Джоана Линдзи
Нежен вихър (9)

ОСМА ГЛАВА

Шарис постави и последната купа на масата и се отдръпна, бършейки чело. Направи го — сготви първото ядене през живота си. Не приличаше много на храната, която бе яла досега, но нямаше да се тревожи. Щом се върна от града, Били й връчи готварската книга. Допусна, че селската кухня се различава от градската. Не разбра някои от обясненията в книгата, затова просто ги прескочи. С какво можеше да навреди пропускането на едно-две неща? Приготви достатъчно храна за трима, защото никой не й каза дали Мак ще се храни с тях, или не.

Шарис застана до отворената врата, като се молеше да духне поне лек ветрец. Гледката на огнено червеното небе я хипнотизира. Черните силуети на кактусите стърчаха наоколо като стражи. Дребно животинче пробяга в далечината. Чу се виенето на койот.

Трябваше да признае, че никога не бе виждала толкова красива гледката. Във влака пердетата бяха постоянно спуснати, за да предпазват от късното следобедно слънце и тя дори не подозираше какви забележителни залези има на запад. Дори нищо друго да не излезеше от настоящето налудничаво пътуване, поне нямаше да съжалява за видяното.

— Защо не ме извика?

Шарис се извърна, сепната. Лукас затваряше задната врата. Ризата му бе разкопчана до кръста, а около врата му имаше метнат пешкир. Косата му бе влажна и меки черни кичурчета се виеха на слепоочията му. Изглеждаше така жизнен, така изпълнен с мъжественост. Усети, че е нащрек.

— Надявам се, не се очаква от мен да ви викам, когато храната е готова?

Високомерието в тона й бе неприкрито. Лукас откъсна очи от нея и отиде до масата.

— Едно повикване от прозореца ще е достатъчно — отвърна той, докато изучаваше храната.

— Аз не викам, господин Холт.

— Нима? — Цялото му внимание бе насочено отново към нея. — Дори когато си разгневена?

— Аз не се гневя.

— Мила моя — засмя се той, — не съм срещнал досега червенокоса жена, която да не се гневи.

Шарис рязко си пое дъх.

— Косата ми не е червена!

— Не съвсем — съгласи се той, възхищавайки се на медните кичури.

Тя застана от другата страна на масата, с лице към него.

— Не виждам какво общо има косата с това. Баща ми би казал, че съм с приятен нрав и съвсем покорна. И аз смятам същото.

— И никога не се палиш?

В очите му играеха лукави пламъчета.

— Не обичам да се карам, ако това имате предвид — отвърна тя. — В детството си се наслушах на кавги. Благодарна съм, че не наследих пламенния нрав на родителите си.

Лукас се засмя широко.

— Е, може да се каже, че съм имал достатъчно темпераментни жени. Една сладка, покорна съпруга ще бъде приятна промяна.

Шарис се изчерви. Един джентълмен никога не би споменал жените в миналото си.

— Защо не седнете, господин Холт?

— Кога ще престанеш с тези официалности, госпожице Хамонд?

— Моля?

— Нищо — въздъхна Лукас. — Виждам, че си сложила прибори за трима. Гости ли чакаме?

— Не знаех дали Мак няма да се присъедини. Казахте, че господин Улф е женен и съпругата му се грижи за него, но не споменахте дали Мак ще се храни с нас.

— Той е „Мак“, а аз продължавам да съм „господин Холт“? — Думите му бяха изпълнени с раздразнение. — Защо?

Шарис простена. Този мъж бе доста темпераментен. Въпреки всичките си дяволити усмивки и ведър хумор имаше и друго лице. Не знаеше какво да мисли за него. Ами ако е склонен към насилие?

— Предполагам… че бих могла да те наричам Лукас — прие най-накрая Шарис.

— Лук ще е по-добре.

— Лукас ми се струва по-подходящо.

— Обзалагам се, че баща ти понякога е споменавал и думата „упорита“, когато е описвал характера ти.

