Джоана Линдзи
Нежен вихър (6)

ПЕТА ГЛАВА

Шарис размахваше кърпичката във въздуха с надеждата мократа материя да се охлади малко, преди отново да я поднесе към челото си, ала напразно. Неприятно й бе да се бърше с парче плат, подгизнало вече от пот, но нямаше какво да стори. Бельото и блузата с дълги ръкави бяха залепнали за тялото й, а косата на челото и слепоочията не се побираше в стегнатото боне, така че и тя бе полепнала по лицето.

Реши да не се притеснява как изглежда. И без това умишлено посмачка вида си, за да не я закачат във влака — преди да напусне дома си, дори зае от една прислужница чифт очила. Те отдавна бяха счупени и захвърлени, но нямаше значение, защото и без тях не приличаше на нищо.

Как така се обърка всичко? Продължаваше да не вярва, че са й останали само два долара. Щяха да й стигнат колкото да плати едно ядене, ако дилижансът спреше, преди да пристигне в Нюком. През целия път й сервираха отвратителна храна и отслабна, а това никак не й отиваше. Нищо чудно Лукас Холт да й хвърли един поглед и да я отпрати.

Не биваше да е на това горещо, ужасно място. Трябваше да се е настанила в закътано малко градче, с Чарли за компания. Горкичкият Чарли. С дългата си козина той страдаше дори повече от нея: космите падаха на шепи, лежеше почти като умрял и не преставаше да диша тежко. Откъде да се сети, че тук е такава непоносима жега? Нищо не знаеше за тези места. Но дори и да бе подозирала това-онова, нямаше да тръгне без Чарли.

Все още не вярваше, че Стефани е постъпила така с нея. Шарис поемаше целия риск, включително гнева на баща им, и то все заради Стефани. Защо сестра й реши да направи нещата още по-трудни за нея? И все пак успя да уговори Шарис да замине чак за Аризона. Стана още по-ужасно, когато откри липсата на бижутата. Спомняше си как подаде чантичката с бижутата на Стефани, докато наместваше Чарли в кошничката за пътуване. След като напусна къщата, нито за миг не остави съкровищата си и дори ги пъхна под полата, когато задряма за малко във влака първия ден. Откри липсата чак когато зарови из чантичката, за да намери писмото на господин Холт. Защо Стефани бе взела скъпоценностите й? Мисълта, че се намира така далеч от дома я ужасяваше, а сега и не разполагаше с пари да се прибере. Щеше да се наложи да почака, за да разбере що за мъж е Лукас Холт.

Нямаше как да добие ясна представа от писмото. Доста арогантно звучеше уговорката, че той настояваше да мине известно време, докато разбере дали я одобрява достатъчно, за да се венчаят. Е, можеше пък да се окаже от полза, ако се наложеше да разчита на него за известно време. Щеше да използва предупреждението и да отлага сватбата колкото се може по-дълго. Щеше да се надсмива над всичко, свързано с него и начина му на живот, та да не се изненада прекалено от твърдението й, че нищо няма да излезе от един брак. А от всичко, видяно дотук в Аризона, включително и дръзките мъже, тя смяташе, че няма да й се наложи да се преструва кой знае колко.

Огромният, ярко боядисан дилижанс се наклони, докато прекосяваше почти пресъхналото корито на река, само тук-там се мяркаха тинести гьолчета. Той побираше девет души, но в момента пътуваха едва четирима. Само Шарис щеше да слезе в Нюком. Разполагаха с предостатъчно място и никой не възрази, когато извади Чарли от кошничката, но така се втренчиха в него, сякаш никога не бяха виждали домашна котка. Може и така да беше. Тя самата не зърна друга котка, откакто се прекачи на влака в Канзас.

Напред се очертаха планини, обрасли с дървета. Това така изненада Шарис след пустошта, голите скали и нит учите, че въобще не забеляза градчето, докато кочияша не се провикна:

— Пристигаме в Нюком. Един час престой.

