Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (68)

Колонисти-разбойници, съкровища и фарове

Първи, които успели да се установят на земите зад нос Хатерас, били англичаните. Те десантирали на носа за първи път през 1584 г. Това станало, след Асато един от придворните — сър Уолтър Рейли, успял да уговори кралица Елизабет I да се изпрати експедиция на Хатерас. В състава на тази експедиция влизали два военни галеона, командвани от Филип Амадас и Артър Барлоу. След като изследвали Външните плитчини и посетили заливите Памлико и Албемаръл и остров Роанок, англичаните след два месеца се завърнали в устието на Темза, като докарали със себе си двама индианци, картофи и тютюн.

На другата година, твърдо решен да основе колония на остров Роанок, Уолтър Рейли изпратил на Хатерас доведения си брат Ричард Гринуил, комуто и възложил командването на пет кораба. През август 1585 г. експедицията дебаркирала на остров Роанок, близо до южния вход на залива Албемаръл. Тук се заселили 108 души, главно разорени дворяни и търсачи на приключения, мечтаещи да намерят в Новия свят богатство и слава, В историята на усвояването на Северна Америка това била първата английска колония.

Експедицията на Ричард Гринуил била организирана изключително лошо — колонистите нямали даже достатъчни продоволствени запаси. Към пролетта на следващата година гладът довел англичаните до крайност и не се знае как би завършила тази авантюра, ако не бил английският „кралски пират“ Френсис Дрейк. В 1586 г. след поредния грабителски набег срещу испанските колонии в Южна Америка неговата флотилия случайно се отбила в залива Албемаръл за ремонт на корабите. Останалите живи колонисти Дрейк великодушно прибрал на корабите си и ги докарал до бреговете на забуления в мъгла Албион.

На другия ден, след като корабите на Дрейк напуснали залива Албемаръл, на остров Роанок пристигнали корабите на Гринуил с припасите, изпратени от Уолтър Рейли. Заварил колонията опустяла, Гринуил, за да запази владението за брат си, оставил в нея петнадесет души. По-късно се изяснило, че те били убити от индианците.

В началото на 1587 г. Рейли повторил опита си да основе колония близо до нос Хатерас. През юли същата година в залива Албемаръл пристигнали с три английски кораба около сто и петдесет колонисти. Новия си лагер англичаните нарекли Вирджиния. Тук на 18 август 1587 г. жената на единия от преселниците — Елеонора Дейр, родила дъщеря. В чест на основаната колония детето било кръстено Вирджиния. Това бил първият европеец, роден в Новия свят. Оттук и името на Външните плитчини — Дюните на Вирджиния Дейр.

Изтекли няколко месеца, провизиите свършили и губернаторът на колонията Джон Уайт — дядо на Вирджиния Дейр, се отправил с кораб за Англия да иска помощ. Сражението на англичаните в Ла-манша с Непобедимата армада задържало завръщането му на остров Роанок до август 1590 г. Когато Джон Уайт най-сетне пристигнал в залива Албемаръл, той заварил селището на колонистите празно.

Известно е, че преди да отпътува от острова, Уайт се договорил с колонистите, че ако те по някакви причини бъдат принудени да напуснат Роанок и да се преселят на друго място, ще издълбаят на едно дърво името на новото си местожителство, а ако бъдат принудени да напуснат острова поради притеснения от страна на индианците, ще издълбаят допълнително на дървото кръст под името на новото място на колонията.

Джон Уайт намерил на посоченото дърво издълбана с нож думата „Кроатан“. Той предполагал, че това е името на новото място на заселване на колонистите, останали на Роанок. Но къде бил този „Кроатан“. Джон Уайт не знаел и въпреки продължителните търсения не успели да намерят следите на колонистите. Оттогава „Кроатан“ и съдбата на изчезналата колония стават загадка. Това е една от тайните на Хатерас, която напразно се опитва да разреши вече не едно поколение европейски и американски историци.

Англичаните смогнали да се закрепят окончателно на острова Роанок едва в 1663 г., 56 години след основаването на колонията в Джеймстаун — първата постоянна колония на Великобритания в Новия свят.

На остров Роанок англичаните развъждали добитък, ловели риба, занимавали се със земеделие, изварявали маста от китовете, изхвърлени на плиткото. Но главен поминък на колонистите от Хатерас станал грабежът на корабите, претърпели корабокрушение. Те се хранели с техните провизии, от отломките им си строели къщи сгрявали се с рома, изваден от корабните трюмове, и пълнели сандъците си с ценностите, взети от затъналите в пясъците кораби. Колонията Роанок процъфтявала с всяка измината година. Броят на жителите в колонията бързо растял — корабокрушенците се принуждавали да остават из тези краища и да започнат нов живот. Американците казват, че повечето семейства в щата Северна Каролина водят потеклото си от потомците на корабокрушенците от Хатерас. До ден днешен там могат да се намерят къща, хамбари и ограда от тиково, от червено дърво, от орех или даже от палисандър.