Шарис не можа да сдържи усмивката си. Макар той да я плашеше понякога, притежаваше и чар, който твърде й допадаше. Ако облечеше костюм и подстрижеше косата си, дамите в Ню Йорк биха го сметнали за привлекателен, дори красив измамник. Да — дори много красив. Ако вчера не бе шокирана от грубия му вид и не бе впечатлена от ръста му, щеше да забележи, че под силно загорялата кожа се крие доста привлекателно лице. Но все пак — млечно белият тен, а не бронзовият, беше на мода. Не биваше да забравя това. И да смята този мъж за привлекателен.

Лукас заобиколи масата, помогна й да седне и се настани срещу нея.

— Приготвила си три прибора — отбеляза той, — но храната едва ще стигне за двама ни, при това не съм особено гладен.

Очите й се разшириха. Обгърна с поглед говеждото печено и соса, половината дузина бисквити, картофите, морковите и лука. Вярно, парчето месо в началото изглеждаше голямо, а след това се сви на доста малък къс, но…

Погледна отново към Лукас и въздъхна. Трябваше да се сети за огромното количество палачинки, което бе погълнал на закуска. Разбира се, мъж с неговия ръст се хранеше обилно.

— Съжалявам — пророни тя искрено. — Опасявам се, че мъжете, които познавам… не са толкова дейни. А и далеч не са толкова едри. Просто не си дадох сметка…

Лукас се смееше срещу нея.

— Сигурно няколко завъртания по дансинга не пораждат голям апетит. Не е като да си обяздил три мустанга. Но не се притеснявай — Мак забърка обилен обяд, така че хапнахме.

— Обяздвал си мустанги днес, така ли?

Лукас кимна и започна да пълни чинията си.

— Имам поръчка за дузина коне. Искат ми ги от форт Лоуел, близо до Тусон. Не е сложно да обяздиш коне за кавалерията. Повече време отнема да превърнеш мустанг в добър кон за фермите наоколо. Сам Нюком ми е поръчал тридесетина до края на лятото. По тази причина ще се наложи Били и аз скоро да се отправим към планините.

— Вие ловите конете? — слиса се Шарис. — Мислех, че ги развъждате. Нали това се прави в ранчо за коне?

— Тук се заселих преди по-малко от две години, Шарис. Нямах нито един кон, когато започнах. Сам съставих програма за развъждането и дори закупих жребец за разплод от Кентъки, но е нужно време, за да събереш нужния брой. Имам доста жребчета на пасбищата по хълмовете, но никое не е достатъчно голямо за продан и скоро няма да е готово.

— Разбирам. Просто… Мислех, че отдавна си тук…

— Не е нужно кой знае колко време да се приспособиш — отвърна той многозначително.

— Все пак зависи къде си израснал — пророни тя.

— Мислиш, че моят произход е толкова различен от твоя?

Той отново се смееше.

— Тепърва предстои да чуя за това — отвърна тя със сладка усмивка.

— Нали ти обещах — весело я погледна той, — но казах „по-късно“. Защо не ме оставиш да се насладя на храната, преди да те отегча с разказа за миналото си?

— Щом настояваш. Ще пиеш ли кафе?

— Да.

От време на време тя го гледаше крадешком, за да разбере дали храната му харесва, но изразът на лицето му остана неразгадаем.

Шарис отхапа от месото. Беше жилаво и сухо. Бисквитата й се стори клисава и когато я разгледа, забеляза парченца сурово тесто. Зачуди се дали и останалите са такива. Морковите бяха твърди, но се ядяха. Картофите бяха разкашкани. Лукът бе точно както трябва. Но какво можеш да сбъркаш при приготвянето на лук? Кафето, след четири опита, й се стори божествено.

Погледна към Лукас.

— Ужасно е, нали?

— Ял съм и по-лошо — изръмжа той. Нямаше да допусне да я разстрои.

— Очевидно няколкото неща в рецептата, които не спазих, са били по-важни, отколкото предполагах.

— Импровизирала си, така ли? — ухили се той.

— Не. Само прескочих някои подробности, които не разбрах. Откъде да знам какво значи „замесвам“ за бисквитите? Дори не съм чувала думата. А за печенето пише да се прави на „бавен огън“, но не се описва какво означава. Да се прибави вода, без да се уточнява колко; да се сложат подправки на вкус, а не изброяват какви. Открих единствено солта.

— Подправките са в градината, Шарис.

— Е, много навреме ми го казваш, няма що.