Стомахът на Шарис се сви. Суетата й се пробуди и тя съжали, че не се преоблече при последното спиране. Впрочем, не го бе правила истински, откакто напусна родния си дом. Бе възприемала услугите на Джени за нещо естествено, а сега се оказа, че е облечена с блуза, която не можеше да съблече сама.

Шарис се взе в ръце и си напомни, че не идва, за да прави добро впечатление. И слава Богу, защото се чувстваше така зле, както и изглеждаше. Годините на благовъзпитано поведение обаче я заставиха да си облече сакото веднага щом настани Чарли в кошничката.

Приключи със закопчаването в момента, когато дилижансът спря.

Някакъв великан сякаш изскочи от прахта наоколо и започна да помага на пътниците да слязат. Шарис го зяпна с отворена уста, но извърна бързо глава, защото се сети, че е неприлично. Подаде му разсеяно ръка, за да й помогне да слезе, и се зачуди кой от мъжете, застанали наоколо, е Лукас Холт.

— Боже, мътните да ме вземат!

Шарис се извърна отново към великана. Той не пускаше ръката й.

— Дано! — обади се тя високомерно.

Той се смути.

— Образно казано, мадам.

— Знам — увери го тя хладно и се изненада, когато той се ухили.

Стъпила вече на земята, Шарис остана още по-смаяна от високия му ръст и широките рамене. Караше я да изглежда направо дребна — неизпитвано досега чувство. Баща й бе висок, но в сравнение с мъжа пред нея би приличал на джудже. Да не би да бе попаднала в страна на великани? Не. Огледа се наоколо и видя мъже с обичаен ръст. Само този, който я гледаше някак собственически, бе така висок.

Сърцето й прескочи един удар. Това не можеше да е Лукас Холт!

— Да не би да сте…?

— Лукас Холт. — Той се засмя още по-широко, при което се разкриха равни бели зъби. — Няма защо да питам вие коя сте, госпожице Хамонд.

Дори в най-смелите си мечти Шарис не си бе представяла Лукас Холт така мъжествен, така изваян и толкова едър. Долови прикрита арогантност у него и, Господи, така й напомни за баща й. Мигом реши, че е абсурдно да си позволи да му каже истината, дори и малко да приличаше на него.

Опита се да не мисли за дивата сила, която той излъчваше и която така я плашеше. Поне бе млад — около двадесет и пет, шест. И в никакъв случай не бе грозен. Някои жени дори биха го сметнали за изключително привлекателен, но тя бе свикнала на безупречно чисти и изискани мъже. Той дори не носеше сако. Ризата му бе полуотворена и от него се носеше дъх на коне и кожа. Към едното бедро имаше привързан револвер! Да не би да беше някакъв дивак?

Нямаше брада, но това само привличаше вниманието върху загара на кожата му и дългите черни коси. Очите му бяха необикновени. Цветът им я накара да се замисли за огърлицата си от оливин — с жълтеникавозелени камъни, които сякаш сияеха на загорялото му лице.

Лукас я остави да го огледа от главата до петите. Оказа се, че е тя — момичето от снимката, което предпочиташе. Изглеждаше малко уморена, но това само й придаваше по-земен вид. Господи, колко бе привлекателна. Сякаш точно за нея бе мечтал и ето че тя пристигна.

— Най-добре да взема нещата ви, мадам.

Шарис видя как той бавно се насочи към задната страна на дилижанса и хвана сандъка и куфара, които кочияшът му подхвърли. Продължаваше да се смее. От какво ли бе толкова доволен? Та тя изглежда ужасно!

Той се върна със сандъка на рамо и малкия куфар под мишница.

Двуколката ми е ей там. Тя се огледа и зърна хотела.

— Но аз смятах… Искам да кажа…

Лукас проследи погледа й.

— Че ще отседнете в града? Не, мадам, ще отседнете при мен в ранчото. Но не е нужно да се тревожите за репутацията си. Няма да сме сами там.

Значи напразно се бе надявала той да заплати за подслона и храната й в града. Естествено, щом вероятно разполагаше с огромна къща и цяла армия прислужници. Придружи го до двуколката и изчака да намести багажа.

