Джоана Линдзи
Нежен вихър (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Шарис трудно запомни имената на всички. Вечерята се оказа в нейна чест и бе поканено половината градче.

Самият господин Нюком я разведе сред гостите да я представи. Съпругата му, Фиона, я поздрави, но после с подчертана грубост се направи, че не я забелязва. Самуел Нюком като че ли бе много развеселен от това.

— Ревнува, но ти не се смущавай — прошепна той на Шарис. — Някога бе най-хубавото момиче в околността, ала сега тази чест се пада на теб. Трябва да призная, госпожице Хамонд, че Лукас е за завиждане.

Страните й поруменяха и мъжът веднага й допадна. Беше доста представителен, на около четиридесет, с пясъчнокестеняви коси и сиви очи, които гледаха изпитателно. Беше мъж, който обичаше хубавите неща в живота, а къщата му бе впечатляваща. Беше, както я предупреди и Лукас, мъж който не пропускаше да обърне внимание на жените.

Тя обаче не се дразнеше от възхитените му погледи. Чувстваше се добре в неговата компания и когато й подметна, че ако Лукас й омръзне, той би й осигурил уютно местенце при себе си, тя не го взе сериозно.

Що за идея! Та Самуел Нюком бе достатъчно възрастен да й бъде баща. Но приказваше само, за да я дразни, сигурна бе. Очевидно бе привързан към съпругата си, защото я следеше с поглед, когато тя се отдалечаваше прекалено от него. Фиона бе красива жена със синьочерни коси и бледи сини очи. Бе доста по-млада от съпруга си, всъщност едва ли много по-възрастна от Шарис.

Вечерята не бе официална заради многото гости. Хората си намираха място за сядане, като държаха чиниите в скута си. Шарис се забавляваше. Храната бе семпла, но изобилна, а шампанското се лееше безспир.

Лукас я остави да си поговори с жените. Самият той бе зает да приема поздравления и да преповтаря историята на срещата им. Тя внимателно надаваше ухо, за да не обърка нещо, в случай че й зададат същите въпроси.

Хората, с които се запозна, изглеждаха дружелюбни и сякаш искрено й се радваха. Но онова, което наистина я отпусна, бе че Лукас постоянно се намираше близо до нея. Трудно й бе да разгадае защо насаме с него се смущаваше, а присъствието му наоколо й вдъхваше такава сигурност. Трябваше само да хвърли поглед из помещението и неизменно го съзираше. Не си даваше сметка всъщност колко често го търсеше с очи.

Той се открояваше и то не само заради ръста. Докато дрехите на останалите мъже някак висяха по телата им, тези на Лукас стояха опънати по мускулестата му фигура. От него лъхаше на сила и неподправена мъжественост. И нямаше как да не забележи с каква подчертана почтителност се отнасят към него хората от градчето.

— Той е доста по-привлекателен, отколкото е редно.

Шарис отново се бе зазяпала в Лукас и сепнато се обърна към Нади Дурант.

— Кой? — попита тя.

— Съпругът ти, разбира се.

— О!

Шарис се изненада от прямотата на младото момиче.

Нади бе едва на шестнадесет. Майка й — Лила — седнала до момичето, очевидно не виждаше нищо нередно в изказването на дъщеря си. Лила, както и другите жени наоколо, кимаха в знак на съгласие.

— Но той още не ми е съпруг — подчерта Шарис.

— Скъпа, все едно че сте женени — отвърна госпожа Ландис. — Навремето, когато пасторът не идваше толкова често насам, никой от младите не придиряше да го чака. Стига да желаеха и можеха, започваха да живеят в общ дом, а благословията получаваха по-късно. Сега обаче повечето градчета си имат пастори. И ние имахме, но почина и още не е дошъл заместник.

— Разбирам — отвърна Шарис.

— Не ме е срам да призная, че все се надявах Лук да ме забележи. — Нади се наведе напред, все едно споделяше тайна и всички шест жени сториха същото. — Или той, или брат му Слейд. И двамата са толкова…

— Нади Дурант! — възкликна Лила. — Едно е да се възхищаваш от добър почтен мъж като нашия Лук, но съвсем друго да мислиш за мъж като Слейд. Смятах, че съм те възпитала по-добре, момиче.

Нади не изглеждаше ни най-малко смутена.

— Ти видя ли вече Слейд? — обърна се тя към Шарис.

— Не, още не съм — отвърна Шарис.

— Тогава те чака приятна изненада.

— По-скоро неприятна — поправи Лила дъщеря си, а на лицето и бе изписано недоволство.

— О, момчето не е чак толкова лошо, Лила — подметна госпожа Ландис.

— Напротив — възрази друга, взимайки страната на Лила.

— Е, не ни е работа да обсъждаме Слейд.

— Защо не, Лила? — попита я съпругът й Емери, който се бе приближил, заедно с Джон Хадли. — Не всяко градче е в състояние да се похвали, че е дало на света изтъкнат стрелец.

— Много добре знаеш, че Слейд Холт не е от Нюком — възрази Лила на съпруга си.

— Не е, но откакто брат му Лукас се засели насам, Нюком е почти като роден град за него.

Шарис се бе втренчила любопитно в Емери Дурант.

— Какво значи „стрелец“?

— Човек, който бързо и умело борави с револвера.

— Използва револвера, за да си изкарва прехраната ли? — попита тя с широко отворени очи.

Емери поклати глава.

— Не съм чувал да прибягва до това. Не съм чувал и някога да е бил нает от някого. Да не искаш да кажеш, че Лукас не ти е разказал за брат си?

— Не много — призна тя.

