвил, нито Англия — „повелителката на моретата“, нито Холандия — никой не искал да си губи времето с толкова миниатюрна територия. Ако не бил случаят, не се знае колко време още Сейбъл би останал „на тъмно“.

В началото на 1800 г. английските власти в Нова Шотландия намерили сред рибарите ценни вещи — златни монети и дреболии, географски карти с герба на Йоркския херцог, книги от личната му библиотека и даже неговите мебели. Просто душните рибари наричали тези вещи „нещата от Сейбъл“. Оказало се, че те ги получавали срещу риба от заселниците на „Острова на пясъците“. Това разтревожило англичаните. При това от Нова Шотландия не се завърнал в Лондон корабът „Френсис“. А с него се превозвали личните вещи на Йоркския херцог!

Английското адмиралтейство предположило, че след гибелта на „Френсис“ хората, намиращи се на борда му, са се добрали до Сейбъл, но са били убити от неговите робинзоновци. И ето подготвили за острова наказателна експедиция. Изяснило се обаче, че никой не е убивал хората от загиналия кораб. Всички те загинали и островитяните не могли с нищо да им помогнат — на острова нямало даже една спасителна лодка.

Не минало и година от гибелта на „Френсис“ и в пълзящите пясъци загинал английският кораб „Принцеса Амелвд“. От над двес-тата души екипаж, офицери и войници никой не се спасил. Пристигналият на помощ друг английски кораб също така затънал в пясъците на острова и всички, които се намирали на него, също загинали. Трите загубени на Сейбъл кораба свършили работа — англичаните най-сетне поставили фар и създали спасителна станция на опасния остров. Нейните служители се задължавали да оказват помощ на корабокрушенците и да опазват имуществото от разбойниците по море. А в самата Англия по това време били окачени обявления, забраняващи комуто и да било освен спасителите под заплахата от смъртно наказание да се заселва на острова без разрешение на правителството.

Това, което през 1802 г. гордо се наричало „спасителна станция“, представлявало здраво скован сайвант на 150 метра от брега. В него върху дървени плазове лежал обикновен китоловен велбот. Редом се намирала конюшнята — но жребците не били специално докарани на острова! Конете живеели тук дълго преди това. И сега те са около триста на брой на острова. Никой точно не знае откъде са дошли. Една от версиите е, че това са потомци на кавалерийските коне, които доплували на острова от един френски кораб, загинал върху плитчините на Сейбъл в края на XVIII в, а другата версия е, че те били докарани на острова от някой си Томас Хенкък, чичо на знаменития Джон Хенкък — известен американски патриот от времето на Войната за независимост.

Конете на Сейбъл наподобяват по-скоро едри понита, отколкото коне. Те са много диви, издръжливи, живеят в табун, като се хранят с острица, див грах и с някакви цветя, които растат само на Сейбъл.

Ежедневно четирима спасители на коне обикаляли острова покрай линията на прибоя, пътувайки от различните му страни един срещу друг. Те се взирали да видят ветрило в мъглата, следели океанът да не е изхвърлил останки от кораб. Ето те забелязват кораб, търпящ бедствие близо до острова. Наблюдателите на галоп препускат към сайванта и вдигат тревога. Дежурните гребци впрягат четирите понита, които теглят вече велбота към водата. Като преодоляват изкусно първите три вълни на прибоя, гребците се устремяват натам, където корабът е изпаднал в бедствие. В същото време останалите спасители, включително пазачът на фара, вече препускат към местопроизшествието по сушата.

След това от загиващия кораб на острова прехвърлят въже — само така можело да се изтръгнат от пастта на Сейбъл хората, изпаднали в беда.

И в наши дни в английските лоции, описващи района на Нова Шотландия, е запазено многозначителното признание: „В случай че корабът се окаже върху плитчините близо до остров Сейбъл, екипажът следва да остане на борда, докато не се окаже помощ от спасителната станция. Практиката показва, че всеки опит за спасяване с корабните лодки завършва с човешки жертви“.

В летописа на корабокрушенията са регистрирани само осем кораба, които са успели да се изтръгнат от железните обятия на Сейбъл и да избягнат Гибелта. Но историята на остров Сейбъл познава и един-единствен случай, когато помощта на спасителите се е оказала излишна.

Това се случило през 1846 г. Американската рибарска шхуна „Арно“ под командването на капитан Хигинс ловяла риба близо до „Острова на пясъците“. Връхлетелият неочаквано през нощта шквал разкъсал повечето ветрила и едва не преобърнал кораба. На разсъмване капитанът разбрал, че течението и вятърът са отнесли „Арно“ върху плитчините на Сейбъл. Останало да се надяват само на котвите. Пуснали ги, като отдали от всеки клюз по 100 сажена въже. Към обяд норд-вестът преминал в девйгбален щорм. Над плитчините океанът кипял като вода в котел. Шхуната я отнасяло към смъртоносните буруни. Хигинс, без да разчита на зоркостта и бдителността на спасителите от Сейбъл, решил да си опита късмета. За да не възникне паника на кораба, той заключил екипажа в трюма. На бака до всеки борд оставил двама опитни моряци, които завързал за перилата, за да не ги отнесат вълните. Самият Хигинс се вкопчил в щурвала. Шхуната с невероятна бързина се носела към брега. Завързаните моряци изливали във водата бурета с рибена мас, която вятърът подгонвал пред носа на кораба към острова. Моряците често използвали и още използват този древен и надежден начин за изглаждане гребените на вълните, за да се омекоти ударът им. Буруните прехвърлили шхуната през пясъчния риф на острова и тя се оказала в безопасност в подножието на дюните, заливани от прибоя. Спасили се всички, но шхуната загинала — на другия ден връхлетял щорм и останките от „Арно“ се скрили в пясъчната утроба на Сейбъл.

През 1852 г. на острова била построена нова, по-голяма сграда на спасителната станция, а дървеният велбот бил заменен с железен. През 1893 г. било изградено ново здание, но силният щорм за една нощ го разрушил до основи — наложило се да се строи още веднъж, този път по-сигурно.

По-лошо било положението на Сейбъл с фаровете. От 1802 г. дървената сграда на единствената фарова кула се извисявала в средната част на острова. През 1873 г., когато въпреки многобройните ремонти и укрепвания кулата окончателно грохнала, фарът бил заменен с два нови фара с ажурна желязна конструкция. Източният фар служил благополучно около стотина години, а западният се наложило да бъде заменян шест пъти — шест пъти ненаситният Сейбъл „поглъщал“ своите фарове. Хората знаели, че островът упорито пълзи на изток, „зарязвайки“ своя западен край с фара под водата, но те просто не успявали да го преместят на друго място. Така се и наложило шест пъти да се докарват от континента материали за новите фарови кули.