— Нуждаете ли се от нещо, преди да напуснем града? — попита Лукас.

Шарис се усмихна свенливо.

— Нуждая се единствено от гореща баня, господин Холт. Не съм се къпала, откакто тръгнах от Ню Йорк. Вероятно трябва да изчакам да пристигнем в ранчото ни.

Защо не сте си наемали стая на спирките по пътя? Тя се изчерви, но прецени, че е по-добре още сега да му каже истината.

— Не разполагах с достатъчно пари. Изхарчих всичко, което имах за ядене.

— Но храната беше включена в билетите!

— Моля? — изненада се силно Шарис.

— Бях уредил всичко. Очевидно парите са отишли на вятъра. — Той я погледна замислено. — Не сте разполагали с никакви пари, така ли?

Шарис се ядоса страшно на себе си. Защо не бе разгледала по-внимателно билетите? Защо кочияшът не й бе обърнал внимание? Защо Лукас Холт не бе споменал нищо такова в писмото до сестра й?

Гневът й пролича и в насмешливия тон:

— Да не би това да се окаже проблем? Все пак не сте очаквали зестра, нали?

— Не, мадам. — Той се засмя. Добре, значи тя напълно зависеше от него. Щом не разполагаше със средства, нямаше да си тръгне, когато й скимнеше. — Всъщност не очаквах точно вас.

— Не ви разбирам — отвърна Шарис озадачена.

Лукас измъкна фотографията от джоба си и й я подаде.

— Писахте ми, че сте момичето отляво.

Очите й се разшириха. Значи Стефани я бе излъгала и за това, за да няма угризения, че пристига тук. Почувства се унизена. Ето, той стоеше в очакване на Стефани, а вместо това се появи тя.

— Трябваше… да съм по-точна. Понякога обърквам кое е ляво и кое — дясно. Съжалявам, господин Холт. Вероятно сте страшно разочарован.

— Мадам, ако бях страшно разочарован, както казахте, щях да ви кача обратно на дилижанса. Как е малкото ви име? Не мога постоянно да ви наричам „мадам“.

Усмивката му бе приветлива, а гласът — дълбок и звучен. Тя очакваше, че ще бъде нервна при първата им среща, но не чак толкова.

— Шарис — уведоми го тя.

— Звучи френско.

— Майка ми е била французойка.

— Е, няма защо да се държим така официално един с друг. Хората ме наричат Лук.

И в същия момент някой се обърна към него точно така:

— Е, кой е с теб, Лук?

Оказа се дребен мъж, застанал до вратата на магазина — бакалницата „Нюком“. В сградата нямаше друг магазин, за разлика от повечето нюйоркски сгради, в които се помещаваха по десетки офиси и кантори.

Насочи вниманието си към мъжа, докато Лукас ги запознаваше. Изненада се от обясненията му.

— Познавам госпожица Хамонд, преди да се заселя насам. Но едва сега тя прие да стане моя съпруга.

— Наистина ли? — Том Билфорд се засмя с облекчение. — Май е редно да те поздравя. Брат ти ще дойде ли за сватбата?

— Не мисля да правя нещо голямо, Томас — отвърна Лукас. — Просто ще се уговоря с пастора, когато отново намине насам.

— Хората ще са разочаровани.

— Не мога да им помогна — в гласа на Лукас се долавяха по-твърди нотки.

— Е, приятен ден, Лук, мадам — сбогува се бакалинът малко нервно и бързо влезе в магазина.

Шарис мълчеше, докато напускаха градчето. След като и последната къща остана зад гърба им, тя се реши да попита:

— Защо казахте на господин Билфорд, че се познаваме отпреди?

Лукас сви рамене.

— Никой няма да повярва, че искаш да се омъжиш по обява. Разбира се, ако предпочиташ…

— Не, така е добре — увери го тя.

Шарис отново се умълча и извърна очи. Мъжът до нея сякаш се преобрази. Без момчешката си усмивка изглеждаше студен и недостъпен. И, изглежда, обмисляше нещо.

