Джоана Линдзи
Нежен вихър (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Уилоу се облегна на касата на вратата и се загледа към облака прах в далечината. Къщата й, в която имаше само една голяма стая, беше малка по стандартите на белите. Но в сравнение с прихлупените колиби на индианците, който те изгаряха, щом дойдеше време да се местят, тази постройка от здрави греди й се струваше огромна. Свикна с нея през двете години, откакто мъжа й я доведе да живее тук, далеч от племето и семейството й.

Само четвърт апахска кръв течеше в жилите на Уилоу. Друга четвъртина бе мексиканска. А останалата половина, благодарение на копелето, изнасилило майна й, бе неизвестна смесица от бяла кръв. Въпреки това приличаше на индианка и това я изпълваше с гордост.

— Идва, Били — обяви Уилоу с мекия си, мелодичен глас.

Били Улф застана зад жена си и също се загледа как облакът прах се приближава към ранчото. Засмя се и обви ръце около наедрялото й от бременност тяло.

— Мислиш ли, че я води със себе си?

Уилоу усети широката усмивка на Били. Напоследък често я виждаше.

— Продължаваш да смяташ за много забавно това, че го уговори да се задоми?

— Според мен точно от това се нуждае. Почва да става неспокоен, защото времето лети, а още не е поставил голямата клечка на колене. Само след месец ще позволи на Слейд да свърши работата… По характерния за Слейд начин. Лук се нуждае от известно разтоварване. Защо да не е чрез жена?

— А ако не му допадне.

— Да не му допадне? — изкиска се Били. — Господи, той може дори да я ненавижда; тя просто трябва да разсее мислите му.

— И нито за миг не ти хрумва как ще се чувства момичето, нали? — попита Уилоу сухо.

Той изобщо не изглеждаше разкаян.

— Грижата за приятелите е на първо място. Затова съм тук. Хайде, влизай, преди да са ни забелязали. Градските жени винаги са готови да припаднат при вида на жив индианец, особено първия път, Нали знаеш? — Отново се разсмя. — Ще я оставим на мира до утре и тогава ще й се представим.

— Нали не си намисли да я плашиш, Били? — Уилоу погледна мъжа си строго.

— Бих ли постъпил така с жената на приятел?

Не, естествено, не. Беше сигурна в това, защото добре познаваше своя съпруг, вечно готов да се шегува.

Шарис затвори очи и се насили да си представи, че къщата в ранчото всъщност не е малка, а само… необикновена. Не успя. Тя представляваше проста четириъгълна постройка и дори не бе боядисана. По-скоро приличаше на колиба. Имаше и конюшня, два пъти по-голяма от къщата, но също небоядисана. Зад конюшнята се простираше голямо заградено пространство за добитък с дървен сенник. На петдесетина метра от заграждението се издигаше втора, още по-малка колиба.

— Предполагам, че си свикнала на по-внушителни къщи — подметна Лукас небрежно, докато й помагаше да слезе от двуколката.

Шарис не отговори. Той всъщност не се извиняваше, така че какво можеше да му каже? Че домът й на Пето авеню е величествена сграда? Не беше нужно той да го знае.

Изражението й обаче достатъчно ясно показваше какво мисли и Лукас се засмя, доволен, че се е стъписала. Какво бе очаквала тя? Вероятно къща каквато Самуел Нюком издигна, за да демонстрира красноречиво богатството си: на два етажа, с огромни стаи и помещения. Е, къщата на Лукас изпълняваше предназначението си, а той бе живял и в по-лоши. Както и в по-хубави. Но тук единствено се нуждаеше от покрив над главата. Нали нямаше намерение да се застоява? Е, може би беше добре да я пооправи малко заради нея? Но, от друга страна, тя нямаше защо да разбира, че не го е сторил.

Наблюдаваше я скришом, докато тя се оглеждаше наоколо и държеше кошницата така, сякаш можеше да й осигури закрила. Изглеждаше напълно изненадана. Лицето й изразяваше същото смущение, което я бе обхванало, когато го видя при слизането от дилижанса. И оттогава бе нервна и неспокойна като жребче. Дали се страхуваше от него, или имаше друга причина? Може би ръстът му я бе стреснал? Повечето жени се плашеха. Вероятно тя съзнаваше, че е доста по-висока от останалите жени. Но оттам, откъдето той я наблюдаваше, му се струваше съвършена.

