Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (39)

„Амазонка“ бърза на запад

Към средата на миналия век английските корабостроителници вече усвоили достатъчно добре технологията на желязното корабостроене. Нитованите метални корпуси на корабите започнали да изместват трошливите съоръжения от дърво, гребните колела постепенно се заменяли от винтовете. Предимствата на железните винтови параходи се оказали очевидни. Една от най-големите корабостроителни фирми в Англия „Пи енд О“ („Пенисулар енд ориентал лайн“), след като построила през 1842 г. железния параход „Паша“, практически вече не се връщала към дървеното корабостроене, а от 1851 г., когато от стапелите слязъл железният й винтов параход „Шанхай“, оборудвала вече своите кораби само с гребни винтове. Ето защо изглеждало повече от странно, че друга солидна корабостроителна фирма в Англия — „Роял мейл стим пакет къмпани“ поръчала през 1850 г. в корабостроителниците в Блекуъл огромен дървен параход с гребни колела.

Новият кораб слязъл от стапела на 28 юни 1851 г. и получил името „Амазонка“. Дължината на дървения корпус била 91 м, най-голямата широчина — 12,5 м. Корабът бил съоръжен с парна машина с мощност 80 к.с. През онези години такава мощност се смятала за напълно приемлива, като, разбира се, освен парната машина корабът имал и пълно ветрилно стъкмяване.

Английският печат нарекъл „Амазонка“ най-големият дървен параход, строен някога в Британия — неговата вместимост била 2256 регистър-тона. Според класа си този параход се отнасял към пътническите пакетботи „лукс“.

Фирмата „Роял мейл стим пакет къмпани“ построила новия си параход от дърво не от скъперничество. Нейната поръчка била прецизно обмислена — корабособствениците знаели, че Британското адмиралтейство се отнасяло с предубеждение към корпусите от желязо и гребните винтове. А да се изтръгне право за превоз на правителствената поща и на войници от колониалната армия или да се получи държавна субсидия можело само ако се предложи в разположение на адмиралтейството дървен кораб с гребни колела. Такава била в онези времена политиката на морските лордове — те по традиция не искали да вярват в новото, което се появявало във флота.

„Амазонка“ задоволявала адмиралтейството във всяко отношение и била зачислена в състава на резервния флот като войскови транспорт.

След ходовите изпитания корабът трябвало да се отправи в срочно океанско плаване до Уест Индия и Панамския провлак. За капитан на парахода бил назначен Уйлям Саймънс, който имал богат опит от плаване в Карибско море и бил добре запознат със свирепите му тайфуни. Екипажът на „Амазонка“ бил набран от адмиралтейството сред най-добрите военни моряци със стаж по парните кораби.

На 2 януари 1892 г., петък в 3 ч и 30 мин „Амазонка“ излязъл от Саутхемптън с поща, ценен товар със специално предназначение, един лорд от адмиралтейството, 50 пътници и 110-членен екипаж на борда. Край нос Портлънд Бил корабът се сблъскал с югозападния щорм. Наложило се да се пусне на пълна мощност парната машина. След няколко часа лагерите започнали да загряват и се налагало от време на време да се охлаждат, като се спира машината.

Сменилите се от вахта машинисти и огняри разказвали на палубните моряци за главоболията с машината поради прегрелите лагери. На свой ред моряците поверително предавали тази „професионална тайна“ на пътниците, а последните, без много да разбират от парни машини, взели да мислят, че тези тайнствени лагери, за които толкова много се говори, „могат всеки момент да избухнат“.

По онова време парните двигатели били последната дума на техниката, „чудото на века“. Те внушавали на хората повече страх, отколкото възхищение. Само мисълта, че в дървения кораб гори денонощно огън в огромните пещи, не позволявала на пътниците спокойно да спят. Пред парната машина благоговеели и пътниците на „Амазонка“.

Тъй като загрелите лагери можели да се охладят само чрез спиране на парната машина, всяко такова спиране предизвиквало голяма тревога сред пътниците. През цялото време те пращали при капитан Саймънс свои депутации, които изисквали завръщане в пристанището за „ремонт на лагерите“. И ако капитанът имал правото безцеремонно да се разправи с подобни делегати от екипажа на кораба и даже да накаже „смутителите“ с удари с камшик, като ги обвини в подстрекателство към метеж, с делегатите на пътниците той бил принуден да се държи учтиво. Саймънс ги приемал в каютата си, изслушвал ги търпеливо и на всичките им опасения отговарял: „Корабът е толкова безопасен, както и вашият дом. Какво от това, че в машината бил загрял ту един, ту друг лагер? Всичко това се глупости! Връщане заради такава дреболия — никога! «Амазонка» бърза на запад!“ Саймънс наистина смятал това недоразумение с лагерите за глупост.

