Лев Скрягин
Тайните на морските катастрофи (24)

Гъшите пера и „червените книги“

Всяка сутрин, освен празниците и почивните дни, около 9 ч. към двата главни вестибюла на Лойд бързат около 5000 служители, чиновници, застрахователи и маклери. Клеркове в своите традиционни черни бомбета и сюртуци, в сиви на тъмни ивици панталони, с „пеперудки“ и чадъри-бастуни забързано се изкачват към канторите си на третите и четвъртите етажи на зданията. Застрахователите и маклерите, облечени в строги тъмни костюми, влизат в зданието, като оставят в гардероба шапките, бастуните и чадърите. Във вестибюла те се спират за няколко минути до т. нар. табло на жертвите, което се намира пред входа в застрахователната зала. Всяка сутрин един от „уейторите“ окачва на него разноцветни листове с подробности за морските и авиационните катастрофи, пожари, наводнения, обири и други бедствия, които могат да повлияят върху благосъстоянието и даже да изменят съдбата на някой от „юлианите“. По стара традиция (все пак традиция) морските обявления се пишат на ръка с калиграфски почерк: катастрофите и авариите на море — върху жълти листа, авиационните катастрофи — на сини (на пишеща машина) и всички останали бедствия, които се случват на земята — на розови листа (също на пишеща машина). Често в този вестибюл се долавят тежки въздишки, негодуващи възгласи, проклятия и даже се случват сърдечни удари с летален изход. Понякога задават въпроса: „Може ли да се случи така, че един ден Лойд по някаква причина да фалира?“

На този въпрос смело може да се отговори отрицателно. Самият Лойд едва ли някога ще „изгърми“. Да „изгърмят“ могат само неговите застрахователи, които са поели върху себе си риск в размер на стойността на своето състояние. Принципът на морското застраховане в капиталистическите страни с неговите тънкости и особености е предаден много точно и нагледно от съвременния аржентински писател Исидоро Съгуес в неговия забележителен разказ „Застрахованият кораб“. Той пише: „Корабоплаването винаги е било опасен занаят и за това са виновни не само стихиите, но и самите хора. Застрахователните компании винаги остават с печалба, защото размерът на застраховките зависи от степента на риска и средната сума на щетите. Корабособственикът получава фрахт, който често е по-голям от стойността на кораба. Собственикът на товара също получава застраховката си в случай на гибел на товара. Застрахователят плаща при гибел на кораба и за товара, и за кораба понякога много повече, отколкото те самите струват. Но застрахователните вноски, получавани от застрахователя, са огромни. Данните от статистиката потвърждават, че корабокрушенията се случват много по-рядко, отколкото благоприятното завършване на рейса“.

Сякаш за да подчертае, че той действително понася материални щети и изплаща напълно застраховките, Лойд твърде тържествено и ако може така да се изразим, помпозно разиграва всяка регистрация на загинали кораби. Именно при тази процедура по-добре от където и да е проличават вековните традиции.

А това се извършва по следния начин. В центъра на застрахователната зала върху специална катедра лежи голяма книга в черна подвързия от свинска кожа. Това е „Книгата на загубите на Лойд“. В нея от 1774 г. насам се вписват всички загинали кораби, застраховани у Лойд. Всички вписвания се правят изключително с гъши пера. Казват, че у Лойд съществува даже длъжността майстор по подостряне на тези пера, на която длъжност до неотдавна се числял един 80-годишен старец, владеещ това изкуство до съвършенство. Клеркът „при книгата“ ежегодно се нуждае от 150 пера.

Освен „Книгата на загиналите кораби“ в Лойд се употребяват и т. нар. „червени книги“. В тях със същото това гъше перо се вписват корабите, смятани за безследно изчезнали. Това са томове с голям формат в червени сахтиянови подвързии. Във всяка една от книгите има около 200 листа.

Първата „червена книга“ започнали да запълват през 1873 г. Изминали всичко на всичко 2 години и 2 месеца и всичките редове на нейните обширни страници се оказали изписани с имената на безследно изчезналите в морето кораби. В основни линии това били имена на стари и дървени ветроходи, на „плаващи ковчези“, претоварени свръхдопустимата норма. След това се попълнила със записки втората, третата, четвъртата… четиринадесетата книга.

Ако за попълването на първата „червена книга“ били нужни само две години и два месеца, то четиринадесетата книга при същия обем била попълвана четвърт век. Тя била започната на 10 юли 1929 г. и завършена на 22 декември 1954 г. В тази книга не са нанесени корабите, изчезнали безследно по време на Втората световна война. Но въпреки това в нея са записани 222 кораба. Вникнете в това число! То означава, че в продължение на четвърт век човечеството, достигнало огромни успехи в науката и техниката, 222 пъти се е подписвало под своята безпомощност пред морската стихия. Експертите по морски аварии и специалистите-корабостроители не са успели да установят причината за гибелта на тези кораби и никой не знае мястото на тяхната гибел.

Прелиствайки леко пожълтелите от времето страници на „червените книги“, неволно идват наум редовете от „Огледалото на моретата“ на Джозеф Конрад: „Никой не се връща от изчезналия кораб, за да ни каже колко ужасна е била неговата гибел, колко неочаквана и мъчителна е била предсмъртната агония на хората. Никой няма да разкаже с какви мисли, с какви съжаления, с какви думи са умирали те“.

Както хората, и корабите напускат своя живот по различен начин. Тяхната естествена смърт — това е нарязването им на старо желязо. Такава е съдбата на повечето от построените и отживели своя век кораби. Подобно на хората, които са ги създали, корабите често стават жертва на съдбоносни обстоятелства — на морската стихия, на войните, на злата умисъл, на човешките грешки.

От времето, когато човекът започнал да овладява морската стихия, той познал и мъката на корабокрушението. Колко ли кораби са загинали през цялата история на корабоплаването? Колко ли кораби лежат на дъното на моретата и океаните?

На тези въпроси първи се опитали да дадат отговор американските океанографи Тери и Рехнитцер. През 1964 г. те пресметнали, че по данни на световната статистика ежегодните загуби от кораби през средата на XIX в. са възлизали на около три хиляди единици. От 1902 г. до наши дни всяка година средно са загивали по 398 кораба. Американските учени, като приели, че хората се занимават с корабоплаване вече над две хиляди години и че годишно средната загуба на кораби във всички страни възлиза на 500 единици, получили един милион загинали кораби. Един милион потънали кораби! Това означава, че приблизително на всеки 40 квадратни километра от дъното на Световния океан се пада средно по един потънал плавателен съд.

Повечето от тези кораби за загинали по скалите и подводните рифове до брега. Много от гях са намерили своя гроб в огромните бездни на океанските простори. Координатите на гибелта на повечето от тях са известни на застрахователите, морските историци и търсачите на потънали съкровища.

Но в световния летопис на корабокрушенията има и съвсем кратки бележки. Всяка една от тях започва приблизително така: „На тази дата, през този месец и година еди-кой си кораб под командването на еди-кой си капитан, с толкова души на борда, излезе от пристанището Н“. И това е всичко… По-нататък две съдбоносни фрази: „В крайното пристанище корабът не пристигна. Смята се за безследно изчезнал“.