Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (43)

Сблъскването в пролива Те-Нароуз

Въпреки звучното си име „Монблан“ това бил с нищо незабележим товарен параход, типичен „трамп“ за времето си — нитова конструкция, триостровен тип, четири хамбара, дървен мостик, висок тънък комин и две мачти със стрели. Той бил поръчан от някакъв не много богат корабособственик в английската корабостроителница на Рейлтън Диксън в Мидълсбъро през 1899 г. Регистровият тонаж на „Монблан“ бил 3121 т, дължината — 97,5 м, широчината — 13,6 м и газенето — 4,6 м.

В началото на Първата световна война „Монблан“ бил купен от френската корабна фирма „Компани женерал трансатлантик“. По искане на адмиралтейството, което при война имало правото да се разпорежда с търговския флот на страната, собствениците закърпили някак си старите, разядени от солта ръждясали бордове на парахода, монтирали на бака му едно четиридюймово оръдие и боядисали кораба в маскировъчни цветове — така „Монблан“ станал спомагателен транспорт от военноморския флот на Франция.

Вечерта на 5 декември 1917 г. под командването на капитан Айм льо Медек „Монблан“ пристигнал от Ню Йорк на външния рейд на Халифакс. От канонерката, която охранявала рейда, заповядали по морза параходът да хвърли котва и да приеме на борда си офицера за свръзка. Лейтенант Фримън, който се качил след няколко минути на „Монблан“, заявил на капитана: „Ако от моя кораб не последват допълнителни сигнали, можете да вдигнете котва и да влезете в залива веднага, щом позволи видимостта. Предполагам, че това ще бъде утре в 7 и 15 мин сутринта“. Лейтенантът съобщил на Льо Медек номера, който сутринта трябвало да бъде вдигнат от флажния семафор по фалите на фокмачтата.

Същата вечер на 5 декември 1917 г. на 6 мили от „Монблан“ в залива на Халифакс стоял на котва натовареният и готов за излизане в морето норвежки параход „Имо“ — малко по-голям от „Монблан“ и по-дълъг. Той бил спуснат на вода през 1889 г. в Ирландия от стапелите на корабостроителницата „Харланд енд Уолф“.

През тази мразовита зимна вечер капитан Хаакан Фром не успял да изведе „Имо“ от залива, тъй като баржата с въглища пристанала до борда му не в 3 ч след обяд, както било уговорено с пристанищните власти, а едва в 6 ч, когато над залива се спуснал сумракът и вратите на боновото заграждение били вече затворени. Разгневеният норвежец кълнял пипкавостта на канадците и ругаел в каютата си. Успокоявало го само, че на борда се намира пилотът Уйлям Хейс, който на разсъмване ще изведе кораба в открито море…

Настанало утрото на четвъртък, 6 декември 1917 г., останал до наши дни в паметта на жителите на Канада като дата на великата трагедия на Халифакс. То било необикновено ясно, но мразовито. Халифакс се пробуждал и започвал своя напрегнат трудов ден от военната година. От 7 ч сутринта третият помощник-капитан на „Монблан“ щурманът Левек наблюдавал с бинокъл от мостика канонерката в очакване на допълнителните заповеди на военните власти. Скоро ярките проблясъци по азбуката на Морзе съобщили от борда й: „Монблан, Монблан, Монблан. Вдигнете на фалите вашия номер и следвайте в залива Бедфорд, където ще получите по-нататъшни указания на командването“.

Капитан Льо Медек заповядал да се вдигне котвата и подал на третия щурман бележката с номера, получен предната вечер от лейтенант Фримъш „Наберете този.номер с флаговете на международния двуфлажен семафор и го вдигнете на фалите“. След като изпълнил Заповедта, Левек застанал до щамбайна, а вахтеният моряк забърсал стъклата на мостика и заел мястото си до щурвала. Когато от машината съобщили за готовността, пилотът изкомандвал: „Среден напред“. Капитанът веднага превел командата на френски, машинният телеграф задрънчал и „Монблан“ се отправил по фарватера към залива Бедфорд.

Приблизително по същото време в залива на Халифакс вдигал нара „Имо“. Пилотът Уйлям Хейс стоял на мостика и мълчаливо слушал мърморенето на капитан Фром, дето не бил успял да излезе още снощи от залива. „Имо“ вдигнал котва в 8 ч и 10 мин. сутринта. Пилотът, като давал от време на време команди на кормчията, уверено водел кораба между съдовете, стоящи на рейда. Той заповядал да се увеличи скоростта и когато „Имо“ наближил пролива Те-Нароуз, скоростта му била равна на 7 възела. Когато навлезли в пролива, Хейс забелязал кораб отпред по курса. Това бил американски товарен параход.