След дългите и безплодни обяснения с депутациите от пътниците бронзовата физиономия на морския вълк започвала да се налива с кръв, капитанът скачал от креслото си и изревавал: „Корабът се движи по курса си и точка! Моля ви, господа, да ме оставите на мира!“

Югозападният щорм по това време не заглъхвал и „Амазонка“, опънал само щормовите си ветрила и движейки се напред с променливи галсове, използвал главно парната машина. Машината работела без спиране вече 36 часа със загрели лагери. Вечерта на 3 януари щормът бушувал с още по-голяма сила. Тежките вълни се разбивали о вълнореза на кораба, а пръските отлитали до върха на комина. От време на време някоя грамадна вълна се стоварвала с цялата си тежест върху носовата палуба на кораба и като бял клокочещ водопад със съскане се изливала към кърмата. Вятърът свирел във въжетата, „Амазонка“ забивал огромните си колела във вълните и бавно се движел срещу щорма.

Около 3 ч сутринта в неделя, 4 януари, вторият щурман на „Амазонка“ Трюуик, който карал нощната вахта на открития команден мостик между кожусите на гребните колела, се притулил зад комина „да си поеме дъх“ след поредната стоварила се върху парахода вълна. Като завързвал по-здраво вървите на зюдвестката си, морякът видял нещо, от което сърцето му бясно затупало. От светлинния люк на машинното отделение, току зад комина, изскачали оранжеви пламъци. Щурманът повикал вахтения моряк и го пратил да изясни какво се е случило в машината и да събуди незабавно и капитана.

Притичалият на мостика капитан Саймънс обявил пожарна тревога на кораба и заповядал да се затворят всички врати в салоните и коридорите, за да не излязат пътниците на палубата. В машината не можело нищо да се различи — черен лютив дим бил изпълнил целия машинен отсек на кораба. Някъде вътре бушувал огънят. Четвъртият механик Стоун искал да спре машината, но поради пламъците и дима не можал да се приближи до нея. Когато главният механик дотичал от каютата си, пламъците били обхванали вече цялата машина. На всички, които били в машинното отделение, се наложило да търсят спасение по палубата.

Щормовият вятър бързо раздухал огъня в утробата на парахода. След някакви си 10 минути пламъците се прехвърлили от машинното отделение на палубата, където обхванали насмоления такелаж на кораба. Някъде долу започнали да се пръскат варелите с машинно масло, тяхното съдържание се разливало по долната палуба, давайки обилна храна на огъня.

За пътниците било повече невъзможно да остават в салоните — преградите им и палубата под краката парели, помещенията се напълнили с дим. Когато пътниците, след като изкъртили вратите, изскочили на горната палуба, те били обзети от ужас и чувство за обреченост. Огънят се оказал по-пъргав от хората — докато екипажът на „Амазонка“ подготвял пожарната машина и присъединявал към нея маркучите, огънят обхванал още няколко вътрешни помещения на кораба. Не всички успели да се промъкнат през огнената завеса и облаците от дим. Няколко души от екипажа, след като получили изгаряния и се нагълтали с дим, се изтърколили по стръмните трапове надолу и загинали в огъня. Пътниците се мятали по кораба, умолявайки офицерите да предприемат нещо и да ги избавят от мъчителната смърт сред пламъците.

Между кожусите на гребните колела се издигнала огнена стена. Тя разделяла кораба на две части, при което по-голямата част от екипажа останала на бака, а офицерите и пътниците — на юта. Няколко моряци от страх се спуснали в кубрика и там очаквали смъртта си. Офицерите на кърмата се опитвали да гасят пожара, като помпали с ръчните пожарни помпи и черпели с кофи вода зад борда. Усилията им можели да бъдат сравнени с опита да се залее клада с вода от чаени лъжички. Страхът на хората пред заплахата да изгорят живи творял невероятни неща на „Амазонка“ — смелчаците станали паникьори, тихите и скромните почнали да се държат агресивно, умните загубили ума си, обожателите на нежния пол поваляли на земята майките с бебета на ръце, които се изпречвали на пътя им.