— Наистина? — Лицето на Емери цъфна като физиономията на доволно хлапе по Коледа. Нужна му бе само секунда, за да се увери, че Лукас е в другия край на помещението, преди да се настани до съпругата си. — Чакай да ти разкажа за първия ден, когато Слейд Холт пристигна в Нюком.

Жените въздъхнаха вкупом, защото бяха слушали историята безброй пъти. Шарис пък въобще не бе сигурна, че държи да я чуе.

— Облечен като индианец, такъв беше — подхвърли Джон Хадли, преди Емери да успее да си отвори отново устата. — Имаше коси до раменете и…

— Ще ме оставиш ли аз да разкажа, Джон? — попита Емери с раздразнение.

— Е, аз все пак бях там, а ти — не — възнегодува Джон.

— И какво точно направи Слейд? — прекъсна Шарис онова, което й заприлича на зараждащ се спор.

— Ами уби Фърал Слоун. А Слоун бе здравеняк, бивш наемен убиец, и то от най-хитрите.

— Слоун! — ахна Шарис, тъй като ясно си спомни наскоро чутото име.

Хвърли поглед към Лукас, озадачена защо не е споделил с нея, но само го зърна как се измъква от помещението със Самуел Нюком. Обърна се отново към Емери Дурант с надеждата, че не го е разбрала добре.

— Значи Слейд Холт е убиец?

— Е — уточни Емери, — единственият, когото е убил из тия места е Фърал. А и то беше преди близо седем години; тогава беше млад стрелец. Мълви се, че преди това е изпратил в гроба поне дузина мъже. И няма как да се разбере колко е прибавил към бройката оттогава.

Шарис пребледня.

— Защо не са го арестували?

— За какво? — попита Емери.

Тя премигна насреща му.

— Нали е убил човек пред очите ви.

— Схватката си беше съвсем честна, госпожице Хамонд. Няма човек, дето ще каже обратното. — Всички наоколо кимнаха. — Слейд дори позволи на Фърал пръв да извади револвера. Но просто Слейд бе по-бързият. Не съм виждал по-бърз от него.

Дали тези хора знаеха, че Слоун е убил бащата на Слейд, питаше се тя. Нуждаеше се от питие. Не изпитваше желание да слуша повече за брата на Лукас. „Черна овца“ го бе нарекъл той. Де да беше само това!

И в кабинета на Сам Нюком Слейд бе тема на разговора. Сам го спомена, докато Лукас и той се настаняваха до бюрото.

— Виждал ли си брат си наскоро?

— Не — отвърна Лукас, като с мъка се сдържа да не се ухили.

Неизменно се повтаряше едно и също: Сам разпитваше Лукас за Слейд при всяка среща. Нюком обичаше добри стрелци да работят за него, но и двамата знаеха, че Леон Уагънър далеч не е така бърз, както Слейд.

— Е, предложението ми все още е валидно. Подметни му го, когато го видиш.

— Добре.

— Е, какво е чак толкова важно, та се налага да го обсъждаме насаме? — попита Сам, готов да запали пурата.

Опасявам се, че имам лоши новини — подхвана Лукас направо. — Има трудности около изграждането на железопътната линия, в която вложихме пари. Май добре стана, като не вложи там повече, отколкото можеше да си позволиш да загубиш.

— Какво значи това?

— Ами не сме преценили достатъчно добре колко ще струва да се завърши линията. Средствата са се свършили, а само три-четвърти от релсите са поставени. Изграждането е спряно, а не успяват да заинтересуват някого достатъчно, че да вложи пари, за да завършат проекта. Банките просто не проявяват интерес. Похарчих всичко, но поне ми остава ранчото. Надявам се скоро да започна да припечелвам от него. Но се радвам, че навремето успях да те предупредя да не влагаш много, защото очевидно нищо няма да получим обратно.

Сам остана като гръмнат. Лукас знаеше защо: съзнаваше прекрасно, че той няма да се вслуша в съвета му, когато за пръв път подхвърли за сделката с железопътната линия. И наистина не го послуша. Вложи доста пари в опита си да се сдобие с контролния пакет акции, без да сподели с Лукас начинанието си. Разпродаде всичко, в което бе вложил пари извън Нюком, и дори изтегли по-голяма част от авоарите си в банката с надеждата да стане железопътен магнат. След първото си посещение на мястото на бъдещия обект дори не отиде да провери как напредват работите по трасето, приемаше отчетите от адвокатите на компанията за напълно официални и законни. Не се бе наложило да се харчат пари за поставянето на релсите, ако се изключат подготвителните работи.

— Вероятно… има начин…

— Няма, освен ако не познаваш човек, готов да стане собственик на част от железопътна линия — подметна небрежно Лукас. — За да довършат, искат от първоначалните вложители да набавят сумата, а тя е доста голяма. Но аз съм разорен. Не мога да участвам. Още ли не си получил писмото им?

— Не — отвърна Сам.

— Ще го получиш. Там по-подробно ти обясняват какво точно не е потръгнало — само дето не виждам каква полза имаме… Е, май е време да се връщам при Шарис. Лека нощ, Сам.

Сам едва му кимна. Призляваше му. Всичко изградено през годините изчезваше, ако не намереше още малко средства. Щеше за се наложи да се свърже с онзи адвокат от Сейнт Луис, който му бе писал за някакви европейски клиенти, които търсели голямо ранчо в района около Сам. Може някои от тези клиенти да иска да купи и хотел? Това значи да остане без нищо, но какво можеше да направи?

Щеше да го стори. Нямаше друг начин. А и бе прекалено стар да започва отначало. Времената се бяха променили. Вече не бе така лесно да ограбваш златните находища на хората. Законите вече действаха и по земите на Аризона.

Остана загледан в пространството. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше, че няма друг изход.