Пътят между остров Макнал и нос Плезант бил затворен от минно поле, което имало само един фарватер.

По същото време „Монблан“ наближавал със скорост 4 възела (Британското адмиралтейство ограничило скоростта на движението на кораби в залива до 5 възела) боновото заграждение с противолодъчните мрежи. Боновете продължавали от нос Ейвез до вълнолома на новата морска гара. На сигналната мачта бил вдигнат знакът, че минаването е разрешено, „Монблан“ минал между буя, разлюляван от вълните, и влекача, който теглел плаващата секция на бона.

Пилотът на „Монблан“ Френсис Маккей твърдо помнел, че съгласно с Правилата за предпазване от сблъскване на море^[1] той трябва да насочи кораба вдясно, към брега на Дартмут. След 15 минути той вкарал кораба в източната врата на мрежовото заграждение на залива, което започвало от остров Джордж. Видимостта била отлична. Това позволявало на пилота да води уверено кораба по бреговите ориентири, които той знаел като петте си пръста. До залива Бедфорд оставал най-лекият участък от пътя…

„Монблан“ преминал на половин кабелт от стоящия до фарватера английски крайцер „Хайфлайер“, който бил пристигнал в Халифакс на 1 декември. Според обичая капитан Льо Медек го поздравил първи със спускане на флага. В началото на войната този кораб потопил близо до Рио де Оро немския спомагателен крайцер „Кайзер Вилхелм дер Гросе“.

Скоро пилотът Маккей забелязал един параход да излиза от завоя на пролива. Това бил „Имо“. До него имало приблизително три четвърти миля. Той се движел по курс, пресичащ курса на „Монблан“. От френския параход по посока два румба от лявата скула виждали ясно десния борд на норвежеца. Било очевидно, че той се насочвал към брега на Дартмут. „Изглежда, този простак иска да ми сече курса — промърморил Маккей. — За какъв дявол не си върви в своята част на фарватера? Я по-добре да му дам сигнал.“ Капитанът кимнал с глава. „Монблан“ дал един къс сигнал, означаващ, че корабът изменя курса си вдясно. От предпазливост Маккей искал да отбие парахода още по-надясно и предал долу по телеграфа да се намали до минимум скоростта. Още не била заглъхнала свирката на „Монблан“, когато „Имо“, прекъсвайки го и нарушавайки всички правила, дал два къси сигнала, които означавали „Изменям курса си наляво“.

Пилотът и капитанът на „Монблан“ били убедени, че корабът отсреща ще отбие вдясно и ще се доближи до средната линия на фарватера съгласно с изискванията на правилата. Сега обаче върху „Монблан“, който се намирал на 40 м от крайбрежната улица на Дартмут, буквално връхлитал отгоре му насрещният, при това по-голям кораб. „Монблан“ започнал да обръща надясно, а „Имо“ вляво. Корабите бързо се доближавали.

На капитан Льо Медек му оставал само един изход, за да избегне сблъскването — да отбие вляво и да пусне „Имо“ откъм десния си борд. Разстоянието между параходите било вече 50 м. Маккей дръпнал въженцето и дал два къси сигнала. Едновременно с това капитанът, който веднага схванал маневрата на пилота, викнал на кормчията: „Ляво на борд!“ И макар че машината била спряна, дълбоко газещият кораб продължавал да се движи по инерция и да слуша кормилото. „Монблан“ бавно се отдалечил от брега и двата парахода се оказали успоредно един на друг с десните си бордове на разстояние 15 м. Изглеждало, че опасността от сблъскване отминала.

Но тук се случило непредвиденото. Едва „Монблан“ отбил вляво и започнал да се разминава по десния си борд с норвежеца, когато „Имо“ подал три къси сигнала, с което давал да се разбере, че машината му работи на заден ход. „Монблан“ направил същото — дал реверс на машината и три къси сигнала. Двата кораба започнали да се раздалечават с „кърмата напред“. Но кормилото на „Имо“ останало прехвърлено на левия борд, което при машина, работеща на „пълен назад“, отбило носа му надясно — право в борда на „Монблан“. Опитвайки се да избегне удара, Льо Медек прехвърлил кормилото на десния борд така, че да отклони носа на кораба си вляво. След няколко секунди носът на норвежеца. ударил със сила десния борд на „Монбран“ в района на първия трюм. Всички, които се намирали на мостика на „Монблан“ в момента на удара, замръзнали от ужас по местата си. Лицата им станали бели, очите — широко отворени. Въпреки студа по гърба на всички избила студена пот. Само екипажът на „Монблан“, пилотът Маккей и командването на морския щаб в Халифакс знаели за секретния товар на борда на френския параход.