— Какво всъщност правиш тук, Шарис Хамонд? — попита той внезапно.

Тя го стрелна с очи. Той гледаше право напред към прашния път. Е, очакваше подобен въпрос от дни насам.

— Наскоро овдовях, господин Холт.

Отговорът й привлече вниманието му, но тя пребледня, когато очите му я пронизаха. Не се бе сетила за това! Нима девствеността й е едно от изискванията му? Да се представи за обедняла вдовица, й се стори добър вариант, добро извинение, че се решава на брак по обява.

— Съжалявам, ако сте очаквали младо невинно създание — тихо пророни тя. — Напълно ще разбера…

— Няма значение — прекъсна я той. Той отново се загледа в пътя, бесен от собствената си реакция. В края на краищата, нямаше никакво значение. Нали бе обмислял и варианта да не е девствена? Тогава какво толкова го смути?

— Той мъжът от снимката ли е? — попита Лукас след време.

— Дали е… О, не! Това е баща ми.

— Баща ти жив ли е?

— Да. Но… се отчуждихме. Баща ми не одобряваше съпруга ми. А и не е от хората, склонни да прощават.

— Значи не си могла да се прибереш при него след смъртта на съпруга си?

— Не. Нямаше да има проблем, ако мъжът ми не ме бе оставил в бедствено положение. Е, аз нямаше да се омъжа за него, ако знаех колко е задлъжнял — добави тя чистосърдечно. — Но… произхождам от богато семейство. Затова и не можех да работя, за да се издържам, когато видях колко на зле вървят нещата. Щом зърнах обявата, се хванах за нея като удавник за сламки.

— Май не казваш всичко.

— Мисля, че не е така.

Беше започнала да се паникьосва.

— Хората не биха те взели за обикновена жена — рече той. — Щом се е налагало да се омъжиш повторно, защо толкова далеч? Вероятно си имала предложения и по-близо до дома.

Шарис се усмихна. Разбира се, беше получавала предложения за женитба, откакто стана на петнадесет. Но всички мъже се стремяха към богатството й или по други причини бяха неприемливи.

— Да, получих няколко предложения.

— И?

— Не ми допаднаха.

— Какво ти допада?

Шарис се сви от смущение.

— Не ми харесват арогантните мъже, нито пък твърде скованите. Предпочитам чувствителните, с благ нрав, отстъпчиви и…

— Сигурна ли си, че обрисуваш портрет на мъж? — не се сдържа Лукас.

— Познавам подобни мъже, уверявам те — отвърна тя високомерно.

— Съпругът ти?

— Да.

Лукас изсумтя.

— Поела си голям риск, като си се спряла на мен. Какво ще стане, ако не притежавам никое от тези качества?

Тя мислено изстена.

— Нито едно ли? — попита Шарис плахо.

— Не съм казал такова нещо. Но ти откъде можеше да знаеш?

— Опасявам се, че… не съм обмисляла въпроса от тази гледна точка. Просто се надявах всичко да е по-добро, от онова, което ми се предлагаше там, на изток. — Пое си въздух и добави: — Не искам да кажа, че… Е, добре — надявах се на нещо добро.

— Разочарована ли си?

— Как очаквате отговор от мен толкова скоро. — Обземаше я все по-голямо отчаяние.

— Мила моя — в гласа му се доловиха весели нотки, — още от пръв поглед си наясно дали си разочарована, или не.

— Външността не е всичко при мъжа — каза Шарис сковано.

Ужаси се, като си даде сметка, че всъщност му прави комплимент, без да го желае. Напротив — искаше той да срещне нейното презрение.

Ето, пак бе ухилен. Шарис си даде сметка, че макар да разговаряха от доста време, все още не знаеше нищо за него.

— Не сте арогантен, нали? — попита тя направо.

— Мисля, че не съм.

Тя продължи:

— Или властен?

— Аз? — изкиска се той. — Да се налагам на хубаво, сладко създание като теб? И през ум не би ми минало.

Защо изпитваше смътното чувството, че той си играе с нея? Отново се умълча.