Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (53)

„За нарушаване правилата на уличното движение“

По време на описваните събития в Тексас Сити училището, в което благодарение на военната игра се спасили 900-те деца, било превърнато временно в морга. Тук докарвали неидентифицираните трупове, събрани от войниците по улиците и извличани изпод руините на рухналите здания. Лекари, следователи и полиция опознавали жертвите. След пожара не останал дори и лист хартия. Основните сведения за жертвите и техните белези се наложило да се нанасят върху бланки на градското полицейско управление.

По ирония на съдбата към всеки труп прикрепяли с връв номериран картонен жетон с отпечатан надпис: „За нарушаване правилата на уличното движение“. Един от пристигналите, журналист в нюйоркски вестник, мрачно отбелязал:

— В такъв случай по-добре да бяха взели бланки от пожарникарите — „Пушенето забранено!“

Тази именно реплика подтикнала следователите от Федералното бюро за разследване в САЩ да тръгнат веднага по правилния път и да започнат делото, както се казва, от първоизточника.

Следствието по експлозията с „Гранкан“ се усложнявало от обстоятелството, че очевидците на пожара на парахода били загинали (освен репортьора Клинтън) и самият обект на пожара бил унищожен.

Комисията, назначена от Сената на САЩ, все пак успяла да установи следното:

1. Фабриките, произвеждащи торове в стофунтови хартиени торби, нарушавали елементарните норми на противопожарната безопасност.

2. Пристанищните власти в Тексас Сити разрешавали на докерите да пушат при работа в трюмовете на параходите. Те пушели и при товаренето на амониевата селитра в трюма на „Гранкан“.

3. Нито капитанът на „Гранкан“, нито администрацията на пристанището не знаели какъв огромен взривен потенциал крие амониевият нитрат (амониевата селитра).

4. Нито старшият помощник-капитан, който ръководел гасенето на пожара в трюма на „Гранкан“, нито ръководството на противопожарната охрана в Тексас Сити знаели, че амониевата селитра се гаси само с вода и при това с много вода.

5. Причина за пожара на „Гранкан“ най-вероятно е била някоя угарка, хвърлена от докерите в трюма, причина за експлозията — престъпните действия на невежия в това отношение старши помощник-капитан, а именно употребата на парогасене.

Изглеждало, че катастрофата в Тексас Сити ще накара морските кръгове на много страни да обърнат най-сериозно внимание на свойствата на амониевата селитра като товар и да преразгледат правилата за нейното съхраняване, транспортиране и превоз по море. Печалният опит показал, че това е извънредно опасен товар, който стои редом с такива взривни вещества като барута, динамита, пироксилина, нитроглицерина, гърмящия памук, серовъглерода и етера на сернистата киселина.

За съжаление в този паметен за американците ден — 16 април 1947 г., нито офицерите от „Гранкан“, нито специалистите по пожарите от пристанището на Тексас Сити се замислили над химичните свойства на „безобидния“ товар — торове за фермерските поля. Възможно е те просто да не са знаели, че амониевата селитра (NH4NO3) се получава при неутрализирането на азотната киселина с амоняк, че с различните горивни вещества тя образува взривни смеси под името амонали, които се употребяват за военни цели, а също за взривни работи и в други области…

Експлозията на амониевия нитрат на борда на „Гранкан“ не била първата в историята на морското корабоплаване. В хрониките за корабокрушенията и авариите в търговския флот е вписан случай на експлозия на амониева селитра и преди Втората световна война.

Чилийският товарен параход „Будето“ (4300 рег.т), натоварен с амониев нитрат, дървен материал, добитък и поща, извършвал рейс от Валпарайсо за Ню Йорк. Когато корабът се намирал близо до Атика, на борда му експлодирали няколкостотин тона амониева селитра. Повече от половината пътници и членове на екипажа на парахода загинали. Повредите били толкова сериозни, че „Будето“ потънал при влаченето му до пристанището.

Когато говорим за експлозии на химични вещества по корабите, трябва да отбележим, че историята на търговското корабоплаване през последното столетие и половина изобилства с подобни печални произшествия. До това водело или непознаването на свойствата на химичното вещество от моряците, или явното им пренебрежение към потенциалната опасност от него. Постепенно обаче, крачка по крачка, след множество горчиви уроци моряците опознавали свойствата, характера и капризите на новите видове химична продукция. С други думи, моряците се учели от печалния опит на своите колеги.

Когато в началото на миналия век се появили първите параходи и търсенето на въглища се увеличило, едва ли някому сред моряците с могла да дойде на ум мисълта, че това безобидно гориво може да се взривява при определени условия на съхранение в трюма. Това изглеждало просто невероятно! Но първи в това повярвали френските моряци, когато на 23 януари 1848 г. от експлозията на въглищен прах загинал параходът „Кувие“.

Дълги години и в Европа, и в Америка не могли точно да си обяснят причините за самовъзпламеняването на въглищата, сеното, памука и други на пръв поглед „безобидни“ товари. С развитието на химията се увеличавал и асортиментът на нейните продукти. Налагало се те да бъдат превозвани както по суша, така и по море. И ето — вече в нашия век — хрониките на търговското корабоплаване започнаха постепенно да се запълват със съобщения за „тайнствени експлозии“ с амониева селитра, натриева селитра, с калциев карбид…