Джоана Линдзи
Нежен вихър (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Шарис не преставаше да плаче. Беше постъпила така глупаво — нещо, което не бе правила от пагубната си връзка с Антоан. Тази вечер поведението й бе не по-малко неразумно. Никога не се бе държала по този начин. Изплаши се, че вече не се познава и че необмислената й връзка я е преобразила по начин, който нямаше да успее да промени. Само така си обясняваше сълзите, които не секваха.

Лукас я завари захлупила лице с ръце и тресящи се рамене. Плачеше без звук. Ако хленчеше с глас, щеше да реши, че е женска хитрина, за да привлече вниманието му, но мълчаливото й страдание го обезпокои. У него се надигна отдавна задрямало чувство, инстинкт да защитава своето.

— Шарис?

Тя рязко вдигна глава. Беше се надявала да чуе приближаването му и да успее да се овладее. Защо се бе появил така тихо? Чувстваше се унизена. Налагаше се да извърне лицето си, за да скрие лявата си буза. А ето я очи в очи с него, след като се бе случило онова, което искаше да избегне. Загриженият израз на лицето му се превърна в ярост, когато зърна издайническия знак на бузата й.

Шарис не бе сигурна към кого бе насочен гневът му. В следващия миг той избухна:

— Ще я убия!

— Но аз не съм пострадала, Лукас — увери го Шарис.

— Тогава защо плачеш неутешимо?

— Заради онова, което сторих. Беше ужасно! — Задавиха я нови сълзи. — Не биваше да я последвам. Трябваше да те послушам. Но откъде да знам, че ще ме нападне?

Той седна до нея и я взе в обятията си.

— Фиона живее по по-различни правила от теб, мила моя. Мислех, че си разбрала.

— Но как? Свикнала съм да общувам с цивилизовани жени. Възнамерявах само да разбера защо се заяжда с мен и да й кажа, че търпението ми е към своя край. Но когато ме удари… О, не знам какво ми стана. Аз… Аз също я ударих, Лукас. Толкова съжалявам.

Той я отблъсна от себе си и я погледна изумен.

— Реакцията ти е била съвсем естествена — увери я той нежно. — Не си струва да плачеш за това, а и Фиона определено не го заслужава.

— Не разбираш — простена тя. — Мисля, че счупих носа й! — Шокиран, той избухна в гръмогласен смях. — Лукас Холт, няма нищо смешно!

— Господи! Напротив — не спираше да се смее той. — Тя те обиди, ти си я ударили, а сега плачеш, защото тя си е получила заслуженото. Много е смешно, повярвай ми.

— Но счупеният й нос, Лукас?

— Чу ли някакво изхрущяване?

— Не… Но потече кръв. А и тя ме погледна, сякаш съм я убила.

— Как иначе? — утеши я той. — Не е очаквала градско момиче да отвърне на удара. Престани да се терзаеш за случилото се, мила моя. Ако беше пострадала лошо, щеше да огласи хотела с писъците си.

— Наистина ли? — попита тя с надежда.

— Да.

Шарис извади кърпичка от чантичката. Почувства се по-спокойна.

— Съжалявам, че напуснах така невъзпитано. Надявам се, че си предал извиненията ми.

— Направих го, а що се отнася до Сам — дори направих нещо повече. Този мъж трябва да контролира съпругата си — обясни той грубо. — И защо те удари тя?

Шарис си припомни всичко, преди да се стигне до сбиването, и гърбът й се вдърви. Но изражението й остана невинно, когато се обърна към Лукас:

— Подхвърлих й, че ако е била толкова добра любовница, колкото се мисли, тогава си щял да продължиш връзката си с нея, а не да си търсиш съпруга.

Лукас трепна.

— Значи ти е съобщила този факт?

— Всъщност каза, че тя първа те е имала и пак може да те има, ако реши. Тя се изразява доста… грубо.

— Ти повярва ли й?

— Не видях причина да се усъмня в подобна просташка претенция.

Той долови ледените нотки в гласа й.

— По дяволите! — възкликна Лукас — Ти ме ревнуваш, нали? Затова й се нахвърли.

— Не ставай глупав — възрази Шарис разпалено. — Но все пак можеше да ме предупредиш, Лукас. Там, откъдето идвам, един мъж не кара годеницата си да вечеря с бившата му любовница.

— По дяволите, никога не ми е била любовница, Шарис. Виждахме се от време на време, не редовно. Тя ясно ми даде да се разбере, че е склонна да ме приеме. Имахме и хубави моменти. Това бе всичко. Когато се омъжи за Нюком, историята приключи. Не е права да се хвали, че отново ще ме има. Не се занимавам със съпругите на други мъже.

— А ако не беше омъжена?

Той се усмихна.

— Как мога да я пожелая, когато имам теб?

Шарис се изчерви и извърна глава. Бе овладяла гласа ги, когато попита:

— След като сте се забавлявали така добре, защо не се ожени за нея?

— Ако мъжът се жени за всяка жена, с която е бил, мила моя, накрая ще има цяла орда съпруги. Наистина ли ми искаш сметка за всичко, което съм правил, преди да се появиш ти?

— Не отговори на въпроса, Лукас? Защо не се ожени за нея, след като си имал възможност?