— Май ще се наложи да помоля Уилоу да те навести все пак. Ще я питаш каквото не разбираш. Но преди това утре прибави поне и утайката към кафето.

— Но кафето е чудесно!

— Има вкус на гореща вода.

— Това е защото си свикнал с онази мътилка, която направи сутринта. Представа нямам как го пиеш. Все едно е кал.

— Ще свикнеш.

С други думи трябваше да е както той иска. Тя потъна в ледено мълчание и погълна колкото можеше от вечерята. После се захвана да разчисти.

Лукас се облегна на стола. Яденето не бе чак толкова лошо, като се има предвид, че готви за първи път. Можеше да бъде и по-ужасно. Освен това очакваше да я завари измърляна и изтощена от свършената през деня работа. Но тя нямаше вид на съсипана; напротив — изглеждаше чудесно, дяволски чудесно. Беше се преоблякла с великолепна рокля от зелена коприна с деколте.

Наблюдаваше я съсредоточено, докато тя се движеше от плота до мивката, отново до масата, и обратно. Беше в ума му през целия проклет ден и си наложи да си намира работа, за да не тръгне да я търси. Не си спомняше друга жена така да е обсебвала съзнанието му. Никоя никога не го бе вълнувала толкова много. Истината бе, че я желае. Сега бе готов да признае, че я пожела от момента, когато зърна снимката. Застанала пред него от плът и кръв, тя го възпламеняваше. Тялото му едва издържаше.

Ясно бе какво щеше да направи. Щом тя го вълнуваше толкова много още от първия ден, явно нямаше да успее да се въздържи да не я люби, преди да я изпрати обратно. Не така бе планирал нещата, но не възнамеряваше да се съпротивлява на желанията си. Ако беше девствена, щеше да обмисли нещата повече, но тя не беше девствена.

— Казах ли ти колко си прекрасна с тази рокля? — чу той собствения си глас.

Шарис го погледна през рамо.

— Тази стара дреха? Господи, господин… Лукас. На нищо не приличам. Възнамерявах да се преоблека с вечерна рокля, но времето не ми стигна.

Лукас се засмя в себе си. Тежко и горко на мъжа, който ще я види, когато е в най-добрия си вид! Дамите и безкрайните им тоалети за всеки час на деня! С цялото това преобличане. Странно как им оставаше време за друго. Но не биваше да забравя, че деня на дамите не бе зает с никаква работа. Тази пред него преживяваше трудни моменти.

Изпита леко угризение, че я накара да мине по този път. Не че не можеше да си позволи прислуга. Но не бе дошъл в Нюком, за да се представя като богат фермер безделник. Той бе човек от изтока, продал собствеността си там и мечтаеше за спокойния живот, който западът предлагаше. Не искаше никой да подозира колко богат бе всъщност.

Лукас се приближи към нея. Изпита неудържимо желание да я докосне, след като долови уханието й, но вместо това грабна кърпата за подсушаване на чинии.

— Ще ти помогна да свършиш по-бързо.

Самият той се изненада от себе си. Не желаеше да я претоварва с работа — поне засега. Усмивката, с която го дари, си заслужаваше жеста. Беше така прекрасна, когато се усмихваше.

След като и последната чиния бе прибрана, двамата се върнаха отново на масата. Шарис донесе и чайника с кафето. Лукас отказа да пие и взе от полицата бутилка и чаша.

Шарис се намръщи.

— Често ли прибягваш до това? — попита тя плахо, вперила поглед в уискито.

— Държа да те уверя, че не съм пияница, ако това ти минава през ума.

— Извинявай. — Шарис сведе очи, засрамена от собствената си дързост. — Въпросът ми е нахален.

— Имаш право да знаеш.

Очите й отново срещнаха неговите.

— Тогава готов ли си вече да ми разкажеш за себе си?

Той се облегна назад замислен с чаша уиски в ръка.

— Родени сме, аз и брат ми, в Сейнт Луис. Фамилията на майка ми е от знатните семейства в града. Тя почина и след това баща ни, Джак, не искаше вече да има нищо общо с роднините й. Доведе ни тук, в Аризона. Привличаше го златото и възможността да натрупа свое богатство.