Плячкосването на корабите станало традиционен поминък на жителите на нос Хатерас. В този занаят с особена алчност се отличавали обитателите на остров Окракок. Хората от континента говорели за тях, че ако по пътя за гробището се чуел бойният вик „Кораб на дюните!“, те тутакси захвърляли ковчега с покойника насред пътя и се втурвали към мястото на корабокрушението.

До 1678 г. по тези далечни брегове не съществували каквито и да е закони за имуществото, изхвърляно на брега. То просто ставало собственост на този, който успявал да го обсеби. Така било, докато губернаторът на Северна Каролина не учредил специална длъжност „надзирател на морското имущество“, в задълженията на когото влизало да „намира, регистрира и съхранява всички изхвърлени на брега кораби, кехлибар и други дарове на морето“. Но какво можел да направи този чиновник със своята малобройна служба, щом при корабокрушение жителите се превръщали в алчна тълпа от грабители и мародери? Понякога английската корона се принуждавала да праща за Хатерас ескадри от военни кораби за охраняване на ценната плячка в заседналите на плитко испански галеони от „златния“ и „сребърния“ флот. Мнозина колонисти, натрупали прилично състояние от грабеж на обречените кораби, се прехвърли в Англия и новината за лесната печалба, достъпна всекиму край коварния Хатерас, се разпространила по света. Към Дюните на Вирджиния Дейр като към „обетована земя“ започнали да се стичат от всички краища на Новия и Стария свят преследваните и отхвърлените от обществото — моряци-бегълци от „корабите на Нейно Величество“, престъпници, жертви на религиозните преследвания.

А броят на корабокрушенията всяка година се увеличавал. Преки виновници за това били самите колонисти. По времето на Рейли и Уайт Външните плитчини били покрити с гъсти гори от дъб, бор и кедър, които не позволявали на пясъчните дюни да се местят свободно по външния край на ивицата. Колонистите обаче изсекли повечето от тези гори, а пожарите, възникващи по вина на човека, и стадата домашни свине лесно погубвали останалата част от старите и новите гори. Към края на XVII в. дърветата в района на Хатерас се броели на пръсти. Така пълзящите пясъци станали пълновластни господари на Външните плитчини.

Някъде в началото на XVIII в., а може би и по-рано, тези места се харесали на пиратите и районът на нос Хатерас, с неговите удобни проливи и лагуни, скрити от океана зад пясъчните дюни, станал свърталище на такива крале на „джентълмените с късмет“ като Едуард Тийч, известен в историята с прякора „Черната брада“, Калипсо-Джек, чието истинско име било Джон Ракхам, Стейд Боне и жена-та-пиратка Ан Боне — негова съпруга, същата, която едно време била любовница на Калипсо-Джек. Преданието гласи, че когато този „некоронован крал на Карибско море“ се хванал в мрежата, поставена от английския флот, и бил качен на ешафода в Порт Роял, тя, прощавайки се с него под примката, казала: „Ако се бе сражавал като мъж, сега нямаше да се люлееш на бесилката като куче.“

Тук, на остров Роанок, Едуард Тийч ремонтирал корабите си, устройвал диви оргии и заравял своите съкровища. Той правел това по доста оригинален начин. Като се върнел от морето, Тийч отивал с един от омразните му моряци навътре в острова. Главатарят на пиратите носел две дисаги със скъпоценни камъни (камъните били неговата слабост), а морякът мъкнел по-тежкия чувал със златото и лопатата. Черната брада избирал подходящо място и заповядвал на моряка да изкопае ямата. Морякът започвал да копае, а главатарят, като се настанявал по-удобно, запалвал лулата си. Когато морякът, след като свършел работата си, излизал от ямата, Тийч стрелял в тила му, хвърлял в ямата скъпоценния багаж и блъскал в нея и трупа на моряка. След като заровел ямата, пиратът отбелязвал мястото по избраните ориентири и се завръщал на кораба си. Ако шайката му предпазливо питала къде е спътникът му, главатарят постоянно отговарял: „Потъна в блатото.“

Смъртта настигнала Тийч през ноември 1718 г. близо до нос Хатерас. Бригът на Черната брада се оказал притиснат в залива Памлико от английска кралска фрегата. По време на жестоката абордажна схватка Тийч излязъл на дуел с командира на наказателната експедиция Джордж Майнард. Пиратът нямал късмет — пистолетът му засякъл, а сабята се счупила. Лейтенант Майнард надвил Тийч и за назидание на другите пирати окачил главата му под бушприта на фрегатата си като носова фигура.

След Едуард Тийч на Хатерас често пирували и други, не така известни „рицари на черепа с костите“ — Бартоломео Робертс, Якоб де Сорес и Монбарс.