Виждайки, че опитите да се справи с огъня не водят до нищо и че паниката започва да превръща екипажа от отбрани моряци в неуправляемо стадо, капитан Саймънс решил да опита да спаси поне жените и децата. Както вече се каза, оказало се невъзможно парната машина да бъде спряна и „Амазонка“ продължавал да си проправя път срещу вятъра, люлеейки се силно върху щормовите вълни. Но корабът още се подчинявал на кормилото и можел да завива. Капитанът заповядал да поставят „Амазонка“ по посока на вятъра така, че пламъците да бъдат отнасяни към носа на кораба. Прехвърлили кормилото към борда и корабът, обхванат наполовина от пламъци, започнал да завива, като силно се наклонил и едва не загребал, вода с фалшборда си. След това се изправил и се понесъл още по-бързо по вятъра — пламъците се устремили към бака.

Пътят за спасение на останалите в носовата част на кораба бил отрязан. Вятърът откъсвал гребените на вълните и ги хвърлял върху горящата палуба, дъските й съскали и образувалата се пара се смесвала с черния дим.

„Амазонка“ имал всичко девет лодки, от тях само четири — спасителни. Но как да се спуснат лодките, когато корабът е във движение? Скоростта достигала 13 възела — следователно лодката трябвало да се изкара зад борда така, че тя да се окаже над водата, но без да я, допира с дъното си. Останалото зависело от умението и ловкостта на екипажа. Следвало да се откачат кърмовите тали и почти в същата секунда — носовите, почти едновременно. Ако първи се откачели носовите тали или ако те се откачели макар и секунда по-рано, преди лодката да се озове на вода, тя сигурно би загинала — ще се преобърне, вълните ще я завъртят и ще я строшат на трески в борда на кораба.

Капитанът, изглежда, разбирал, че при паниката, която царяла на обзетия от пламъците „Амазонка“, е невъзможно да се осъществи сложната маневра по спускането на лодките.

— Лодките да не се спускат! Чакайте, докато корабът спре сам — обяснил той на помощниците си. — Машината ще спре, когато нивото на водата в котлите спадне.

Въпреки че Саймънс бил смятан за смел моряк, той нищо не разбирал от парни котли и парни машини, пък и никой не изисквал от него такива знания. Капитанът на „Амазонка“ даже и не подозирал, че котлите на кораба могат да избухнат, щом останат без вода. Капитанът не знаел, че главният механик, който загинал в самото начало на пожара, бил регулирал котлите на режим за автоматично захранване с вода и по такъв начин неговите надежди за спиране на парната машина били напразни. Той просто не знаел, че гребните колела на „Амазонка“ ще се въртят дотогава, докато има налягане в котлите.

Огънят в трюма на кораба заплашвал вече и кърмата, където били пътниците. Повечето от тях били по нощници или полуоблечени. След като намерили тук временно спасение от огъня, хората замръзвали от ледените пръски на вълните. Двата барказа, закрепени върху кожусите на гребните колела, изгорели, шансовете за спасение намалели. Останали само седем лодки, но местата в тях били по-малко, отколкото броят на хората на борда. Някой трябвало да остане на загиващия кораб. Но кой? „Защо именно аз, а не някой друг? С какво той е по-добър от мене? Защо за него има, а за мене да няма място в лодката? Аз също имам право на това!“ — разсъждавали онези, които очаквали своята участ на кърмата на горящия параход.

Когато пътниците видели, че изгорели най-големите и най-надеждните спасителни съдове — барказите, те започнали да действат. „По дяволите капитана с неговите забрани! Спускай лодките! Иначе изгаряме живи!“ — ревяла тълпата, която се хвърлила да спуска лодките.

Като изблъскали слабите настрани, силните се промъкнали до борда, където лежали лодките. Но какво да правят с тях? Как да ги спуснат? Това пътниците не знаели. Настъпващите пламъци на пожара ги гонели към перилата в самия край на кърмата. В бързината те се опитвали да развържат и да прережат въжетата, удържащи лодките върху килблоковете, разкървавяли си ноктите, чупели си пръстите. На „Амазонка“ започнало най-страшното, което можело да се очаква — буйства и пристъпи на полудяване. Загубили разума си от ужас, хората се нахвърляли един върху друг, скачали зад борда…

Сега единствен господар на „Амазонка“ станал инстинктът за самосъхранение — той и само той командвал хората и разпределял местата в лодките. Нито Саймънс, нито неговият старши помощник Робертс, нито екипажът на кораба били в състояние да направят каквото и да било с обезумелите пътници. Те завладели насила две от лодките, провиснали ги зад борда и отсекли с брадва талите. Една след друга лодките, преобърнали се нагоре с кила, се скрили във вълните зад кърмата на кораба заедно с по двадесетина души във всяка.