— Бил е златотърсач? — изненада се Шарис, макар да знаеше, че няма на какво да се учудва. Златото бе привлякло хиляди мъже на запад още в началото на 50-те години.

Лукас кимна.

— Брат ми и аз бяхме настанени в пансион в Тусон, докато той търсеше злато в планините наоколо. Лошото бе, че намери. Голям залеж, който доведе до гибелта му. Това стана през шестдесет и шеста.

— Искаш да кажеш, че е бил убит?

— Убиха го заради златния залеж — кимна той.

— Залежът е трябвало да остане за вас, момчетата, нали?

— По право — да, затова трябваше да се отърват и от нас.

Беше смаяна от това колко спокойно изрече той всичко това.

— Какво направихте?

— Побягнахме от града. — Лукас погледна настрана и продължи: — Слоун, мъжът, който застреля баща ни, бе по петите ни, за да приключи с тази работа.

— Господи! Що за чудовище? Да преследва деца. Едва ли си бил на повече от единадесет-дванадесет по онова време.

— Всъщност на десет — уточни той мрачно. — Беше наемен убиец, мъж, който убива за пари и не пита защо. Тук, на запад, има доста такива типове.

— Успяхте ли да му избягате?

— Не съвсем. Той стреля по нас и брат ми полетя надолу по скалистата урва. Тъй като Слоун бе съвсем близо, нямаше начин да се опитам да му помогна. Продължих да яздя напред. Когато най-сетне се изплъзнах на Слоун, се оказа, че съм се загубил. Трябваха ми няколко дни, за да открия мястото, където падна Слейд, но от него вече нямаше и следа. Не ми оставаше друго, освен да се отправя към Сейнт Луис, с надеждата и той да е сторил същото.

— Откри ли го там?

— Въобще не се появи. — Последва тишина. — Останах в Сейнт Луис при една леля, като все мислех, че Слейд е мъртъв. Минаха много години, докато той най-после ме намери.

— Защо е чакал толкова дълго?

— Получил нещо като амнезия. Спомнял си ясно доста неща, но не се сещал, че имаме роднини в Сейнт Луис, нито какво е станало с мен. Не знаел дали съм жив, или мъртъв, нито откъде да започне да ме издирва. А и съществувал проблемът със Слоун — налагало се да избягва градовете от страх да не попадне на него.

— Какво е направил?

— Запилял се из пустошта. Делил планините с апахите, като обикалял оттук до границата.

— Шегуваш се — промълви тя стъписана.

— Ни най-малко. В продължение на осем години живял сам в планините. Но като станал на деветнадесет се случило нещо, паметта му се възвърнала и той успя да ме намери.

Шарис го слушаше внимателно.

— Сякаш не си особено радостен — отбеляза тя.

Той се усмихна тъжно.

— Вече не беше същият брат, когото помнех. Винаги сме си приличали във всичко. Но сега не е така. Годините на самота са оставили дълбок отпечатък у него. — Сви рамене и се усмихна. — Ако бяхме голямо семейство, можеше да се каже, че е черната овца на фамилията.

— Толкова ли е лош?

— Някои хора смятат така.

Той не уточни нищо повече, а и тя не настоя.

— Какво стана със златната мина на баща ти?

— Никога не е била намерена. Ирония на съдбата, не мислиш ли?

— Баща ти е загинал за нищо. Не, не бих казала! А този мъж, който го е застрелял — осъдиха ли го?

— Слоун е мъртъв. — В гласът му се прокраднаха остри нотки. — Но мъжът, който го е наел, все още се навърта насам.

— И знаеш кой е той?

— Да, но нямам доказателства. Нищо не мога да направя, освен да го извикам на дуел, а него не го бива с револвера и това би било чисто убийство.

— О — прошепна тя, — вероятно ти е ужасно неприятно, че не можеш да предприемеш нещо.

— Права си — отвърна той с горчивина.

Тя смени темата, преди Лукас да се отегчи от любопитството й.

— Защо се върна в Аризона?

— От една страна, животът в града ми омръзна. Но не само това. Слейд не желае да се засели в Сейнт Луис, затова реших да се преместя по-близо до него.

— Той в Нюком ли живее?

— Не се задържа дълго на едно място, но от време на време минава през Нюком. Виждаме се, когато се мерне насам.