И в наши дни пиратските съкровища на Хатерас притеглят към себе си иманярите като магнит. Те пристигат в Северна Каролина да изпитат щастието си, като се поровят в пясъка. И някои действително намират сред останките на погребаните в дюните кораби златни и сребърни монети на тристагодишна възраст. И макар сега потомците на корабокрушенците вече да не владеят изкуството да управляват велбот в прибоя и вече не им се случва да чуват ударите на чукчето при разпродажбата на изхвърленото от морето имущество, трудно е да се намери тук къща, в която да не се съхраняват реликви от отминалите корабокрушения.

На онези от пришълците, които не успяват да намерят златни монети в пясъка, се налага да се задоволят с морските раковини. Но повече от всички тук се обогатяват собствениците на пансиони, къмпинги и мотели във Вирджиния Бийч, Окракок, Кити Хаук, Ейвън , и Керолайн Бийч.

Почти всяко лято по Дюните на Вирджиния Дейр разпъват своите биваци експедициите на подводните археолози и на ловците на потънали ценности — те търсят тук останките от флагманския кораб на експедицията на Ричард Гренуил, който заседнал на плиткото и изчезнал в пясъците в пролива Окракок през юни 1S8S г., когато колонистите се опитвали за първи път да дебаркират на остров Роанок.

До ден днешен е безуспешно търсенето и на галеоните от испанската ескадра, командвана от дон Хуан Мануел де Бонила. Както вече се каза, тази ескадра била разпръсната от ураган през 1750 г. Много от корабите й намерили своя гроб по Външните плитчини. Испанските хроники свидетелстват, че особено много съкровища били натоварени на галеона „Нуестра де Солидад“, който изчезнал в пролива Драм, и на „Ел Салвадор“, потънал близо до пролива Топсел. Дълги години експедициите търсят следите на испанския галеон, командван от Лукас Васкес де Айлон. Известно е, че този кораб на съкровищата е потънал близо до нос Фиър.

Досега няма никакви утешителни резултати и от търсенето на затрупания от пясъците американски ветроходно-колесен параход „Сентрал Америка“. През септември 1857 г. този кораб, пътуващ от Хавана за Ню Йорк, бил настигнат от щорм близо до Хатерас. Той потънал на дълбочина 20 метра, отнасяйки към морското дъно 423 пътници и около три тона злато…

Когато говорим за жертвите на коварния Хатерас, следва да отбележим, че тук вероятна биха загинали много по-малко кораби, ако. американците своевременно били оградили тези гибелни плитчини с фарове и навигационни знаци. Но едва през 1794 г. американският Конгрес издал указ за постройката на фар на остров Окракок, за да посочва на корабите безопасния път през едноименния пролив. В 1823 г. той бил заменен от друг фар с по-съвършена конструкция. Третият по брой фар бил построен през 1870 г. непосредствено на нос Хатерас. До ден днешен той се смята за най-високия американски фар (кулата му има 268 стъпала). Неговият огън е монтиран на височина 208 фута над морското равнище и се вижда от 23 морски мили.

Да се оградят с плаващ фар от изток Външните плитчини, лежащи непосредствено до нос Хатерас, се оказало трудна задача. Първият плаващ фар „Нос Хатерас“ загинал по време на щорм през август 1827 г. Същата участ постигнала на 31 декември 1862 г. плаващия фар „Фрайинг Пан шолз“, ограждащ плитчината със същото име.

През 1966 г. плаващият фар „Даймонд шолз“ бил заменен с т. нар. „Тексаска кула“ — платформа с кула, монтирана върху стоманени опори, забити в морското дъно на 55 м. Този фар с видимост 20 морски мили се обслужва от четирима души.Когато около носа започва сезонът на щормовете, те прехвърлят апаратурата на фара на автоматичен режим на работа и слизат на брега.

Повече от сто години вече по Дюните на Вирджиния Дейр функционира спасителна служба. Сега нейните станции са обзаведени с най-съвременно оборудване, включително радиолокатори и вертолети. Стотици хора, изпаднали в беда край тези опасни брегове, дължат спасението си на тези станции.

В наши дни районът на Хатерас е едно от най-забележителните и романтични места в САЩ. Едни ги примамват съкровищата и реликвите от отшумели корабокрушения, други се опитват да намерят следите на първата върху територията на САЩ колония и да разгадаят тайната на думата „кроатан“. Хиляди американци всяка година идват на нос Хатерас, за да посетят археологическия музей Рейли и дома-музей на братята Райт. Именно тук, на Външните плитчини, близо до селището Кити Хаук от хълма Кил Девил, на 17 декември 1903 г. човек за първи път се издигнал във въздуха със самолет. И въпреки че полетът на Орвил Райт продължил само 12 секунди, това място се смята за люлка на авиацията. Уйщбър и Орвил Райт не случайно избрали дюните на Външните плитчини за експеримента, за който те се готвили от 1900 г. Силният насрещен вятър откъм океана им осигурил успех. В памет на това събитие тук е издигнат обелиск, който се вижда от морето на много мили.