Лукас отвори входната врата и изчака Шарис да приключи с огледа. Следобедното слънце безмилостно напичаше разпръснатите наоколо кактуси, тревата, ширнала се докъдето стигаше погледът, и планините.

Предположи, че няма да мине много време и нежната й бяла кожа щеше да добие златист тен… Щеше да стане бързо, след като започне да работи в градината зад къщата. Вероятно умираше от горещина в тежкия си костюм за пътуване. Колкото по-бързо го свалеше…

Той мислено си представяше как я разсъблича.

— Шарис?

Тя се сепна, почти забравила присъствието му. Стоеше до отворената врата и чакаше да влезе в къщата. Какво ли щеше да открие вътре?

Шарис въздъхна и влезе, внимателно прихванала полите си, за да не докосне дългите му крака, докато минаваше край него. Светлината вътре бе приглушена от спуснатите пердета и преди очите й да привикнат с тъмнината, вратата се хлопна. Лукас Холт я завъртя и я притисна плътно към гърдите си. Шарис изпищя от уплаха, но звукът бе заглушен, когато той прилепи устни към нейните.

Шок премина през тялото й, Чарли изсъска в кошницата. Трудно бе да се определи кой от двамата бе по-изненадан.

— Жените, изглежда, наистина могат да съскат като котки — призна Лукас.

— Само че това бе мъжко съскане и всъщност беше на котка. Надявам се, не възразявате, но не можех да оставя Чарли.

Постави кошницата на пода, отвори я и извади Чарли. Лукас се загледа в котката: имаше най-дългата козина, която някога бе виждал, но животинчето бе дребно, златистооранжево на цвят, почти същия като на косите на момичето. Бе виждал десетки котки из източните щати, но подобно нещо — никога.

В този момент от задната страна на къщата се появи Мак.

— Какво е това, по дяволите? — провикна се той. — Не, не вие, мадам — поправи се бързо той. — Това, дето го държите.

Шарис се втренчи в дребния мъж с набола сива брада и живи сини очи, засенчени от широкопола шапка. Лукас набързо ги запозна, като изреди многобройните задължения на Мак из ранчото. Ала Мак въобще не обърна внимание на Шарис. Очите му не се откъсваха от Чарли.

— Какво е това? — повтори той.

— Котката ми, Чарли.

— Държиш това диво коте като домашен любимец?

— Никак не е див — увери го тя. — Това е персийска порода. Видях доста като него, докато бях в Европа, но в Америка се срещат по-рядко. А в Англия дори правят изложби с редки екземпляри като Чарли.

— Единствените котки, които се мяркат насам, са хищните — отбеляза Мак. — Тоз, малкият, хапе ли? — Внимателно протегна ръка, за да погали Чарли, но жестът му бе посрещнат с тихо ръмжене.

— Ще трябва да му простите — извини се Шарис. — Не обича непознати. Аз съм единствената, която допуска до себе си.

Мак изсумтя и, мърморейки, се накани да си върви.

— Внимавай Били да не попадне на животинчето. Ще реши, че е налетял на нещо ново, което да метне в гърнето.

Шарис погледна Лукас с широко отворени очи.

— Добре ли чух?

— Мак е малко коварен, Шарис — увери я Лукас развеселен. — Всичките му приказки трябва да се приемат с известно съмнение.

— Но…

— Не се тревожи за котката си; поне Били не бива да те безпокои. И той работи за мен. Дори наполовина не е толкова свиреп, колкото Мак ще ти го опише.

Дали говореше истината? Е, можеше да му повярва, но щеше да държи Чарли близо до себе си известно време.

След това подхвана друга тема:

— Господин Холт… Онова, което направихте…

— Дето посрещнах евентуалната си съпруга както подобава ли?

Шарис се сконфузи от дяволски чаровната усмивка, която заигра на нежните му устни.

— Прекъснаха ни — продължи той, — но ако искаш да продължа…

— Не! Искам да кажа… Ние не сме сгодени. Онова, което е позволено след продължително ухажване, не се отнася до нас. Ние току-що се запознахме.

— И ти би желала първо да ме опознаеш по-добре?

— Точно така. — Изпита облекчение. Може би той щеше да се окаже по-сговорчив, Стига да разбереше, че тя няма да допусне никакви интимности.