Тя се замисли, а после каза:

— Вероятно го обичаш много, за да направиш такава саможертва.

Очарован от логиката й, Лукас се засмя.

— Мила моя, аз не гледам на това като на саможертва. На мен животът тук ми допада.

— Извинявай. Нямах предвид… Е, както и да е, радвам се, че отново си открил брат си и сте се сближили. Вероятно годините на раздяла са били ужасни.

— Кое те кара да мислиш, че сме се сближили?

Тя се обърка, когато го видя да се хили насреща й.

— Ами, предположих…

— Човек не може да се сближи със Слейд, Шарис. Никой не може, дори Били, а той го познава от времето, когато е живял в пустошта. Не сме толкова близки, колкото бяхме като деца, независимо че сме близнаци.

— Близнаци?

— Точно така.

— Господи, в училище имахме две близначки, които напълно си приличаха. Те се обличаха с еднакви дрехи и бе почти невъзможно да ги различиш. С теб и брат ти така ли е?

— Е, не се обличаме еднакво, но ако ни разсъблечеш, не допускам някой да ни различи.

— Слава Богу! — възкликна тя. — Благодарна съм, че не живее тук. Достатъчно нови неща ми се струпаха на главата, за да се чудя кой кой е.

— Не мисля, че ще ти е трудно да ни различиш — отбеляза той с непроницаемо изражение. — На външен вид си приличаме, но сме различни като деня и нощта.

— Как…

— Ако го срещнеш, мила моя, ще разбереш какво имам предвид — отвърна той загадъчно и даде да се разбере, че е приключил темата. — Има ли друг въпрос, по който да задоволя любопитството ти?

— Не сега — усмихна се тя с благодарност. Протегна се. — След такъв дълъг ден най-много бих искала една топла вана, преди да си легна.

— Кофите са ей там — кимна той към мивката.

— Но… — Тя бе слисана. — Искаш да кажеш да ги взема?

— Ще трябва, ако искаш да се изкъпеш.

— Но вчера…

— … те съжалих, защото бе преуморена от дългото пътуване. Нали не очакваш да продължа да ти нося водата. Това е женска работа.

Разбирам.

Защо не пренесеш коритото тук? — предложи той. — По-близо е.

— Банята вече не ме привлича толкова — отвърна тя тихо.

Лукас с мъка се въздържа да не се ухили. Тя изглеждаше така сломена. За малко отново да я съжали, но ако я глезеше, нямаше да постигне целта си.

— Май само ще стопля вода за легена и ще си легна — въздъхна Шарис. — Да стопля ли вода и за теб?

— Измих се в конюшнята. Но с радост ще приема горещата вода утре сутринта, ако станеш достатъчно рано.

И това ли бе нейно задължение? Тя кимна вдървено, надигна се и отиде до печката. Лукас отпи още една глътка уиски, без да престава да я следи с очи.

— Знаеш ли, Шарис, горе в планината, на около пет километра оттук, има малко езеро. Водата сигурно още е приятно топла. Навън е пълнолуние. Какво ще кажеш за една разходка с коне?

Звучеше великолепно! Но бе жестоко от негова страна да го споменава.

— Вече ти казах, че не мога да яздя — напомни тя.

— Дори и ако сме на един кон?

— Да. Не съм се качвала на кон през живота си.

— Просто така ми хрумна. Още е рано. Но постепенно ще се наложи да се научиш да яздиш. Няма начин да мръднеш от ранчото освен на гърба на кон.

— Би могъл да купиш двуколка.

Изпълненият й с надежда глас трогна сърцето му. Но той остана твърд.

— Не съм известен като човек, който хвърля пари на вятъра. А една двуколка означава точно това, след като разполагам с половин дузина достатъчно кротки коне дори за теб.

— Ще си помисля.

Тя се обърна и се отправи към стаята си с чайника в ръка. Лукас я чакаше да се върне.

— Лека нощ, Лукас.

— Само „лека нощ“? — Той вдигна вежди и добави усмихнат: — Не ми ли се полага целувка за лека нощ? Ще се наложи да свикнеш. Обичам да се целувам.

— Разбрах вече — отвърна тя. — Е, добре. Наведе се напред с намерението да го целуне, както би целунала баща си. Но в момента, когато устните й докоснаха неговите, той я обгърна с ръце, за да й попречи да се дръпне.