Най-сетне, когато парната машина спряла — изглежда повредена от огъня, от „Амазонка“ спуснали останалите пет лодки. Както станало известно по-късно, капитан Саймънс даже не се и опитвал да се спаси и останал на кораба.

Първата от петте лодки — барказът, била спусната под командуването на щурмана Нилсън. В нея имало 15 души, като още шест души се прекачили от най-малката лодка, която била взета на буксир. Нилсън обърнал към горящия кораб, откъдето долитали викове за помощ — няколко души, включително и капитанът, все още се намирали на борда му. Празната лодка обаче била блъсната от вълната в кърмата на барказа и му изкъртила кормилото. Сега, за да удържи без кормило барказа с нос срещу вълните, Нилсън се принудил да измайстори от мачтата, резервните весла и ветрилото плаваща котва. За това било нужно време и той вече не успял да спаси оставащите на „Амазонка“. Хората от лодката на Нилсън видели, как от средната част на парахода към нощното небе се извил огнен език и над бушуващия океан се разнесъл грохотът на експлозията. Една подир друга паднали зад борда мачтите, над вълните литнали рояци искри. Това било барутът — на кораба го държали за оръдията, с които бил въоръжен „Амазонка“ за защита от пиратите, безчинствуващи тогава край европейските брегове на Атлантика. И явно запасът от барут се оказал достатъчен, за да привърши агонията на „Амазонка“. Корабът със съскане изчезнал в бездната. Той потънал на 110 мили на юг — югозапад от островите Сили.

Тук се и случило събитието, за което по-късно писали всички английски вестници. Хората от барказа на Нилсън заявили под клетва пред съда, че преди „Амазонка“ да експлодира, между него и барказа им преминал със зарифовани ветрила неизвестен тримачтов барк. Разстоянието между горящия параход и барказа не надминавало 400 м и разбира се, от барка не могли да не видят пожара, както сигурно са забелязали и барказа на Нилсън. Но баркът не спрял. Кой знае защо на него запалили бяла димка и корабът се скрил. Това било нечовешка постъпка, престъпление. Неоказването на помощ на загиващите в морето се смята от моряците за едно от най-тежките злодейства. Принадлежността на този барк обаче така и останала неизяснена.

Нилсън изчакал на плаваща котва да премине щормът, след това вдигнал ветрилото и насочил лодката на изток, към бреговете на Франция. За да не вкочанясат от януарския вятър и пръските на вълните, хората в барказа през цялото време се сменяли на веслата. На четвъртия ден на разсъмване отново се появили вълни и се наложило да свият ветрилото. Около три часа след това забелязали кораб на хоризонта. След два часа отчаяна работа с всички весла барказът се доближил до кораба. Това бил английският бриг „Марсден“, който докарал спасените в Плимут.

С втората лодка, спусната от „Амазонка“, се спасили 16 души. Тях качил на борда си един холандски галиот. На другия ден холандците намерили в морето още една лодка от „Амазонка“. В нея имало осем мъже и една жена.

На 15 януари в Плимут пристигнал още един холандски галиот, който бил спасил последния барказ, спуснат от „Амазонка“. Барказът се командвал от лейтенанта от британския кралски флот Грилс, пътувал на „Амазонка“ като пътник. В носа на този барказ имало пробойна, запушена с дрехите на пътниците. Петата от спуснатите лодки изчезнала в океана, без да открият каквито и да е следи от нея.

От 162 души, тръгнали на рейс с „Амазонка“, живи останали 58. От тях седмина починали по-късно на брега, а 11 души загубили разсъдъка си от преживяното.

Експертите от Британското адмиралтейство, които разследвали катастрофата, били на мнение, че пожарът в машинното отделение на „Амазонка“ е възникнал не от загрелите лагери, а от запалилата се облицовка на парния котел. По онова време още не употребявали азбест и котлите се облицовали с плъст.

Гибелта на „Амазонка“ станала жесток урок за лордовете от адмиралтейството, които не искали да признаят каква голяма опасност се крие в съчетаването на дървения корабен корпус с парната машина. И именно обстоятелството, че при пожара на „Амазонка“ не успели да спуснат лодките в движение, ускорило търсенето на нови решения при проектирането на лодъчното устройство. Тогава във флота се появили и приспособленията, с помощта на които куките на кърмовите и носовите тали могат да се разединяват едновременно. Усъвършенствувани по-късно, тези приспособления опростили спускането на лодките на вода.