— Но как ще те опозная, ако ме отблъскваш? Ако не обичаш да се целуваш, това наистина ще бъде проблем.

Дали щеше да я одобри, или не, очевидно зависеше от отговора й. Тя се наежи.

— Нямам навика да разрешавам на непознати да ме целуват — обяви тя. — А вие сте все още непознат за мен.

— Всъщност ми казваш да стоя настрана — поклати глава Лукас, — но ако е така, ще се окаже, че излишно сме останали прекалено дълго непознати. И без това ще са ми нужни няколко месеца, за да се убедя дали ще успееш да се приспособиш към моя начин на живот. Нима допускаш, че ще загубя толкова време и чак тогава да открия дали си допадаме, или не?

Шарис бе поразена. Според него щеше да е чиста загуба на време, ако се докажеше по други начини, че помежду им не съществува никакво привличане. Така беше. Но и предложението му бе недопустимо. Нима щеше да си позволи волности с нея?

Шарис прибягна до мнимата си самоувереност.

— Господин Холт, давам си сметка в колко особено положение се намирам и се налага донякъде да се подчиня. Искам обаче да помоля за известно време, докато започна да се чувствам спокойна с вас. След време може да си разменяме по някоя целувка … ако настоявате Но повече не мога да разреша, не и преди да се венчаем. И ако това не ви задоволява…

Лукас знаеше кога да отстъпи.

— Звучи разумно. Стаята ти е ей там, вляво. Ще донеса багажа ти.

Шарис въздъхна, когато той излезе, и се огледа. Стаята се оказа по-голяма, отколкото предполагаше. В задната част се намираше кухня — имаше печка, мивка с ръчна помпа, няколко шкафа, отрупани с посуда, и голяма маса. Останалата част от помещението бе заета от камина, пред която бе постлан дебел килим и дървен диван без възглавнички. До входната врата имаше стар люлеещ се стол и полица за свещници.

Шарис отпусна рамене. Стаята я потискаше. Беше толкова неприветлива. Потрепери, като си представи какво щеше да завари в спалнята си. Застана пред вратата и я отвори. Двата прозореца бяха отворени, а пердетата — дръпнати, така че вътре нахлуваше не само светлина, но и горещина. Нищо от мебелировката не й хареса, а и не желаеше да й хареса. Бързо се насочи към другата спалня, преди Лукас да се е върнал. Това помещение се оказа по-уютно. Личеше, че е обитавано. Леглото бе неоправено, вратите на гардероба зееха, а върху тях бяха метнати мръсни дрехи. Други вещи стояха разхвърляни наоколо. Очевидно това бе неговата стая. Изведнъж се смути и бързо затвори вратата. Тогава осъзна, че в къщата имаше само три стаи. Липсваха помещения за прислугата. Значи…

— Харесва ли ти тук? — попита Лукас, докато влизаше през входната врата, понесъл багажа й.

Шарис не успя да му отговори, защото в главата й се въртеше тревожната мисъл, че само те двамата ще спят в къщата.

— Вие като че ли нямате… прислуга?

— Поне не такава, която се грижи за къщата. — Той я дари с пленителната си момчешка усмивка. — Сега разбираш ли защо ми е нужна съпруга?

Той отново си играеше с нея и тя се почувства обидена.

— Не е ли по-просто да си наемете прислужница?

— Доста — съгласи се той. — Но пък не мога да очаквам от нея да споделя постелята ми, нали?

Подхвърли го така небрежно, че Шарис усети как стомахът й се свива. Страх ли бе това? Остана закована на мястото, докато той внасяше багажа в стаята й.

— Вероятно ще искаш да го разопаковаш — подвикна той. — А и спомена, че ти се ще да се изкъпеш. Ще се погрижа за някаква храна и ще те оставя да си починеш. — Върна се в предното помещение и живите му зелени очи я пронизаха за миг. — Няма от какво да се страхуваш, Шарис. Нищо лошо няма да ти се случи, докато аз нося отговорност за теб.

Тя остана неподвижна. Нямало от какво да се страхува? Само да можеше да си тръгне и да се измъкне от това положение! Но нямаше никаква възможност за това. Дори да пишеше на сестра си, което възнамеряваше да стори още същата вечер, резултатът нямаше да се появи веднага. Беше хваната в капан и нямаше никаква представа как да обърне нещата в своя полза.