Целуна я с невероятна нежност — устните му се движеха бавно върху нейните и тя усещаше, че й прималява. Чувстваше се невероятно отпаднала. И най-странно — не желаеше да се отдръпне. Наслаждаваше се на сладкото усещане, което устните му предизвикваха у нея. Дори лекият дъх на уиски й се струваше пленителен.

Ръцете му плъзнаха по гърба й и я накараха да потрепери. В следващия миг той нежно галеше шията й. Ръката му бавно се спусна надолу. Сърцето й заби лудо. Знаеше какво възнамерява да стори, но не намираше сили да го възпре. Най-после ръката му смело обхвана едната й гърда и тя помисли, че ще припадне.

Беше лудост. Знаеше, че не бива да му позволява да продължи, но сладостните усещания, който той предизвикваше, напълно я завладяха. Когато устните му се плъзнаха от бузата към шията й, тя едва успя да пророни:

— Лукас.

Прозвуча гальовно, а възнамеряваше да го упрекне. Нямаше сили да го отблъсне. Устните му бяха до ухото й и възбудата й така нарасна, че едва я понасяше.

Езикът му се стрелна в ухото й и тя отново имаше чувството, че ще припадне.

— Желая те, Шари. Знаеш го, нали? Позволи ми да те любя. — Гласът му стана още по-дрезгав. — Ако вече бяхме женени, така щяхме да прекарваме останалата част от вечерта. Нужни са часове, за да те любя както заслужаваш, а възнамерявам да те любя както подобава, Шари.

Думите му я опияняваха. Трябваше да му се възпротиви. Дори начинът, по който изговаряше името й, я караше да изтръпва — произнасяше го, както звучеше френското cheri.

— Не бива… Не сме… Лукас, моля те!

Молеше го да й помогне, защото нямаше сили да му се съпротивлява.

Той се отдръпна, за да се взре в очите й, но ръцете му продължаваха плътно да я държат. В погледа му гореше изпепеляващ копнеж, който сякаш пронизваше душата й.

— Вече не си невинна. Защо се съпротивляваш така? Знаеш, че ще ти е хубаво. Дали сега, или по-късно — има ли значение? А дори да не се венчаем — нищо не ни пречи. Не ме отблъсквай, Шари.

Сбърка, че каза това. Разбра го по искрите в аметистовите й очи, които ги правеха дълбоки, тъмновиолетови.

— Само мъж е в състояние да твърди, че няма никакво значение. За теб това очевидно не е нещо повече от моментна наслада. Но на жената й е необходимо повече.

— Говориш като девственица — в гласа му прозвуча обвинение. — На кого ще навредим, ако ти и аз се любим?

Дъхът на Шарис секна. Какво можеше да каже, след като всичките й отговори, щяха да бъдат като на девственица? Възможно ли бе една вдовица да е придирчива? Не знаеше.

— Дори не знам защо двамата обсъждаме това — сопна се тя. — Няма да има никакви семейни привилегии, преди да се венчаем.

— Нима ще ме накараш да довлека пастора, за да облекча болката си ли?

Стомахът й се сви.

— Каква болка?

Той се навъси.

— Не си играй с мен, Шарис. Не може да си била омъжена и да не знаеш за мъжете. Ето, усети това. — Той притисна бедрата й плътно към своите и тя ахна. — Мислиш ли, че не ме боли, когато не мога да направя нищо, за да го облекча?

— Аз… Аз… — Лицето й пламна и тя с всички сили се опита да се оттласне от него. — Съжалявам… Аз…

— Добре — сряза я той рязко и я пусна. След това, забелязал страха в очите й, мислено се прокле. — Аз съжалявам, Шарис. Знам, че те притеснявам, но си така пленителна…

— Не си тръгнал да доведеш… пастора, нали? — попита тя колебливо.

Това ли я бе изплашило?

— Откъде да знам? — Гласът му отново бе станал рязък. — Боже, как ме привличаш!

Обърна се и излезе от къщата. Шарис се втурна в стаята и затръшна вратата.

Какво щеше да прави? Не можеше втори път да преживее подобна сцена. Какво, за Бога, щеше да прави?