— Е, добре, просто прецених, че от нея няма да излезе добра съпруга, а на всичкото отгоре тогава не търсех съпруга. Е, това ще охлади ли малко ревността ти?

— Не те ревнувам — настоя тя.

— Да, сигурно си права — предаде се той, развеселен.

Тя рязко пое въздух:

— Идва ми да закрещя! Отведи ме у дома, господин Холт. Наслушах се на забавните ти приказки тази вечер.

— Слушам, госпожице.

Той се усмихна и подкара двуколката.

Изминаха пътя в мълчание. Когато пристигнаха, той повери двуколката на Мак и придружи Шарис до къщата. Тя изчака той да запали свещите и тръгна към стаята си. Точно когато стигна до вратата, въпросът му я закова на място.

— Кой е Джоуел?

Обърна се към него:

— От кого си чул това име?

— От теб.

Мозъкът й трескаво заработи.

— Да не би да говоря насън?

— Не, но мърмориш, когато си пила.

Гласът му не бе весел. Изражението му бе строго. Тя беше нащрек.

— Джоуел е един приятел, Лукас. Заедно израснахме. Защо? Какво точно казах?

— Казала си на баща си, че не искаш да се омъжиш за него. Че Стефани го обича, а не ти. — Той отиде до нея, докато говореше, и я накара да го погледне в очите. — Затова ли избяга от баща си, Шарис?

Бе готова да отрече, но разбра какво имаше предвид той и затова отвърна:

— Нали не мислиш, че съм онова момиче, за което господин Бъскет ни разказа?

— Не си ли?

— Смятам, че отговорих на този въпрос тази вечер — пророни тя сковано. — Но за да не се съмняваш повече в мен, ще ти кажа, че името на баща ми е Джон Ричардс. Хамонд е името ми по съпруг. — Колко ловка започваше да става! — Предполагам, че още от началото трябваше да изясня това, но не ми се струваше важно.

— Антоан Хамонд?

— Разбира се, че не! Презирам Антоан! — избухна тя.

— Значи съм споменала и Антоан онази вечер, когато пих прекалено много…

— Точно така.

— И какво точно казах, за да си помислиш, че той е бил съпругът ми?

— Нарече го твоята обич.

— О — пророни тя, питайки се как да обясни това.

— Е, кое е истината, Шарис? Обичаше или ненавиждаше Антоан?

Прокара пръст по брадичката й, надолу по шията й към рамото, което притисна леко, но достатъчно, за да й попречи да се извърне. Възнамеряваше да получи отговор на всяка цена. Времето да чуе истината, или част от нея, бе дошло.

— Срещнах Антоан много отдавна, Лукас. Бях млада и наивна, а той — обигран, романтичен и невероятно привлекателен. Въобразих си, че съм влюбена, а всъщност просто бях във възрастта, когато бях готова да се влюбя. Затова се впечатлих от първия мъж, който направи усилие да ме спечели. Сега си давам сметка, но тогава бях прекалено увлечена, за да се усъмня. — Обзе я горчивина, а очите й потъмняха при спомена. — Антоан се оказа един от най-изпечените негодници, лъжци, измамници. Той…

Шарис се изчерви, тъй като си даде сметка, че току-що беше описала човек, в какъвто се бе превърнала самата тя. Ако Лукас някога разбереше как го е лъгала…

— Той какво? Тя сведе поглед.

— Той… желаеше да получи само едно от мен. За щастие узнах за неговото коварство навреме.

— Искаш да кажеш, че си успяла да запазиш девствеността си.

Очите й се стрелнаха към неговите.

— Да — отвърна тихо тя.

— Но щедро си отдала сърцето си. Бях останал с погрешното впечатление, че съпругът ти е единственият мъж в миналото ти. В колко други освен Антоан си била влюбена?

Шеговитият му тон я ядоса. Как смееше да омаловажава унизителното й преживяване? Сети се за Фиона и за това, как той небрежно се отнасяше към миналите си увлечения. Как смееше да я разпитва?

Усмихна му се сладко и леко сви рамене:

— Нали не очакваш да ти отговоря на такъв въпрос, Лукас? Не съм от жените, които ги броят.

— Толкова много, значи? — ухили се той.

Тя стисна зъби от раздразнение. Негодник. Ясно му бе накъде бие, но бе прекалено късно да спре започнатото. А и много й се искаше да го ядоса.

— Да, толкова много. Какво да правя, като съм толкова непостоянна?

Той поклати глава в престорено съчувствие:

— Толкова много влюбвания и само един съпруг… досега? Е, в кого си влюбена в момента, Шари?

Устните му се впиха в нейните. Не очакваше тя да отвърне на целувката му. Помежду им нямаше място за любов. Той не се интересуваше дали тя го обича, или не, стига да му помогнеше да извърши замисленото. А тя очевидно нямаше да го допусне отново при себе си… Тя не желаеше той да я люби отново…

В този момент ръцете й обвиха врата му и тя се предаде. Лукас я вдигна и я отнесе до леглото. Неговата малка девственица. Може и да не го обичаше… Може да бе изпечена лъжкиня… Но тялото й не лъжеше: принадлежеше му. Поне за момента.