„Ние сме натъпкани с взрив“

Само преди някакви си шест-седем часа Льо Медек и пилотът Маккей седели в капитанската каюта, пиели кафе и тихо и мирно си говорели.

— Много съжалявам, скъпи ми пилоте, че не мога да ви предложа бутилка „Мартел“. Сами разбирате, законите на военното време забраняват спиртните напитки по нашите кораби. — О, не се тревожете, капитане — отговарял пилотът, — това е дреболия, кафето ви е отлично.

Капитанът разказвал:

— Та така, господин Маккей, на 25 ноември, Когато докарах „Монблан“ в Ню Йорк и акостирахме на кея на Ист Ривър, американските военни власти ми заповядаха да пусна на кораба група дърводелци. Ден и нощ те обшиваха трюмовете с дебели дъски. Нито един железен гвоздей — всичките медни! А след час агентът на фирмата ми каза в кантората: „Страхувам се, капитане, че това е взрив, и при това много голяма партида. В нормални условия не бихме използвали «Монблан» за превоз на такъв товар, но сега е война, корабите не стигат и нямаме друг изход“. След два дни започнаха да ни товарят. Специалната група от стифидори работеше бавно и много внимателно. Обувките им бяха омотани с плат. Заповядаха ми да загася котлите, а на екипажа конфискуваха всички лули, цигари и кибрити. Разрешаваха да се пуши само на брега.

Капитанът продължавал:

— В четирите ни трюма се намират варели с течна и суха пикринова киселина. Вие знаете сигурно, що е това ТНТ? А разрушителната сила на това нещо е доста по-голяма от тази на ТНТ.

Френсис Маккей, по произход шотландец, с 24 години стаж като пилот, при това без нито една авария, слушал с голямо внимание капитана. От време на време му ставало страшно. Никога досега той не бил водил кораб с такъв адски товар.

— Твиндеците на третия и четвъртия трюм бяха задръстени от варели и железни сандъци с тринитротолуол, до тях наредиха сандъци с барутен памук. Бяхме готови вече за излизане в морето, когато дойде телеграма от Франция. В нея ставаше дума за допълнителен товар, който „Монблан“ трябваше да вземе на всяка цена.

Льо Медек посочил с ръка към носа и кърмата.

— Сигурно сте забелязали на палубите четирите реда железни варели. Това е бензол — новото супергориво за броневиците и танковете. Впрочем ето коносамента.

Пилотът поел с леко трепереща ръка няколкото машинописни листа:

— 2300 тона пикринова киселина, 200 тона тринитротолуол, 35 тона бензол, 10 тона барутен памук. Крайно пристанище — Бордо.

— Какво виждате, скъпи ми пилоте, ние сме натъпкани с взрив! Но това не е всичко — продължавал Льо Медек. — Вторият удар ме дебнеше в кабинета на началника на британската военноморска мисия в Ню Йорк. Там ми съобщиха, че „Монблан“ няма да влезе в конвоя, който се комплектуваше в пристанището. На тях им е добре известно, че трицилиндровата парна машина може да даде при спокойно море само 9,5 възела, а при дълъг преход през щормовия Атлантик — средно не повече от 7,5 възела. Тези господа ми обясниха, че безопасността на конвоя зависи главно от скоростта на движението и кораб, натоварен с взрив, за да не изостане от конвоя, трябва да се движи със скорост минимум 13 възела. Претовареният „Монблан“ би бил бреме за този конвой. Заповядаха ми да се отправя за Халифакс, да хвърля котва в залива Бедфорд и да чакам там формирането на друг английски конвой. „Монблан“ ще влезе в неговия състав, ако, разбира се, скоростта му не стане отново пречка за конвоя. В противен случай ще се наложи да тръгнем сами. Как мислите, пилоте, дали вече са почнали да формират втория конвой?

— Изглежда, да — отговори Маккей. — Сега в пристанището има приблизително 150 кораба, сред тях много военни.

Льо Медек пожелал лека нощ на пилота и станал от мекото кресло, давайки на шотландеца да разбере, че разговорът е приключил. Маккей не мигнал в отделената му каюта до сутринта.